Айлин Гоудж
Остани до мен (17)

Шестнадесета глава

— Сега почти ми се иска още едно. — Емерсън не откъсваше поглед от спящото бебе.

Стиви надникна над рамото й.

— Защо казваш „почти“? Признавам обаче, че е много сладка. — Рут Джейдън Ричман, кръстена на бабата на Франи, бе копие на Франи, лицето й беше смръщено решително, докато държеше малкото си юмруче под брадичката.

Когато Франи съобщи, че ще организира парти — кръщене за Рут, еврейска традиция, която заместваше обрязването при момчетата, Стиви се качи на първия самолет. Кийт също пристигна, пристигнаха и родителите на Джей, малко пообъркани от необичайния начин, по който внучето им се бе появило на бял свят.

Нямаше я единствено Вивиън. Стиви се запита дали някога ще се върне. Сигурно и Джей се питаше, защото бе очевидно, че е решил да продължи живота си без нея. Напоследък говореше единствено за бебето. Стиви бе забелязала, че Франи е особено важна за него и когато Кийт пристигна, той сякаш се затвори в себе си. Джей много се стараеше да се държи приятелски, но личеше, че го прави насила, сякаш мразеше Кийт. Кийт, изглежда, също бе забелязал, защото винаги когато Джей бе наблизо, той подчертаваше близостта си с Франи.

— Ако можеше да остане такава завинаги — въздъхна Емерсън. — Чакай само да порасне. Няма да ти стигат силите да следиш колко бързо се променя.

— Дотогава има много време — отвърна Франи. — В момента най-големият ми проблем са обривите на дупето й. — Тя се наведе, за да приглади одеялото на Рут. Приличаше на мадона на Фра Анджелико^[1], къдриците обрамчваха лицето й, озарено от радостта на майчинството.

— Учудвам се, че ти се налага да сменяш пеленки, като гледам как Джей бди над нея — пошегува се Стиви. Франи я погледна странно и на Стиви й се прииска да не бе казвала нищо. Очевидно ролята на Джей си оставаше доста болезнена тема.

— Държи се като всеки горд баща — обясни Емерсън, за да заглади нещата.

— Само че знае, че няма да е за постоянно — отвърна тихо Франи и погледна Рут.

— Той ще я вижда — продължи Емерсън. — Когато тя порасне, може сама да идва при него.

— Знам, въпреки това няма да е същото — поклати тъжно глава Франи.

— Определихте ли дата? — попита Стиви, тъй като знаеше, че Кийт става неспокоен.

— Моля те, недей. — Франи се отпусна в люлеещия се стол, но попадна върху надуваема играчка, която издаде приглушен стон. Тя я измъкна и я подхвърли на пода. — Толкова съм изтощена, че не ми се мисли, че трябва да събера целия багаж, за да го пренеса на другия край на континента. Няма и да мога да помисля, докато Рут не започне да спи нощем.

Тя погледна към нишата отстрани на спалнята, боядисана в бледожълто, изписана с детски стихчета. Беше толкова тясна, че вътре имаше място само за ракитова люлка, скрин и люлеещия се стол, на който бе седнала.

— Много ще ти хареса до брега — увери я Стиви. Помисли си колко забавно ще бъде, когато двете с Рут започнете да издигате замъци от пясък. Ами романтичните разходки на лунна светлина — добави тя с хитра усмивка. В този момент си припомни първата им среща с Райън, когато вървяха по плажа и вълните се разбиваха в краката им.

— Най-романтичното, което ни се е случило напоследък, бе да изгледаме целия „Безсъници в Сиатъл“ — засече я Франи. — Да не говорим, че аз проспах почти целия филм.

— Не трябва ли да говорим по-тихо — сниши глас Емерсън, когато бебето трепна.

Франи се усмихна и поклати глава.

— С това бебе ли? Тя спи дори в пиковия час в метрото. — Отнасяше се толкова спокойно към бебето, колкото Емерсън се притесняваше за Ейнзли. — Затова пък когато реши да се обади, човек започва да се пита откъде са се взели тези дробове.

Стиви погледна ухилена Франи.

— Интересно откъде ли ги е взела?

— Добре, че през повечето време е тиха — продължи Франи. — А когато заплаче, Джей я гушва.

Стиви и Емерсън се спогледнаха. Откакто Франи донесе Рут от болницата, Джей на практика живееше в апартамента й. Спеше на канапето в хола, въпреки това на Стиви й се струваше твърде семейно за женен мъж и жена, сгодена за друг.

