Айлин Гоудж
Остани до мен (4)

Трета глава

Стиви се питаше дали идеята е добра. Опитваше се запази равновесие, докато седеше върху двайсет и пет килограмовия чувал с тор в каросерията на камиона, който следваше виещия се път към имението на Грант Тобин в Холмби Хилс. Бе убедена, че греши. Само че не й оставаше никаква друга възможност. Сигурно щеше да е по-лесно да се добере до Пентагона, колкото да си уреди среща с Грант Тобин. След като се опита да пробие при адвоката му, после при рекламния му агент (мижитурка, чието единствено задължение беше да разгонва хората), накрая се пробва при бодигарда, поел ролята и на портиер, и на иконом — страховит тип, целият покрит с татуировки, на пръв поглед брат близнак на един неин познат, Сами Гарбър, бивш член на някаква банда, тъпанар, който събираше вещи на знаменитости и информация за тях, също както хората събират марки, например къде носят дрехите си на химическо чистене, откъде си поръчват пица — най-сетне опря до градинаря господин Мори, който се оказа, че има слабост към изпаднали в беда дами. Може би скорошното пенсиониране го бе размекнало. Каквато и да бе причината, той се съгласи да й помогне да се вмъкне в имението.

Затова вместо да е заедно с колегите си, които по това време се канеха да се пръснат из целия град, за да търсят сензации, тя се беше пъхнала в Троянския кон на Мори, иначе казано „Сънс лендскейпинг“, за да се срещне за пръв път с баща си.

Ванът наби рязко спирачки и тя се търкулна на пода. Изруга приглушено, изправи се и се намръщи, когато смрадливият тор започна да се изсипва от малка дупчица на чувала. Ванът отново потегли, набра скорост по стръмния склон и на всеки завой тя се лашкаше ту на едната, ту на другата страна. Най-сетне шофьорът намали и тя чу господин Мори да се провиква от кабината към охраната.

Холмби Хилс, още по-тежкарско и престижно място от Бевърли Хилс или Бел Еър, бе потресаващо скъпо място, където ултрабогатите се ширеха в просторни къщи, разположени сред декари великолепно поддържани градини. Знаеше, че Грант може да си позволи да живее тук, защото, за разлика от останалите членове на бандата, започнали солови кариери или съгласили се да свирят за някой друг, той бе авторът на по-голямата част от хитовете на „Астрал Плейн“. Песните и досега му носеха постоянен приход и му даваха възможност да си живее царски, без да му се налага да посяга отново към китарата.

Ванът потегли отново и заскрибуца по алея, покрита със ситни камъчета. От тясната си наблюдателница отзад тя забеляза добре поддържаната трева и пищната зеленина по дърветата. Когато ванът най-сетне спря, тя изскочи на хладния въздух и видя, че са спрели пред оранжерия, малко встрани от къщата. Домът на баща й приличаше на замък, с високи стени, покрити с бугенвилия, на прозорците имаше красиви решетки от ковано желязо, покривът бе от теракотени керемиди, които блестяха като угасваща жарава на розовата светлина на изгрева. Остана загледана в къщата, усети как пулсът й се ускорява и си каза, че най-сетне й предстои да се срещне с мъжа, когото бе виждала единствено на стари концертни записи. В този момент се приближи господин Мори и изсъска тихо:

— Хайде, върви, върви веднага!

Стиви му благодари още веднъж и пое към къщата. Беше облечена в тъмносин анцуг, с маратонки „Найки“, нахлупила черна бейзболна шапка, останала за спомен от миналогодишните награди „Грами“. Приведе се и се скри зад ниските храсти. Слънцето се надигаше над далечните хълмове, бледата му светлина блестеше по все още мократа трева, където сенките се протягаха като насочващи пръсти. Чуваше се само чуруликането на птиците и шумоленето на листата.

Докато се промъкваше покрай живия плет и заобикаляше розовите храсти, които подръпваха дрехите й, Стиви отново се запита какво бе накарало Грант Тобин да се откъсне от света. Да не би да се чувстваше виновен заради историята с Лорън Роуз или може би му бе писнало да го преследват папараци и журналисти, а може би и двете. Каквато и да беше причината, тя бе решила да разбере. Или това, или трябваше до края на живота си да се пита дали човекът, дарил я с живот, не бе убиец.

При тази мисъл по гърба й плъзна ледена тръпка. Нямаше представа дали Грант не се е затворил тук с цял арсенал като някой откачен фанатик. Ами ако решеше да я гръмне без много въпроси?

