Айлин Гоудж
Остани до мен (15)

Четиринадесета глава

— Недейте! Не ме оставяйте да чакам! — извика Емерсън в слушалката. Очевидно телефонистката никак не се интересуваше, че я разиграват от седмици и е чула всички инструментални изпълнения на известни парчета. По дяволите! Едва се въздържа в отчаянието си да не тресне слушалката.

Грег Пърсел също не бе постигнал нищо. Адвокатът по имиграционните въпроси поне бе издействал шестседмично продължение на визата на Реджи, докато въпросът бъде преразгледан. Така бяха спечелили малко време, от което отчаяно се нуждаеха.

Когато най-сетне служителката се обади, Емерсън научи, че случаят на господин Оканта е предаден в друг отдел. Прехвърлиха я на гласовата поща на началника и тя остави съобщение и телефонния си номер, макар да не очакваше някой да й се обади. Отново щяха да се завъртят в омагьосан кръг.

Едва затвори и новата й секретарка нахлу в кабинета с цяла купчина розови бележки, на които бе записвала съобщения. Джена ги остави на бюрото й.

— Не исках да те прекъсвам, докато говориш.

Днес бе облечена в безформена карирана пола, семпъл пуловер, който й бе поне три номера по-голям, черен чорапогащник и сабо. Наскоро бе завършила „Сара Лорънс“ и отнякъде бе останала с погрешното впечатление, че дрехите, които са били подходящо облекло в университета, са подходящи и за работното място. Джена може и да бе завършила с пълно отличие, но имаше спешна нужда от урок по мода.

Емерсън прегледа съобщенията, докато пиеше вече изстиналото кафе. Уди Райхарт от „Оейзис рекърдс“ — тя организираше парти за един от техните музиканти; Джанел Ръск от „Харпър Колинс“ искаше да разбере кога ще пусне изявлението за пресата; Бил Шнайдер, директор на магазин „Тауър рекърдс“, той щеше да предостави зала за партито на „Оейзис“. Хората се вълнуваха все от въпроси, с които трябваше да се заеме рано или късно. Вместо това прекара почти цяла сутрин в седмия кръг на ада, известен като правителствена бюрокрация. През последните две седмици не бе сигурна кое е по-важно за нея.

Въздъхна и премести бележките. Щяха да почакат. В единайсет имаше среща с директорката на училището на Ейнзли и ако не побързаше, щеше да закъснее. Грабна си чантата и хукна към вратата. Запита се за какво ли иска госпожа Балард да говори с нея и Бригс. Въпросът сигурно бе изключително сериозен, за да им насрочи среща. Да не би Ейнзли да изоставаше? Възможно ли бе да не завърши втори клас? Чувството за вина, бичът в живота й, отново се промъкна с тихата стъпка на наемен убиец. Ако ставаше нещо с Ейнзли, не трябваше ли да е забелязала?

Автомобилът, който бе поръчала, чакаше на тротоара. Добре, че нямаше много движение и в единайсет без пет шофьорът паркира пред училището. Високи, обрасли с бръшлян стени обграждаха двора и епископалната църква малко по-навътре. Влизаше се през порта от ковано желязо, която се заключваше след края на часовете. Докато минаваше покрай пръснатите из двора дървета, на повечето листата бяха окапали, Емерсън усети как напрежението й се стопява. Каквато и да беше причината да я повикат, едва ли положението бе чак толкова зле.

В сградата бе светло и приятно, по стените бяха закачени детски рисунки и пана, от стаите се носеха весели гласове. Въведоха Емерсън в кабинета на директорката, където бившият й съпруг, както винаги точен, си приказваше с госпожа Балард, едра възрастна жена, с благо лице, винаги облечена в пуловери с бродерии според сезона — днес в зелена жилетка с фенери, които да напомнят за празника на Вси Светии.

— Извинявайте за закъснението — започна тя, усмихна се на Бригс и се отпусна на стола до него. — Нали не съм пропуснала нищо?

— Абсолютно нищо — увери я госпожа Балард. Двамата със съпруга ви тъкмо… — тя не довърши изречението, сякаш едва сега си бе спомнила, че Емерсън и Бригс вече не са семейство и седна зад бюрото. — Благодаря ви, че дойдохте. Сами разбирате, че нямаше да ви повикам по това време, ако не бях преценила, че разговорът ни е важен.