Какво ли разбираше тя? Нали сама остави единствения мъж, на когото държеше, да й се изплъзне през пръстите. Замисли се отново за Райън и усети тъпа болка. Тя бе понамаляла с времето и този факт я натъжаваше, защото означаваше, че се е предала. А и той отдавна се бе отказал от нея, ако можеше да се вярва на слуховете, не само на злобните приказки на Лив.

Бе сладко мъчение да отиде да види новия му филм за съвместните усилия на общността, организирана от харизматичен свещеник, за възстановяването на град в Западна Вирджиния, в който въгледобивът бил основното препитание на населението. Заглавието „С тези ръце“ бе изключително подходящо. Беше се надявала да бъде доста захаросан или дори опит да се изтъкнат всички грешки и недостатъци, вместо това остана трогната както от факта, че животът я бе свързал с впечатляващо надарен човек, така и от начина, по който бе представил проблемите. Не остана никак изненадана, че бе получил втора номинация за „Оскар“, а тъй като до наградите на Академията оставаха само две седмици, тя тайно се надяваше да спечели.

„Де да имах толкова вяра и във връзката ни“, мислеше си тя. Ако той имаше желание да я изслуша, Стиви бе готова да му признае, че нещата са се променили. Тя самата се бе променила. Вече разбираше много по-добре причината, поради която се ужасяваше да поеме към олтара. Не се страхуваше, че от Райън няма да излезе добър съпруг, истината бе, че не беше сигурна дали от нея ще излезе добра съпруга и майка. Какво разбираше тя от поддържането на дом? Докато растеше, все нямаха пари и се налагаше да се местят от една скапана квартира в друга. Тъй като нямаше баща, единствените мъже в живота й бяха учителите в училище и услужливите съседи, които винаги се отзоваваха, ако изгърмеше бушон или колата откажеше да запали.

Мъжете, с които Стиви бе излизала, идваха и си отиваха. Едва когато Райън стана част от живота й, тя се отпусна и повярва, че с него може да бъде различно. И беше така, докато той не започна да настоява за нещо повече.

Едва напоследък започна да вярва, че бракът не е чак толкова лошо нещо. Грант се оказа ключът към новия й начин на мислене. За пръв път в живота си тя бе наясно коя е и откъде идваше. Сега вече разбираше, че не съществува понятие като съвършен татко… или съвършена връзка. Просто трябва да приемеш и доброто, и злото, да се примириш, че има дни, в които всичко, което прави другият ще ти се струва нередно.

Едва ли някога щеше да има шанс да сподели с Райън всичко това. Той бе продължил напред. Трябваше и тя да постъпи като него.

Въздъхна тихо и отиде при приятелите си, когато се преместиха в хола при останалите гости. Кръщенето бе кратко, но много прочувствено. Емерсън и Стиви като кръстници поеха на ръце Рут, докато равинът четеше молитви на иврит, после Франи и Джей казаха по няколко думи. Докато пиеха вино и похапваха козунак, имаше благословии, след това бяха внесени плата с храна — франзели и кремообразно сирене, четири вида пушена риба с различни салати, сладки и пудинг с макарони, приготвен от Бела, лелята на Франи. Стиви натрупа храна в чинията си и се настани при Емерсън, в ъгъла до библиотеката. Бяха дошли толкова много гости, че нямаше къде да се седне, затова тя се настани на страничната облегалка на стола.

Попита за Реджи и разбра, че все още няма никакъв резултат. Единствената добра новина бе, че заради дългото разследване, са му продължили визата. За Емерсън това не бе никакво разрешение, тя имаше чувството, че той вече се е върнал в Нигерия. Не беше го виждала, откакто той скъса с нея, и нито единият, нито другият имаше намерение да направи първата крачка към помирение. Въпреки че много се стараеше да покаже, че прекарва добре, тя изглеждаше самотна, както бе седнала, кръстосала крака в глезените, подпряла чаша чай на коляното — портрет на жена, която страда, макар да си придава вид на весела.

— Не мислиш ли, че той преиграва? — попита Стиви. — Ти нито си го обвинила, нито нищо.

— Помолих го да ми каже истината. То е същото.

— Не си имала избор. Сама го каза.

— Знам какво ти казах, но не мога да отрека, че сгреших.

— Не ми е приятно да те питам, но сто процента ли си сигурна, че той не е терорист? — Като репортерка Стиви знаеше, че понякога човек трябва да рови, докато стигне до същността на въпроса.

