Айлин Гоудж
Остани до мен (8)

Седма глава

На сутрешната оперативна изпълнителният директор Джулс Ханрати ги запозна с водещите новини: автомобилна катастрофа в Глендейл, в която е загинал един човек, наводнение в Ковина и пожар в Сими Вали, морски пехотинец загинал, след като камикадзе се взривил в Ирак. С други думи, всичко бе както обикновено.

Стиви знаеше, че ако не свикне с непрекъснатите новини за кръв и смърт, пристигащи всеки ден, ще прегори, а в най-лошия случай ще получи язва. Затова и тя, както и останалите, седеше с безизразно лице и похапваше поничка, докато слушаше обясненията на Джулс за престрелката между две банди в Комптън, в резултат на която загинали двама, а други двама били арестувани.

Джулс тъкмо приключваше, когато се намеси директорът на новините Джери Файн.

— Какво ще правим с непрекъснато покачващия се брой отвличания на автомобили в Хънингтън Парк? Няма ли да направим репортаж? — Бивш военноморски офицер, с квадратна челюст и късо подстригана сива коса, Джери обичаше да се хвали, че държи хората си изкъсо. Единствено Стиви знаеше, че под страшната фасада се крие мъркащо коте.

— Дай го на Лиза — нареди той. Ставаше дума за Лиза Бланкъншип, която в момента бе втора водеща за новините в пет.

Поговориха за трупа, открит в контейнер за рециклиране в Мелроуз, очевидно жертвата бе починала след свръхдоза, въпреки че за момента не бе изключена вероятността да е убийство.

— Звъннах в кабинета на съдебния лекар — обади се Лив Хенри. — Все още не бяха получили резултатите от токсикологията. — Тя приличаше на удължен удивителен знак, закичен с къдрава кестенява коса, беше прехвърлила единия си кльощав крак върху другия, а стъпалото й се подмяташе нервно, докато говореше. В нюзрума се шегуваха, че Лив не пие кафе, а че е поставена на непрекъснато капеща система, заредена с кафявата напитка.

Прехвърлиха се на наводнението в Ковина.

— Хората вече нямат сили. Каналите не поемат. Нивото на водата така и не спада — обади Стан Лаури, продуцент на емисията за времето. Отхапа от поничката си и по ризата му се посипаха трохи.

Меган Джонстън, бъбрива блондинка, продуцент на модните и клюкарски предавания, предложи да направят репортаж за пъстрото небрежно облекло, тип циганско, което излизаше на мода, а Лив я сряза и й напомни да не употребява думата „циганско“, за да не обиди малцинството.

Допускаха Стиви, единствената репортерка сред тях, да присъства на оперативките само защото я водеха за продуцент на забавните предавания. Тя взе думата последна. Докато слушаше колегите, се питаше как да разреши дилемата си. Единственият, който знаеше за нея и Грант бе Джери, а тя го накара да се закълне, че ще опази тайната й. Той бе нейният „равин“ в телевизията и разбираше деликатното положение, в което тя се намираше; бе готов да прояви търпение и да изчака, докато настъпи подходящият момент да признае пред останалите. Само че в момента Стиви си даваше ясна сметка, че няма по-голяма новина от връщането на Лорън Роуз от мъртвите. Не минаваше ден без във вестниците да се появи поредното провокативно заглавие, а интересът на хората не намаляваше. Ако Стиви не направеше нещо в най-скоро време, конкуренцията от другите канали щеше да се добере до сочната клюка и да бие по рейтинг Кей Ен Ел Ей.

Имаше и още една спънка.

— Даян Сойър си е уредила ексклузивно интервю с Лорън Роуз — обяви тя. Току-що бе разбрала от приятел в нюзрума на Ей Би Си.

— Нямах представа, че е в състояние да говори — подметна Меган.

— Очевидно може — отвърна Стиви. Лекарите не изнасяха никаква информация за възстановяването й, затова и повечето новини бяха скалъпени на базата на слухове и догадки. — Ще направят записа в рехабилитационния център.

— Даян нямаше да успее, ако не я биваше — прекъсна я Джулс.

— Питам се дали в цялата работа няма пръст областният прокурор — вметна Стан, докато се опитваше да изтръска трохите от ризата си.

Стиви потръпна неволно при тези думи. Не откъсваше поглед от плота на масата, покрит със засъхнали кръгове от кафе и петна, прогорени от цигари, останали още от времето, когато пушенето в сградата бе позволено.

