Айлин Гоудж
Остани до мен (9)

Осма глава

— Интересът е огромен, Майрън. — Франи бе в кабинета си на двайсет и осмия етаж на агенция „Уилям Чорисън“ и крачеше напред-назад пред бюрото, притиснала телефона към ухото си. — Казвам ти как стоят нещата, защото съм сигурна, че вие, момчета, ще се справите блестящо.

Майрън Лефковиц, любимият й редактор от „Рандъм хаус“, се разсмя.

— Много добре знам, че ще ме изриташ като мръсно куче, ако получиш по-добро предложение.

— Тогава ми направи предложение, на което не мога да откажа.

— Първите романи никога не се продават добре — засече я той.

— Говорим за следващия „Шифърът на Леонардо“.

— От твоите уста в божиите уши.

— Кога за последен път си стоял посред нощ, за да дочетеш ръкопис?

— Добър е. Не казвам, че не е добър. Но първа творба на някой автор… И двамата знаем, че залогът не е кой знае какъв. — Усещаше, че Майрън иска ръкописа, но се опитваше да се изплъзне.

— Винаги има шанс да се появи бестселър — напомни му тя.

— Не ми се иска да залагам всичко на това.

— Майрън, уверявам те, че ако изпуснеш тази възможност, ще съжаляваш.

— Добре, слушай. Триста и петдесет, включително правата за чужбина. Можеш да ми вярваш, че по-добро предложение няма да получиш.

— Четиристотин — сряза го тя. — Чуждестранните остават при нас, ти поемаш клуба на книгата и аудиото.

Продължиха с уговорките още известно време и се споразумяха за сделка, за която щяха да се необходими седмици преговори, докато всичко по нея бъде уточнено. Щом затвори, тя се обади на автора, за да му съобщи добрата новина. Тери Локхарт беше преподавател по история на изкуството и сигурно за година изкарваше по-малко, отколкото щеше да струва отпечатването на книгата му. Той остана без думи, когато тя му разказа, че се е преборила за договор за две книги, хонорарът, от които възлизаше почти на един милион.

Стомахът й стържеше, когато приключи с работата за предобеда. Напоследък имаше чувството, че се храни не за двама, а за цял полк. Въпреки това не се притесняваше ни най-малко, че вече не й стават дори най-широките дрехи. След като цял живот бе водила борба с килограмите, не бе и допускала, че може да се зарадва, че дебелее.

За пръв път в живота си Франи знаеше, че е истински щастлива. Да, имало бе моменти, в които бе усещала нещо като задоволство, но то така и не продължаваше дълго. В работата винаги я чакаше криза, проблем, провалена сделка. Напоследък, като се събуждаше сутрин, нямаше търпение да се впусне в новия ден. Пееше под душа, походката й бе станала по-напета.

Кийт, разбира се, също имаше принос. Готинягата от Ел Ей, както обичаше да го нарича Емерсън, се бе превърнал в неразривна част от живота й, без значение, че връзката им бе от разстояние. Посегна към телефона, за да му позвъни. Не се бяха чували два дни и тя усети, че й липсва.

— Здрасти — рече тя, когато той вдигна. — Обажда се агентката ти.

Той се разсмя.

— Значи ми звъниш по работа, така ли?

— Ти за нещо друго ли мислеше?

— Амиии… чакай да помисля. Зависи дали можеш да си позволиш да си палава в офиса.

— Последната жена, която получи неприлично предложение, заведе дело за сексуален тормоз — уведоми го тя.

— Опа. Тогава да си държа ръцете настрани.

— Много дълги ръце имаш.

Той въздъхна престорено тежко, сякаш измъчен от разстоянието, което ги делеше.

— Та в тази връзка, я кажи, направи ли си резервация за полета?

— Смятах да я направя днес. — Следващия месец имаше намерение да му отиде на гости, но я чакаше толкова много работа, а през останалото време мислеше за бебето, така че не й бе останал нито един свободен миг, за да си резервира билет. — Дано да ме познаеш, когато ме видиш.

