Айлин Гоудж
Остани до мен (5)

Четвърта глава

— Разбий ги, шефе — подхвърли Инес, когато Джей профуча покрай нея, за да влезе в заседателната зала.

Той спря да се огледа.

— Вратовръзката ми добре ли е?

Тя се надигна от стола и я подръпна.

— Сега вече е добре. — След това сведе поглед. — Да се надяваме, че няма да забележат, че си със сини чорапи и кафяви обувки.

През шестте години, откакто работеше в „Бек енд Блустайн“, нямаше ден, в който Инес да не се грижи за него. Две трети административна асистентка и една трета бавачка, тя имаше уста, далеч надхвърляща дребната й фигура, изрусената й коса стигаше едва до рамото му, а чекмеджетата в бюрото й бяха пълни с какви ли не полезни нещица — анкерпласт, ментови бонбони за свеж дъх, боя за обувки, руло за премахване на мъх от дрехите и за спешни случаи — няколко глътки уиски. Нямаше да се изненада, ако извадеше чифт чорапи.

Продължи към залата по коридора, ограден от стъклени стени, където наведени над компютрите, колегите му говореха по телефоните, а в някои от малките конферентни зали групи от пет или шест човека се бяха надвесили над широки маси. Това бе част от ежедневието в „Бек енд Блустайн“, само че днес не бе обикновен ден, както не спираше да му напомня нервното потръпване в стомаха. На път към работа се отби в „Старбъкс“ и си купи две кафета, но те също не помогнаха. Сега, освен че стомахът му правеше номера, усети, че има и киселини.

Всеки път преди презентация бе същото. Нямаше значение, че се занимаваше с тази работа повече от десет години; нямаше случай Джей да започне презентация, без да усети как кръвта шуми в ушите му, как стомахът му се свива от страх, че този път ще бъде разкрит и всички ще разберат, че е най-обикновено фермерско чедо от Уисконсин, което не може да различи идея, която носи милиони, от кофа с ярма.

Отлично знаеше, че няма основание за подобни страхове. Само че те бяха като костта в лявото стъпало, която счупи навремето, докато се пързаляше със зимни кънки, тя така и не бе напълно излекувана и един от пръстите му остана крив — наследство от детството. Като малък каквото и да правеше, то никога не бе достатъчно добро. Баща му нито му крещеше, нито го удряше, но Джей усещаше разочарованието му, то се излъчваше от него също като леден повей от хладилния камион, в който прекарваха млякото. Всяка сутрин отиваше в обора, за да помогне с доенето, и усещаше същата тежест в стомаха както сега. Щом тръгнеше на училище, тежестта се разнасяше — единственото, с което се справяше добре бе учението, ала се натрупваше отново по-късно, докато се тътреше от автобусната спирка нагоре по стръмния прашен хълм.

Бе истински шок, когато го приеха в „Принстън“ и разбра, че не е най-умното дете в класа. В гимназия „Удроу Уилсън“ може и да бе най-блестящият ученик, ала колегите му в колежа идваха от известни частни училища и бяха добре подготвени за предстоящите трудности. Налагаше му се да се бори със зъби и нокти, за да ги настигне и успее; всеки ден му се струваше безкраен, сякаш му предстоеше да пробяга дълги километри, без да може да разчита на нито една свободна минута. Когато навакса, вече бе забравил как да спре да тича.

Влезе в заседателната зала няколко минути преди определения час и остана доволен, че екипът му вече чака — главните дизайнери Дарън Блок и добрият му приятел Тод Остър, които бяха работили с него в „Саачи енд Саачи“; мултимедийният му експерт Майкъл Макорт, авторите на рекламни текстове Фиби Ким и Себастиан Бесера. Бяха готови, застанали нащрек като войници.

