Айлин Гоудж
Остани до мен (12)

Единадесета глава

Стиви спря пред имението на Грант и усети как стомахът я присвива. За последен път бе идвала преди седмици и сега не бе сигурна защо е дошла. Не беше от любопитство; вече имаше доста добра представа що за човек е баща й — от онези, които ще се опитат да убият някого, а след това ще излъжат пред полицията. Дори Стиви да не знаеше как точно се е случило всичко, не й беше трудно да си представи как са протекли събитията. Пред следователя бе казал, че пили много, Лорън грабнала пистолета и той гръмнал, докато се опитвал да й го отнеме. Само че Стиви бе разбрала, както и всички зрители, че не се бе случило това, поне според Лорън. Стиви предполагаше, че двамата са се скарали и Грант е посегнал към пистолета. Останалото бе ясно.

Защо тогава бе дошла? Сама не знаеше. Може би, за да разбере дали иска да има нещо общо с него. Или може би да разбере дали той иска да има нещо общо с нея, след като научи какво изпитва тя. Знаеше само, че му дължи обяснение и трябва да му даде шанс да й каже истината. Усмихна се при тази мисъл, изчака да й отворят портата и да я пуснат. Каква ирония — да не може да направи материал за най-забележителното събитие в професионалната си кариера.

Пред вратата на къщата я посрещна Виктор. Бодигардът иконом си беше все така неприветлив, дори по-враждебен.

— Той е отзад. — Кимна с глава към коридора, отвеждащ към вътрешния двор. Както обикновено бе в костюм и вратовръзка, които бяха в контраст с множеството татуировки отстрани на дебелия му врат и бръснатата глава.

— Знам пътя. — Стиви понечи да се промъкне покрай него, но той застана бързо пред нея, за да й попречи. Зачака го да се отдръпне, но той не помръдваше. Вдигна глава и го погледна право в очите. Беше скръстил ръце на напомпаните със стероиди гърди и на нея й се стори, че се опитва да надникне през черното стъкло на някоя лимузина. Опита се да разведри настроението.

— Добре де, само още един танц, след това си тръгвам.

Едрото лице на Виктор остана безизразно.

— Очаква те.

— Сигурно защото му звъннах да му кажа, че ще дойда. — В гласа й се прокрадна нетърпение.

— Мина доста време. Той реши, че си му сърдита или нещо такова.

— От къде на къде ще реши подобно нещо?

— Умно момиче си, сети се сама.

— Просто ми трябваше време, за да помисля. — „Защо изобщо се обясняваше с този главорез? Да не говорим, че не му влизаше в работата.“ — Сега би ли ме извинил…

Този път той не се опита да я спре. Измърмори нещо с гърления си глас, докато тя се шмугваше покрай него.

— На твое място не бих повдигала въпроса. Станал е много докачлив на тази тема. Може да избухне. — Не й трябваше да пита за коя тема намеква.

Дали защитаваше шефа си… или я предупреждаваше? Кой знае защо, въпреки че Лорън бе разказала доста противоречива версия за събитията, Стиви не възприемаше Грант като заплаха. Преди да се раздуха случаят, той се бе държал като типична рок звезда — съсипани хотелски стаи, шумни партита, пиянски изпълнения. Мъжът, когото познаваше, макар и доста странен, й се струваше напълно безобиден. Каквото и да го бе накарало да извърши престъпление онази нощ, тя предполагаше, че няма нищо общо с обичайното му поведение.

Но пък откъде да е сигурна…

Грант се бе изтегнал на един шезлонг край басейна, зачетен в някаква книга. Изправи се, когато тя приближи, остави книгата на масичката отстрани и вдигна слънчевите очила. Стори й се, че се зарадва да я види. Въпреки това я поздрави предпазливо, с известно неудобство.

— Как си? Май ме забрави.

— Здрасти, Грант. — Говореше тихо и спокойно, но сърцето й блъскаше оглушително.

— Топло ли ти е?

— По-късно щяло да вали, поне така казаха.

Той погледна с искрено съмнение ясното синьо небе.

— Щом казваш.

Тя сведе поглед към сянката си, протегната по камъните като пръст, насочен обвинително към някого. Не можеше да каже и дума от онова, което бе намислила.

— Как си? — попита тя вместо това.

— Добре. Ами ти?

— Прекалено много работа ми се е събрала, иначе всичко си е същото.

— Сипи си. — Той посочи плота на бара, където бе оставена кана с лимонада. От годините, прекарани на слънце, кожата му бе загрубяла и суха. Както бе в широки плувки, с посивялата коса, вързана на опашка, той приличаше на застаряващ гларус.

