Айлин Гоудж
Остани до мен (2)

Първа глава

— По дяволите, момичета, къде сте? — промърмори Франи, чудейки се къде се бавят приятелките й.

Стиви поне си имаше извинение — полетът й щеше да закъснее. Емерсън се бе върнала в хотела, защото я мъчеше махмурлукът от снощния купон в университетския център. Тя измърмори нещо неразбрано изпод възглавницата, когато Франи тръгваше, а след секунда обясни, че щяла да стане веднага щом стаята престане да се върти. А пък Джей се бе покрил незнайно къде. Франи бе сама от почти цял час, усмихваше се непрекъснато и усети, че чак лицето я боли и по всичко личеше, че е единствената тук без съпруг, която все още не я е заболяла ръката да показва гордо снимки на децата си.

Почувства се като натрапница на собствената си годишнина от завършването на колежа.

Протегна се и остави празната чаша шампанско на един поднос, взе си нова мимоза^[1] — и се настани на пейката от ковано желязо край езерцето със златни шарани. Докато оглеждаше грижливо поддържаната ливада с дървета, където се бяха събрали старите й колеги, потънали в разговори, заети да похапват канапета, тя се запита: „Кои са тези хора?“ Дори радикалите, които заедно с нея се бяха сражавали с вятърни мелници в студентския вестник „Принстониън“, изтощени от стреса, обути в задължителните ботуши на „Док Мартен“, сега се бяха превърнали в адвокати, банкери, мениджъри на хедж фондове^[2], всички до един женени с деца. Ако можеше да вярва на думите им, въпросните деца бяха най-сладките и най-надарените на планетата.

Къде беше тя през всичките тези години, питаше се Франи. Добре де, гонеше кариера. Може и да не получаваше шестцифрена заплата — не бе от ранга на агенти като Морт Янклоу или Бинки Ърбън; да работи като литературен агент бе по-скоро въпрос на престиж, отколкото на пари, макар да не спираше да се надява, че ще открие следващата Дж. К. Роулинг. Къде бе съпругът, за когото наивно бе вярвала, че ще бъде до нея в този ден? Ами снимките на децата, които да запълнят празните прозорчета в портфейла й?

Сама ли се бе провалила в това отношение?

Може и да не бе впечатляваща красавица като Емерсън, но не бе и грозна. „Приятна“ бе думата, която най-често употребяваха, когато я описваха с гъстата тъмна къдрава коса и тяло, което едва ли щеше да се появи на плакат на „Плейбой“ или да представя бельо и ластични дънки. Не бе и особено придирчива. Не държеше мъжът до нея да е с красотата на филмова звезда, нито пък да е постигнал върховете в професията си. Не държеше дори да е евреин — майка й, мир на праха й, нямаше да има нищо против. Достатъчно беше да е умен, мил и добър в леглото… и да иска деца не по-малко от нея.

В този момент забеляза строен мъж да тича към нея през смарагдовозелената поляна, надолу по хълма, на който се издигаше резиденцията на семейство Хартли — точно така, на Памела Хартли, по баща Бенедикт, домакиня на събирането, — сгушена сред протегнатите сенчести клони на достолепни стари брястове. Джей бе на седемстотин метра, когато го позна; всяка негова крачка бе елегантна и уверена както едно време, а светлорусата му коса все така падаше небрежно над челото. Беше в дънки, избелели до бяло на коленете, а тъмносиният му блейзер изглеждаше поне на десет години. Веднага личеше, че се чувства като у дома си сред богатите и привилегированите, много от които изглеждаха по същия начин, което й напомни, че е облечена по-официално, отколкото трябва, единствената жена сред събралите се в обувки на „Прада“.

Той забеляза Франи и й махна с ръка, ухили се широко, без да обръща внимание на извърналите се към него жени — Джей май никога не забелязваше как въздейства на жените и в това бе част от чара му.

— Извинявай. Задръстването на магистралата беше нечовешко — извини се задъхано той, щом се приближи. Тя го погледна строго, той сви рамене и призна: — Добре де, тръгнах малко по-късно. Вив не се чувстваше много добре. — Накарала го да купи някакъв билков препарат от магазина за екологично чиста храна, обясни той.

Франи бе сигурна, че е станало точно така. Откакто забременя, Вивиън се бе вманиачила на тема здраве. Всеки ден се консултираше с диетолога си и вече се бе превърнала в специалистка по хомеопатични лекарства. Достатъчно бе да кихне или някъде да я заболи, за да грабне телефона и да позвъни на лекаря си. Джей нямаше нито миг спокойствие, откакто тестът й за бременност се оказа положителен.

— Не може да проумее — продължи той — как е възможно да съм толкова спокоен, когато става въпрос за бебето.

Франи се отдръпна, за да му направи място на пейката и пъхна ръка в неговата.

— Много е лесно — отвърна тя и усети как я бодва завист, както винаги, когато той повдигаше въпроса за бременността на съпругата си. — Същата работа като при пожар. Винаги има един, който повтаря на другите да не се паникьосват. Единият от вас, двамата, трябва влезе в ролята на въпросния човек.

— Добре, че съм расъл във ферма — подхвърли той. Тя изви очи.

— Аз си търся съпруг, а ти ми говориш за отглеждане на животни.

— Поне си попаднала на правилното място. Тук не липсват кандидати — отбеляза Джей и насочи поглед към групата мъже, които си бъбреха наблизо.

— До един са женени. Въпреки че като ги гледам — добави тя, спомнила си за семейните снимки, над които по задължение охкаше и ахкаше, — са доста мъжествени.