— Ирашимасе. — Джей поздрави с добре дошли изпълнителните директори на „Уручима“, когато започнаха да влизат един след друг, стискаше им ръцете, поздравяваше всеки по име, не забрави да попита господин Уручима за съпругата му, тъй като бе разбрал, че е болна. Плъзна бърз поглед по дългата маса от черешово дърво и остана доволен, че Инес се е погрижила за всички подробности. За всеки бе поставена химикалка „Монблан“ и подвързано копие от готовия материал. Имаше и чайници с горещ зелен чай, термос кафе и фини хрупкави оризови бисквити от Такашимая, както и задължителните кроасани и кифли.

Поне едно от нещата, за които старомодните му родители натякваха непрекъснато, му бе от полза на работното място — личният стил, все по-рядко срещан в днешно време, бе качеството, което бележеше границата между успеха и провала. Същият личен стил му бе помогнал да получи не една и две поръчки и да задържи голяма част от клиентите и да не им позволи да се спрат на друга рекламна агенция. От усмивките и доволния шепот, разнесъл се сред изпълнителните директори на „Уручима“, докато посягаха към напитките, разбра, че и този път е направил желаното благоприятно впечатление.

Пулсът му се ускори. Ако успееха и им възложеха поръчката, тя щеше да се превърне в перлата в короната на „Бек енд Блустайн“ — много по-голяма от „Жак Беноа козметикс“ и „Пърформанс спортинг уудс“ взети заедно. По продажби „Уручима мотърс“ настигаха бързо „Хонда“, „Тойота“ и „Нисан“ на американския пазар и в момента се нуждаеха от изобретателна компания, която да лансира новия им джип хибрид^[1] „Рафрайдър.“ Джей бе уверен, че агенцията им е напълно способна да се справи с предизвикателството.

Направи бързо ефектно въведение, последвано от пауър пойнт презентация, в която очерта концепцията. Съвсем доскоро, напомни им той, демографските анализи за джиповете показваха, че се купуват предимно от семейства и млади мъже между осемнайсет и двайсет и пет, ала новите маркетингови проучвания сочеха, че са предпочитаните автомобили от чиновниците в градовете. Огромните джипове бяха символ на обществено положение — истинска виагра на колела, въпреки че продажбите не достигаха желаното ниво заради високите цени на горивото, а тъй като „Рафрайдър“ харчеше само шест на сто, той щеше да стане един от най-търсените автомобили. Докато Джей изброяваше градовете, които щяха да бъдат първоначалните им цели, забеляза, че господинът, който бе дясна ръка на Уручима, кима едва забележимо. Дотук добре. Сега трябваше само да им пусне пробния шейсетсекунден запис за телевизията и всичко щеше да си дойде на мястото.

Кликна с мишката и образът изпълни екрана. Компютърната анимация показваше невзрачен мъж, облечен в делови костюм, застанал до лентата за багаж на летището с куфарче в ръка. Беше заобиколен от господа досущ като него, които не криеха отегчението си от живота.

С всяко следващо кликване картината се променяше. Мъжът напразно търси багажа си сред еднаквите черни куфари, излизащи на лентата, докато най-сетне попада на кутия с панделка, на която пише неговото име. Вътре има ключове. Той не скрива учудването си, но също така е силно заинтригуван. В следващия кадър се качва в лъскав, нов джип „Рафрайдър“, паркиран пред сградата на летището. После дава газ по прашен, непавиран път незнайно къде, изхвърля куфарчето си през прозореца, след това сакото и вратовръзката, а джипът се носи към хоризонта сред облаци прах. Излиза надпис: „ЖИВОТЪТ Е ПОДАРЪК. НЕ ГО ИЗПУСКАЙТЕ!“

Джей пусна осветлението и в следващия момент усети болезнено присвиване в стомаха. Директорите на „Уручима“ до един го наблюдаваха с безизразни лица и едва сега му хрумна, че ги е обидил. За японците, поне донякъде, еднаквостта се приемаше за добродетел. Може би нямаше да приемат някой да омаловажи тази идея.