— Още никой нищо не знае — продължи тя и положи огромно усилие да запази гласа си неутрален. — Не бива да си вадим прибързани заключения.

— Я престанете всички, този тип е виновен, откъдето и да го погледнеш — надигна глас редакторката Кейси Белтран; беше очевидно, че говори за Грант.

Стиви усети как бузите й пламват. Не можеше да защити Грант, без да предизвика подозренията на присъстващите, затова прецени, че е по-разумно да замълчи. Освен това все още я измъчваше зрънце съмнение. Ами ако той наистина бе виновен?

Въздъхна облекчено, когато Джери се намеси.

— Ако не сте чували, ще ви кажа, че никой не е виновен до доказване на противното — изгледа многозначително Стан. — Да не забравяме, че срещу него дори не е повдигано обвинение.

— Така е само защото единствената свидетелка по случая не можеше да каже и дума. Досега. — Лив, която драскаше нещо в бележника си, най-сетне вдигна глава и изгледа намръщено останалите.

— Ако има нещо за казване, ще разберем в най-скоро време. Дотогава се въздържайте от догадки и предположения — изстреля в отговор Джери и стрелна Стиви с поглед.

Оперативката приключи и няколко минути по-късно Стиви се върна на бюрото си, за да довърши материала, който подготвяше за милионите, които докарваше изкуствено възбужданият интерес към покойни знаменитости. Така и не успя да спре да мисли за Грант и как ще му се отрази предстоящото интервю на Ей Би Си. Колкото повече го опознаваше, толкова по-трудно й беше да си го представи като заплаха за обществото. Въпреки това оставаше въпросът дали е тръгнал нарочно след Лорън и дали е стрелял, с цел да я убие. Никой не прострелваше друг човек в главата единствено, за да го рани.

Де да можеше да поговори с Райън по този въпрос, тогава щеше да й е значително по-лесно. Той щеше да й помогне да подреди обърканите си чувства и да я посъветва как да постъпи. Само че двамата не се бяха чували от седмици и ако му позвънеше сега, щеше само да усложни нещата. Той й липсваше до болка и не й трябваше ново напомняне, че вече не е част от живота й.

Премигна решително, за да пропъди сълзите, и се опита да прогони мисълта за Райън като се съсредоточи над задачата си. След като оформи материала и го предаде за обедните новини, тя си тръгна. Денят й бе започнал в пет сутринта и умората я налегна, но знаеше, че й предстоят още задачи. В началото на седмицата бе изявила желание да помогне на майка си да боядисат спалнята й и нямаше как да й откаже, затова, вместо да се отправи към къщи и да се отпусне на канапето край купчината списания, тя пое към дома на Нанси.

Половин час по-късно спря зад стария форд пикап на майка си, багажникът му все още беше пълен с материали за произведенията й. Стиви влезе в къщата и завари Нанси в кухнята да бели краставица.

— Здрасти, миличка. Мислех първо да обядваме — подхвърли тя, вдигна поглед и се усмихна на Стиви.

— Не трябваше да се занимаваш с това, мамо. — Стиви пристъпи и я целуна по бузата. Изглежда, бе положила доста усилия, защото на плота беше поставен още горещ киш и самун прясно опечен хляб. — Можех да купя нещо на идване.

— Поне това мога да направя за теб, след като ще ми помагаш да боядисваме. — Нанси посочи ножа с белачката. — Нали си гладна. Сготвила съм като за цял квартал.

— Сигурна съм, че всички от махалата ще са във възторг — подхвърли сухо Стиви, защото знаеше, че, ако им остане нещо, то ще бъде грижливо увито и дадено на някого, който живееше по-надолу по улицата. Приятелите й грънчари, тъкачи и стъклари се бяха превърнали в нещо като приемно семейство и всички зависеха един от друг; тичаха да искат свещи или батерии, ако угаснеше токът, на два пъти се бяха преборвали с пламъците, когато горски пожари бяха плъзнали по близките хълмове.

— Я сложи масата, докато аз направя салатата. Всичко останало е готово. — Нанси махна разсеяно към огромната дъбова маса в слънчевия кът за хранене. Тя бе спасена от стара фабрика за дрехи, която предстоеше да бъде съборена, и Нанси я сглоби сама, без да скрива чворовете и наранените места, защото според нея те издавали характера на масата.

