Айлин Гоудж
Остани до мен (18)

Седемнадесета глава

Джей бе застанал до ограждението в залата за пристигащи на летище „Джон Кенеди“ и сърцето му блъскаше до пръсване, докато оглеждаше пътниците, които слизаха по рампата към него. Когато миналата седмица Вивиън позвъни, за да му съобщи, че се прибира, той посрещна новината със смесени чувства. Доскоро бе очаквал този ден с огромно нетърпение. Сега вече не бе сигурен, че го иска. Напоследък се справяше чудесно сам. Дори бе успял да намери покой, макар да бе смятал, че няма да го изпита никога повече.

Франи и Рут му бяха помогнали да се опомни. Всеки път се изненадваше от обичта, която го заливаше, щом погледнеше дъщеря си. Бе подал ръка на приятелка, а ето че този жест се бе превърнал в изкупление. Рут бе донесла нова надежда и бе придала цел на живота му. Напоследък дори походката му бе по-лека и много често се улавяше, че се усмихва без причина. Дългите часове, които бе отделял на работата, случаите, когато губеше представа за времето, бяха останали в миналото и сега, щом станеше пет, той нямаше търпение да тръгне към апартамента на Франи.

А ето, че един разговор от Европа промени всичко. „Как ли щеше да реагира Вивиън, когато видеше дъщеря му за пръв път? — питаше се той. — Щеше ли да допусне Рут да бъде част от живота им… или щеше да я държи на ръка разстояние? Ами как щеше да се държи Вивиън с Франи, след като бе станала майка на детето му?“

Той проточи врат, за да зърне съпругата си в тълпата. Едва сега си даде сметка колко често бе оставал у Франи и се бе преструвал, че са семейство. Истината бе, че и двамата имаха ангажименти към други. А скоро Франи и Рут щяха да заминат на хиляди километри.

При тази мисъл сърцето му се сви. Как щеше да приеме факта, че дъщеря му ще нарича друг мъж татко? Ами Франи? Как щеше да живее без нея? Бе свикнал да я вижда всеки ден и навиците, които си бяха създали, му се струваха чудесни и го даряваха със спокойствие. Вече приемаше Франи в нова светлина, не просто като приятелка, а като жена. Напоследък, когато случайно докоснеха пръсти, той усещаше напираща възбуда, същото ставаше и когато тя го целуваше по бузата за лека нощ. Тогава му се искаше да я последва в спалнята.

Не биваше да мисли за това. Трябваше да я остави да продължи живота си. Така щеше да е най-добре както за него, така и за нея. Сега важното бе да спаси брака си, стига да бе останало нещо от него.

Едва позна Вивиън, когато най-сетне я видя. Великолепната жена, която приближаваше, нямаше нищо общо с призрака, който се бе сбогувал с него преди месеци. Бе по-слаба, отколкото му харесваше, но очите й блестяха, а бузите й бяха поруменели. Тя крачеше надолу по рампата целенасочено, метнала на рамо сламена чанта, а широката пола обгръщаше загорели прасци.

Забеляза, че не бе единственият, който наблюдаваше всяка нейна крачка, докато тя минаваше покрай охраната, за да се хвърли в прегръдките му. В този момент усети познатата гордост. Умрете от завист, момчета, тя е само моя. Как бе успял; момче от ферма, свикнало да управлява трактор, да извади такъв късмет с жена, прехвърляла се цял живот от частни самолети на лимузини?

— Не мога да повярвам. Наистина се върна. — Притисна я до себе си и вдъхна аромата й.

Тя се отдръпна, за да му се усмихне.

— Да не би да си решил, че няма да се върна?

— Не. Просто… Няма значение. Радвам се да те видя. Изглеждаш добре.

— Ти също.

— Загоряла си.

— Вилата ни е на брега — напомни тя. — Лежах, без да мърдам, и оставих мама да ме угоява. — Стисна ръката му и двамата се отправиха към лентата за багаж.

— Получих картичката ти. — Дори не знаеше, че е на Майорка, докато не я получи вчера.

Укорът в гласа му не й убягна. Тя спря и го погледна.

— Извинявай, cheri. Знам, че трябваше да ти позвъня. Просто всеки път, когато чувах гласа ти… — Тя не доизказа изречението. — Прощаваш ли ми? — Очите й го молеха и нямаха търпение да получат прошка.

— Разбира се — отвърна той. Нямаше смисъл да започват с пререкание.

Докато чакаха багажа й, подбираха безопасни теми, а след това се отправиха към стоянката за таксита. Вивиън му разказваше за старите си приятели, с които се бе видяла в Париж, колко приятно й било да обиколи любимите заведения. Джей, на свой ред, разказа за кампаниите, над които работеше, колко доволни останали в „Уручима мотърс“ от рекламата за джипа „Рафрайдър“. Толкова били впечатлени, че господин Уручима го поканил на гости в Япония.

— Аз поканена ли съм? — попита колебливо Вивиън.

— Разбира се, само че не знам кога ще намеря време. Много съм натоварен. — Истината бе, че не намираше сили да се откъсне от Франи и бебето.

Изчака да се приберат в апартамента и да отвори бутилка вино, преди да повдигне въпроса, който и двамата избягваха.

— Искаш ли да я видиш? — попита тихо той.