Превъртя лентата напред и си представи как са я положили в ковчег. Щеше ли Райън да плаче на погребението й? Щеше ли да съжалява, че не бе пожелал да говори с нея, когато тя му звънеше? Гърлото й се стегна и тя присви очи на светлината, която изведнъж заблестя по-ярко.

Когато наближи до къщата, тя обиколи веднъж, преди да се реши да излезе на сенчестата алея, която водеше към задната част. Бе все още хладно, а тя се потеше така, сякаш беше вече обед. Стиви Лайт, известна с железните си нерви, се почувства като уплашено дете. В този момент нямаше нищо общо с амбициозната репортерка. Като малка бе мечтала за срещата с баща си и си представяше как той я прегръща и плаче от радост. Ами ако господинът се окажеше някой кретен? Ами ако беше някое противно изчадие?

Мина под каменна арка, потънала в орлови нокти, и излезе във вътрешен двор, обграден от стени. В центъра блестеше басейн с гладка като огледало вода. Съвършено е, помисли си тя, също като декор за някой от трилърите, в които героите са привлечени от красотата на градината и щом пристъпят вътре, става нещо, което буквално им изкарва ангелите.

През два френски прозореца се влизаше в къщата и тя забеляза, че единият е открехнат. Огледа се, за да е сигурна, че никой не я е забелязал, след това се вмъкна в просторна хладна стая. В единия край бе поставено огромно пиано, което блестеше на ивичките светлина, процеждащи се през затворените кепенци. На стената между библиотеките бе закачена колекция от златни и платинени плочи, поставени в рамки, останали от времето, когато „Астрал Плейн“ са пели с Джоплин^[1] и Хендрикс^[2], със „Стоунс“^[3] и „Грейтфул Дед“^[4].

От коридора долитаха приглушени гласове — мъж и жена разговаряха на испански. Сърцето й заблъска. Въпреки това не си тръгна. Кой знае кога друг път щеше има възможност да се срещне с баща си? Обзета от любопитство, тръгна по сумрачния коридор; подметките на маратонките й тихо прискърцваха по лъскавия дървен под, докато се насочваше към стълбището, което водеше към горния етаж. По това време Грант сигурно все още спеше. Освен ако не си бе написала домашното и се окажеше, че слуховете, че никога не излизал от имението, не бяха верни.

След като надникна в няколко стаи, които, доколкото забеляза, изобщо не бяха използвани, тя се вмъкна в тъмна спалня с неоправено легло и разхвърляни завивки. Тъкмо се канеше да огледа по-внимателно, когато тих стон я накара да застине на място. В този момент забеляза фигурата, седнала с кръстосани крака: хърбав мъж с редки сиви косми по раменете, само по боксерки. Лицето му бе безизразно, ръцете лежаха на кокалестите колене.

Сърцето на Стиви се сви. Беше чела разкази за странното поведение на Хауърд Хюс^[5] към края на живота му. Не можеше да повярва, че гъвкавият черноок младеж, когото бе гледала на записи с лошо качество, момчето с ангелски глас, оплезен като дявол, който мяташе коса и кривеше крака, се бе превърнал в този съсухрен дъртак.

Поне й се стори безобиден. Не приличаше на безумния наркоман, какъвто го изкарваха в пресата. Дори да беше побъркан, поне в момента не я грозеше опасност. Сърцето й биеше до пръсване, когато приседна на леглото и зачака той да отвори очи и да я погледне. Тя се стегна, готова да чуе възмутения му вик, който щеше да призове бодигардовете, но Грант — ако това наистина бе той — дори не помръдна. По лицето му се мярна нещо като изненада, когато забеляза непознатата, седнала на леглото му, макар че това никак не го притесни.

Усмихна се лениво и отнесено.

— Здрасти.

— Съжалявам за притеснението — започна тя.

— Няма нищо. Дори не съм те чул кога си влязла. — Гласът му й напомни за гребло, което минава по насипан чакъл.

— Веднъж се опитах да медитирам, но не издържах толкова дълго на едно място — призна тя. Той сви рамене.

— След време се свиква.

Последва неловко мълчание. Стиви прочисти гърлото си.

— Сигурно се питаш какво търся тук.

— А, знам коя си — говореше спокойно, но думите му я накараха да трепне. Да не би да е знаел през всичкото време? А пък тя през изминалите години да си е въобразявала, че баща й няма представа за съществуването й. След това продължи, без да крие иронията си: — Дошла си да видиш великия Грант Тобин. Ще те разочаровам, но той отдавна се изнесе.

Тя го погледна напълно объркана.

— Ти не си ли Грант?

— Едно време бях. Вече не съм.

Сега вече й стана ясно.