— Донесох колба за всеки случай. — Сините очи на Джей заблестяха весело. Цяла седмица се шегуваше с нея, че срещата била шансът й да си намери донор за сперма.

Франи го погледна възмутено.

— Я стига. Чувствам се така, сякаш към тръгнала да си избирам нова кола.

— Просто се опитвам да ти кажа, че пътища има много, както обичаше да казва мама. Както и да е, тост за господин Съвършенство. — Джей вдигна чашата мимоза, която бе грабнал от минаващ наблизо сервитьор.

— Дано само господин Съвършенство се появи навреме. — Според специалистите на трийсет и шест тя вече бе на границата на репродуктивността си и яйцеклетките й губеха сили с всяка изминала минута. Ако не направеше нещо по въпроса в най-скоро време, до края на живота си щеше да се разминава с детските колички, бутани от други жени.

— Ами Стю? Докато бяхте в колежа, не ходехте ли заедно? — Джей посочи як тъмнокос мъж в задължителния панталон в цвят каки и смачкано ленено сако, който обикаляше напред-назад и не спираше да следи бизнес делата си по мобилния.

— Да, може и да сме изкарали пет минути — напомни му тя. Краткотрайната й връзка със Стю Фелдър приключи една вечер в библиотеката, когато той я натискаше и опипваше, а тя заяви, че няма да спи с него нито тогава, нито когато и да било. Слисаният младеж я бе попитал, да не би да си пада по момичета, защото не му бе минало през ума нито за миг, че е възможно причината да е в него. — Както и да е, ако го помоля, той ще реши, че съм обратна и не мога да зачена по естествен начин. Или това, или няма да се съгласи да погледне колбата.

— Толкова ли е ужасен?

Тя погледна замислено Стю.

— Не изглежда зле, ако това питаш. Просто не е мой тип.

— Защо ми се струва, че говорехме за донор на сперма, не за потенциален партньор.

— Така е, но не трябва ли да харесвам поне малко въпросния донор?

Джей завъртя чашата между дланите си и слънцето проблесна по ръба й също като в рекламата „Диамантите са завинаги“, а той се приведе напред и опря лакти на коленете си. Наклони глава на една страна, погледна я и отметна кичурите коса, които винаги падаха над челото и сините като лятно небе очи, в чиито кранчета се бяха събрали бръчици като слънчеви лъчи.

— Има и по-лесен начин. Никакви разправии, никаква обвързаност.

С други думи, защо не си спести главоболието и не се отправи към най-близката клиника за осеменяване от анонимен донор? Отговорът бе съвсем простичък — Боби. Брат й бе скочил пред влака за Бруклин и бе намерил смъртта си в опит да избяга от въображаемите правителствени агенти, които го преследваха открай време. Споменът събуди тъпа болка. Горкият Боби, той не е искал да се роди такъв. Ами ако се окажеше, че същата бомба тиктака безшумно и в нейното ДНК? Как да рискува с анонимен донор, за когото няма да има представа какви тайни крие.

— Никой не е казал, че ще бъде лесно — отвърна тя весело, но по очите на Джей разбра, че преструвката й не го е заблудила. — На теб колко време ти отне? — Когато при Джей най-сетне се получи, с Ем и Стиви въздъхнаха облекчено. Беше им омръзнало приятелките им да питат дали си има гадже. Франи дори бе готова да се омъжи за него, за да накара всички да млъкнат веднъж и завинаги. Изправи се рязко. — Отивам да пишкам. Нали ще се оглеждаш за Ем и Стиви? Би трябвало да дойдат всеки момент. — Тя тръгна към къщата и усети, че след двете мимози не е много стабилна, затова се постара да върви в права линия. В колежа приятелките й винаги се смееха, че който я покани на среща, ще му излезе евтино — трябваха й три бири, за да падне мъртвопияна под масата.

Няколко минути по-късно, когато се връщаше при Джей, тя се сблъска със Стю Фелдър.

— Я виж ти! Това май е самата Франи Ричман — заговори той. Мургавото му лице изглеждаше още по-тъмно заради наболата брада. — Никак не си се променила. Готина както винаги.

Франи съвсем не се чувстваше готина със ситно накъдрената от влагата коса и мокрите от пот подмишници. Въпреки това се насили и се усмихна.

— Здрасти, Стю. И ти изглеждаш страхотно. С какво се занимаваш?

— Правя пари. — Говореше без заобикалки, в гласа му не прозвуча и следа от самодоволство.

— Доколкото си спомням, се занимаваше с недвижими имоти, нали така? — Беше проверила в указателя на колежа.

— Нещо такова — отвърна той скромно, за да й подскаже, че не се опитва да продава къщи в покрайнините. — Ами ти?

Тя сви рамене.

— Карам я някак. — Обясни, че никой не е забогатял в издателския бизнес.

— Омъжена ли си? — Когато тя поклати глава, той се изкиска: — Слава Богу. Вече си мислех, че съм единственият, който не плаща цяло състояние за детски играчки.

Франи също се разсмя.

— На мен ли ми го казваш?

— Досега не си ли пробвала?

Тя отново поклати глава.

— Въпреки това ми се иска да родя едно дете, преди да е станало прекалено късно.

Той изви вежда.

— Не ми казвай, че си решила да ставаш самотна майка.

— Решила съм и още как. — Франи се прокле в мига, в който думите й се изплъзнаха. По дяволите. Защо й трябваше да си отваря голямата уста? И то не пред друг, ами пред Стю.