Тя кимна, защото знаеше, че говори за Рут. Джей извади последните снимки от чекмеджето на бюрото си и й ги подаде. Тя ги разгледа, без да каже и дума и му ги върна. Стори му се спокойна, но той усети напрежението й, толкова силно, че всеки момент очакваше да затрепери.

— Радвам се за теб. И за Франи.

— Казва се Рут.

— Прекрасно име. Старомодно.

— Така се е казвала бабата на Франи.

— А Франи как е?

— Малко объркана, иначе всичко е наред. Поканила ни е да обядваме у тях в събота. — Той забеляза, че очите на съпругата му са пълни със сълзи, протегна ръка, за да я успокои, и преплете пръсти с нейните. — Съжалявам, Вив, не исках да те разстройвам.

— Няма нищо. — Тя се насили да се усмихне. — Може и да не ми повярваш в момента, но наистина съм по-добре. Не знам дали някога ще го преживея. Струва ми се невъзможно. Въпреки това вече съм готова да продължа напред. С теб. — Тя го погледна срамежливо.

— Радвам се. Известно време не бях сигурен, сега вече знам. — Отговорът не беше много убедителен, но тя не можеше да очаква друго. Колкото пъти се канеше да отиде при нея в Париж, тя отказваше и настояваше, че щяло да й бъде още по-трудно. Как да не се чувства отхвърлен?

— Горкият Джей. Сигурно си мислиш, че съм ужасно безсърдечна. — Тя притисна ръката му до бузата си. Той знаеше, че тя искрено съжалява, ала забеляза, че позата й е съвършена — тъмната коса се стелеше по фините рамене, светлината подчертаваше извивката на скулите и единствената сълза, стекла се по бузата й, бе като капка роса върху роза.

— Не съм си помислил подобно нещо — отвърна той. Тя не бе безсърдечна, просто егоистка.

— Знам, че нямаше да искаш да ме видиш в предишното състояние — продължи тя. — Дори мама и татко, щом ме видеха, започваха да клатят глави.

„Аз съм ти съпруг“, прииска му се да извика. Нима не се бе заклел да я обича и в здраве, и в болест? Нямаше смисъл да й напомня тези клетви. Освен това и двамата бяха страдали достатъчно. Ако искаха нещата да потръгнат, трябваше да положат усилия да изградят отново брака си, не да разпилеят малкото, което бе останало от него.

— Промяната на обстановката ти се е отразила добре. Изглеждаш чудесно — рече той престорено весело, също като баща си на погребението. Тогава му бе подхвърлил със същия престорено весел глас, че ще има и други деца.

— Няма да е същото като преди — заявя тя, — но знам, че е възможно да продължим, дори след като се случи нещо толкова ужасно.

Джей не мислеше за бебето, което бяха изгубили. В този момент си представяше малката устичка на Рут, нетърпелива да бъде нахранена, как изглеждаше, след като я изкъпеха, дебеличка, розова и прекрасна. Ами ароматът й — да можеха да открият начин да го съхранят, можеха да го използват като антидепресант. Вивиън нямаше да преживее всичко това, за разлика от него. Как да й откаже да отвори сърцето си за нея?

Импулсивно се наведе и я целуна по устните. Реакцията му го изненада. С тих вик тя се притисна до него и обви врата му с ръце. Нямаше страст, по-скоро зов на отчаяние.

— Искам да опитам отново — прошепна тя, когато двамата се отдръпнаха. Предположи, че е искала да каже „ние“, затова следващите й думи го свариха неподготвен. — Искам друго бебе.

Той се отпусна назад.

— Сигурна ли си, че не е прекалено рано?

Усети я как се напряга. Очевидно не бе очаквала такъв отговор.

— Знам, че никога няма да заместим Стивън — обясни тя. — Това не означава, че няма да обичам другото ни дете.

Джей отново се замисли за Рут. Нима Вивиън не заслужаваше да познае подобна радост? Колкото и да бе изкушен да се поддаде, той съзнаваше, че ще допусне грешка. Първо трябваше да оправят брака си.

— Според мен да не се хвърляме още отсега — реши той.

— Минаха шест месеца — напомни му тя. Гласът й звучеше мило, ала изражението й издаваше ненаказания въпрос: „Как се осмеляваш да ми откажеш?“

— Току-що се върна. Не можем ли да почакаме седмица — две? — попита тихо той. Сега не бе моментът за подобен важен разговор. Щяха да поговорят отново след няколко дни, след като Вивиън си починеше от пътуването.

— Mais oui, cheri. — Тя се овладя бързо. — Не говорех за сега, за веднага.

Той познаваше Вивиън много добре. Точно това бе намерението й. Беше възнамерявала да го принуди да я тръшне на килима и да започнат на часа. Не че нямаше да изпита върховно удоволствие. През последните месеци бе живял като монах. Само че тук не ставаше въпрос да задоволи сексуалните си желания. Беше ли готов да заложи цялото си бъдеще заради съпруга, която щеше да го изостави в момент, когато най-много се нуждаеше от нея?

Същевременно не бе убеден, че положението им е безнадеждно. Да, истина бе, че двамата нямаха много общо, но същото важеше и за много други двойки. Ами родителите му? Нямаше други двама по-неподходящи един за друг от тях — необщителния му баща и чувствителната му майка, която избухваше в сълзи при най-незначителен повод, но те имаха успешен брак в продължение на повече от четирийсет години. Кой би казал, че двамата с Вивиън няма да са щастливи през идващите години?