Стиви измърмори, че ще се заеме, но така и не се протегна към шкафа с чиниите. Вместо това се настани на един от високите столове, облегна се на плота и започна да наблюдава как майка й бели краставицата. Това бе един от най-ярките спомени от детството й: сядаше при майка си в кухнята, щом се върнеше от училище. Когато Нанси не бе в ателието си, тя готвеше. През лятото вечно вареше сладка и компоти от плодовете, които отглеждаше в градината зад къщата. На перваза винаги имаше по някой буркан с домашно отгледани зеленчуци. В кухнята ухаеше на печено, във фурната се задушаваше вкусно ястие, а на котлона къкреше друго.

През годините, когато живееха в Долината, Стиви трябваше да преглъща подигравките на другите деца заради „хипарските“ й дрехи и приятелките й „лесбийки“. (Суки Фостър не беше лесбийка, просто имаше татуировка на едната ръка и всяка седмица си боядисваше косата в различен цвят.) Единственото, което я държеше през тези трудни години, бе мисълта, че има спокоен и сигурен дом, в който да се прибере. Въпреки че Нанси я поставяше в много неловко положение, когато се появяваше на някоя родителска среща в гащеризон, целия оплескан с глина, или когато бръмчеше из града в стария фолксваген костенурка, облепен със стикери, издаващи левите й убеждения и феминистки възгледи, любовта, с която обграждаше дъщеря си и домашния рай, който бе създала, компенсираха тези нейни недостатъци.

Колкото и да се бе опитвала, Стиви не можеше да ги представи, че навремето майка й е водила чергарски живот.

— Разкажи ми за онази нощ, когато вие с Грант… сещаш се — помоли Стиви. — Все още не знам цялата история.

Ножът в ръката на Нанси увисна във въздуха и тя поруменя.

— Няма много за казване.

— Запознали сте се на негов концерт, нали? — настоя Стиви.

С опакото на ръката си Нанси приглади къдрав червеникав кичур, паднал над очите й. Наситеният навремето кестеняв цвят сега бе избелял като много използвана монета. Тя впери невиждащ поглед напред.

— Онази нощ във „Филмор“ свиреха „Астрал Плейн“, „Пинк Флойд“ и други банди, за които ти сигурно дори не си чувала — започна най-сетне тя с тих, почти по момичешки писклив глас. — Приятелката ми Фиби познаваше някакъв тип, който ни осигури билети срещу хашиш. — Тя се поколеба, стрелна Стиви въпросително, сякаш и се искаше да попита: „Сигурна ли си, че искаш да чуеш цялата истина?“

— Продължавай — подкани я Стиви.

— Когато пристигнахме, гъмжеше от хора. Не можехме да се промъкнем — разказваше Нанси, сякаш говореше на себе си. — Когато „Астрал Плейн“ излязоха на сцената, всички пощръкляха. Грант… той беше като изтъкан от огън и плам, озаряваше цялата сцена. Човек не успяваше да види ръцете му, пръстите му буквално летяха по струните на китарата. — При спомена устните й се извиха в тънка усмивка. — Тогава ме забеляза. Аз бях отпред, точно под сцената, и за секунда погледите ни се срещнаха. Отначало си помислих, че съм си въобразила, но след изпълнението, един от сътрудниците, които го съпровождаха на турнето, се приближи и попита дали искам да се кача зад кулисите, за да се запозная с него.

— Какво представляваше? — попита Стиви, нетърпелива да разбере повече.

Нанси отново вдигна очи към дъщеря си и някогашното буйно момиче отстъпи място на спокойното бистро лице на майката на Стиви.

— Мил, любезен — сви рамене тя. — Просто момче от Омаха. Нямаше нищо общо с торнадото, което се вихреше на сцената. Честно да ти кажа, не знам дали щях да отида с него в хотела му, ако се беше оказал различен. — Отправи й унила усмивка и се пресегна през плота, за да я погали по бузата. — Радвам се, че отидох, защото виж какво си имам.

— Имаш си щерка, която ти създава само тревоги и която не може да живее сама — отвърна развълнуваната Стиви.

— Кажи, ти имаш ли някакъв напредък? — питаше за неофициалното разследване, което Стиви бе започнала.