Мълчанието бе нарушено от Йошико Имураками, единствената жена, дребна като кукла, с гладко вчесана коса до раменете.

— Как стои въпросът с бюджета? — попита тя. Английският й беше безупречен и той си спомни, че тя е учила в „Йейл“, преди да вземе магистърска степен в „Харвард“.

Посочи страница от напечатания материал, където имаше разбивка на предполагаемата сума.

— Както виждате, имаме предложения от няколко канадски продуцентски компании, с които сме работили и преди. Много по-изгодно е да се снима там — няма профсъюзи, които да ни объркват плановете. Освен това обменният курс е в наша полза. По този начин ще спестите значителна сума.

Нещо като усмивка трепна по лицето на господин Уручима. Бе очевидно, че е впечатлен от последните думи на Джей. Той се надигна от мястото си. Беше дребен мъж, въпреки това личеше, че е човек с власт и влияние. Подчинените му също се изправиха.

— Благодаря ви, господин Гюндерсън. Беше изключително интересно — заяви той и разтърси ръката на Джей, преди да излезе. — В най-скоро време ще се свържем с вас.

Джей му отправи най-блестящата усмивка, която човек можеше да види на запад от Мисисипи.

— Благодаря ви, че отделихте от времето си, господин Уручима. Искрено се надявам да работим заедно. Струва ми се, че от нас ще излезе великолепен екип.

— Отпусни се, пич. Ти надмина себе си. — Тод Остър, едър брадат мъж, който би изглеждал по-естествено в карирана риза и гумени ботуши, отколкото в костюм за четиристотин долара, го плесна по гърба, докато се връщаха към кабинетите си.

— Поздрави ме, като получим поръчката — отвърна Джей.

Когато влезе, Инес надигна глава от клавиатурата, по която барабанеше.

— Как мина? — попита тя.

Знаеше, че няма смисъл да преувеличава и да се величае пред нея, както правят мнозина в света на рекламата — тя веднага щеше да разбере истината, — затова отвърна простичко:

— Изглежда, никой не забеляза чорапите ми. Приемам го за добър знак.

Тя вдигна палци и отново нападна клавиатурата с вече познатото ожесточение. Спря отново само за миг, за да погледне след него, докато той влизаше във вътрешния кабинет.

— Между другото, обади се Франи.

Той замръзна на вратата.

— Остави ли съобщение?

— Не, но помоли да й позвъниш веднага след като приключиш срещата — съобщи Инес, без да вдига поглед.

Сърцето на Джей биеше лудо, когато посегна към телефона на бюрото си. Спешно съобщение от Франи можеше да означава едно — единствено нещо.

— Казвай? — започна той, щом чу гласа й.

— Нищо особено. Обаждам се просто за да разбера какво ще правиш след работа.

Той усети как част от напрежението се оттича.

— Чакай да видя… — Погледна в бележника си. — Май ще вечеряме с едни приятели. — Ставаше въпрос за приятели на Вивиън, с които той все още не се познаваше. — Защо? — попита небрежно.

— Искаше ми се да се видим и да пийнем по чаша.

— Става. Уговорихме се да се видим в ресторанта чак в седем.

— Супер. В „Падис“ към шест?

— Разбрахме се. — Той затвори и се запита дали небрежният й тон не е бил просто за прикритие. Имаше ли нещо, което тя се опитваше да му каже? Имаше ли нещо толкова важно, че да не посмее да му го каже по телефона?

Сърцето му отново трепна.

Досега въпросът за бебето не бе повдиган. Като се изключи онзи шантав момент, в който му се наложи да мастурбира в пластмасова чашка, а навън в чакалнята бе пълно с жени, най-противните моменти бяха, когато се сблъскаше с манията на Франи, че не забременява. Първите два опита се оказаха неуспешни и тя бе убедена, че е така, защото яйцеклетките й вече са остарели. Никак не й помагаше и фактът, че Вивиън бе забременяла от първия опит. Лекарят бе уверил Франи, че не е необичайно, че може да е необходимо време, ала тя бе убедена, че е изпуснала последния влак, че е съсухрена дъртачка на трийсет и шест.