— Благодаря. — Тя се приближи до бара, наля си чаша и я отнесе до басейна, събу обувките, нави крачолите на панталоните и седна на ръба. Малки вълни набраздиха отражението й и сякаш й се присмяха, когато спусна крака във водата. Що за среща между баща и дъщеря, помисли си тя. Застарял рокер с тъмно минало и жена, която не намира в себе си сили да прегърне бъдещето.

Само че днес не бе ден, в който бе склонна да си мълчи. Трябваше да разбере от Грант какво се бе случило през нощта, когато Лорън е била простреляна. В противен случай нямаше да може да му повярва.

— Сигурно се питаш защо не се обаждах известно време — започна накрая тя.

— Ами, да. Знам, че имаш по-приятни неща, с които да се занимаваш, вместо да правиш компания на стария си баща. — Говореше небрежно, но тя усети, че е наранен. — Освен това — засмя се горчиво той — ако ми стане мъчно, винаги мога да те гледам по телевизията.

Тя остави чашата и се обърна към него.

— Работата е там, че… — Преглътна с усилие и чу как нещо в ушите й изпука. — Трябва да поговорим.

Грант мълчеше. Слънцето грееше в гърба му и лицето му бе потънало в сянка. Забеляза единствено бръчките, врязали се от двете страни на устата му.

— Няма нужда да питам за какво — отбеляза той.

— Май не.

Устните му се извиха в усмивка.

— Странна работа. Телефонът се скъса да звъни през последните няколко седмици. Всички репортери на света се опитват да се доберат до мен, с изключение на теб.

— Не съм дошла като репортерка. Аз съм ти дъщеря.

— Значи искаш да разбереш дали татенцето ти е Антихрист, както всички казват. — Той не скри горчивината в смеха си.

— Не те замерям с камъни. Поне, докато не чуя твоята версия. — По напрежението, което лъхаше от него, тя разбра, че няма да е лесно. — Говоря за истината. Не за онова, което си казал на полицията.

Той присви очи.

— Мислиш, че лъжа ли?

— Честно да ти кажа, не знам какво да мисля.

Той се изправи рязко и тръгна към бара, бръкна под плота и извади бутилка водка. Наля си солидно количество и го изгълта.

— Мислех, че си спрял да пиеш — обади се Стиви, обзета от чувство на неудобство.

— Бях спрял. — Наля си отново и изпи чашата на един дъх.

Тя стана и приближи до него.

— От какво се страхуваш? Вече ти казах, че нищо от казаното няма да излезе.

Той се бе намръщил, сякаш мислеше за нещо неприятно. Младата жена забеляза тъмна сянка в очите му, която никак не й хареса, и усети как студена тръпка плъзва по гърба й.

— Стореното, сторено. Приказките няма да променят нищо — отсече той грубо.

Спомни си предупреждението на Виктор и отново я достраша.

— За мен ще промени много — прошепна тя.

— Като разбереш, че татенцето успешно прецаква всичко ли?

— Значи не си единственият. — Тя дръпна бутилката от ръката му тъкмо когато той се канеше да си налее отново и я остави настрани. — Искаш ли да ти кажа защо гаджето ми ме заряза? Защото отказах да се омъжа за него, въпреки че съм луда по него. Сам виждаш, че и аз прецаквам нещата също като теб. Не знам дали причината е в това, че израснах без баща, или защото съм наследила твоите гени, но така или иначе, аз съм гнила ябълка.

Той се намръщи още повече.

— Мислех, че става въпрос за Лорън.

— Оттам започнахме. Но всичко се свежда и до това коя съм аз. Не става въпрос, че съм израснала без баща. Бях си измислила баща, който да заеме мястото на истинския. Представях си как един принц ще се появи някой ден и ще отведе и двете ни с мама в замъка си. — Стиви се опита да преглътне буцата в гърлото си. — Ако става въпрос за най-обикновена детска фантазия, какво говори това за мен?

По намръщеното лице на Грант забеляза още нещо, вероятно разочарование. Може би съжаление. След дълго напрегнато мълчание, той въздъхна.

— Истината ли искаш да чуеш? — Той пристъпи напред и се настани на стола срещу нея. — Добре, ще ти кажа. Не знам какво се случи. Толкова не бях на себе си, че може да съм покосил цяло едно село и няма да си спомня. — Продължи завалено: — Пихме и се друсахме цяла нощ. И двамата бяхме яко надрусани. Последното, което си спомням, беше, че се съблякохме и отидохме да се топнем в басейна. — Присви очи към синята вода, сякаш очакваше Лорън Роуз да излезе оттам. — След това си спомням, че я видях на пода в къщата, цялата в кръв. — Погледна отново Стиви и тя разбра от измъчените му очи, очите на мъж, изтерзан от неспособността да си спомни, че й казва истината. — Не знам. Може и аз да съм дръпнал спусъка. Може наистина да съм заплаха за обществото, както казват.