Имаше нещо, което го възпираше, и то не бе несигурността, която ги очакваше. Беше Франи. Не спираше да мисли за нея. Представяше си я как изглежда сутрин, когато къдриците й са разпилени, когато гушка дъщеря им и я храни. Свързваше ги не само детето — двамата имаха общо минало. Двамата бяха един за друг, приличаха на късчета от пъзел, които пасваха съвършено.

Подобни мисли нямаше да му донесат нищо добро. Трябваше да реши как да възстанови живота си. С течение на времето останалото щеше да си дойде на мястото.

— Ще се справим — увери той красивата си обезверена съпруга и леко я погали по врата. — Няма закъде да бързаме.

 

 

— Днес трябва да си много послушна — обясняваше Франи, наведена над нацупеното зачервено личице на Рут.

Всеки друг ден би преглътнала капризите на бебето, но днес Джей и Вивиън щяха да дойдат на обяд и последното, което искаше, бе Рут да е център на вниманието през целия следобед. След всичко, което Вивиън бе преживяла, щеше да й е необходимо време, за да се приспособи.

Рут очевидно си бе наумила друго. Цяла сутрин мрънкаше или надаваше сърцераздирателни писъци веднага щом Франи я оставеше в креватчето. Джей и Вивиън щяха да пристигнат всеки момент и на Франи й се доплака. Вече бе много нервна, отчасти, защото се притесняваше как Вивиън ще реагира, отчасти, защото щеше да е близо до Джей и нямаше представа как да се държи.

Опита се да я нахрани, но Рут не искаше да яде.

— Какво, не е ли достатъчно добра за теб? — гукаше Франи и я гъделичкаше игриво по краката. — Ти имаш ли представа колко мъже биха дали мило и драго да са на твое място в момента?

Единственият отговор на Рут бе поредният пронизителен писък.

— Искаш да те преоблека ли? — Франи разкопча ританките, за да провери памперса, но той се оказа сух.

Изглежда единственото й желание бе някой да я държи на ръце, да я люшка и да тананика по същия начин, по който й пееше нейната майка, докато беше малка. Колко много щеше да обича мама бебето! Франи разбираше, че тя бе работила до пълно изтощение, за да осигури на децата си по-добър живот и се бе поболяла от притеснения заради Боби. Франи изпитваше същото към Рут.

В този момент целият й живот се въртеше около дъщеря й. Отделяше на Рут всяка минута, докато малката беше будна, и вече не помнеше кога за последен път се е наспивала. Хубавото бе, че не се налагаше да мисли над предстоящата дилема. Напоследък Кийт непрекъснато настояваше да определят дата за сватбата. Нямаше нищо против да чака, поне така й бе казал. Просто искаше да разбере какви са плановете й.

Как можеше да мисли за сватба, след като не можеше да се организира до следващото хранене? Дълбоко в себе си знаеше, че това не е нищо повече от оправдание. Истинската причина за отлагането на сватбата не бе нито умората, нито събирането на целия багаж заради преместването. Причината бе Джей. Той щеше да й липсва много. Новината, че Вивиън се връща, й подейства като шок — нежелан и неочакван шок. Беше я срам да си признае, но това бе самата истина. Спомни си онзи ден, когато Джей се грижеше за Рут, докато Франи трябваше да изтича до пералното помещение на долния етаж и да натъпче купчина дрехи в пералнята. Когато се върна, той говореше по мобилния.

— Обади се Вивиън — съобщи й той, когато затвори. — Прибира се във вторник. — Джей й се стори не по-малко шокиран.

— Браво! — извика Франи с престорено задоволство след миг тежко мълчание.

— Да. — Джей й се стори замислен, загледан някъде пред себе си.

— Джей, какво има? — попита нежно тя и го докосна по лакътя.

Той я погледна с измъчена усмивка.

— Нищо. Просто ми дойде съвсем неочаквано. Знам, че ще ти се стори странно, още повече, че известно време броих дните, но… — той сви рамене и не довърши изречението.

— Мина доста време — отвърна тя. — Щом я видиш, ще имаш чувството, че не е заминавала. — Франи се стараеше да убеди себе си, че така е най-добре, макар думите й да звучаха неискрено.

Той кимна. Личеше, че не е убеден.

— Съжалявам за вечерята.

Едва сега си спомни, че имаха резервация за „Нобу“ за следващия вторник, първата им свободна вечер след раждането на бебето — нещо като позакъсняло празненство.

— А да, резервацията — възкликна тя небрежно в опит да прикрие разочарованието си. — Няма значение. За Емерсън ще бъде невероятно облекчение, когато разбере, че няма да й се налага да се прави на бавачка. Сигурно и без това съжалява, че го предложи. — Емерсън обожаваше Рут, но тя почти нямаше свободно време.

Джей я бе погледнал със съжаление и още нещо — копнеж ли беше стаен в очите му — след това Рут се бе събудила и бе запълнила мълчанието, надвиснало между тях.

Сега, седмица по-късно, Франи все още нямаше представа какво да прави, как да постъпи. Джей и Вивиън щяха да пристигнат всеки момент и тя си даваше сметка, че най-трудното тепърва предстои.