Ами ако и третият път се окажеше неуспешен?

Точно в шест той пристигна в „Падис“, на ъгъла на Трета и Осемнайсета улица, на няколко пресечки от офиса му. Над вратата се четеше надпис „Шонесис тавърн“, но всички казваха на заведението „Падис“, по името на собственика Пади Шонеси, румен старец с гъста бяла коса. Той посрещна Джей топло и посочи масата, на която се бе настанила Франи с чаша бира, и даде знак на бармана да донесе същото и за Джей.

— На това му се казва изненада — отбеляза Франи, когато Джей дръпна един стол.

— Нали имаме среща? — подхвърли той.

Ти обикновено закъсняваш. Реших, че ще чакам поне още десет минути, в които ще се оглеждам кого да сваля.

Джей огледа сумрачното заведение. Ламперията бе в наситен тютюнев цвят, по стените бяха закачени снимки на известни личности, клиенти на заведението от друга ера. Напоследък тук се отбиваха само редовни посетители, които в момента не биха откъснали поглед от бейзболния мач, предаван по телевизията, както и не биха затанцували жига.

— Ако очакваш някой да те сваля тук, значи не си на подходящото място — ухили се той. — Освен ако не си падаш по дъртаци и един женен мъж, на когото скоро му предстои да стане татко.

— Самата истина.

— Кое?

— Тази част с таткото.

Джей зяпна, по лицето му се разля глупава усмивка и целият свят сякаш се стесни до една — единствена точица. Дори не обърна внимание на бармана, когато стовари бирата му на масата, все едно бе мушица, която жужеше някъде наблизо.

— Франи… ти да не би… значи си… — В този момент не можа да намери подходящите думи.

Тя кимна и изви едното ъгълче на устата си.

— Да, вече е напълно официално. Лекарят потвърди. Тя се усмихна широко. — Не знам за теб, но ми се струва, че можем да вдигнем тост. — Франи дрънна бутилката си в неговата и той едва сега забеляза, че тя не пие „Гинес“, а безалкохолна бира. — За детето ни. Сериозно, нямаше да се справя без теб. — Тя говореше спокойно, но очите й пробягваха уплашено по лицето му, сякаш търсеха някакъв знак за несигурност и колебание.

Едва сега Джей осъзна какво става и му се стори, че подът се изплъзва изпод краката му. Не ставаше въпрос за услуга, която правеше на приятелка. Франи беше бременна с неговото дете.

— Леле — рече той и бавно поклати глава.

— Знам. Все още не мога да повярвам — призна тя. — Все чакам някой водещ на риалити шоу да изскочи отнякъде и да ми каже, че наградата ми е най-новата пералня със сушилня.

— От каквато ще имаш нужда, освен ако не разчиташ на обществените.

Франи се пресегна и стисна ръката му. Денят бе топъл даже за юни и в пъстрата рокля на цветя, с поруменелите бузи, с косата, прибрана на хлабав кок, и измъкналите се около ушите къдри, тя приличаше на колежанка.

Спомни си деня, в който двамата се запознаха. Той седеше на стълбите пред библиотека „Файърстоун“ и оглеждаше часовете за есенния семестър, за да реши къде да се запише, когато вдигна поглед и забеляза, че до него е застанало красиво момиче с кестенява коса, което хапе долната си устна, смръщила чело, сякаш се опитваше да се съсредоточи или бе ядосана на себе си.

Без дори да се замисли, той се изправи и се приближи до нея.

— Извинявай — започна той. — Забелязах, че си малко объркана.

— Точно така. Объркана и още как — отвърна сърдито тя и обясни, че си била изгубила портфейла, а вътре били всичките й джобни пари за семестъра.