— Минали са само няколко седмици. — През юни той дойде и двамата прекараха дълъг уикенд заедно. — Колко си напълняла? — Представи си Кийт, качил боите си крака върху отрупаното с листа и книги бюро, дънки и избеляла тениска на групата „Блек Сабат“.

— Мога само да ти кажа, че вече не мога да нося чорапогащници.

— Това означава, че ще мога да ти се радвам повече.

Побъбриха още няколко минути, а когато тя погледна часовника, се сети, че ако не побърза, ще закъснее за оперативката.

— Трябва да затварям — предупреди го тя. — Ще ти звънна довечера. Ще си бъдеш ли у вас?

— Че къде другаде да бъда? Агентката ми е по-лоша и от робовладелец.

Тя се ухили.

— Ще й кажа да ти отпусне малко юздите.

— Липсваш ми, мила.

— И ти ми липсваш.

— Няма винаги да е така. Един ден няма да се налага да ипотекираме къщите си, за да си плащаме телефонните сметки. — Той говореше шеговито, но тя усети, че казва самата истина.

В продължение на няколко минути, след като затвори, тя остана замислена, напълно забравила за оперативката. Напоследък в разговорите им все повече и повече се прокрадваше бъдеще време. Съществуваше само един проблем. Ако двамата с Кийт се оженеха, щеше да й се наложи да се премести. Възрастните му родители, които живееха наблизо, разчитаха на него и той нямаше как да ги изостави. Що се отнася до работата, щеше да се прехвърли в клона на агенцията в Бевърли Хилс. Въпреки това не биваше да забравя Джей. Той бе категоричен, че иска да бъде неделима част от живота на детето. Как можеше да го лиши от тази радост?

Освен това нямаше да й е приятно да е толкова далече от него. И без това й беше мъчно, че почти не се виждат, откакто подписа договора с „Уручима мотърс“. А когато не беше на работа, бързаше да се прибере при Вивиън или да я придружи на някой от часовете за бременни. Франи, разбира се, проявяваше разбиране. Съпругата и детето бяха най-важни в живота му, особено след като очакваха Вивиън да роди всеки момент. Въпреки това… При всяко събитие — първия път, когато чу сърдечния ритъм на бебето и го усети да рита, възторга й, когато излязоха резултатите от амниоцентезата^[1] и разбра, че всичко е нормално — й се искаше Джей да е до нея, за да може да сподели с него.

Франи се отърси от тези мисли и събра бележките си за оперативката. Беше на вратата, когато телефонът й звънна. Асистентката й Робин се провикна след нея:

— Франи! Джей се обажда.

По гласа й разбра, че е важно.

Франи се втурна към бюрото и грабна слушалката.

— В болницата съм. Току-що вкараха Вив в операционната. — Джей полагаше огромно усилие да не издава паниката си. Сърдечният ритъм на бебето неочаквано започнал да спада, обясни той, затова били принудени да направят цезарово сечение.

— Чакай ме, тръгвам веднага — отвърна тя и затвори телефона.

Крачеше бързо по коридора, когато се сблъска с Хана Морланд. Хана носеше купчина коректури на шпалта за една от книгите на неин автор.

— Още са топли, взех ги от печатницата. Страхотно, нали? — ахкаше тя, докато подаваше на Франи най-горната. Усмивката й се стопи, когато забеляза изражението й. — Случило ли се е нещо?

— Все още не знам. Трябва веднага да отида в болницата — отговори Франи и продължи към асансьора.

Хана тръгна с нея.

— Не е ли още рано? — Тя бе най-добрата й приятелка и службата и първа от колегите разбра, че Франи е бременна. Оттогава бдеше над нея като квачка и споделяше с нея всичко, което научаваше за начините да се пребори с позивите на гадене и дрехите за бременни.

— Заради Джей е. Жена му ражда.