— Ако търсиш доброволец… — той помръдна многозначително вежди. В този момент й се стори, че се озова отново в библиотека „Мъд“, а Стю е напъхал едната си ръка под блузата й, а другата в панталона.

— Благодаря, ще имам предвид — отвърна сухо тя.

— Дай да се видим някоя вечер, ще похапнем заедно и ще обсъдим въпроса. Свободна ли си следващата събота? — попита той. Бе видяла в указателя на университета, че Стю живее в Манхатън и сърцето й се сви. В какво успя да се забърка?

— За съжаление, не съм. — Франи отстъпи крачка назад и усмивката и се стопи, когато понечи да излъже. — Чакам клиент от провинцията. А и в момента имам доста ангажименти. Да не говорим, че съм потънала до уши в ръкописи. — Тя сви безпомощно рамене и отстъпи още една крачка назад. — Виж, трябва да вървя. Много се радвам, че се видяхме…

Понечи да тръгне, но той я хвана за ръката и я привлече толкова близо до себе си, че усети дъха му. „Май не съм единствената, прекалила с пиенето“, помисли си тя.

— Нямаш представа какво изпускаш — рече шеговито той, но присвитите му очи издаваха, че си е набелязал цел. Стю не бе от хората, които умеят да губят, а тя се оказваше единствената сделка, която така и не бе успял да направи.

— В такъв случай ми остава само да си мечтая, нали? — прошепна Франи и изтегли ръка.

С крайчеца на окото си забеляза, че Джей се е отправил към тях с бърза крачка. По изражението му стана ясно, че е видял достатъчно и веднага е преценил, че трябва да й се притече на помощ.

— Да не би да ви прекъсвам? — попита той, когато приближи. Говореше тихо и спокойно, но погледна Стю с присвити студени очи.

Усмивката на Стю не трепна.

— Просто предлагах услугите си на Франи. — По тона му стана ясно, че не е ставало въпрос за бизнес. — По всичко личи, че тя има по-добро предложение.

— Самата истина. — Джей я прегърна през раменете. — От мен.

— Защо му го каза? — изсъска Франи, докато се отдалечаваха през поляната. Сама не разбираше защо се подразни чак толкова, а само преди няколко секунди благославяше Джей, че й се е притекъл на помощ.

— Сега ще тръгне да разправя на всички, че двамата с теб сме любовници.

Истина бе, че в колежа за кратко се бе замислила над тази възможност — че коя нормална хетеросексуална жена не би се замислила? — само че по онова време той беше гадже на Меган Кайзър, дългокрака блондинка, която учеше политология, а по-късно се омъжи за съдия от Върховния съд. Франи бе доволна, че никога не започнаха връзка. Любовниците идват и си отиват, но истинските приятели са малко. Освен това знаеше, че не би могла да обича Джей повече.

Той се ухили и наду гърди.

— Никога не е късно да се превърнеш в бройкаджията на университета.

Франи изпъшка.

— Като знам какво лапацало е Стю, сигурно ще тръгне да разнася, че спиш и със Стиви и Ем.

— Значи съм си заформил харем. Хм… не звучи никак зле.

— При Ем ще трябва да се наредиш на опашка. — Откакто Франи я познаваше, около Емерсън винаги се тълпяха мъже, въпреки че след като се разведе, се бе зарекла повече да не излиза с никого. — А пък Стиви отпада от класацията, поне за момента. — Франи му разказа последната новина за раздялата на Райън и Стиви. Онази вечер Стиви й се бе обадила, обляна в сълзи.

Джей се намръщи състрадателно.

— Горката Стиви.

— Първо, научава, че баща й е небезизвестният Грант Тобин. Сега и това. — Франи въздъхна, хвана Джей под ръка и се облегна на него, за да има опора и високите й токчета да не потъват в меката трева. — Не че обвинявам Райън. Той просто й е предложил да се оженят. Не е виновен, че Стиви изпитва ужас от обвързване.

— По думите ти съдя, че тя направо го е отрязала — отбеляза Джей.

— Не е подскочила от радост. А ако се поставя на мястото на Райън, като не получиш отговор, е все едно да ти откажат. — Франи поклати глава и се запита как е възможно умна жена като Стиви да е толкова задръстена, когато става дума за любов. — Нямаш представа колко ми се иска да вземе някакво решение и да престане да ни държи всички в напрежение.

— Може би е най-добре да сме като Ем и да знаем какво точно не искаме — подхвърли той.

— Като говорим за вълка, питам се къде се дяна пък тя. — Франи погледна часовника си и се намръщи. Беше минал час и половина, откакто остави Емерсън в хотела да се пребори с махмурлука си. Да не би да е решила да пропусне събитието? Не, съвсем не беше и неин стил. След като кажеше, че ще отиде някъде, може да разчиташ на нея. Ако трябваше да опише Емерсън, то най-точното определение бе, че е човек, който държи на думата си. Въпреки че на приема снощи изпи четири коктейла с водка, тя успя да осигури два договора за пиар агенцията си. Нямаше да дойде единствено ако покривът на „Насау Ин“ се срутеше и тя останеше под развалините.

 

 

В същото време Емерсън Фицгибънс обикаляше с надеждата да намери място за паркиране, а главата й пулсираше в такт с парчето на „Колдплей“, което бе пуснала. Защо й трябваше да се налива снощи? Обикновено пиеше единствено „Перие“. В противен случай, ако посягаше към чашата на всички места, където я канеха, щеше да се превърне в алкохоличка. Трябваше да е непрекъснато във върховна форма, не само заради клиентите, ами заради Ейнзли… и заради майка си.