— Затова ли спря да пиеш? — попита Стиви и погледна празната чаша, която той продължаваше да стиска.

Той погледна бутилката с копнеж и сведе поглед към барплота.

— Оттогава не съм близнал и капка. До днес. В това мога да се закълна пред всеки съд.

— Вярвам ти — отвърна след малко тя.

— Че не пия или за случилото се с Лорън?

— И за двете. — Стиви го погледна строго. — Онова, което не разбирам, е защо си излъгал в полицията?

— Защото баща ти е страхливец. Не исках да прекарам остатъка от живота си зад решетките. — Той се огледа и се усмихна на иронията. Той просто бе заменил един затвор за друг.

— Радвам се, че ми каза. — Не чу онова, което очакваше, но с годините бе научила, че истината е доста неочаквана.

— Това е, нали? Сега идва моментът да ми кажеш чао — мау, радвам се, че се запознахме. — Кървясалите му очи бяха пълни с мъка. Стори й се, че е остарял с години за няколко минути. — Съжалявам, че дълго търсеното татенце те разочарова.

Стиви си припомни колко дълго се бори майка й да спре да пие, как ходеше на сбирките на анонимните алкохолици, как бе описала целия процес като изкачване по стръмна скала с голи ръце. Нанси от миналото нямаше нищо общо с майката, която Стиви познаваше. Може би при Грант бе същото; тъмната му страна се проявяваше единствено когато пиеше. Не че бе напълно невинен. Но пък по онова време той не е бил на себе си.

Взе решение бързо.

— Обличай се — нареди тя.

— Защо? — примигна объркан Грант.

— Хайде, чу ме. Отиваме да се повозим. — Стисна го за лакътя, дръпна го от стола и го затегли към къщата. Надяваше се ефектът от алкохола да намалее, докато стигнат там, където си бе наумила да отидат.

— Още не си ми казала къде ще ме водиш — запротестира той.

— Крайно време е да се запознаеш с майка ми — заяви тя.

 

 

Посещението при Нанси мина изненадващо добре. Като се изключи първоначалният й шок от промяната в него, тя го посрещна така, сякаш бяха стари приятели. Няколко минути след като влязоха, майка й вече се суетеше в кухнята и беше сложила да вари кафе.

Когато кафето стана, тя наля в голяма чаша и я стовари шумно пред Грант.

— Хайде, изпий го. Ще се почувстваш по-добре.

— Слушам, госпожо. — Той я погледна примирено.

— Стиви ми каза, че не излизаш много. — Нанси се настани срещу него, а Стиви седна в другия край.

Той кимна замислен; след малко отвърна:

— Да, от известно време не бях излизал.

— Радвам се, че дойде. Обичаш ли тиквички?

— И още как. — Отговаряше колебливо, сякаш не бе сигурен защо му задава този въпрос.

— Добре. Ще ти дам за вкъщи. — Тя кимна към прясно набраните тиквички, оставени на плота. — По това време на годината имам толкова много, че не знам какво да ги правя. Изпържи ги в зехтин с малко босилек. Повечето продукти стават най-хубави по този начин, а и не е трудно.

— Не ме бива много в готвенето — призна той.

— Какво правиш по цял ден? — Очите й се присвиха весело. Както бе облечена в дънки, с мъжка риза, оплескана с глина, тя изобщо не приличаше на някогашното, лудо влюбено дете на цветята, забелязано от известна звезда.

— През повечето време чета — отвърна той, докато духаше кафето, преди да отпие предпазливо първата глътка. — Така и не завърших училище, така че имам много да наваксвам.

— Аз правя грънци — заяви тя и кимна към ателието в задната част на къщата.

— Чух нещо такова. — Той се облегна назад и протегна крака. — Бива ли те?

— С това си изкарвам прехраната. — Нанси бе прекалено скромна, за да спомене, че керамичните й съдове се продават за луди пари в снобски галерии из цялата страна. — Ами ти? Пишеш ли нови песни?

— Бога ми, не, не съм писал от години. От време на време хващам китарата. Още не съм сдал багажа.

Той се усмихна. Нанси изглежда му внушаваше спокойствие, както и на повечето хора.