Рут най-сетне се унесе. Франи тъкмо я слагаше в креватчето, когато звънецът издрънча, тя се стресна и отново заплака. Когато отвори, детето пищеше, а от гърдите й се процеждаше мляко и мокреше блузата.

— Много се извинявам. Обикновено спи по това време. — Франи говореше високо, за да я чуят над писъците на Рут. — Влизайте и се настанете, а аз ще я приспя.

— Ако искаш да я взема… — Джей пристъпи напред е протегнати ръце, но Франи го погледна предупредително. И без това всички се чувстваха неловко, не бе нужно той да напомня, че е гордият татко.

Вивиън се овладя.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита мило тя.

— Сложила съм суфле във фурната — обясни Франи. — Ще го извадиш ли, щом се включи таймерът?

Беше в детската и се опитваше да приспи Рут, когато Вивиън се показа на вратата. Остана там за момент, след това пристъпи напред, елегантна, в тясна кафява пола, ботуши и вталено сако в мек морав цвят. Косата й бе вдигната на кок, който откриваше дискретни диамантени обеци, единствения накит, освен златните гривни. Вивиън нямаше нужда нито от бижута, нито от грим; изглеждаше великолепно, дори когато излизаше изпод душа. Франи бе в дънките, с които бе изкарала бременността, блузата й бе мокра от потеклото мляко и се почувства тромава и неугледна до старата си приятелка.

Вивиън погледна Рут, остана като омагьосана, а по гладкото й лице преминаха сенки на противоречиви чувства. Най-сетне се наведе и постави пръст в едно от свитите юмручета на бебето, а Рут послушно го стисна. Вивиън се усмихна и по устните й плъзна неуверена усмивка.

— Много прилича на Джей — отбеляза тихо тя.

— Искаш ли да я подържиш? — попита Франи. Вивиън я погледна уплашено.

— Сигурна ли си?

— Би трябвало аз да те попитам — отвърна Франи и погледна скъпото сако. — Ако нямаш нищо против да ти олигави дрехите, заповядай, твоя е. — Тя прехвърли бебето в протегнатите ръце на Вивиън. — Внимавай с вратлето. Все още не може да си държи главата изправена.

Рут веднага млъкна и зяпна Вивиън така, сякаш пред нея бе съвършено нов вид, какъвто не е виждала никога досега. Вивиън също не смееше да откъсне очи от Рут. Оглеждаше я цялата, отгърна одеялцето и заоглежда всяко пръстче на ръцете и краката. Изглежда, бе забравила за Франи, когато запя на Рут на френски тъжна мелодия, също като изражението й.

Таймерът на фурната иззвъня, Вивиън се стресна и се изтръгна от унеса, после подаде бебето на Франи с нескрито нежелание.

— Ще извадя суфлето — заяви тя с напрегнат глас и бързо излезе от стаята.

На Франи й бяха необходими още десет минути, докато приспи Рут. Когато най-сетне излезе в хола, веднага й стана ясно, че нещо не е наред. Джей се бе прегърбил на канапето, загледан напред, а Вивиън я нямаше.

— В банята е — обясни той многозначително, за да й подскаже, че не е отишла там по нужда.

— Всичко наред ли е? — попита загрижената Франи. Джей поклати глава и въздъхна.

— Точно от това се страхувах. — Той сниши глас. — Тя настоя да дойдем. Каза, че колкото повече чакала, толкова по-зле щяло да стане.

— Права е, но от това не става по-лесно. — Франи се настани на страничната облегалка на канапето и отпусна ръка на рамото му.

— Знам, просто е прекалено скоро.

— Не е нужно да продължаваме. Ще дойдете друг път — предложи тя. Едва сега забеляза колко уморен изглежда Джей, сякаш не спеше добре.

— Толкова много труд си положила — махна той към подредената за трима маса.

— Едно суфле ли? Я стига! Да си обръсна краката, виж, това е труд — пошегува се тя в опит да го развесели.

Той й се усмихна и се изправи.

— Ще отида да видя как е Вив.

Излезе в коридора и след малко Франи чу приглушени гласове. Сърцето й се сви и заради двамата: заради Вивиън, от която се очакваше да направи невъзможното — да продължи живота си и да приеме загубата, въпреки че бебето на съпруга й щеше да й напомня всеки ден какво е изгубила, и заради Джей, който бе разкъсван между съпругата си и дъщеря си. Това не променяше факта, че Франи оставаше точно по средата и не знаеше накъде да се обърне.

„Аз съм виновна“, помисли си тя. Ако се бе спряла на варианта анонимен донор, както всяка друга жена, това нямаше да се случи. Бяха се опитали да измамят майката природа и бяха заловени на местопрестъплението. От друга страна, ако беше постъпила по друг начин, нямаше да има Рут. Не би могла даже да си и представи.

Джей се върна след няколко минути, придружен от Вивиън. Тя се бе постарала да скрие, че е разстроена, но личеше, че е плакала.

— Много се извинявам — започна тя. — Изглежда, все още не съм преодоляла часовата разлика.

— Искаш ли да полегнеш? — Франи протегна ръка към нея, но Вивиън се отдръпна рязко.

— Няма нужда — сопна се тя със странен, безизразен глас.