— И аз не съм, за каквато ме мислиш — заяви тя. Той наклони глава на една страна и я погледна с нов интерес.

— Защо тогава не ми кажеш какво правиш тук.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Аз съм ти дъщеря.

Грант я гледаше недоумяващо. Очевидно бе от хората, на които животът не е в състояние да поднесе много изненади — беше видял какво ли не, — но това явно беше последното, което очакваше да чуе. След кратко мълчание се изсмя с дрезгавия си глас.

— Направо да не повярваш. Бил съм баща. — Поклати бавно глава и се замисли над чутото. — Ти сигурна ли си?

— Напълно. — Очите й вече бяха свикнали със сумрака и тя забеляза приликата. Беше взела неговата уста. Квадратната челюст и леко издадените напред горни зъби също бяха като неговите.

— Мама му стара. — Той продължи да клати глава и да се киска приглушено.

— Не си ли получил писмото?

— Какво писмо?

— Което мама ти е изпратила, за да ти каже, че е бременна.

— Получавам много писма. Повечето дори не ги виждам. — Сигурно прислугата му се грижеше за тази работа, което обясняваше защо не е получил и писмото, което Стиви му бе изпратила. — Виж, работата е там, че… Как ти беше името?

— Стиви. — Тя се изчерви. — Кръстена съм на Стиви Никс^[6]. — Събра малко смелост и попита колебливо: — Вярваш ми, нали?

— Виж, Стиви, не мога да кажа, че ти вярвам, нито че не ти вярвам. В онези години ставаха много неща, за които нямам никакъв спомен. Това е положението. — Той се замисли и се намръщи. След секунди се размърда и я погледна отново, а устните му се извиха в иронична усмивка. — Значи трябва да повярвам на думите ти.

— А откъде си сигурен, че не си измислям?

Очите му весело проблеснаха.

— А ти измисляш ли си?

— Не, но сигурно около теб се мотаят доста откачалки.

Той я погледна за момент.

— Не ми приличаш на откачалка.

— Казваш го, въпреки че нахлух в къщата ти? Всъщност, не съм нахлула. Вратата беше отворена. — Побърза да добави: — Опитах се да се свържа с теб, но те пазят повече хора, отколкото са алигаторите в блатата.

Той се ухили и тя забеляза характерното разстояние между предните му зъби.

— Пазя се от журналисти.

Стиви усети, че се притеснява и й става горещо, защото според думите му тя бе в редиците на врага. Не бе нужно да разбира с какво се занимава, поне докато не се опознаят. Въпреки това се почувства длъжна да каже:

— Виждам, че това не ги е спряло.

Пресата бе полудяла покрай последните събития с Лорън Роуз. Всяка стъпка от възстановяването й бе придружена от изказвания, често пъти от измислени или несъществуващи източници. Заглавията във вчерашните таблоиди тръбяха, че Лорън е разказала на областния прокурор какво точно се е случило през нощта, когато е била простреляна и разказът й бил коренно различен от този на Грант. Междувременно Грант Тобин бе отново под светлината на прожекторите и бъдещето му висеше, заложено на картата на неизвестността.

Той сви рамене и я погледна безизразно.

— Свикнал съм.

Бързо разплете крака и се изправи от пода, а крайниците му, наподобяващи пръчки, сякаш магически се превърнаха в част от тялото му. Дръпна пердетата и пристъпи към мястото, където бе седнала тя. На ярката дневна светлина той изглеждаше значително по-стар, лицето му беше прорязано от дълбоки бръчки, блестящите черни очи и отпуснатата походка от едно време бяха бледа сянка от стегнатия едно време мъж.

— Сега вече виждам. — Той повдигна брадичката й с пръст и обърна главата й първо на едната, след това и на другата страна. — Приличаш малко на мама.

— Всички казват, че приличам на моята. — Стиви бръкна в джоба и извади поизбеляла снимка на майка си, правена в началото на седемдесетте, облечена в небрежна рокля с буфан ръкав и сабо, гушнала бебето Стиви.

Той я погледна, намръщи се и поклати глава.

— Извинявай. Не искам да ме разбереш погрешно, сигурен съм, че тя е прекрасен човек, но по онова време… — той разпери безпомощно ръце и я погледна притеснен. — Както вече ти казах, не помня много оттогава.

Стиви се усмихна, за да го увери, че не се сърди. Тя е била поредната почитателка, една от стотиците, с които той бе спал. Единствената разлика беше, че се бе сдобила не само с автограф и спомените за приятно прекарана нощ. Девет месеца по-късно бе родила трикилограмово момиченце.