— Спомням си вечерта, когато свири във „Форум“ — заговори тя. — Мислех, че ще избухне бунт след последното ти парче. Никой не повярва, че това е прощалното ти турне.

— Ти си била там, на този концерт? — попита Стиви, учудена, че чува за пръв път.

Нанси й се усмихна.

— И ти беше.

— Така ли? — Стиви се изправи.

Майка й кимна.

— Беше на три, затова не помниш. Бях заложила брошката на баба, за да купя билети. Струваше си и още как. Онази вечер бяхме свидетели на част от историята. — Нанси се усмихна леко, загледана някъде пред себе си, докато въртеше плитката си на пръст.

— Старк беше причината — обясни Грант. Говореше за басиста Рик Старк. — Беше му писнало да скапвам изпълненията. Даде ми ултиматум: или да се стегна, или щял да си дигне чукалата.

— И ти какво? — Нанси го наблюдаваше, без да трепва. Със същия този поглед бе успявала да накара Стиви да си признае всички тийнейджърски прегрешения.

Той отпусна рамене и бавно поклати глава.

— Аз… нищо. Усетих се, когато беше станало прекалено късно. Ако бях взел мерки навреме, много неща щяха да са различни. — Той погледна Стиви, без да крие колко съжалява за миналото.

— Никога не е прекалено късно — рече Нанси и покри пръстите му със загрубялата си от работа ръка. Държеше се с него не като с бивш любовник, а като с изгубена душа. — Малко преди Стиви да позвъни, се канех да ходя на среща. Искаш ли да дойдеш с мен?

Стиви бе убедена, че майка й не е имала никакво намерение да ходи на сбирка на анонимните алкохолици. Нанси редовно ги посещаваше, но ако случаят не беше спешен, както в момента, тя нямаше да си остави работата, за да отиде.

Грант се замисли за момент, сякаш преценяваше, след това кимна бавно.

— С удоволствие.

 

 

На следващата сутрин на Стиви й бе много трудно да се съсредоточи над работата си, защото мислите й се въртяха около странните събития. Когато дойде време за материала й в шест и трийсет, тя се бе замислила толкова дълбоко, че за малко да направи гаф. Само благодарение на богатия си опит успя да се представи добре, когато застана пред камерата.

— Той отново е номер едно, спор няма — започна тя и включи на автопилот, докато думите течаха на монитора. — Рапърът, известен като Фифти Сент, отново срази конкуренцията с албума „Кръв по улиците“. Тази седмица той се изкачи на първо място в класациите, а продажбите са почти двойно по-големи, отколкото на най-големия му съперник Джей Зи. — Включи материал как рапърът минава по червения килим преди церемонията по раздаване на „Грами“, след това премина на следващата новина: — Тази седмица Брад Пит поздрави зрителите, стекли се за премиерата на новия му филм „Американски оригинал“ с участието на Гуинет Полтроу…

Стиви довърши и най-сетне чу гласа на техническия редактор в слушалката:

— Готови сме.

На връщане към бюрото си, тя провери какви нови задачи са й възложени. След по-малко от час трябваше да отрази пресконференцията на Ръсел Кроу и Никол Кидман, на която щяха да представят новия си филм. Трябваше й оператор. Добре, че успя да хване Мат О’Брайън, който тъкмо влизаше. Докато той си събираше нещата, тя се пъхна в стаята за почивка, за да хапне нещо. Не бе яла цяла сутрин, защото бързаше много.

Лив Хенри влезе тъкмо когато отваряше пакетче чипс.

— Много добре си се справила с материала за Андрюс.

Трябваха й няколко секунди, докато се сети, че Лив говори за звездата от нямото кино Вирна Андрюс, която бе починала през уикенда. Материалът бе излъчен в неделя, беше готов отдавна — стандартна практика при възрастните болни звезди, нещо, което би се сторило зловещо на много хора, но така на репортерите не им се налагаше да изоставят текущата работа, когато дойдеше новината за кончината им.

— Благодаря — отвърна тя и се почувства неловко, защото не бе свикнала да чува комплименти от Лив.

— Снощи не те видях на прожекцията — продължи Лив, докато си наливаше кафе. — Сигурно сме се разминали.

— Каква прожекция — попита разсеяно Стиви. Получаваше толкова много покани, че някои минаваха незабелязани през ръцете й.

— За новия филм на гаджето ти. — Тя я гледаше напълно невинно, но от начина, по който погледът й се плъзна настрани, Стиви разбра, че Лив не води приятелски разговор.

— Вече не ми е гадже — съобщи тихо тя, защото не искаше да достави удоволствие на Лив, като й покаже колко много я боли, когато чуе името му.