— Да ти донеса ли нещо за пиене? Чай? Чаша вино? — Франи отчаяно се опитваше да спаси положението.

— Не, благодаря — отвърна Вивиън и погледна жално Джей.

Той я прегърна.

— Трябва да тръгваме.

Франи ги изпрати до вратата и ги увери няколко пъти, че няма страшно, че ще ги покани отново друг път. Същевременно си казваше, че има още нещо, което трябва да свърши на всяка цена. Какво? Не можеше да се извини, след като не бе сторила нищо нередно. Не бе нейна работа да се меси в техните отношения. Оставаше единствено да гледа безпомощно след двамата си приятели, които страдаха, и на които държеше, и да си повтаря, че тя е тази, която, без да иска, бе влошила нещата, докато Вивиън бе в Европа. Двамата с Джей си бяха поиграли на семейство и неволно бяха подпалили огън, който трудно щяха да успеят да потушат.

Забеляза тъгата в погледа му, докато излизаше, и разбра, че и той се чувства по същия начин.

 

 

Щом излязоха навън, настроението на Вивиън се оправи. Денят бе прекрасен, неочаквано мек за това време на годината, затова, вместо да тръгнат право към къщи, двамата се разходиха по Блийкър стрийт и спряха в пекарна „Магнолия“ за кексчета — единствената слабост на съпругата му, когато ставаше дума за храна.

— Опитваш се да ме угоиш, нали? — усмихна се тя, докато облизваше глазурата, полепнала по пръстите й.

— Можеш да качиш някой и друг килограм — отвърна той.

— Съжалявам за обяда. — Вивиън отново се намръщи.

— Не се притеснявай. Сигурен съм, че Франи ще прояви разбиране.

— Не съм и предполагала, че ще ми бъде толкова трудно.

— Знам.

— Толкова прилича на теб. На снимките не личи, но когато я видях… останах шокирана.

Джей усети бащинска гордост.

— Прилича и на Франи.

Вивиън вървеше мълчаливо до него. Едва когато се прибраха, докато той затопляше пицата, тя заговори.

— Вината за всичко е моя — рече тя и зарови глава в ръцете си.

Той седна до нея на масата в кухнята и я погали по гърба. Беше толкова слаба, че усещаше плешките й под сакото.

— Никой не е виновен — опита се да я успокои.

Тя изправи глава и измъчените й очи се вдигнаха към неговите.

— Трябваше да остана тук. Не биваше да заминавам за толкова дълго. — Тя стисна ръката му толкова силно, че му се стори, че е прекъснала притока на кръв към пръстите му.

Сърцето му се сви. Да не би да бе забелязала близостта му с Франи?

— Постъпи, както прецени — отвърна тихо той.

— Господи. — Тя се разплака.

— Вив, какво има? Какво е станало?

— Направих нещо ужасно — хлипаше тя и по бузите й се стичаха сълзи.

— Вината не е твоя — увери я отново той. — Сама каза, че не си била на себе си.

— Не е само това.

— Какво тогава? — той я гледаше с недоумение.

Тя се поколеба, сякаш се опитваше да вземе решение. Най-сетне призна:

— Докато бях в Париж, се запознах с един човек.

Едва сега той разбра.

— Мъж — уточни тихо той.

— Не съм искала да стане нищо. Кълна се! Не бях влюбена в него. Бе просто начин… да избягам. Моля те, Джей, повярвай ми. — Стисна още по-силно ръката му.

Той седеше, без да помръдва, прекалено поразен, за да осмисли казаното от нея, имаше чувството, че скоростите скърцат в главата му и не зацепват. Постепенно разбра. През всичкото това време, докато той се е измъчвал и тревожел за нея, Вивиън е била в прегръдките на друг мъж. Беше си представял най-различни сценарии, но не и този. Не че Вивиън бе неспособна да извърши подобно нещо, едва сега го осъзнаваше — толкова пъти го бе зарязвала в миналото, а бе дочувал и намеци за други мъже. Само че всичко това се бе случвало, преди да се оженят.

Бе възпитан да вярва, че брачните клетви са свещени. С изключение на онзи път, когато целуна Франи — целувка, която изненада и него не по-малко от нея, — той никога не бе изневерявал на Вивиън. Не че не бе изкушен. Всички нощи, които бе прекарвал на канапето у Франи и знаеше, че тя е в съседната стая, бяха истинско мъчение. Единствено лоялността към съпругата му го бе възпирала.

Сега, докато седеше, без да трепва, имаше чувството, че Вивиън се смалява, сякаш бе на задната седалка на автомобил, който се отдалечаваше. Най-сетне отдръпна ръката си.

— Не знам какво очакваш да кажа. — Стана му студено. Въпреки че слънцето нахлуваше отвън, краката му бяха ледени. Погледна теменужките на прозореца. Докато Вивиън я нямаше, той ги бе поливал всяка седмица. През всичкото това време…

— Кажи, че ми прощаваш! — извика Вивиън.

Той поклати бавно глава и се върна към настоящето.

— Искаш прошка? Защо? Защото си ми изневерила… или защото си такава егоистка, че не можеш да живееш с тази мисъл и се чувстваш длъжна да натовариш и мен?

Тя стисна очи, сякаш я бе пробола болка… или сякаш се молеше.