— Може някой да ги върне. Провери ли в инспектората? — попита Джей.

Тя наклони глава на една страна и го погледна с огромно любопитство.

— Ти май не си оттук — измърмори тя и бруклинският й акцент зазвуча авторитетно, издавайки, че е по-опитна в подобни въпроси.

— Толкова ли много личи? — разсмя се той.

— Там, откъдето идвам, ако изгубиш нещо, смятай, че повече няма да го видиш.

— В Грантсбърг, когато някой намери нещо, пуска обява.

Двамата се усмихнаха един на друг и Джей настоя:

— Хайде. Защо да не пробваме. В най-лошия случай ще сме се разходили напразно.

Франи се поколеба за момент, след това сви рамене.

— Добре, защо не.

Тръгнаха към офиса на инспектора и той едва сега се сети да се представи.

— Джей Гюндерсън.

Той спря, за да й подаде ръка.

— Франи Ричман.

Личеше, че се забавлява, докато се опитва да прецени дали той е искрен, или просто се преструва.

С огромно учудване откри, че портфейлът й е предаден, а най-голямото чудо бе, че всичките й пари бяха налице. След това двамата отскочиха до студентския център и пиха кафе с понички. Когато най-накрая Джей погледна часовника си, установи с огромна изненада, че са минали цели два часа. От този ден насетне двамата станаха неразделни.

— Виж, искам да знаеш, че говорех сериозно — казваше тя сега. — Не ми дължиш нищо. Няма да те тормозя да присъстваш на всеки футболен мач и на всяка родителска среща. Знам, че и без това ще ти писне.

— Кой е казал, че ще бъде тормоз? — отвърна отбранително той. Независимо от всичко детето беше и негово.

— Искам да кажа, че не бива да се чувстваш длъжен за каквото и да било.

Той се престори на съкрушен.

— Ехо, ти май забравяш с кого разговаряш. Нали се разбрахме, че детето няма да промени нищо между нас. — Двамата бяха толкова близки, че спокойно довършваха изреченията си, така че нямаше смисъл да се вглеждат с ново внимание във всяка изречена дума. — Кажи, че всичко между нас е наред.

— Наред е. — Тя въздъхна и част от напрежението се стопи. — Просто цялата работа ми се струва малко странна. Никога досега не съм била бременна с детето на най-добрия си приятел.

— Ти просто никога досега не си била бременна и точка по въпроса.

— Така е.

Стисна ръката й, за да я окуражи.

— Ще напредваме бавно, стъпка по стъпка.

Тя кимна, въпреки че му се стори замислена. В сумрака имаше чувството, че тъмните й очи са станали още по-големи.

— Нали не съжаляваш?

— Ни най-малко. — Не бе лъжа, той наистина бе щастлив, радваше се за Франи, а това, че малко се притесняваше беше напълно естествено. Нямаше нужда тя да знае, че той се тревожи дали бебето няма да повлияе на приятелството им, дали няма да внесе напрежение в отношенията му с Вивиън. — Че какво е малко ДНК между приятели?

— Та в тази връзка, надявам се той или тя да има твоя нос. — Франи открай време смяташе, че нейният е прекалено дълъг, въпреки че според Джей прекрасно отиваше на лицето й. — Няма да е зле, ако е с дълги крака.

Той се разсмя.

— Не избързваш ли. То още си няма пръсти. — Спомни си първата ехография на Вивиън; детето приличаше на отпечатък от пръст, нямаше нищо човешко в себе си. Едва когато лекарят им съобщи пола, чак тогава бебето се превърна в реалност, щеше да е момче и двамата бяха избрали името — Стивън, на дядото на Джей.

— Нали ме познаваш, вече търся подходящото училище — пошегува се Франи.