— Разговарях с прислужницата — докладва тя смъкна се от стола и прекрачи към шкафа, за да извади чинии. Беше взела телефона й от Кийт. Отначало Лус Веласкес бе крайно нелюбезна, отчасти, защото не знаеше добре английски, но стана по-мила, щом Стиви се опита да разговаря с нея на испански, макар и доста позабравен след гимназията. — Повтори същото, което беше казала в полицията, че е чула изстрел, но когато слязла, пистолетът бил до Лорън, а Грант бил изпаднал почти в истерия. Това означава или че е превъзходен актьор, или че се е случило точно както той казва. Честно да ти кажа, в момента просто не знам какво да мисля.

— Толкова ли е важно да разбереш? — попита Нанси. Стиви се обърна към майка си.

— Дали баща ми е способен на убийство, или не, това ли питаш? Разбира се, че има значение. Има, и още как.

Нанси я погледна замислено и по нежните черти на лицето й пробягнаха различни чувства, сякаш краткото й пътуване към миналото бе събудило нещо повече от старите спомени.

— Истината невинаги е такава, каквато ти се иска — рече най-сетне тя с увереността на човек, сблъскал се с не една и две мъчителни истини през живота си.

Вечерта, в която интервюто на Даян Сойър най-сетне бе излъчено в най-гледаното време, след цяла седмица масирана реклама, Стиви бе толкова напрегната, че не можеше да си намери място. Предишната седмица се бе свързала с всичките си познати в конкурентната телевизия, за да подразбере какво става. Оказа се, че Ей Би Си пази тайните си по-ревниво и от Пентагона. Не можа да дочуе дори слух, камо ли нещо конкретно. Никой, може би дори самата Даян, нямаше представа какво се кани да каже Лорън.

Уводната част бе толкова дълга, че Стиви потръпваше нервно на пода на хола, където се бе настанила, напълно забравила за храната, която бе сложила да се топли в микровълновата печка. Както обикновено Даян бе спокойна, обясняваше с много състрадание какво се е случило, за да е сигурна, че не е останал нито един човек на планетата, който не е разбрал какво е скрито в миналото. Включваше зърнисти кадри от концерт на Грант и „Астрал Плейн“, също и от стара пресконференция. Имаше снимки и клипове на Лорън Роуз, сведения за живота й в Мичиган, за пътя й като амбициозна млада актриса, както и клип от първия епизод на неизлъчван досега ситком, в който тя изпълняваше второстепенна роля. След това включи запис, правен пред портата на имението на Грант, разположено високо на хълма, което отвън приличаше на средновековна крепост, опасано отвсякъде от високи дървета. Единствено Стиви и още шепа хора имаха представа какво става зад тези врати, а в момента тя нямаше ясна представа какво точно знае.

Даян заговори за мистерията, забулила стрелбата с почти фатален край. Единственото, което се знаеше със сигурност бе фактът, че Грант и Лорън са имали романтична връзка. Доколко са били близки не бе ясно, но се говорело, че тя често оставала в имението.

След рекламите показаха на запис как Лорън се труди заедно с терапевтите си в рехабилитационния център, където бе прекарала последните шест месеца. Стиви, както и останалите зрители, имаше възможност да види истинската жена, не стари снимки. Репортерката остана поразена от промяната в Лорън. Тя нямаше почти нищо общо с красивата жизнена млада актриса. Дванайсет години в кома бяха опустошили красотата й, мускулите на дългите й крака бяха така атрофирали, че тя успяваше да направи само по няколко несигурни крачки. Въпреки това нямаше бръчки, лицето й приличаше на старо бебе. Ако лъскавата й някога кестенява грива не бе посивяла и не бе подстригана късо, човек би казал, че времето я е подминало, докато е спала. Единствено светлосините й очи се бяха запазили същите; те наблюдаваха света обезпокоително прямо от изпитото лице.

Дадоха я в близък план и Стиви усети как се напряга. Какви ли тайни се криеха зад тези очи? Какви ли разкрития щеше да направи? Лорън бе седнала срещу Даян в приемната на рехабилитационния център и отговаряше бавно и колебливо на въпросите й, също като човек, научил се да говори завалено след удар. Най-сетне журналистката зададе дълго чакания въпрос.

— Говори се много за онова, което се е случило през онази нощ — започна Даян тихо, после поверително и леко се приведе напред. — Много хора отказват да повярват, че става въпрос за нещастен случай, както твърди Грант. Убедени са, че той се е опитал да те убие. Какво ще отговориш на тези хора?

Лорън се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни или да се справи с мъчителен спомен. Стиви започваше да се поти, сякаш нея я интервюираха. Лорън започна бавно и неуверено:

— От онази нощ помня…