— Не те виня, че си ми сърдит. Имаш пълно право да се сърдиш.

— Много ми е интересно — продължи той с напълно безизразен глас, който нямаше нищо общо с глухите удари, които отекваха в главата му — защо ми го каза? Ако беше премълчала, никога нямаше да разбера.

— Но аз щях да знам. Не исках това да застава между нас.

— Значи си мислиш, че цялата работа ще отшуми, така ли? Толкова леко ли мислиш, че ще го приема? — Вече знаеше отговора. Неведнъж се бе старал да й угажда за сметка на собствените си нужди. Желанието му открай време бе да й достави удоволствие, но също така да не й позволява да се цупи.

— Ти си добър човек — промълви тя и изпъна гръб, за да го погледне в очите, — и добър съпруг.

— Много си права — отвърна студено той. — Аз не бих ти изневерил.

— Нима съм толкова ужасна? — попита тя. Очите й, пълни със сълзи, се открояваха на пребледнялото лице.

Винаги се стигаше до този момент. Вивиън си въобразяваше, че е достатъчно да го погледне и той ще се разтопи. Само че този път нямаше да се получи. Едва сега разбираше как го е манипулирала, как е използвала чара си, за да го върти на пръста си. Не, тя не беше ужасен човек, каза си той, просто безобразно разглезена. Цял живот бе успявала да постигне своето, защо този път да е различно?

— Излизам на разходка — заяви той и блъсна назад стола. Острото изскърцване прозвуча като гърмеж. Забеляза, че Вивиън трепна.

— Джей — Протегна ръка, за да го спре. В очите й бе стаена молба. „Как да постъпи? Да остане ли… Да й прости… Дали да не опитат да направят ново бебе? Нямаше значение. Той бе приключил с нея.“

Дръпна се рязко.

— Този път няма да стане, Вив. Няма да ти се оставя. Онова, което ни се случи, бе ужасно, но не можехме да го предотвратим. Сега е различно. Ти направи своя избор. Искаше нещо, от което да се почувстваш по-добре. Всичко е много просто.

— Ти не разбираш. Имаш ли представа колко болка преживях?

Нещо в него се прекърши и той изкрещя:

— Дяволите да го вземат, аз също изгубих син!

Тя се сви, стресната от гневния му изблик.

— Знам. Никога не съм казала…

— Не си единствената, която е страдала! — Кръвта се качи в главата му и той усети напора й в слепоочията си. — Ами аз? Ами моята болка? Не заслужавам ли нещо по-добро от това да скочиш в леглото на първия, който ти се изпречи на пътя?

— Тук не става въпрос за теб — поклати глава тя.

— Именно — погледна я студено той. — Никога не е ставало въпрос за мен, нали? Никога. Омъжи се за мен, защото те обожавах. Само че това не е същото като любов. Може би аз съм си виновен. Трябваше да се усетя по-рано.

Красивото лице на Вивиън, цялото обляно в сълзи, се сгърчи.

— Не говориш сериозно, нали? Просто си ядосан, знам, но…

— Говоря напълно сериозно — прекъсна я той. Сви юмруци. Искаше му се да удари нещо, каквото му попадне. — Кажи ми честно, Вив, мислеше ли за мен, докато се чукаше с него?

Тя трепна при тези груби думи и притисна длани към ушите си.

— Моля те, не ми говори така.

— По дяволите, искам отговор! — Той стовари ръка върху масата, тя подскочи и отпусна ръце отстрани.

— Не, не искаш. Единственото ти желание е да ме накажеш! — изкрещя в отговор тя. Очите й блестяха.

Гневът му утихна така бързо, както бе дошъл. Нямаше никакво желание да наказва Вивиън. Единственото му желание бе това да не се бе случвало. Искаше му се Стивън да не бе умирал, нито пък тя да не бе заминавала за Париж. Искаше бракът им да бе какъвто трябва.

Направи крачка към вратата и промълви:

— Ако имаш нужда от мен, ще бъда у Франи.

Вивиън скочи след него.

— Франи. Разбира се. — Гласът й бе пълен с горчивина. — Защо съм ти аз, след като имаш нея?

Той се обърна бързо.

— Да не би да намекваш…

Тя не му позволи да довърши.

— Да, и ти страда. Знам. Но си имаш друго дете. Докато аз… аз нямам нищо.

В този момент изпита съжаление към нея и му се прииска и тя да бе познала радостта, която му донесе Рут. Само че това не бе достатъчно, за да го накара да остане.

— Довиждане — рече той и отвори вратата. — Не ме чакай.

 

 

Франи тъкмо приключваше разговора си с Емерсън, когато Джей пристигна най-неочаквано. Не очакваше да го види толкова скоро, но щом погледна изражението му, разбра, че не се е върнал да вземе нито забравения чадър, нито палтото си. Дори да го бяха нападнали по пътя, нямаше да изглежда толкова зле. Лицето му бе посивяло, под очите му се бяха откроили тъмни кръгове, а косата му бе разчорлена. Дори сакото висеше безформено на стройните рамене.

— Какво има, Джей? Какво е станало? — извика тя. Без да каже и дума, той я пое в прегръдките си и я притисна толкова силно, че тя долови ударите на сърцето му.

— Дълго е за разправяне — отвърна той. — Първо трябва да поседна.