Бръчките по челото й станаха по-дълбоки. Не, точно днес нямаше намерение да мисли за майка си. Заслужаваше един уикенд почивка от Марджъри Крофт Фицгибънс.

Пред нея на улицата изскочи котка и Емерсън наби спирачки, лексусът се плъзна на една страна и болката в слепоочията й стана още по-силна. Господи. Ами ако беше дете и не беше успяла да спре навреме? Това бе най-страшният и кошмар, който се нареждаше след ужаса, че нещо може да се случи на дъщеря й. Невероятен късмет е, че хората успяват да доживеят до зряла възраст. Не беше ли целият живот изпълнен с нервно очакване да се случи нещо нередно.

Можеше единствено да предупреди Франи да внимава какво си пожелава. Емерсън обожаваше дъщеря си, но се оказа, че да си самотна майка е най-трудната работа на този свят. Бе по-тежко, отколкото да управлява собствената си пиар агенция, по-трудно, отколкото да дундурка клиентите и да се разправя с телевизионни продуценти, издатели на списания и репортери, в сравнение, с които Саддам Хюсеин приличаше на нежно котенце. Имаше дни, в които се чувстваше като накълцано суши. А пък тревогите се нижеха постоянно. Дали постъпваше правилно? Да не би да объркваше живота на дъщеря си по същия начин, по който майка й бе объркала нейния.

В този приятен пролетен ден, докато обикаляше тихия жилищен квартал близо до университета, бе убедена, че не я дебне нищо лошо. Ако не беше махмурлукът, можеше дори да си признае, че се забавлява. Забавлението бе относителна работа — Емерсън не помнеше кога за последен път се с чувствала напълно свободна. Вчера с Франи не спряха да си бъбрят през целия път; беше както едно време и й се отрази по-добре, отколкото цяла седмица в Каниън Ранч. През последните двайсет и четири часа не се тревожеше нито за дъщеря си, оставена на сигурните грижи на баща си, бившия съпруг на Емерсън Бригс, нито за майка си, която със сигурност тормозеше новия си болногледач, изпратен на мястото на предишната болногледачка, която напусна — третата за по-малко от шест месеца.

Скоро щеше да се види и с Джей и Стиви. Емерсън си спомни нощите, когато се затваряха в стаята на някого от четиримата в общежитието, пиеха евтино вино и си говореха за какво ли не чак до малките часове на нощта. Макар да бяха коренно различни, те имаха нещо общо — и четиримата бяха със стипендии. Единствената разлика бе, че никой от онези, които познаваха родословието й, не би предположил, че тя се справя със собствени усилия.

На следващата пресечка зави и й се прииска да бе постъпила разумно като Франи и да се бе качила на автобуса. В този момент най-сетне забеляза свободно място. Беше сравнително тясно, но тя успя да паркира, въпреки че няколко сантиметра от задната й броня стърчаха на алеята пред чуждата къща.

Тъкмо слизаше от колата, когато набит мъж в анцуг изфуча отвътре и се развика.

— Ало, госпожо! К’во, по дяволите, си въобразявате, че праите?

— Моля? — Емерсън изпъна гордо гръб, истинска руса амазонка, висока метър и седемдесет и шест, която изглеждаше още по-висока в обувките с платформа от „Кристиан Лубутен“.

— Запушвате ми алеята! — Той посочи десетте сантиметра от лъскавия сребрист лексус, които излизаха от тротоара. Тя продължи да го гледа отвисоко и забеляза проблясък на несигурност в очите му. Очевидно не се бе срещал с много издънки на стари богати родове, които навремето са властвали в квартали като този с кадифени ръкавици. В онези дни е било достатъчно да погледнеш някого с пълно презрение, да изсъскаш през стиснати зъби подходящия епитет и „низшият“ отстъпвал. Знаеше как става. Майка й бе прилагала този номер безброй пъти. Всъщност, в момента не се ли държеше като двойница на Марджъри, когато бе притисната в ъгъла и бе готова да заеме отбранителна позиция? Не го правеше, защото се смяташе за по-добра от останалите, а защото не виждаше на каква друга защита да разчита.

— Наистина ли? — отвърна тя и погледна тесния проход, през който той можеше да мине с една или две маневри.

— Не ме карайте да викам ченгетата. — В гласа му се прокрадна жална нотка, която й подсказа, че заплахите му са празна работа.

Марджъри би изстреляла някоя забележка на нахалника, осмелил се да се нанесе да живее в някогашния бастион на богатите и привилегированите. Накъде върви светът, би издал тонът й, след като цивилизованите хора не могат дори да излязат от дома си, без да ги заговори някой смрадлив буржоа? Само че Емерсън бе по-поразена от собствената си реакция, отколкото от неговата. Защо се държеше по този начин? Човекът имаше пълно право да негодува. Тя се поотпусна и изражението й се смекчи.

— Вижте, ще ми направите огромна услуга, ако ми позволите да паркирам тук. Ако имате проблем с излизането, звъннете ми на мобилния. — Тя му подаде визитката си. — По принцип не бих ви притеснявала, но закъснявам. — Погледна го умолително.

Той се поколеба, разкъсван между мъжка гордост и желанието да се направи на готин пич. Най-сетне отстъпи и изсумтя.

— Добре. Ама няма да ме карате да чакам.