Повтори няколко пъти онова, което бе добре известно и на двамата: че Ейнзли била отлична ученичка, че умеела да чете не по-зле от децата в четвърти клас, че я влече изкуството. До много скоро била общителна и обичала да се забавлява. След тези думи, госпожа Балард сви вежди. Емерсън усети как се напряга, докато директорката обясняваше, че напоследък Ейнзли се била затворила в себе си и се разплаквала при най-незначителния повод. Това било толкова нехарактерно за нея и тя преценила, че на всяка цена трябва да сподели проблема с родителите. Забелязал ли е някой от тях промяна в поведението й, поинтересува се тя.

Емерсън отново усети как се надига чувството за вина. Аз съм виновна, мислеше си тя, аз съм лоша майка. Напоследък не прекарваше достатъчно време с дъщеря си. Когато вечер се прибереше вкъщи, бе толкова изтощена, че едва намираше сили да държи очите си отворени. Освен това се измъчваше заради Реджи и не мислеше почти за нищо друго. Когато не бе на някоя от тайните си срещи с него, бе на телефона и звънеше, за да събере информация по случая му. Нищо чудно Ейнзли да се чувстваше изолирана. А най-лошото бе, че не беше забелязала състоянието на дъщеря си. Да, няколко пъти напоследък детето бе избухвало, беше изпадало в лошо настроение, но тя реши, че това е началото на пубертета.

Дори Бригс да бе на мнение, че не се справя достатъчно добре като майка, той не каза и дума. Изненада я неочакваното признание:

— Страхувам се, че аз съм виновен, госпожо Балард. Напоследък съм потънал в работа и когато Ейнзли е с мен, обикновено съпругата ми се занимава с нея. — Фирмата му се бе сляла с друга и напоследък работата се бе удвоила. — Нямам представа дали това я притеснява, но може да има връзка. Нали ги знаете момиченцата. Те искат вниманието на татковците да е насочено към тях непрекъснато. — Усмихна се, тъй като не искаше да задълбочава въпроса.

Емерсън бе готова да го целуне. Въпреки това не беше справедливо Бригс да поема цялата вина.

— Аз трябваше да обърна повече внимание — намеси се и тя.

— Има ли някакви промени във всекидневието й? Може би във вашето ежедневие? Извън работата — уточни госпожа Балард и сви вежди, докато наблюдаваше ту Емерсън, ту Бригс.

— Майка ми е тежко болна — обясни Емерсън.

Директорката я погледна с искрено съчувствие.

— Двете с Ейнзли близки ли са?

— Да, разбира се. — „Не бе точно така; дори преди Марджъри да се разболее, тя бе твърде заета с най-различни комитети и социални събития, за да прекарва достатъчно време с Ейнзли — въпреки че ако майка й имаше някаква слабост, това бе внучката й.“

— Само че мама е болна от доста време, така че Ейнзли имаше достатъчно време, за да свикне.

— Позволете да направя едно предложение. — Възрастната жена се отпусна назад, събра върховете на пръстите си и подпря с тях брадичката си. — Може би Ейнзли ще има полза, ако започне сеанси.

— За терапевт ли говорите? — попита стреснато Емерсън. Толкова ли бе сериозно състоянието й?

— Училищната психоложка е подготвила списък с имената на… — продължи госпожа Балард, гласът й беше зареден с толкова искреност и доброжелателност, че на Емерсън й се прииска да скочи и да я удуши.

— Благодаря ви, госпожо Балард, ние ще се заемем — прекъсна я любезно, но категорично Бригс, усмихна се мило и се изправи. — Благодаря ви за усилията, ние ще се заемем с проблема. — Той протегна ръка. — Междувременно, ако има нещо друго, вие ще ни уведомите. — Както бе изпънал гръб, той приличаше на някой държавник с очилата с тъмни рамки и раирано сако в същия кафяв цвят като косата му.

Излезе от офиса и Емерсън заситни след него на високите си токчета, изпълнена с удивление. Кой бе този непознат? Не си спомняше бившият й съпруг да е бил толкова решителен по времето, когато бяха женени. Дори нямаше представа, че Бригс е способен да действа по този начин.