Настъпи ново мълчание, след това Грант попита:

— Ти закусвала ли си? — Тя призна, че не е. Рано сутринта бе твърде нервна, за да помисли за храна, ала сега вече усети, че е прегладняла. — Супер — отвърна доволно той. — Ще кажа на Мария да сложи още едни прибори. Как предпочиташ яйцата?

Мислите й запрепускаха, трябваше да се овладее и да помисли, преди да отговори. Цялата тази работа й се стори сюрреалистична. Онова, което започна като „Мисията невъзможна“, най-неочаквано се превърна в „Зоната на здрача“. Същевременно част от пъзела, който се опитваше да нареди цял живот, попадна на мястото си. Припомни си слуховете за тъмната страна на Грант, подхранвани от бивши приятелки, разпространявали клюки след трагедията с Лорън Роуз, но тя ги отблъсна, без повече да се замисля. Цял живот бе чакала този момент и нямаше да позволи на никого и нищо да го развали.

 

 

Закусваха бавно, разговаряха за какво ли не — от страстта на Стиви към мощните американски автомобили до съвременната музика; Грант, както разбра, бил фен на Еминем. Той й разказа за славните дни на „Астрал Плейн“ през седемдесетте, когато свирели по претъпканите стадиони на два континента. Тя, на свой ред, сподели за детството си в Бейкърсфийлд, където фолксвагенът костенурка на Нанси, обсипан със стикери, бил като трън в очите на жителите, които карали пикапи, оборудвани задължително със стойки за оръжия. Получи се неловко, когато разкри с какво се занимава. Оказа се, че той не е никак изненадан. Грант се разсмя.

— Може и да съм дърт смешник, но от време на време ми се случва да гледам телевизия. Трябваше ми малко време, докато се сетя къде съм те виждал.

Имаше късмет, защото той прие спокойно професията й. Както много други знаменитости Грант можеше да си позволи подобно небрежно отношение, защото плащаше на други да бранят интересите му. Също като страховития бодигард иконом, който я наблюдаваше смръщен, когато най-сетне ги запознаха, а след това изобщо не й проговори, докато я караше към дома й.

 

 

Когато огромният мъжага я остави в апартамента й, чувствата й бяха напълно объркани. В някои отношения любопитството й бе утолено, въпреки това оставаха повече въпроси, отколкото отговори. Какво е правил Грант през всичките години, откакто се бе изолирал от света? Имаше ли някаква истина в историите, които разпространяваха бившите му гаджета, възможно ли бе да се превръща в коренно различен човек, когато се напие? И най-важният въпрос: къде бе нейното място?

Още преди да съблече влажните от пот дрехи, тя грабна телефона и набра номера на Райън. Той знаеше всичко — и безкрайните догадки по отношение на баща й, и ревовете, след като пийнеше някоя и друга чашка вино повече. Не можеше да не сподели наученото с него.

— „Ред гейт пръдакшънс“ — заговори женски глас.

— Джан? Обажда се Стиви. Той там ли е? — Говореше бързо и задъхано.

Бе оставила куп съобщения през последните седмици и остана шокирана, когато две минути по-късно чу гласа на Райън.

— Виж, може ли разговорът да почака? — попита бързо той. — Налага се да направим нова редакция и тук е малка лудница. Трябва да предадем готовата лента утре. — Животът на документалиста бе винаги свързан с крайни срокове, обикновено заради някой филмов фестивал. Знаеше, че не бива да приема лично отказа му да поговори с нея, въпреки това й стана мъчно. Беше минал повече от месец, откакто говориха за последен път. Не му ли липсваше поне малко?

Преглътна с усилие буцата, събрала се в гърлото й.

— Просто исках да ти кажа, че се срещнах с баща си. — Райън беше единственият, освен Франи, Емерсън и Джей, на когото се бе доверила за Грант.

Последва кратка пауза и той възкликна:

— Леле! Страхотна новина. Как мина?

— Дълго е за разправяне. По-късно свободен ли си? Надявах се да се видим и да пием кафе.

Той се поколеба, около него се чуваха приглушени гласове, които си подвикваха. Редакционната в „Ред гейт“ бе под пара и успешно можеше да съперничи на студиото в нейната телевизия.

— Може и да успея да се измъкна за двайсетина минути — отвърна след кратко мълчание той. — Само че ще стане по-късно днес. Ще ти звънна веднага щом успея да вдигна глава.

Това далеч не бе признание във вечна любов, но за момента й бе напълно достатъчно. Утеши се с мисълта, че не всичко е загубено, след като той се съгласи да се види с нея.