— Ако е, значи съм си сбъркала професията — отсече Емерсън. Репортерите може и да работеха единствено с факти, докато хората, които се занимаваха с пиар умееха да ги извъртят така, че да забележат лъжата отдалече. — Един терорист би ликвидирал мама при първа възможност — усмихна се вяло тя. — Само човек с търпение на ангел би я издържал толкова дълго.

— Значи от терорист той се превърна в светец, така ли?

Опитът на Стиви да разведри настроението не даде резултат. Емерсън продължаваше да пие чай и да се взира някъде пред себе си.

— Не, един светец би отвърнал на обажданията ми. Наранен е и иска да го разбера — обясни тя. — Освен това, дори да ми прости, ако не се случи чудо и Държавният департамент не се намеси, няма никакъв смисъл от прошката му. — В очите й заблестяха сълзи. — Трябваше да се омъжа за него, докато имах възможност. Сега вече е прекалено късно.

Стиви огледа хората в стаята, но, изглежда, никой не бе усетил, че приятелката й преживява нещо тежко. Другите гости си приказваха или похапваха. Франи разговаряше с приятелката си от офиса Хана Морланд. Джей се шегуваше с приятеля си Тод. В другия край на стаята майката на Джей бе потънала в разговор с равина. Близо до Стиви и Емерсън бяха застанали няколко жени, с които Франи се бе сприятелила по време на курса за бременни, които обсъждаха ужасите на раждането.

Стиви отново погледна Емерсън.

— Значи сме в едно положение — заяви тя, мислейки за Райън.

Емерсън я погледна.

— И какво ще правим сега?

— Имаш предвид нещо по-различно от това цял живот да се обвиняваме ли? Когато измисля нещо, ще ти кажа. — Стиви бодна последната хапка херинга. — Ейнзли как приема нещата? Доколкото разбрах, двамата с Реджи са били доста близки.

— Непрекъснато ме пита защо заминава, защо не може да се вижда с него. Как да обясня на едно седемгодишно дете, че всичко е заради майка й, която е пълна глупачка?

— Не се съди прекалено строго.

— Добре де, полуидиотка. — Емерсън се усмихна накриво.

— Тя все още ли не знае за вас, двамата?

Емерсън поклати глава.

— Мисля, че не.

Стиви се облегна на нея и я прегърна през раменете.

— Ще го преживееш. Понякога животът е много гаден. Хубавото е, че все пак продължава.

Емерсън наклони глава, за да я погледне.

— Ние за моите любовни терзания ли говорим, или за твоите?

Стиви сви рамене.

— И за двете.

 

 

Слънцето бе изгряло; нямаше и следа от дъждовете, за които предупредиха. Улиците бяха блокирани от „Хайланд“ до „Ориндж“ и първите лимузини вече спираха пред шатрата за гости, където подранилите можеха да пийнат нещо освежително и да обменят клюки, докато чакат реда си да минат през детектора за метали, преди да тръгнат по червения килим, с който бе застлан булевард „Холивуд“. Медии от цял свят бяха заели позиции; телевизионните екипи бяха в готовност от западната страна на булеварда, по-големите станции и мрежи си имаха мини студиа, а репортерите бяха настанени срещу тях. Тук бяха най-скъпите терени и всеки сантиметър се пазеше ревниво, също като имотите на Малибу с излаз на океана.

Стиви имаше предимство, защото бе сред застаналите най-отпред, малко зад изкуствения чемшир, откъдето можеше да щрака знаменитостите, докато минаваха към платформата, където ги интервюираха Джоан Ривърс и Мери Харт от „Ентъртейнмънт тунайт“. От мястото си виждаше целия театър „Кодак“ с изправената статуя „Оскар“, висока колкото двуетажна сграда, стария хотел „Рузвелт“, където е била проведена първата церемония по връчването на „Оскар“-ите по времето на Хувър.

От едната й страна бе застанал Гунар Суенсън от Си Ен Ен, а от другата Джеф Муди от Ем Ес Ен Би Си. Познаваше и двамата от години, бяха сядали заедно на по чаша след отразяването на някое важно събитие, ала днес всеки действаше сам за себе си. Никой нямаше да я измести, а ако все пак се опитаха да заемат мястото й, щеше да им даде да се разберат с помощта на специалните обувки, скрити под винтидж роклята от колекция на „Мери Макфадън“.