— Благодаря. Много съм ви задължена. — Усмихна му се с благодарност и забърза, преди той да е решил нещо друго.

Мъжът може би щеше да се учуди, ако научеше, че едно време Емерсън се е чувствала като най-голямата натрапница на планетата. Пред очите на останалата част от света се изправяше горда, млада жена, която се радва на всички предимства в живота — апартамент на Парк авеню, канена на всички светски събития, учила в най-добрите частни училища, но това не просто поза. Майка й бе разорена, дължеше пари на всички — от месаря до адвоката, който се занимаваше с имотите й или по-точно казано с малкото, което бе останало от тях, след като бащата на Емерсън почина. Ако наемът за апартамента им не бе установен, щяха да са принудени да се преместят в друг квартал, „в Сибир“, както би казала Марджъри. Емерсън бе записана в манхатънското девическо училище „Чейпин“ единствено защото Марджъри заложи бижутата си, продаде няколко картини и взе назаем пари от всичките си познати, за да плати таксите. Да се изучи дъщеря й в държавно училище бе също толкова немислимо, колкото и да се преместят да живеят в Куинс. В такъв случай семейство Фицгибънс щяха да престанат да съществуват за богаташите, сред които се движеха.

Едва когато Емерсън постъпи в „Принстън“ и се сприятели с Джей, Франи и Стиви, всеки преминал през различни трудности, тя най-сетне си пое дъх по-спокойно. Нощта, когато им се довери, след като бяха изпили петата текила, тайно вмъкната от Стиви в общежитието, имаше чувството, че думите й се леят като порой. Емерсън плака, заровила глава във възглавницата, докато Франи я галеше по косата, а Джей и Стиви се опитваха да я успокоят. По-късно всички споделиха мъчителни истории за своите родители.

Ускори крачка. Нямаше търпение да види приятелите си. Не бе виждала Стиви от сватбата на Джей. Че това беше преди цели две години! Тогава Емерсън беше все още с Бригс, а сега Джей бе единственият сред тях, който носеше брачна халка. Бракът й се бе разпаднал, Франи продължаваше да търси любовта, Стиви разправяше, че предпочитала да й извадят окото, вместо да се омъжи.

Бе съвсем близо до резиденцията на семейство Хартли, когато забеляза някакво такси да спира до тротоара. От него слезе Стиви, в дънки с ниска талия и прилепнала блуза, която откриваше плоския й корем и пиърсинга на пъпа. От това разстояние приличаше на шестнайсетгодишна ученичка, не на трийсет и шест годишна жена, късо подстриганата й червеникава коса стърчеше, по фините й китки дрънчаха сребърни гривни, които се плъзгаха ту нагоре, ту надолу, докато вадеше куфара от багажника. Остана на тротоара, изчака таксито да тръгне, след това огледа насъбралите се на ливадата и най-сетне забеляза Емерсън.

— Ем! — възкликна тя и заподскача на място, преди да хукне към приятелката си, без да крие възторга си.

 

 

По време на пътуването Стиви съвсем не бе в добро настроение. Полетът от Ел Ей закъсня; когато кацна на „Нюарк“, се оказа, че в „Ейвис“ няма резервация на нейно име за кола под наем. Не бяха останали никакви автомобили, затова се наложи да вземе такси. Добре поне, че шофьорът се смили над нея и й каза, че няма да й вземе обичайната такса, която искаше за адреси извън Манхатън.

— Струваш ми се приятно момиче — заяви той без повече обяснения.

— Не съм чак толкова приятна — отвърна тя. „Попитай гаджето ми, той ще го потвърди.“ — Въпреки това ви благодаря.

— Добре ли пътува? — попита шофьорът, докато завиваха към магистралата. От огледалото за обратно виждане към нея се взираха две светлосини очи.

— Самолетът не падна — и това с нещо. — Нямаше никакво настроение за приказки, но той нали й беше направил комплимент, че е приятен човек. Освен това ги чакаше дълго пътуване.

— В Джърси ли живееш?

— Не, идвам за кратко. От Ел Ей съм.

Попита я дали има роднини и тя обясни, че единствената й роднина е майка й, с която живеели съвсем наблизо. Стиви прецени, че няма никакъв смисъл да говори за баща си. Грант Тобин сигурно нямаше представа, че тя съществува, освен това знаеше, че да се свърже с него е все едно да се опитва да разбие каменна стена с глава.

— Съпругата ми е в Чехословакия — обясни замислено шофьорът.

— Сигурно ти липсва.

Той кимна.

— Мъж без жена е нищо.

Сети се за Райън и я прободе болка.

— Никога не съм се омъжвала, така че не знам. Но сигурно си прав.

Очите в огледалото я наблюдаваха с огромно любопитство.

— Имаш ли си приятел?

Тя извърна поглед към сивите промишлени сгради отстрани на пътя.

— В момента не мога да ти отговоря със сигурност.

Споменът се върна отново. В четвъртък вечерта двамата с Райън вечеряха в „Бъфало клъб“, в Санта Моника. Когато им сервираха десерта, тя с изумление откри, че вместо крем брюле са й поднесли лимонова торта с въпроса „Ще се омъжиш ли за мен?“, изписан с шоколад. Бе толкова изненадана, че първите й думи бяха:

— Боже! Как са успели да съберат всички букви?

Усмивката на Райън замръкна.

— Не е ядрена физика.

— Ръката ти изобщо не трябва да трепва.

— Стиви… — Усмивката му се стопяваше и по лицето му се изписваше отчаяние. — Ще ми отговориш ли?