Стиви взе душ, облече най-сексапилните си дънки и топ, който подчертаваше изваяните форми, заради които бе положила неимоверни усилия във фитнеса. Нямаше да е зле да му напомни какво изпуска. В същото време гласът в главата й шепнеше: „Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?“ Дори да успееше да го спечели, какво щеше да прави? Не бе готова да му даде онова, което той искаше, може би нямаше да успее още известно време. Молеше се единствено раздялата им да е накарала Райън да разбере, че си струва да почака.

Той й се обади в късния следобед. Разбраха се да се видят в едно кафене близо до студиото, край булевард „Пико“. Докато пътуваше във файърбърда, свалила гюрука, Стиви си припомняше по-щастливото минало. На първата им среща Райън я заведе в малък семеен италиански ресторант, който нямаше нищо общо с лъскавите заведения, в които ходеха знаменитостите, след това отидоха в кино „Синерама доум“ и гледаха „Скандално известен“^[7], един от любимите й стари филми, който се оказа и един от неговите любими. След това се повозиха по магистрала 1, спряха в Малибу, за да се разходят по обляния в лунна светлина плаж. Вървяха по пясъка, приливът се плискаше в краката им и Стиви усети трепет на надежда, какъвто не бе изпитвала с други мъже. А когато той спря, за да я целуне, тя усети тръпка, не просто физическа, но и емоционална.

— Има нещо, което така и не ми стана ясно — заговори тя, докато двамата се връщаха. — Защо в старите филми мъжете са такива гадняри. — Мислеше за героя на Кари Грант в „Скандално известен“, който се държеше отвратително с Ингрид Бергман през цялото време.

— По-точният въпрос е защо жените търпят — бе отвърнал Райън.

— Очевидно наказанията в живота не им стигат.

— Може би просто не виждат друга възможност.

— Каква например?

— Приятен мъж, който знае как да се държи с една жена.

Наблюдаваше дългото му ъгловато лице с интелигентни сиви очи и чувствителната уста на поет (Райън съвсем не приличаше на мъжете, по които обикновено си падаше, но пък беше привлекателен, от типа на Ейдриън Броуди^[8]) и осъзна, че той не говори празни приказки. Щеше да се държи добре с нея не само докато я вкара в леглото, ами винаги. Досега се бе свързвала все с лоши момчета, бяха невероятни, докато запалят пожара в нея, но така и не се застояваха, за да го видят как се разгаря. Може би причината бе, че нямаше пример, че познанията й за мъжете бяха единствено от старите филми, които бе гледала. Ето че се появяваше мъж, който не бе поредната бройка в дългата й, незадоволителна история с мъжете.

През седмиците и месеците, които последваха, инстинктите й се оказаха правилни. Той бе точно толкова добър приятел, колкото и любовник. Дори различията помежду им се допълваха. Той умееше да я свали на земята, когато тя се отдаваше на фантазии, а тя го насочваше в правилната посока, ако някой от филмите му ставаше прекалено мрачен и потискащ. Освен това той бе романтик, докато тя бе по-практична, и често я изненадваше с добре обмислени, интересни подаръци като например чифт винтидж обувки на танк, по които тя отдавна въздишаше, или билети за рали с класически автомобили.

Отклони се от магистралата и отново усети същото притеснение, както при първата им среща. Докато намери място на паркинга зад кафенето, сърцето й бе готово да изскочи, а стомахът й се бе свил болезнено. В „Джос“ се срещаха често след работа и понякога тя купуваше кафе за Райън и екипа му, когато ги очакваше дълга работна нощ. Мястото й бе познато, свързано с много спомени. Усети облекчение, щом влезе и разбра, че е пристигнала преди него; така щеше да има възможност да се овладее. Докато го чакаше, поръча и за двамата. Знаеше, че предпочита кафето си чисто, без захар.

Беше седнала на маса до прозореца и отпиваше кафе, когато той влезе. Сърцето й затрептя. Беше отслабнал, забеляза тя, и тъжните му очи изпъкваха на ъгловатото лице — приличаше на гладуващ източноевропейски поет.

— Нямам много време — предупреди той и се отпусна на стола срещу нея.

Приличаха на обикновена двойка, само че в гърлото й бе заседнала буца, а усмивката му не стигаше до очите.

— Знам. — Тя не откъсваше очи от него и се опитваше да съхрани спомена за по-късно.

Райън духна парата от кафето и отпи предпазливо.

— Изглеждаш добре — отбеляза той.

— Ти също.

Едва се сдържа да не посегне към ръката му. Той плъзна пръсти през косата си както винаги, когато беше нервен. Косата му бе пораснала от последната им среща и сега се къдреше около яката на избелялата раирана, памучна риза. Не се беше бръснал и така имаше сексапилен и малко опасен вид.