Той спря в коридора, за да я изчака.

— Трябва да поговорим — заяви той.

— Още сега. — Посочи пейка отстрани на параклиси в другия край на двора. Бе доста хладно, но пък там може да говорят на спокойствие.

Бригс погледна часовника си и кимна. По навик стисна ръката му, докато вървяха към параклиса.

— Трябваше да забележа — започна тя, когато седнаха. — Просто не ми достига времето. Работата, мама… — „И Реджи“, добави безмълвно тя.

— Преди да започнем да се обвиняваме, трябва да разберем какво не е наред и дали нещо не е наред заяви по-спокойно Бригс. — Откъде да знаем, че не е заради нещо, което се е случило в училището?

— Тя обожава госпожа Фрей. — Ейнзли винаги казваше, че иска да стане като учителката си, когато порасне.

— Може да е заради някое от другите деца. Знаеш какви са малките.

— Винаги се е разбирала със съучениците си. — Емерсън се опита да си спомни дали се е случило нещо, което да я е разстроило, но единственото, което й хрумна бе, че най-добрата приятелка на дъщеря й Хилъри, се беше разболяла и отсъстваше цяла седмица.

— Да не е нещо вкъщи? — изпитателно я стрелна той с поглед. Бригс никога не подпитваше за личния й живот, но тя забеляза въпроса в очите му.

За момент се поколеба, след това прецени, че не е редно да крие от него. Ставаше въпрос за Ейнзли и той имаше право да научи.

— Срещам се с един човек — призна тя и потръпна от студ. Не откъсваше поглед от едно врабче, което подскачаше близо до стената на параклиса, яка постройка от червени тухли, строена през двайсети век.

Когато вдигна поглед към Бригс, той се бе постарал да изглежда напълно спокоен и младата жена усети, че крие истинските си чувства. Каквото и да изпитваше, той го запази за себе си и каза само:

— Учудвам се, че Ейнзли не е споменала нищо.

— Тя още не знае. Поне си мисля, че не знае. — Емерсън си спомни случая, когато дъщеря й едва не ги хвани в леглото и усети как лицето й пламва. — Виждахме се само когато нея я няма. Въпреки че може и да е усетила нещо.

— Тя вече е достатъчно голяма и знае, че ти си имаш отделен живот — отвърна предпазливо Бригс. — Не е ли редно да се запознае с мъжа?

— Тя го познава. Двамата са добри приятели. — Обърна се към бившия си съпруг с измъчена усмивка. — Става дума за Реджи, той поема нощните смени при мама.

Бригс знаеше всичко за Реджи; напоследък Ейнзли не говореше почти за никого друг. Въпреки това остана шокиран. В нейния свят, макар че всички тръбяха, че са против дискриминацията, малцина от нейното обкръжение излизаха с хора, които не бяха от тяхната раса. Когато се вгледа внимателно в лицето на Бригс, тя забеляза единствено лека изненада.

— В такъв случай, ще се зарадва — отвърна той. — Тя смята, че е върхът.

Емерсън му бе благодарна, че не я накара да се почувства по-зле. В този момент си каза, че той може и да не бе мъжът, когото бе искала за съпруг, но тя не му бе дала никакъв шанс. Вероятно, ако бе откровена още от началото, той щеше да я обикне такава, каквато е. Не бе нужно да полага толкова усилия, за да му се хареса, но едва сега разбираше, че усилията й са били плод на възпитанието на Марджъри и собствената й неувереност.

— Ейнзли не е проблемът, мама създава проблемите — отвърна тя. Не бе необходимо да обяснява повече; той бе прекарал достатъчно време с Марджъри и знаеше колко силно ще се възпротиви тя на подобна връзка. — Има и още един проблем. — Тя обясни за визата на Реджи.

— Познавам човек, който може да помогне — смръщи вежди замислен Бригс.

— Наистина ли? — зарадва се тя.

— Помниш ли Брад Уитиър? Бяхме заедно в „Бъркли“. — Емерсън поклати глава. Името й бе смътни познато, но така и не успя да си спомни лицето му. — В една правителствена комисия е и, доколкото знам, много близък с губернатор Патаки — продължи Бригс. — Както и да е, длъжник ми е. Преди няколко години помогнах на доведената му дъщеря да влезе в „Йейл“. Всеки път като се видим, той ми благодари. Ако го помоля, със сигурност ще вдигне телефона.