— Обещай ми, че няма да се превърнеш във вегетарианка, която ще ми покаже вратата, щом забележи котешки косъм по мен. — Напоследък, тъй като Вивиън бе под непрекъснато лекарско наблюдение, апартаментът им бе заприличал на будистки манастир.

— Не знам за котешките косми, но всеки, който се опита да ми отнеме свинската пържола, да се приготви за бой — изръмжа шеговито Франи.

— Пия за тези думи — той надигна бирата.

Усмивката й се стопи.

— Виж, знам, че не спирам да говоря по този въпрос, но след като детето е вече реалност, не мога да не се притеснявам как ще ви се отрази на двамата с Вив. — Сякаш бе прочела мислите му.

— Вив много ще се зарадва — увери я той. — Нали не си забравила, че идеята беше нейна?

Въпреки това Франи имаше основателна причина за притесненията си. Отношенията им с Вивиън бяха сложни. Всичко започна от мъжа, по когото бе луда по времето, още докато двете бяха съквартирантки в колежа. Вивиън никога не го бе окуражавала, въпреки това се чувстваше виновна, когато двамата с Франи скъсаха. От една страна, предполагаше Джей, съпругата му искаше да се реваншира заради миналото и двете да станат близки приятелки, също както той и Франи.

— Въпреки това — Франи продължаваше да го гледа загрижено, — обещай да ми кажеш, ако започна да досаждам или да се пречкам. — Тя се намръщи и стисна ръката му.

— Кълна се — той се прекръсти, без да каже нищо повече.

Тя пусна ръката му, облегна се назад и се замисли.

Джей вече познаваше този поглед и знаеше, че издава момента, когато бременната е вглъбила в себе си. В този свят със свои обичаи и различен ритъм, мъжете не бяха допускани.

В същия момент го завладя паника, но след миг старата Франи отново се появи. Заговори с естествения си глас и той въздъхна облекчено.

— Добре, радвам се, че се разбрахме. Разкажи ми за днешната среща. Започвай отначало.

 

 

— Приятелите ти ми харесаха — отбеляза Джей, когато двамата с Вивиън си тръгваха от ресторанта.

Тя се усмихна снизходително и пъхна ръка в неговата.

— Ти как разбра? Не каза нито дума.

Той я погледна гузно.

— Извинявай. Май се бях отнесъл.

През цялата вечеря мислеше единствено за новината, която му бе съобщила Франи. Все още не бе имал случай да говори с Вивиън. Когато пристигна в ресторанта, тя вече бе подела разговор с приятелите си. Нямаше как да изтърси такава новина пред всички. „А, между другото, открих, че чакам още едно бебе.“ Можеше да си представи как биха реагирали Роб и Мелиса. От друга страна, трябваше да свиква, че хората ще бъдат шокирани, защото много скоро всичко щеше да излезе наяве.

Ами как ще обяснят на родителите си. Майката и бащата на Вивиън не бяха проблем — европейците не се шокираха от нищо. Затова пък неговите… Те бяха най-обикновени фермери, които дори не предполагаха, че може да съществува нещо подобно. Как да им каже? „Мамо, татко, нали открай време искате внучета? Е, сега ще си имате две.“ Баща му щеше да почеше глава и да го погледне по неговия си начин, за да му подскаже: „Синко, не знам какви дивотии ги вършите в Ню Йорк, но ние тук ценим семейството.“ Майка му, заклета баптистка, която си въобразяваше, че той редовно посещава неделните служби (както той я уверяваше, за да не я обиди), сигурно щеше да го попита дали е обсъдил въпроса с пастора си. Всяко нещо, което не бе одобрено от Библията или Съвета на християнското семейство, беше грешно.

— Случило ли се е нещо? — гласът на Вивиън прекъсна мислите му. — Ти наистина си се отнесъл нанякъде.

Насочи вниманието си към нея.

— Извинявай, бях се замислил.

— За какво?