Сърцевидното лице на Хана се намръщи загрижено.

— Всичко наред ли е?

Франи поклати глава.

— Очевидно има някакъв проблем с бебето.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред. Обикновено нещата се оправят — успокои я Хана с престорено безгрижие. — Мати излезе с краката напред и си мислехме, че ще го изгубим, а я го погледни сега. Не се отчайвай. — Тя погали Франи по ръката и я погледна с искрено съчувствие.

Франи се молеше Хана да се окаже права. Искаше й се, когато пристигне в болницата, всичко да е наред и малкият Стивън да е жив и здрав в ръцете на майка си.

 

 

Джей не бе изпитвал такъв страх през живота си. По време на бременността на Вивиън все се шегуваше, че цялата процедура му е напълно ясна. Във фермата бе помагал на родителите си да израждат телета винаги, когато не достигаха хора. Само че този път нещата бяха напълно различни. Ставаше въпрос за сина му. За неговия син. Ами ако в този момент поемаше първата си глътка въздух… или последната? Джей не можеше да направи нищо, освен да чака и да се измъчва.

Добре, че Франи щеше да дойде. Тя щеше да успокои страховете му, да прогони тежестта, настанила се върху сърцето му, и той щеше да си поеме въздух по-спокойно.

Джей се надигна от стола в чакалнята и тръгна към автомата, за да си вземе чаша кафе, макар нито да му се пиеше, нито да имаше нужда от кофеин. След това се върна на мястото си и остави пластмасовата чашка да стопли ледените му пръсти, вперил поглед право пред себе си.

Мислите му се насочиха към собствения му баща — мълчаливо присъствие през целия му живот, човек, който минаваше пътя от къщата до обора ден след ден. Всяка сутрин ставаше по тъмно, за да нахрани кравите и да ги издои и това се повтаряше седем дни в седмицата, триста шейсет и пет дни в годината. Често казваха, че Евърет Гюндерсън е мълчалив човек, сякаш това бе някаква добродетел, докато за Джей мълчанието му бе истински тормоз. Никога не успяваше да разбере какво се крие зад строгото лице, така че вина ги трябваше да гадае. Разочарован ли бе баща му от него? Той беше синът, който предпочиташе книгите пред работата във фермата и избяга при първа възможност. Майка му каза, че искали още деца. Ако имаше братя или сестри, щеше да има кой да наследи фермата. Баща му щеше да има с кого да обсъжда броя на стадото, цените на млякото и ацидозата.

Единственото, което Джей знаеше със сигурност бе, че не иска да се превърне в копие на баща си. Искаше синът му да знае, че е обичан. Просто трябваше да му се даде шанс.

Първата част от раждането премина безпроблемно. Как бе възможно нещата да се объркат толкова бързо? Както помагаше на Вивиън с дишането и разтриваше гърба и кръста й, изведнъж я вкараха в операционната. Лекарите и сестрите не направиха почти нищо, за да успокоят страховете му, защото през всичкото време се занимаваха с Вивиън. Но угрижените им лица разбра, че е надвиснала сериозна опасност.

Погледна часовника над вратата на стаята на сестрите, учуден, че е станало почти обед. Повтаряше си, че доктор Левит ще излезе всеки момент от операционната, ще му каже, че всичко е минало както трябва, че майка и син са добре. Това бе единствената му мисъл, докато гледаше право пред себе си и чакаше минутите да минат.

„Моля те, Франи, идвай по-бързо“, повтаряше безмълвно той. Никога досега не бе имал по-голяма нужда от най-добрата си приятелка.

 

 

Франи слезе от асансьора на петия етаж и бързо откри чакалнята. Завари Джей свит над пластмасова чашка, от която се вдигаше пара, загледан право напред.

— Джей. — Той трепна, когато чу гласа й, изглежда се стресна, след това вдигна поглед и по лицето му се изписа облекчение. Остави чашката на пода и стана, за да я посрещне. Без да каже и дума, тя го прегърна. Притисна се в нея и остана дълго така.