— Хайде, казвай. Какво представлява? — Той се отпусна назад на стола и по продълговатото му лице трепна усмивка.

Тя му разказа колко странно бе прекарала сутринта.

— Шантава работа. Имах чувството, че се зарадва на компанията ми не само защото съм му дъщеря.

— От онова, което ми разказа, май не приема много гости.

Тя кимна умислено.

— Все едно, че отидох да видя човек, който е в затвора. Въпреки че не познавам затворник, на когото да му сервират хайвер с бъркани яйца — добави с усмивка тя.

— Никой не го държи насила там — изтъкна Райън.

— Знам, точно това е най-странното. Не е излизал от имението повече от десет години.

— Защо мислиш, че се е изолирал така?

— Според мен се страхува. Изпитва ужас от журналистите, да не би хората да разберат, че истинският човек няма нищо общо с легендата. А и шумотевицата около Лорън Роуз никак не му помага.

— Тук изниква по-важният въпрос. Мислиш ли, че е невинен? — Райън бе впил сивите си очи в нея и я тласкаше да се изправи срещу страховете, които я измъчваха.

— Да. — Изненада се колко убедително го каза.

— Откъде си толкова сигурна?

— Не че той е казал нещо. Този въпрос изобщо не сме го повдигали. Просто не мога да си го представя да дръпне спусъка, не и нарочно. — Грант й се бе сторил по-наплашен дори от жертвата.

— Ти почти не го познаваш. Нямаш представа на какво е способен.

— Така е, но се доверявам на инстинктите си.

— Ами ако грешиш? Готова ли си да поемеш риска? — Той се приведе напред с изражението на строг баща, както правеше винаги, когато тя прекаляваше, като в случая, когато бе притиснала доста нахално един актьор за връзките му с мафията по време на пресконференция.

Стиви усети как надеждата се надига.

— Човек би казал, че се притесняваш за мен — ъгълчето на устните й се изкриви в усмивка.

— Само защото не сме заедно, не означава, че вече не държа на теб — отвърна той отбранително.

— Райън… — този път посегна към ръката му. — Исках да се видим не само за да ти разкажа за баща си. Исках да знаеш, че много ми липсваш.

— И ти ми липсваш — призна тихо той.

— Искаш да кажеш, че все още не е късно ли?

— Ако питаш дали предложението ми е все още в сила, отговорът е да. — Въпреки това говореше резервирано.

Надеждата й се надигна още повече.

— Все още има неща, с които трябва да се справя. Можеш ли да почакаш?

— Може би — отвърна бавно той, без да откъсва поглед от нея. — Зависи колко дълго искаш да чакам.

Сълзи на безпомощност изпълниха очите й. Как само й се искаше да му даде кураж! Не можеше да си позволи да го подвежда. Единственото, което бе готова да му даде, бе честен отговор, дължеше му го.

— Нищо не мога да ти обещая — отвърна тя.

— Поне ми обещай да размислиш без предубеждения.

Сърцето й трепна.

— Това означава ли, че можем да продължим както досега?

— Не, но съм съгласен и на дълъг годеж.

Тя забеляза копнежа в очите му, затова й се стори още по-трудно да изрече онова, което искаше.

— Не мога. Няма да е честно спрямо теб. Ти искаш деца, а аз не знам нито кога, нито дали ще бъда готова за подобна стъпка.

— Сега мислиш така, но…

— Райън, изслушай ме — прекъсна го тя, без да му даде възможност да довърши. — Ти можеш да си позволиш да чакаш, а аз — не. Защо според теб Франи толкова се е разбързала? След определена възраст става късно.

— На теб ти остава много време — отвърна той.

— Може и да не е чак толкова дълго, колкото си мислиш.

Той отдръпна ръка и се отпусна назад.

— С други думи, нищо не се е променило. — Топлотата по лицето му бързо се стопяваше, също като каймака на кафето пред него, което той не пиеше.

— Съжалявам. — По бузата й се отрони сълза. Райън се изправи рязко и столът му толкова шумно изскърца по пода, че тя се стресна.

— Радвам се, че си открила баща си. Нека оставим нещата такива, каквито са, става ли? — Той извади портфейла си и подхвърли няколко банкноти на масата. — Това е за кафето. — Понечи да тръгне, поколеба се и бавно се обърна към нея. По лицето на гладуващия поет се бе изписало колебание между сляпото желание да се протегне към онова, което тя предлагаше, и увереността, че то няма да му е достатъчно. Най-сетне заговори тихо: — Да се пазиш. Той ти се е сторил приятен, но може да има и скрита страна. Внимавай да не те нарани.