Влезе в хола и седна на канапето, а тя му направи кафе. След като той се поуспокои, истината излезе наяве. Разказа й за признанието на Вивиън, как го е принудила да приеме онова, което бе предполагал от доста време — че между тях е свършено.

— Просто не исках да го призная — рече той. — Според мен и Вив го е усетила. Иначе защо ще ми изневерява?

— О, Джей. Та това е ужасно. — Сърцето на Франи се сви. Посегна и стисна ръката му. — След всичко, което преживя, това просто не биваше да се случва.

— Признавам, че бях поразен, въпреки че трябваше да го очаквам. — Не беше разгневен, по-скоро примирен.

— Ако бях на твое място, сигурно щеше да ми се иска да пробия стената с юмрук.

— За малко да го направя. — Той се усмихна накриво. — Случи се нещо странно, докато идвах насам. — Той я погледна така, че тя цялата настръхна. — Разбрах, че това е скрита благословия. Най-сетне мога да призная чистосърдечно колко щастлив бях.

— А пък аз все си мислех… — тя замълча и се намръщи. Не можеше да отрече, че напоследък в брака му се забелязваха пукнатини. Най-малката бе привличането помежду им, което непрекъснато растеше.

— И аз — обади се той. — Едва след като бебето се роди, започнах да се питам дали причината да се разделим не е фактът, че нищо не ни задържа заедно.

— Но ти я обичаше.

— Така е — призна той.

— Ами Вивиън, тя обича ли те?

— По свой начин. Да ти кажа истината, не съм сигурен защо се омъжи за мен?

— Аз ще ти кажа — опита се да го защити Франи. Ти си мил, грижовен, да не говорим, че си умен, забавен и красив. — Накратко той бе мъж, какъвто всяка жена би искала.

Той се усмихна.

— Ами къде забрави сексапилен?

— Това не ми е известно. — Тя си припомни целувката им и усети как се изчервява.

— Може би е време да разбереш.

Франи усети как цялата пламва. Тук нещо ставаше. Тайно се бе надявала това да се случи, макар да не знаеше как ще се справи.

— Сериозно — разсмя се тя. — Ти винаги си си падал по дългокраки блондинки. Емерсън е твой тип, не аз.

— Говоря напълно сериозно. — В откровения му поглед нямаше и следа от шега.

— В момента не си в състояние да мислиш трезво — настоя тя и усети как я обзема паника. — Току-що си разбрал, че съпругата ти е изневерила. Освен това двамата с теб имаме дете. Дори да не сме се сдобили с нея по старомодния начин, това е достатъчно, за да се почувстваш объркан.

— Даже преди да съм бил объркан, сега вече всичко ми е ясно. — Той говореше спокойно, без да откъсва очи от нея. — Ти си моето семейство. Вие, двете, с Рут.

Франи се отпусна назад. Не знаеше какво да мисли.

— Сигурен ли си, че не го казваш заради онова, което се случи с Вив?

— Защо питаш? Поне ти ме познаваш достатъчно добре.

Сърцето на Франи биеше до пръсване и й се стори, че цялата стая вибрира при ударите. Въпроси без отговори се завихриха в главата й. Ако се окажеха добри любовници, щяха ли да съумеят да останат добри приятели? Ами какво щеше да стане с Кийт?

— Познавам те наистина, но не познавам себе си — отвърна тя. — Ако не си забелязал, в момента изглеждам ужасно. — Майчинството бе накарало хормоните й да се разиграят. Как да има доверие на чувствата си, след като не можеше да изгледа дори една реклама по „Холмарк“, без да посегне към кутията с кърпички?

— Не изглеждаш ужасно — отвърна той, забелязал изцапаната блуза и коремът й, набъбнал над тесните дънки. — Никога не си била по-красива.

— Това сигурно го казваш на всички момичета.

Ъгълчето на устните му се изкриви закачливо.

— Само на онези, които имат деца от мен.

Тя изсумтя.

— Голям си чаровник, няма що.

Франи се изправи рязко, преди да нагазят в по-дълбоки води, отнесе чашите от кафе в кухнята и се зае да ги измие. За пръв път съжаляваше, че Рут спи. Имаше нужда нещо да я спаси. Господи, как бе възможно сърцето й да препуска като лудо? Нима не знаеше какво ще стане накрая?

Сърцето обаче й подсказваше, че Джей не говори празни приказки. Очевидно бе мислил по този въпрос. Също и тя. Защо тогава се дърпаше?

Усети, че е влязъл едва когато заговори шеговито.

— Можеш да бягаш, но няма къде да се скриеш.

Чашата се изплъзна от мокрите й ръце и тупна звучно в мивката. Обърна се бавно към него. Бузите й пламтяха.

— Джей, това е лудост, знаеш го, нали?

Той изви вежда.

— Лудост, защото ме имаш за луд, или защото и ти се чувстваш по същия начин?

— И двете — призна тя.

Той се приближи до нея и я прегърна.

— Франи — прошепна той. Бе промълвил само името й.

Докато се притискаше към него, тя продължаваше да клати глава.

— Не можем да го направим. Не можем да се преструваме, че сме семейство, след като не сме.

— Че кой се преструва? — Той се отдръпна, за да я погледне, и дори тя да изпитваше някакво съмнение, в очите му прочете само искрено желание. — Единственият ми въпрос е защо ни трябваше толкова много време?