— Все още е в операционната — рече той с измъчен глас.

— Ами бебето?

Той поклати глава.

— Още нищо не се знае.

Ризата му бе смачкана, косата чорлава, личеше, че бе прокарвал нервно пръсти през нея. Изглеждаше така, сякаш не бе спал дни поред.

— Какво не е наред? — попита тихо Франи.

Джей се отпусна отново на стола и тя седна до него.

— Де да знам. Всичко вървеше добре — отвърна той и разсеяно потри наболата по челюстта му брада. — Пристигнахме в болницата към девет. Лекарят каза, че имало още много време, че всичко било наред. Изведнъж нищо не беше наред. — Той вдигна към Франи зачервените си очи, сякаш очакваше тя да го успокои.

— Тя ще се оправи, ще видиш. Не забравяй, че беше в чудесна форма — напомни му тя. — Хранеше се здравословно, ходеше на йога и имах чувството, че детето ще започне да прави асани още с раждането.

Джей се засмя глухо. Често се шегуваха с Вивиън и все й казваха, че прекалява. В момента това им се стори по-скоро иронично, отколкото забавно.

Останаха да седят смълчани, Джей не пусна ръката на Франи, докато не излезе лекарят — сивокос мъж в зелена престилка. Беше много сериозен, когато отведе Джей настрани. От мястото си Франи не успя да чуе какво си говорят, но по изражението на Джей разбра, че новините не са добри.

Когато пребледнелият Джей се върна при нея, в очите му се бе появило странно отнесено изражение.

— Какво има, Джей? Вив добре ли е? — извика Франи и скочи.

— Тя е добре — отвърна той с безизразен глас. Тя въздъхна дълбоко.

— Слава богу.

Тогава той я погледна и тя забеляза изписалата се по лицето му мъка.

— Бебето… — гласът му потрепери. — Не са успели да го спасят.

Франи имаше чувството, че подът под нея пропада и тя увисва във въздуха.

— О, боже. О, Джей.

Не знаеше какво да каже. Как да утешиш човек, претърпял подобна загуба.

Той нито изруга, нито се развика. Стоеше пред нея, гърдите му се повдигаха и спадаха бързо, сякаш не му достигаше кислород.

— Трябва да отида при нея — рече той най-сетне със същия безизразен глас.

Франи отпусна ръка на рамото му.

— Ще те чакам, когато излезеш.

Той й се усмихна мрачно и с очевидно усилие изпъна рамене и тръгна по коридора.

 

 

Джей имаше чувството, че се движи под вода. Сестри и санитари профучаваха покрай него, от високоговорителите ехтяха съобщения, които приличаха на далечен прибой. „Сигурно има някаква грешка — казваше си той. — Лекарят я е объркал с друга пациентка. Случва се непрекъснато.“ Вивиън щеше да седи в леглото, гушнала бебето им, като влезеше.

Когато застана до нея, тя лежеше на носилка, впила поглед в тавана, също като жертва на военни действия, лицето й беше прежълтяло, а под очите й се бяха впили сини кръгове.

— Всичко е наред, Вив. Тук съм. — Хвана ръката й и я стисна нежно.

— Джей. — Гласът й прозвуча дрезгав и немощен. — Опитвам се да им кажа, но те отказват да ме изслушат. Мислят си, че съм луда.

— Защо да го мислят? — попита нежно той.

— Казвам им, че е станала грешка. На бебето му няма нищо — продължи тя, сякаш той не бе проговорил.

Сърцето му се сви.

— Вив…

— Много те моля. — Тя стисна ръката му. — Кажи им ти. Теб ще те послушат.

— Не говори. Почини си малко — опитваше се да я успокои той и галеше косата й.

Тя бе прекалено развълнувана.