— Не се притеснявай, всичко е наред. Аз отразявам заглавията, не ме споменават в тях. — Опита се да се усмихне смело, но така и не успя.

— Представи си само каква сензация ще бъде, ако колегите ти разберат, че си му дъщеря.

— Ще се оправя с тази работа, когато се стигне дотам. Първо трябва да разбера със сигурност, че е невинен. — Не искаше да го направи само за собствено успокоение, ами за да укроти бръмчащото гнездо на оси, превърнало Грант в доброволен затворник.

— И как смяташ да го направиш?

— Имам си източници. — Източникът бе само един Кийт Холоуей, бивш колега от Кей Ен Ел Ей, който пишеше биография на Грант Тобин. Бе посветил години, за да го проучи и се предполагаше, че знае абсолютно всичко за онази черна глава от живота му, свързана с Лорън Роуз. Ако имаше човек, който да изложи пред Стиви фактите или поне да я насочи в правилната посока, това бе Кийт. Освен това й бе длъжник, задето му осигури шестцифрен хонорар за книгата с помощта на Франи.

— Пази си гърба — предупреди я отново Райън.

— Райън… — понечи да го спре тя, след това се призна за победена и се отпусна на стола. Какъв смисъл имаше да хуква след него? Нищо нямаше да се промени. По-добре бе да го остави. Нека си намери някоя приятна жена, която иска деца. От все сърце й се искаше тя да бъде тази жена.

 

 

Стиви не познаваше добре Кийт Холоуей, докато бяха колеги в Кей Ен Ел Ей. Той обикновено покриваше сериозните новини, а тя не се занимаваше с тях. Въпреки това поддържаха връзка и след като той напусна. Когато сподели с нея, че пише биографията на Грант Тобин — очевидно Кийт бе голям фен на музиката му още от тийнейджър, по времето, когато връстниците му са слушали хевиметъл и гръндж — тя не се заинтересува особено. Само че това се промени, щом откри, че е дъщеря на Грант. Затова свърза Кийт с Франи и като разбра, че са подписали договор, му се обади, за да се видят и да отпразнуват успеха. От предишни разговори с него знаеше мнението му, че Грант е натопен неоснователно, но нямаше представа защо. Да не би да знаеше нещо, което не е записано в полицейските доклади? Имаше ли нещо, което можеше да оневини Грант, ако се опитаха да му лепнат обвинение в убийство?

— Приятно жилище — отбеляза тя, когато влезе в хола на апартамента му, много подобен на нейния, само че по-уютно обзаведен, с изглед към залива на Санта Моника. Беше в кремаво, комбинирано със светло дърво, бе подбрал интересни дамаски, а по стените бе закачил стари постери. — Ако някога решиш да се занимаваш с вътрешен дизайн, веднага ще ти стана клиентка.

— Благодаря, но и без това майка ми достатъчно ми натяква, че не съм се оженил, няма нужда да си мисли, че съм станал гей — изкиска се той, когато тя се отпусна на канапето. — Какво ще пиеш?

— Бяло вино, ако имаш.

Той донесе бутилка от кухнята и остави Стиви да размишлява над забележката му. Той бе все още неженен, но не защото нямаше възможности. Кийт може и да не беше класически красавец, но притежаваше чара на Мат Лауър^[9], благодарение на който ставаше неустоим, ако можеше да се вярва на мнението на момичетата в нюзрума. Започваше да оплешивява, но се подстригваше много късо, така че всички забелязваха кафявите му очи, обрамчени от гъсти тъмни мигли, и невероятната усмивка. Той бе, по думите на Лив Хенри, от онези мъже, които могат да те накарат да забравиш, че си омъжена.

— За договора — вдигна чаша Стиви, след като той бе налял.

— Без теб нямаше да съм наникъде. Ти ме свърза с Франи. — Той се настани на кожения фотьойл срещу канапето и й се стори малко объркан от неочаквания успех, макар да бе широко усмихнат. — Не знам как да ти благодаря. — След това добави шеговито: — Сега остава и да напиша проклетата книга.

Тя последва погледа му към стаята, по всяка вероятност това бе кабинетът му, ако можеше да съди по купчините листове и папки, натрупани по бюрото и пода и десетките листчета, залепени навсякъде.

— Как върви засега?

— Бавно. — Протегна се, взе преспапие от масата и го запрехвърля в ръце. — Мислех си, че проучването ще бъде трудната част. Сега обаче се превръща в истинско предизвикателство. Само документите по случая с Лорън Роуз са един кашон — обясни той.