Наблюдаваше я с надежда, която не успяваше да скрие несигурността му. Много добре разбираше, че той очаква да чуе „Да, ще се омъжа за теб“, но думите бяха като хапка, заседнала на гърлото й, която й пречеше да диша. Съществуваше ли маневра Хаймлих^[3], която да те освободи от страха от обвързване?

Тя сведе поглед и отвърна тихо:

— Обичам те, Райън. Знаеш, че те обичам. Само че това е… съществена стъпка.

— Че ние почти живеем заедно — напомни и той. „Почти“ е ключовата дума, помисли си Стиви.

— И наистина е чудесно! — отвърна и се вгледа в очите на Райън, които ставаха все по-студени с всяка изминала минута. — Точно това се опитвам да ти кажа. Толкова ни е добре заедно, че няма нужда да съсипваме отношенията си.

— Не знаех, че съгласието да се ожениш, е равносилно на съсипия. — Гласът му бе леденостуден. Изразителното му лице, плътните устни и раздалечените сиви очи, наблюдателни също като камерата, с която улавяше живота на хората, бяха строги.

— Все още те обичам. Нищо не се е променило — отрони тя.

В ресторанта бе топло и глазурата на тортата започваше да се отпуска, а между буквите се събираха захарни капчици и шоколадът потече настрани. На Стиви й се доплака, когато забеляза нещастното изражение на Райън. Как можа да не предвиди, че това ще се случи? Той сигурно е правил намеци.

— Значи отговорът ти е не — уточни тихо той.

— Не съм казала това.

— Не се и налага.

— Съжалявам. — Тя посегна към ръката му, но той я отдръпна и пръстите й докоснаха само кокалчетата му. Не си проговориха, докато не тръгнаха към къщи. Когато му каза, че е сбъркал отклонението към магистралата, той рязко обясни, че ще я закара до тях. Имаше намерение да остане при него, по-голямата част от дрехите й бяха в неговия апартамент, а и той живееше по-близо до летището, но по изражението му разбра, че е най-добре да не му противоречи.

— Приятно пътуване — промърмори той, докато слизаше от колата пред апартамента си.

— Ще ти звънна, когато се прибера — подхвърли тя. Райън отговори след секунда.

— Знаеш ли, най-добре недей. — Стори й се уморен и ядосан. Фаровете се отразяваха във вратата на гаража и лицето му, обрамчено от тъмна коса, приличаше на черно — бяла снимка.

Тя едва си пое дъх.

— Да не би да…

Той не я остави да довърши.

— Според мен имаме нужда да се разделим за известно време.

Гърлото на Стиви се сви, а силният й властен глас, който използваше винаги на пресконференции и официални събития, прозвуча по детски тънък.

— Райън, одеве говорех сериозно. Наистина те обичам. Не бих искала да съм с друг. Ако проявиш още малко търпение…

Той се обърна бързо към нея.

— Минаха две години. Колко още искаш да чакам?

— Ще ми се да можех да ти кажа. Просто… В момента се случиха толкова много неща. Баща ми… — тя въздъхна и разпери безпомощно ръце.

— Знам. — Гласът му омекна и той покри ръката й със своята.

Проблесна надежда. Значи той разбираше какво преживява тя, поне донякъде. Преплете пръсти с неговите и ги притисна.

— Ако това ще те успокои, знам, че ще бъдем заедно. Просто в момента не мога да се справя с още едно нещо.

Той издърпа ръката си, изплъзна се между пръстите й.

— Това е разликата между нас — поклати глава бавно. — За теб това е повод за справяне, а за мен — за празнуване. Истината е, Стиви, че гледаме в различни посоки.

— Това не означава, че няма и аз да погледна в твоята посока.

— И кога ще стане?

— На този въпрос не мога да ти отговоря.

— Когато можеш, знаеш къде да ме намериш. Просто не разчитай да започнеш оттам, откъдето приключваш. — Той даде на заден и натисна газта. Обикновено тя бе тази, която се спасяваше с бягство.

През цялата нощ Стиви лежа в леглото, загледана в тавана. Досега апартаментът й бе като застраховка, мястото, където можеше да скрие, когато се наложи. Вече не бе така, нещата се бяха променили.

Сега, докато пътуваше в таксито към срещата по случай дипломирането, тя смачка спомена като цигара и отделни образи продължиха да се надигат като дим, който се разнася над бездната, зейнала пред нея; тази бездна представляваше остатъкът от живота й. Щеше да се справи и с този въпрос, когато се върнеше. Засега имаше намерение да се наслади на една от редките срещи с приятелите си. Не се виждаха достатъчно често, макар много да й се искаше; понякога минаваха месеци, докато се чуят по телефона, но между тях го нямаше чувството на неловкост, което изпитваше с други, не толкова близки приятелки, не се налагаше да премине моста, изтъкан от любезен разговор, за да се стигне отново дотам, докъдето бяха прекъснали. Имаше чувството, че с Джей, Франи и Емерсън времето не е отлетяло.

Наближаваше обед, когато стигнаха в „Принстън“. На няколко пъти завиха в грешна посока, наложи се да се връщат, но накрая спряха пред резиденцията на семейство Хартли. Докато наблюдаваше веселбата на поляната, Стиви се стегна и се опита да прогони ефекта от часовата разлика. Емерсън се появи неочаквано, великолепно русокосо видение в черни дънки и сако на „Шанел“.