— За Франи. — Той спря на средата на тротоара и се обърна към нея. — Бременна е. — Говореше небрежно и очакваше да види нейната реакция, как ще приеме нещата, след като вече се бе случило.

Лицето на Вивиън грейна.

— Наистина ли? Това е чудесно! — Изглеждаше още по-лъчезарна от обикновено, бузите й бяха поруменели, лъскавата й черна коса блестеше на светлината на неоновия надпис над тях. Вечерите с приятели винаги й оказваха такова влияние. — Защо не каза нищо? — скара му се тя. — През всичкото време говорихме за новия апартамент на Роб и Мелиса, а ти да си мълчиш.

— Не е тема, която да обсъждаме на маса.

— За съжаление, си мислиш, че всички са провинциалисти като родителите ти. — Тя стисна нежно ръката му, когато продължиха. — Това не е някоя срамна тайна.

Той сви рамене.

— Май все още не съм свикнал с тази мисъл.

— Имаше шест месеца, това не ти ли стигна? — пошегува се тя и отпусна ръка на закръгления си корем.

— Не съм и помислял, че ще стана баща на повече от едно дете по едно и също време.

— Тук не става въпрос единствено за теб. Франи ще има нужда от подкрепата и вниманието ти.

Двамата вървяха по Второ авеню, близо до църквата „Сейнт Марк“, беше горещо, но от Ист Ривър подухваше приятен ветрец. Ист Вилидж, каза си той, не беше като едно време, когато през уикендите се качваше с приятелите си на влака. Тук не бе гето с достъпни цени за приходящите, грънджът и графитите бяха отстъпили място на красиви сгради и къщи със супермаркети на всяка крачка. Забързаните почитатели на „Старбъкс“ бяха изместили гладуващите артисти и музиканти. Напоследък се бяха нароили повече солариуми, отколкото студия за татуировки. Джей си каза, че предпочита Ист Вилидж какъвто го познаваше от времето, когато бе в колежа. Прогресът все по-често го караше да се чувства като мъж на средна възраст.

Може би причината бе, че скоро ще става баща. Приятели с деца го бяха предупредили, че бащинството ще погълне и мислите, и енергията му; оказаха се прави. Двамата с Вивиън почти не говореха за друго. Когато ходеха на пазар, всеки път купуваха по нещо за бебето. Последните два уикенда той пребоядиса детската и сглоби креватчето. Проблемът бе, че не бе предполагал колко силно ще му въздейства всичко това. Имаше чувството, че някой му е направил чудесен подарък, че ще успее да осигури на сина си детството, което той не бе имал.

Дали щеше да изпитва същото и към бебето на Франи?

По-късно, когато се прибраха и си легнаха, а съпругата му се сгуши до него, той все още мислеше. Франи искаше той да бъде част от живота на детето им, Джей искаше същото. Как щеше да се получи? Какво семейство щяха да бъдат? Дали детето нямаше да се почувства пренебрегнато покрай Стивън?

Вивиън посегна към ръката му и я постави върху корема си, за да усети как бебето рита.

— Това май беше крак — усмихна се той и както всеки път усети вълнение. — Или крак, или коляно.

— Отсега трябва да приемеш, че си имаме играч от Националната футболна лига. Забрави за проходилка, направо трябва да му купим наколенки и каска.

— Бил съм същият. Мама се шегуваше, че домашният лекар е трябвало да ни даде намаление покрай всичките ми навяхвания и шевове.

— Нямах представа, че си бил такъв разбойник.

— Не бях. Бях най-обикновено дете. — В училище се бе пробвал във всеки отбор. Добре, че бе атлетичен и се изявяваше не само във футбола, ами и в борбата, и в лакроса.

— Да се надяваме, че бебето на Франи ще бъде момиче. Косите ни ще побелеят от тревоги по Стивън.