— Наистина ли ще го направиш? — ахна изумената Емерсън.

Той се усмихна.

— Защо си толкова изненадана? Не съм чак такъв звяр.

— Не съм и помисляла подобно нещо — изчерви се тя.

— Просто съм неподходящият човек. — Усмивката му бе тъжна. — Няма нищо. Ще ми се да мисля, че това е вече минало. Всъщност, много бих се радвал, ако отново станем приятели. Заради Ейнзли.

— Не само заради Ейнзли. — Тя стисна леко ръката му. — Виж, знам, че не си длъжен да го правиш, но ще съм ти безкрайно благодарна.

— Истината е, че имам скрита цел — призна той и се усмихна с неудобство. — Знам, че открай време мислиш, че съм… как да го кажа… имаш ме за мухльо. За мен е въпрос на лична чест да ти докажа обратното.

Тя се ухили.

— Ти шегуваш ли се? Ако успееш да направиш нещо, ще поръчам бронзова статуя в твоя чест.

 

 

Няколко дни по-късно Бригс позвъни в офиса й.

— Как е Ейнзли? — попита той.

— Струва ми се добре, но така и не успявам да преценя. Все още не мога да определя дали е от пубертета, или наистина има нещо, което я измъчва — обясни Емерсън. Беше се опитала да поговори с дъщеря си, но не постигна почти нищо. — Франи ми даде името на една от авторките си, терапевтка, която е писала книга за въздействието на развода върху децата. Чух се с жената по телефона, но не исках да запише час, без да съм говорила с теб. Тъкмо се канех да ти звънна.

— Няма да е лошо — отвърна той. — Искаш ли да дойда?

— За първата среща няма нужда. Тя иска да поговори сама с Ейнзли.

— После ще ми разкажеш ли?

— Разбира се.

Последва мълчание, след това Бригс заговори много предпазливо:

— Слушай, имам новини за приятеля ти.

— Наистина ли?

— Брад звънна тук-там.

— И?

— Прехвърлили са случая му на „Вътрешна сигурност“.

Емерсън бе толкова слисана, че без да иска, се изсмя.

— Това е най-шантавото нещо, което някога съм чувала. Те да не би да мислят, че е терорист? — Въпреки това усети как кръвта се оттича от лицето й.

— Нищо не са казали. Брад се опитва да разбере нещо повече. — Последва дълго мълчание, след това Бригс попита много сериозно: — Ем, доколко познаваш този човек?

— Знам само, че не е терорист! — извика тя.

— Не казвам, че е. Питам се дали има нещо в миналото му, за което не знаеш.

— Сигурна съм, че не крие нищо. Знам какъв човек е! — Усети, че вика и погледна към вратата. Изпита облекчение, че е затворена. Овладя се и продължи по-спокойно: — Добре. Ако ще се почувстваш по-спокоен, ще говоря с него. Ще разбера дали има някаква причина да е в списъка за наблюдение.

— Би било добре. Заради всички ни — добави строго Бригс.

Емерсън затвори и усети, че й прилошава. Бе убедена, че Реджи е невинен, че не е извършил нищо нередно. Въпреки това тъничко гласче шептеше: „Не за пръв път си въобразяваш, че един мъж е свестен, а той се оказва пълен боклук.“

Едва се насили да вдигне отново слушалката и да набере номера на Реджи. Разбраха се да се срещнат след работа в малък ресторант във Вилидж, където нямаше опасност да ги забележи никой от познатите на майка й.

Пристигна малко преди да мръкне и откри, че той я чака отпред, облечен в тънко палто; духаше на ръцете си, за да ги стопли.

— Защо не изчака вътре? Сигурно си замръзнал — скара му се тя, докато влизаха в заведението.

— Страхувах се, че няма да ме видиш. — Той се усмихна и посочи навалицата около бара. „Този Реджи познаваше и обичаше — каза си тя, — мъж, който никога не пропускаше да направи някой дребен жест.“

— Този път аз черпя — обяви той, след като седнаха на масата и отвориха менютата.