Двете се прегърнаха и се разсмяха от удоволствие, докато си казваха колко добре изглеждат. За Емерсън това бе самата истина. След дългото пътуване и предишните две безсънни нощи, Стиви знаеше, че видът й е ужасен.

— Къде е Франи? Мислех, че е с теб. — Стиви се огледа.

— Дойде по-рано. Аз не се чувствах много добре — обясни Емерсън.

— Нали не е нещо сериозно? — Стиви я погледна загрижено. Ем й се стори бледа.

— Най-обикновен махмурлук.

— Ти? — Стиви не помнеше някога да е виждала приятелката си пияна, дори в случаите, когато другите не можеха да си кажат имената. Тя винаги се владееше, затова открай време я назначаваха да им бъде шофьор.

Емерсън се усмихна насила.

— Да, мила моя, на всички се случва понякога.

Двете се заизкачваха по тревистия хълм, за да потърсят Франи и Джей. Стиви правеше по две крачки за всяка една на дългокраката Емерсън. Най-сетне ги забеляза близо до беседката, седнали настрани от останалите, потънали в разговор, както обикновено — малко затворено общество. Стиви се запита не за пръв път защо така и не станаха двойка. Бяха съвършени един за друг. Може би прекалено съвършени. Бяха като монета с две ези или две тура.

Франи извика щастливо и прегърна Стиви. Когато дойде редът на Джей, той я прегърна толкова силно, че имаше чувството, че ще й счупи ребрата.

— Питахме се дали ще успееш — усмихна се той.

— Пропуснах ли нещо? — попита Стиви.

— Само че Стю Фелдър предложи да ми направи бебе — изтърси сухо Франи. Както винаги със страстните си очи, устни като нажилени от пчели и къдри, пръснати по раменете тя имаше вид на току-що станала от леглото, след като цяла нощ е правила забележителен секс.

— Леле! Струва ми се, че не си могла да устоиш на предложението — пошегува се Стиви.

Франи се разсмя и поклати глава.

— Предпочитам да умра стара мома.

— Къде е Вив? — поинтересува се Емерсън.

— Реши да пропусне събитието — отвърна Джей. Емерсън кимна с разбиране.

— Умно момиче. Няма нищо по-досадно от това да си нечий съпруг или съпруга на годишнина от завършването.

— Забавлението още не приключило, деца. Нали не сте забравили вечерята в „Айви“ — напомни им Франи.

— Къде е храната? Умирам от глад — обяви Стиви. Не бе хапвала нищо през целия ден, освен пакетчето брецели, което й сервираха в самолета.

— След мен, дами — поклони се галантно Джей.

Заедно се упътиха към шведската маса, неразделни както едно време: високото, красиво момче от Айова и трите момичета — блондинка, брюнетка и червенокоса.

 

 

— За випуск 92 — вдигна тост Джей. Четиримата се бяха отправили обратно към града след празненството и сега седяха под стъкления покрив в енотека „Бабо“, а последните слънчеви лъчи потъваха на запад. Джей бе поръчал шампанско от годината, в която се бяха дипломирали, и всички вдигнаха чаши, с изключение на присъединилата се към тях Вивиън; разговаряха за миналото и бъдещето, за всички пътища, по които бяха поели, довели ги до този кръстопът.

Франи отпи глътка шампанско.

— Беше забавно.

— Кое, срещата ли? — Стиви посегна за питка.

— Говорех за младостта ни — обясни Франи.

— Да не би да сме стари? — запротестира Емерсън, която изглеждаше великолепно в кадифеното си сако и копринен панталон, с наниз перли на лебедовата шия. Всичко у нея бе истинско съвършенство, от безупречната руса коса до ноктите с френски маникюр — истинска наследница на първите заселници, дошли на континента с кораба „Мейфлауър“ и само най-добрите й приятели знаеха, че се чувства по-свързана с „Титаник“.

— Аз лично пия за това, че сме заедно — обади се Стиви. — Един Господ знае кога ще имаме друг шанс.

— Нали ще дойдеш за кръщенето — обади се Вивиън.

Тя огледа приятелите с дискретна усмивка, отпуснала едната си ръка на едва забележимото си коремче. Бременността я бе разхубавила — тъмната коса и очите й блестяха, кожата й с карамелен оттенък бе придобила свежестта на розова пъпка. Малкият демон, който Франи се опитваше да крие, я бодна злобно с тризъбеца си. Защо Вивиън, а не тя? Защо всичко хубаво се падаше на Вивиън?

Така бе и навремето, когато двете бяха съквартирантки и Франи едва свързваше двата края като асистентка на редактор, а Вивиън си живееше добре като манекенка. Франи бе лудо влюбена в мъжа, с когото излизаше по онова време, писател, устремен към славата и успеха, Брайън Хенли, чийто първи роман — саркастичен разказ за хората на изкуството в Сохо, бе успял да се изкачи в класацията на „Таймс“. Трябваше да се досети, че той няма да устои на чара на Вивиън. Че кой нормален мъж би успял? Франи дори не можеше да я вини, защото тя не бе направила нищо, за да го окуражи. Не й се налагаше. Тя просто бе… просто бе Вивиън. Скоро Брайън започна да се отбива единствено когато знаеше, че Вивиън си е вкъщи. Щом тя замина за Европа, той спря да идва.

Вивиън се чувстваше неловко. Години по-късно, след като се сгоди за Джей, двете си поговориха по този въпрос. Призна, че Брайън я последвал чак в Париж, нещо, за което Франи нямаше представа, и този факт, вместо да я накара да оцени колко благородно бе постъпила Вивиън, като го бе отблъснала, върна старото озлобление.