Пулсът на Стиви се ускори.

— Някакви изненади? — Постара се да зададе въпроса небрежно.

Той наведе глава на една страна и й се усмихна.

— Ако ти кажа, няма да си купиш книгата.

— Може би — усмихна се и тя. — Зависи.

— От какво?

— Дали си струва да си давам парите.

Той я погледна изпитателно.

— Защо ми се струва, че не ме питаш от чисто любопитство?

Стиви остави чашата на масичката, отпусна се назад и скръсти ръце пред гърдите.

— Добре, ще ти кажа направо. Имам нужда от помощта ти.

— Разбира се — отвърна без колебание той.

— Трябва да разбера всичко за нощта, в която е била простреляна Лорън Роуз.

Усмивката му потрепна, но той се овладя. Върна преспапието на помощната масичка и се приведе напред, подпрял лакти на коленете. Погледна я с огромно любопитство.

— Защо първо не ми кажеш откъде е този интерес?

— Ако ти кажа, искам да ми обещаеш да запазиш тайната ми. Поне докато не излезе книгата.

— Добре.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че Грант е имал незаконно дете?

— Ще те накарам да го докажеш. — Не криеше, че е много скептично настроен.

— Доказателство ли искаш? То е пред теб.

Той я зяпна.

— Да не би ти да…

— Грант Тобин ми е баща — довърши вместо него тя и си позволи момент, за да се наслади на изражението му, след това продължи: — Нали не се чувстваш зле. Нямаше откъде да знаеш. Аз самата не знаех допреди няколко месеца.

— Как разбра?

— Мама реши да си признае.

— Значи през всичкото това време той не се е опитал да се свърже с теб нито веднъж.

— Дори не е знаел, че съществувам. Поне така ми каза и му вярвам.

— Значи си се срещала с него?

Очите на Кийт заблестяха като на хрътка, надушила следа.

Тя кимна.

— Изобщо не е такъв, какъвто човек очаква — призна тя. — Много е мил, по един доста необичаен начин. — Беше ходила при него още два пъти след първата им среща и всеки път се убеждаваше все повече, че той е невинен. Въпреки това имаше нужда от потвърждение на онова, което й подсказваше инстинктът.

Кийт се приведе напред.

— А споменавал ли е Лорън Роуз?

— Не, а и аз не съм питала. Изчаквам подходящ момент.

— Не съм сигурен дали мога да ти помогна — рече Кийт и отново се отпусна назад. — Месеци наред интервюирах всички, които са били свързани със случая, и така и не успях да разнищя нещата до дъно. Не съм разговарял единствено с Лорън. Лорън и Виктор.

— Виктор ли?

— Пазителят на портите.

— Огромен татуиран мъжага с рамене като трикрилен гардероб ли? — Тя разпери широко ръце. Знаеше само прякора му, Гонзо, съкратено от Гонзалес. — Май не е от приказливите. Дори ми се стори, че по-скоро ще ти счупи ръката, вместо да ти я стисне, когато я подадеш за поздрав.

Кийт кимна с мрачна усмивка.

— Единственият път, когато се добрах до него, не бях сигурен, че ще успея да се измъкна цял. — Кийт никога не приказваше празни приказки, което означаваше, че преживяното сигурно е било доста страшно. — Разбрах само от една от прислужниците, че Виктор е бил в къщата в нощта, когато Лорън е била простреляна. Възможно е да е видял всичко.

— Той е казал друго в полицията. — Според полицейските доклади бодигардът на Грант заявил, че когато чул изстрела, изкарвал колата отпред, за да закара Лорън у тях. Когато влязъл, тя била просната на пода в локва кръв.

— Знам, въпреки това прислужницата твърди, поне на мен така ми каза — навремето е била прекалено уплашена, за да го каже пред полицаите, — че той изкарал колата от гаража едва след като позвънил на 911.

— Мислиш ли, че прикрива Грант?

Кийт сви рамене.

— Не знам нищо повече от теб. Има само двама, които със сигурност са били в стаята онази вечер. Единият е Грант, който се придържа към версията си. Другата е Лорън, която не беше в състояние да разкаже каквото и да било.

— Досега. — Стиви усети как стомахът й се свива. Говореше се, че Лорън напредвала добре с терапията за възстановяване на говора. Оставало само да се разбере какво помни от фаталната нощ.

— Готова ли си да приемеш, ако се окаже, че е виновен? — попита тихо Кийт.

Стиви се замисли за момент, след това кимна.

— През по-голямата част от живота си бях на тъмно относно баща си. Можеш да ми вярваш, че е по-добре да знам истината.