Едно момиче и едно момче, помисли си той. Щеше да е чудесно. В тъмнината си позволи първата истинска усмивка за този ден. Тъкмо се унасяше, когато Вивиън прошепна в ухото му:

— Миличък? Забравих да ти кажа, че семейство Клайн ни поканиха на вечеря в петък.

— Семейство Клайн ли? — повтори със сетни усилия той.

— От курса „Ламаз“. Нали се сещаш, фотографът и жена му, дето чакат близнаци.

— А, да. — Спомни си, че си бъбриха с тях след часа онази вечер. Попита намусено: — Да не би да има някакъв закон, който ни задължава да общуваме с тези хора просто защото сме в един кюп?

— Това пък откъде дойде? Те са толкова приятни.

— Сигурно. Не че има някакво значение. — Джей въздъхна, вече напълно буден. — Виж, нямам нищо против семейство Клайн, но нямам и нищо против да прекараме поне една вечер вкъщи.

— Ще има да си стоим вкъщи, когато бебето се роди.

По тона й усети, че се е нацупила. Вивиън бе свикнала да постига своето. Каза си, че вината не е нейна. Като дъщеря на възрастни, заможни родители, на нея не й бе отказвано абсолютно нищо. Домът й бе луксозен апартамент встрани от „Фобур Сен Оноре.“ Бе учила в „Льо Розе“, в Швейцария, където се бе сприятелила със синовете и дъщерите на кралски особи и държавни глави. На петнайсет бе забелязана от търсач на таланти и скоро след това вече била на модните подиуми в Париж и позирала за списание „Вог“. Можеше да си остане поредната кукла, но се бе оказала прекалено умна, така че след няколко години бе изоставила кариерата на манекенка, за да постъпи в „Колумбия“. Когато се запознаха, тя бе завършила колеж преди две години и се опитваше отново да се наложи в бизнес, където двайсет и три годишните се смятаха за застаряващи.

Приблизително по същото време той постъпи на работа в „Саачи енд Саачи“. Отиде да види новия апартамент на Франи и Вивиън му отвори вратата — най-красивото създание, което някога бе виждал. Остана сразен, не можа да каже дори едно свързано изречение. Бързо се съвзе и щом заговориха, той откри, че манекенката е много приятен събеседник. След още няколко посещения най-сетне събра кураж да я покани на среща и така започна връзка, която ту прекъсваше, ту се подновяваше в продължение на цели десет години.

Джей все още бе убеден, че е най-щастливият мъж на света. Много му се искаше на Вивиън да й е приятно да прекарват у дома повече от една или две вечери на седмица. След натоварен ден в офиса единственото му желание бе да похапне домашно сготвена храна и да прекара малко време насаме със съпругата си.

След като бебето се роди, всичко ще си дойде на мястото, каза си той. Дотогава, просто трябваше да бъде търпелив.

Прегърна я и зашепна:

— Между другото, тази вечер беше ослепителна.

— Ласкателствата няма да те доведат доникъде — отвърна тя, но той веднага усети, че се размеква.

— А пък аз имах предвид конкретно място — той плъзна ръка надолу под завивката.

Тя се отдръпна.

— По-добре недей.

— Лекарят каза, че няма проблем — напомни й той.

— Не искам да рискувам. — След малко добави със зноен глас: — Мога да ти осигуря нещичко, за да ти помогна да заспиш. Какво ще кажеш?

Джей не се интересуваше от сексуални услуги. Искаше Вивиън. Бе минало толкова време, откакто… Обърна се по гръб и въздъхна.

— Благодаря, но предпочитам да поспя. Ще ставам рано. Дан иска да прегледаме графика за кампанията на „Уелтрек“, преди да се срещнем с изпълнителния им директор.

Изведнъж се сети, че тя не го попита как е минала презентацията пред „Уручима“. Запита се дали няма да каже нещо сега — знаеше колко важен бе договорът за него, — но тя се прозя, обърна се на другата страна и измърмори:

— Добре. Лека нощ, миличък.