— Много си мил, но няма нужда. Мога да го запиша като представителни. — И двамата знаеха, че това е просто извинение, че истинската причина тя да настоява да плати всеки път е, защото е наясно, че парите му са малко.

Реджи поклати глава.

— Настоявам. В противен случай ще започна да се чувствам като държанка. — Поспориха още малко и накрая тя се предаде. Знаеше, че и той си има гордост.

— Когато се обади, реших, че се е случило нещо лошо — погледна я внимателно Реджи, след като поръчаха и им донесоха напитките.

— Защо реши така? — попита тя и изведнъж се почувства неловко, въпреки че ресторантът бе уютен и отвсякъде се носеше глъчка и долитаха приятни ухания.

— Не знам, по гласа ти. — Той сви рамене. — Очевидно съм сбъркал. Както и да е — той се огледа с усмивка. — Не виждам нито един желаещ да ме арестува.

Той само се шегуваше, но тя усети как сърцето й се свива. Единствено опитът да не издава чувствата си я възпря да премълчи онова, което я измъчваше.

— Трябва ли да има причина, за да те видя? — попита небрежно тя и прокара пръсти по силната му мазолеста ръка. — Не сме се виждали почти цяла седмица. Липсваше ми. — Напоследък, след работа бързаше да се прибере у дома при Ейнзли, така че не й оставаше никакво свободно време.

— В такъв случай трябва да наваксаме изгубеното време — усмихна се лениво той, а тя почувства как в стомаха й се разлива топлина. Имаше чувството, че усеща как ръцете му галят кожата й, как възбуждат тялото й и тя губи задръжките си.

След това проблемът отново надигна глава. Припомни си разговора с Бригс. Нямаше как да го заобиколи. Налагаше се да попита Реджи дали има нещо в миналото му, което може да е причина за възникналите затруднения. Ако имаше дори зрънце истина в обвиненията, тя бе длъжна да разбере.

— Истината е, че има нещо — започна тя и сериозният й глас му подсказа, че причината за срещата им е друга. Той веднага застана нащрек и очите му заблестяха на светлината на свещите. — Приятел на бившия ми съпруг се е обадил, за да провери случая ти. Очевидно има някакво недоразумение.

— Какво недоразумение? — намръщи се учуден Реджи.

— Случаят ти е прехвърлен на „Вътрешна сигурност“.

Той я зяпна смаян.

— Не разбирам — поклати глава той. Беше се ококорил. — Да не би да мислиш, че…

На Емерсън отчаяно й се искаше да отрече, но не можеше. Трябваше да мисли за Ейнзли. А също и за майка си. Ами ако това бе просто предположение — ако бе участвал в някаква подозрителна дейност в Нигерия? Дори самият той да не ги наранеше, можеше да ги изложи на потенциална опасност. Въпреки това тя имаше чувството, че забива в сърцето му нож, когато попита:

— Сещаш ли се за някаква причина да те включат в списъка на терористите?

— Не. Няма причина — заяви категорично той.

Изражението на лицето му трябваше да й вдъхне достатъчно увереност, но тя не можеше да остави нещата така. Прекалено много бе заложено.

— Да не би да се е случило нещо преди време, за което да си забравил? — продължи да настоява тя, въпреки че й бе крайно неприятно.

— Не бих забравил подобно нещо.

— Трябва да има някаква причина.

— В моята страна имаше много кръвопролития през годините, при това поради причини, които са напълно безсмислени. — Той говореше тихо, наблягайки на всяка дума. — Моите хора знаят, че няма смисъл да питат защо. Въпросът винаги е как. Как да се преборим с това? Понякога проблемът не може да бъде преодолян и това е един от тези случаи. — Той се изправи и застана мирно. Дори крал не би излъчвал повече достойнство. — Предай поздрави на майка си и й кажи, че съжалявам, задето повече няма да имам възможност да се грижа за нея.

— Не! Ти не ме разбра! — Емерсън скочи и го стисна за ръкава. Бе очевидно от болката в очите му, че той я бе разбрал много добре.

Отдръпна се от нея нежно, със съжаление и отстъпи назад.

— Не бих искал да се притесняваш за безопасността й, затова най-добре е да изчезна.

След тези думи той си тръгна и остави Емерсън сама, онемяла от мъка, едва дишаща, сякаш в помещението не бе останал кислород.