— Знам, че той е добре. Сигурна съм. — От очите й бликаха трескави искрици. — Джей. Моля те. Кажи им да ми донесат бебето. Искам си бебето!

Джей стоеше, без да помръдва, и не знаеше какво да каже, докато се опитваше да овладее собствените си чувства. Тя сигурно бе забелязала безнадеждността по лицето му, защото се разплака и сълзите рукнаха по слепоочията й и се скриха в оплетената коса. Той се опита да я успокои, но тя го отблъсна и заудря с юмруци. Звуците, които издаваше, не приличаха на човешки, сякаш виеше диво животно. Джей трябваше да остане силен, заради нея не можеше да си позволи да се остави на скръбта.

— Вив… ще се справим. Все още можем да разчитаме един на друг — говореше задъхано той.

— Донеси ми бебето! — изкрещя тя и в гласа й се прокрадна истерична нотка. — Искам си бебето! — Опита се да се надигне и да се смъкне от носилката и замахна към Джей, когато той понечи да я спре.

В стаята влетя сестра и двамата успяха да я притиснат по гръб. Дори след като дежурният стажант й даде успокоително, тя продължи да се мята и крещи, докато лекарството най-сетне подейства.

— Моля те, Джей — шептеше тя, дори когато очите и се затваряха.

— Шшш. Поспи — промълви до ухото й той, когато е наведе да я целуне по бузата.

Вивиън най-сетне се унесе и Джей вдигна поглед. Две нежни кафяви очи го наблюдаваха с много съчувствие. Сестрата, висока, едра чернокожа жена, със сложно сплетена коса, го докосна по ръката и внимателно попита:

— Искате ли да го видите?

Джей се замисли за момент, след това поклати глава.

— Не. Още не.

По-късно, когато Вивиън дойдеше на себе си, щяха да отидат двамата.

Докато излизаше в коридора, пред погледа му бе лицето на съпругата му, когато я вкарваха в операционната. Вивиън бе по-скоро изненадана, отколкото уплашена. Беше направила всичко необходимо, за да си осигури перфектна бременност. Не бе възможно подобно нещо да се случи тъкмо на нея.

Франи не бе помръднала от мястото, на което я остави в чакалнята. Червената й рокля блестеше като фар сред болничната обстановка. Усети как го обзема облекчение. Сякаш е в открито море и се опитва да не потъне, а миг по-късно зърва суша.

— Тя държи ли се? — попита загрижено Франи. В този момент имаше чувството, че Джей ще рухне.

— Дадоха й нещо, за да поспи — отвърна той глухо.

— Мога ли с нещо да помогна?

Той поклати глава. С какво можеше да помогне? Как можеше да облекчи положението?

— Не трябваше да се случва — прошепна.

— Знам. — Франи преглътна, за да се отърве от буцата, заседнала на гърлото й.

— Тя беше добре. Всичко беше наред. — Той се отпусна тежко на канапето срещу автомата за напитки, където мъж, приблизително на тяхната възраст, по всяка вероятност наскоро станал татко, търсеше дребни.

Франи седна до Джей със стегнато гърло заради сълзите, които се опитваше да задържи.

— Понякога нощем лежа будна и премислям нещата, които могат да се объркат, но човек никога не е подготвен за подобно нещо.

— И сега какво? — Той обърна измъчения си поглед към нея. — Събираш парчетата и продължаваш напред. Не съм сигурен, че ще мога.

— Знам, че в момента ти е много трудно да повярваш, но ще се справиш. Вярвай ми.

След смъртта на брат си, малко след като бе загубила майка си, Франи се бе чувствала също толкова самотна.

— Все още имаш Вивиън. И мен. Аз ще бъда винаги до теб.

Също както Джей бе до нея, когато Боби умря.

— Закъде съм без теб? — Зачервените му очи бяха пълни с толкова благодарност и обич, че тя едва успя да запази самообладание.

— И аз без теб щях да бъда изгубена — отвърна Франи и посегна да стисне ръката му.