Лимузините спираха една след друга и хората от шатрата за гости започнаха да се изнизват по червения килим. Пръв бе Крисчън Слейтър с приятелката си, последван от Шарън Стоун без кавалер, облечена в разголена рокля, обшита с кристали. Двамата вървяха между репортерите, които ги викаха по име, отвсякъде блестяха светкавици и жужаха камери. На Стиви й стана жал за неизвестните, които придружаваха известните, и си спомни какво й каза веднъж една холивудска съпруга: „Ако някога се чудиш какво е да си невидим, отиди на «Оскар»-ите“, преди да пропъди всички мисли, завладяна от желанието да улови в кадър следващите знаменитости.

Стиви за малко да падне върху изкуствения жив плет в желанието си да привлече вниманието на Брад Пит. Беше сам, на живо беше също толкова божествен, колкото и на екрана, нещо, което не можеше да се каже за всички звезди. Някои бяха с лоша кожа, на други главите бяха прекалено големи за тялото, жени, които изглеждаха слаби и фини на екрана, на живо бяха невзрачни, мъжествени актьори се оказваха едва метър и шейсет и пет високи.

Единственото, което ги свързваше, беше звездната слава. Дори най-обикновените блестяха, а те бяха толкова много, че човек лесно можеше да ослепее. Стиви отразяваше събитието за дванайсети път и всяка година усещаше магията на празника. Наложи се да впрегне професионализма си, когато забеляза Никол Кидман, феерична в рокля на пластове от ефирен розов шифон, а няколко минути по-късно зърна Анджелина Джоли с черен шлейф от тежко кадифе. Едва когато забеляза последния човек, когото очакваше да види тук, за момент изгуби самообладание.

— Райън! Какво правиш тук? — Едва не изпусна микрофона.

— Номиниран съм — напомни й той.

— Да! Разбира се! Поздравявам те. Надявам се да спечелиш. — За броени секунди се бе превърнала от известна репортерка в смутена тийнейджърка, която си падаше по учителя.

— Благодаря. — Беше облечен в смокинг, загорял, стегнат, красив като холивудски актьор. А нито един актьор не би се появил на подобно събитие без висока прелестна блондинка. — Май не познаваш приятелката ми Кимбърли. — Обърна се към другата жена. — Това е Стиви. Тя работи за Седми канал.

Стиви отправи към жената блестяща неискрена усмивка и се наведе над живия плет, за да подаде ръка.

— Здрасти, Кимбърли. Много ми е приятно. За пръв път ли си на „Оскар“-ите?

Кимбърли кимна и подхвърли:

— Надявам се, не за последен. — Погледна многозначително Райън. — Все повтарям на Райън, че трябва да направи място над камината си за тази награда.

Стиви разбра, че забележката не е случайна. Сигурно Райън й е разказвал за тях и Кимбърли искаше Стиви да е наясно, че четката й за зъби е в шкафчето в банята. Това означаваше, че все още се страхува от Стиви. Може бе щеше да изпита известно задоволство, но Райън се изви настрани, сякаш нямаше търпение да продължи напред. Даде й ясно да разбере, че тя е вече част от миналото му.

Стиви усети непреодолимо мазохистично желание да попита:

— Значи живеете заедно.

Трябваше да разбере истината. Райън се почувства неловко.

— Ами, всъщност…

— Само докато си намеря апартамент — уточни Кимбърли бързо, без да му даде възможност да отговори. Както се бе притиснала към него, очевидно нямаше намерение скоро да си търси апартамент.

— Ким работеше с мен над филма — обясни Райън.

— Запознахме се по време на снимките — продължи Кимбърли. — Райън ме убеди да се преместя тук. — Стисна свойски ръката му, докато той се усмихваше измъчено и по всичко личеше, че предпочита да е, където и да е другаде, само да не е между настоящата и бившата си приятелка. — Кариерата ми беше в застой. Човек не може да направи чудеса веднага след университета. — Обясни, че работела като асистентка на професор в университета на Западна Вирджиния, който пишел книга за нещастието от 1924 година във въгледобивните мини в област Маршъл.

— Сигурно са ти са се отворили доста врати — допусна любезно Стиви.

Включително и тази на Райън. Беше очевидно, че той не си е губил времето.

— Намерих си работа в студио „Дрийм уъркс“ — грейна Кимбърли.

— Където имат нормални бюджети за филми — уточни Райън и се изсмя иронично.

Стиви се обърна към него.

— Трябва да се гордееш с филма си. Невероятен е.

— Гледа ли го? — Стори й се учуден.

— Два пъти — призна тя със смутена усмивка.

С крайчеца на окото си забеляза Джордж Клуни, но не направи никакъв жест, за да привлече вниманието му. „Сега вече знам, че всичко е загубено“, помисли си тя, докато гледаше безпомощно след Райън, който се отдалечаваше с новото си гадже.