— Може би бяхме прекалено близо до гората и не видяхме дърветата — изграчи тя.

— Или прекалено слепи, за да разберем разликата.

— Какво ще правим сега?

— Сега ще те целуна.

Наведе се и устните му притиснаха нейните, не нежно и неуверено като първия път, а с много желание. Тя разтвори устни и остави върха на езика му да си поиграе с нейния. Предполагаше, че ще се почувства странно, но й се стори като най-естественото нещо на света и в същото време невероятно възбуждащо. Смътно усещаше как ръба на плота се врязва в кръста й, а сапунените мехурчета по ръцете й тихичко пропукват, докато изсъхват. От съседния апартамент долиташе музика, сякаш бе саундтракът на шантавия филм, в който тя участваше.

Джей се отдръпна, за да прошепне в ухото й:

— Тръгвай към спалнята. Да не си посмяла да спираш.

— Какво, няма ли да ме заведеш в някой хотел на Парк Плейс? — засмя се нервно тя.

В спалнята, където Рут спеше дълбоко, Франи се съблече с гръб към Джей, за да не я види гола и да промени мнението си, преди да успее да се скрие под завивките. Само че Джей имаше други намерения. Когато тя изви ръце, за да си разкопчае сутиена, той я обърна към себе си.

— Искам да те погледна — помоли той.

— Огромни са, знам — отвърна тя и се притесни, когато той сведе поглед към гърдите й. — Не можеш да свикнеш веднага.

— Защо ми се струва, че ще се справя? — усмихна се и се наведе, за да целуне първо едната, а след това и другата.

В този момент тя разбра, че няма защо да се крие… нито пък да се страхува. Двамата бяха Джей и Франи, същите както винаги. Единствената разлика бе, че знаеха накъде ги теглят сърцата и бяха наясно през всичкото време.

Любиха се на леглото, а слънчевите лъчи се промъкваха през щорите; Джей я изненада, но не повече, отколкото собственото й тяло, което не се бе сещало за секс, откакто роди и сега кипеше от живот. Тя копнееше за още всеки път, когато той докоснеше с ръце или устни някое местенце. Досега се бе любила с настървение и желание, докато този път не бързаше и се наслаждаваше на всяка тръпка и всяко усещане.

Господи… толкова години да не знае, че най-добрият й приятел е такъв невероятен любовник. Същият Джей ли галеше с език трапчинката между гърдите й и описваше кръгове с палец около зърната й и я караше да тръпне от удоволствие? Целуваше я и тук… и там… и… Боже, къде ли не! Бе затворила очи, а следобедната топлина я галеше и на нея й се струваше, че е попаднала в еротичен сън.

Докосваше всеки сантиметър от тялото му, от бенката зад лявото му ухо до тънките златни косъмчета около пъпа, които по-надолу се сгъстяваха, спираше, за да го подразни и близне, докато той не простена:

— Престани, ако не искаш да свърша.

— Не е ли това целта? — отвърна тя и се измести нагоре, за да захапе ухото му.

— Не, първо ти. — Намести я по гръб и се качи върху нея.

Този път тя не можа да се въздържи. Докато навлизаше в нея, тя изви гръб, за да го поеме, и го обви с крака. След няколко мига двамата свършиха едновременно. Франи извика силно, когато се изстреля към обсипаното със звезди небе над нея.

— Леле — ахна тя, когато най-сетне си пое въздух. — И като си помисля, че съм избрала епруветка вместо този вариант.

Той се ухили.

— Не можеш да отречеш, че се опитваме да наваксаме загубеното време.

— Нали не съжаляваш? — попита тя след малко, докато се гушеха под завивките.

— Заради Вив ли? Не. — Обърна се към нея. — Ами ти? Знаеше, че я пита за Кийт. Тя въздъхна.

— Не, не съжалявам. Просто не искам да нараня човек, който винаги е бил невероятно мил с мен.

Не се бе замисляла за Кийт, докато се любеха, и неприятното чувство на вина започна да се промъква. Трябваше да прекрати годежа. Как да се омъжи за него след случилото се? Нямаше да е честно към нито един от тях. Мислеше над дилемата си, когато Рут заплака.

— Аз ще я взема — предложи Джей и стана. Няколко минути по-късно, след като й бе сменил памперса, я донесе.

Едва положил я в ръцете на майка й и малката захапа зърното на Франи. Каквото и да я бе притеснявало досега, тя се успокои, сви решително юмручета и присви очи като пиян моряк по време на отпуска.

— Това момиче знае какво иска — отбеляза Джей. Усмихнатите му очи срещнаха погледа на Франи над пухкавата глава на дъщеря им. — Още нещо, което е наследила от майка си.

Тя забеляза въпроса в очите му и разбра, че има нужда да го увери, че го иска не по-малко от него. Все още не можеше да му обещае нищо. Не и преди да се разбере с Кийт. А това трябваше да го направи лично. Дължеше му го.

— Да се надяваме, че не е наследила голямата ми уста и огромния ми апетит — отвърна през смях Франи и остави мислите за бъдещето за друг път. — Като става въпрос за храна, не знам за теб, но аз умирам от глад. Това ми напомня, че във фурната все още има суфле…