Сервитьорът донесе поръчките и прекъсна мислите й. Когато се отдалечи, компанията отново заговори за срещата.

— Май не съм пропуснала нищо — изви очи Вивиън, след като Джей разказа как Уинстън Хейс III, или Уини, както му казвали в колежа, го бил хванал, за да му разказва за постиженията си.

— Всичко беше наред, докато не се натресох на един, с когото навремето излизах — оплака се Франи.

— Който й предложил да й надуе корема — изкиска се Стиви, започнала втората си чаша шампанско. Беше с дънки, топ от цикламен шифон с дълбоко деколте, а от ушите й висяха ефектни обеци. Франи знаеше, че няма нужда да наднича под масата, за да се увери, че е боса. Стиви бе типична калифорнийка, свикнала да си събува обувките винаги когато бе възможно.

Франи сведе замислено поглед над чашата шампанско, в която се издигаха мехурчета на тънки редички. Точно преди година погреба брат си и разговорът й напомни за загубата. Родителите й бяха отдавна покойници, вече го нямаше и Боби и не й оставаха други роднини, освен далечните братовчеди, които да сложат плоча на гроба й.

— Дали не трябваше да приема? — зачуди се намръщена тя. — Един Господ знае кога, ще получа друго предложение.

— Не забравяй Джей — пошегува се Емерсън. Тя разказа на Вивиън за случката със Стю, за която бяха разбрали от Франи по време на вчерашната вечеря в „Айви“. Заливаха се от смях цялата вечер.

Само че сега на Франи не й беше до смях. Когато забеляза изражението й, Джей се протегна и стисна ръката й.

— Извинявай, беше глупаво от моя страна. Трябваше да си мълча.

— Ти не си виновен — насили се да се усмихне Франи. — Мислех за брат си.

Всички на масата замълчаха и я погледнаха със съчувствие.

— Мислиш си, че даден човек ще бъде винаги до теб, след това, един ден, той просто изчезва. Няма го вече — продължи тя. Тъй като не искаше да им разваля настроението, тя добави бързо: — Много се извинявам. Не исках да скапя вечерта.

— Все още имаш нас — прошепна Емерсън. Вивиън й се усмихна.

— Ще намериш някого. Виж ме мен. Не съм и вярвала, че ще се омъжа.

Франи се въздържа да не й натякне, че не е било поради липса на възможности. Вивиън имаше обожатели на два континента, сред тях бяха един принц, наследник на гръцка корабна империя и шефът на световноизвестен конгломерат. През годините тя ту се появяваше, ту изчезваше от живота на Джей, през повечето време живееше в Париж, където бе израсла, тъй като бе дете на французин и ливанка. Джей бе готов да се ожени за нея на мига, стига тя да останеше достатъчно дълго, за да му даде възможност да й предложи. Едва когато той започна сериозна връзка с друга, Вивиън се появи отново на сцената, този път завинаги.

— Трябваше да действам хитро — заяви Джей.

— Не беше нужно да ме изнудваш — засмя се Вивиън и отпусна длан над лакътя му. Обърна се към Франи и усмивката й се стопи. — Cherie, какво има? Да не би да казахме нещо, което те разстрои?

Франи поклати притеснено глава, докато попиваше очи със салфетката.

— Не, разбира се. Сигурно е въздействието на срещата. Всички говореха само за семействата и децата си.

— Да ти кажа — започна Вивиън замислено, — този въпрос може да бъде разрешен много лесно.

— Как? — Франи върна салфетката на скута си.

— Джей може да стане баща на детето ти.

Франи за момент спря да диша.

— Нали не говориш сериозно? — ахна тя.

— Всичко е наред — продължи Вивиън. — Вие, двамата, се познавате от цяла вечност. Няма да се питаш откъде бебето ти е взело брадичката или челото. Няма да се питаш дали таткото не е имал някакви заболявания. — Обърна се към Джей. Той бе не по-малко изумен от Франи. — Ако Франи забременее сега, нашето дете ще си има братче или сестриче.

— Чудесно. И как точно ще обясним какво става на детето? — полюбопитства Джей.

— Децата — поправи го Емерсън.

— Именно. Ще бъде шантаво и много сложно. — Джей вдигна ръце. — Защо изобщо обсъждаме този въпрос? Просто няма да стане. — Той погледна останалите на масата, сякаш молеше приятелките си да разкритикуват шантавата идея.

— Не гледай мен — сопна се Стиви. — Това е един от малкото въпроси, по които не мога да кажа и дума.

— Затова пък аз мога. Можете да ми вярвате, че няма нищо по-трудно от това да си самотна майка — вметна Емерсън.

Франи не каза нищо. Беше потънала в мисли и дори не смееше да повярва на онова, което чуваше. Да не би Вивиън да говореше сериозно? Французите бяха по-разкрепостени по тези въпроси и въпреки това предложението й бе прекалено. Каквито и да бяха обстоятелствата, повечето съпруги не биха останали очаровани мъжът им да стане баща на дете от друга жена. Въпреки това идеята се загнезди. Веднага си представи как са се събрали на Деня на благодарността двете с Вивиън, Джей и децата. Едно голямо, щастливо семейство. Замисли се и за всички почивки и рождени дни, които щяха да празнуват заедно, за бейзболните и футболни мачове, на които щеше да присъства. Замисли се и за трудните моменти, когато щеше да се нуждае от подкрепа.

Имаше ли по-добър баща за детето й от най-любимия й приятел?