— Така ли? Нямах представа, че сте скъсали.

— Още преди месеци. Учудвам се, че не си разбрала. — Стиви захрупа парче чипс, като внимаваше да не се задави, докато преглъща.

— Значи всичко е ясно.

— Кое?

Стиви се прокле, че не е предвидила капана.

— Жената, с която беше. — Лив отвори пакетче захар и го изсипа в кафето си. — Реших, че е сестра му.

— Той няма сестра — отвърна Стиви по-остро, отколкото й се искаше.

— Опа. — Лив се усмихна състрадателно. — Като се замисля, май двамата бяха доста близки.

— Няма проблем, дори да се среща с друга — отвърна Стиви с пресилено безразличие.

— Правилно, така и трябва. — Лив я погали по рамото и излезе.

Щом вратата се затвори, Стиви запокити недояденото пакетче чипс в кошчето и се тръшна на най-близкия стол. Апетитът й се стопи заедно с надеждата да се сдобри с Райън. Нямаше нищо шокиращо в това, че той се виждаше с друга. Беше й дал да разбере, че няма намерение да я чака да се опомни. Въпреки това имаше чувството, че някой я е ритнал в корема. Дори не й беше изпратил покана за тъпата прожекция. От това я заболя най-много.

 

 

Следобед, на път за вкъщи, позвъни на Франи от колата. Не се бяха чували от доста време и Стиви искаше да разбере кога приятелката й ще пристигне в Ел Ей.

— Как е Младши? — попита тя.

— В момента играе гимнастика. Както го дава, не съм сигурна кой от нас ще стигне пръв до родилното.

— Ти къде си? — Стиви чу шум от трафик.

— В едно такси, отивам на курс за бременни. Те, изглежда, си въобразяват, че мога да се сгъна, за да седна на пода — изпъшка Франи.

— Ем с теб ли е? — Емерсън бе партньорка на Франи в часовете.

Франи се поколеба, преди да отговори.

— Виж, работата е там, че има малка промяна.

— Каква?

— Имам си нов партньор.

— Да не е шофьорът на таксито? — пошегува се Стиви. — Не, Джей.

— Я виж ти! Откога?

— Не се прави на изненадана. Все пак той е бащата.

— Ама, аз си мислех…

— Знам. И аз. — Франи не й позволи да довърши. — Той предложи. Каза, че бил готов да продължи напред.

— Вивиън знае ли за това ново развитие?

— Не ми е казал нищо по този въпрос. Един Господ знае дали ще се върне дотогава.

— Горкият Джей. Никак не му е лесно.

— Има дни, в които му е много зле — призна Франи. — Напоследък е по-весел.

— Знам, че ти си причината да е така. — Сигурно Франи му готвеше и го караше да излиза повече. Имаше още нещо скрито, което Стиви веднага долови благодарение на репортерския си нюх. Знаеше, че няма смисъл да се опитва да измъкне истината от Франи. Налагаше се да изчака, докато дойде в Калифорния. Това я подсети, че… — Виж, ако нямаш планове за неделята, когато си тук, мама ще прави барбекю. Двамата с Кийт сте поканени.

— Става. Ще го попитам, разбира се, но доколкото знам, нямаме други ангажименти.

— Да не сте решили да се скриете на някое романтично местенце? — пошегува се тя.

Франи се разсмя.

— В моето положение? На нас ни дай тишина и спокойствие.

— Кажи, как върви между вас?

— Супер. Той все ми повтаря, че нямал търпение да се видим. — Франи не спомена колко се вълнуваше от предстоящата среща.

— Имаш ли представа какъв подарък ти е купил за рождения ден? — полюбопитства Стиви.

Франи не отговори веднага.

— От намеците му реших, че ще бъде в много малка кутийка.

Стиви притаи дъх.

— Мислиш, че ще ти предложи ли?

Спомни си как Райън й предложи брак. Цяла сутрин не можа да се отърве от мисълта за него и другата жена и болката я измъчваше като развален зъб. Трябваше да се сети, че ще стане така. Той не й се обаждаше, когато тя го търсеше, а единствения път, когато го срещна на служебно събиране, той побърза да избяга от нея. Независимо от това тя през всичкото време се надяваше да намери начин да го спечели отново. Напоследък все по-често си повтаряше, че бракът едва ли е чак толкова страшен. Все още не бе готова да предприеме тази крачка, но поне не се плашеше. Може би тайната бе да гледа право напред.

— Много е възможно, въпреки че не очаквам срещата ни със затаен дъх. — Кой знае защо Франи не се радваше както преди. Учудената Стиви тъкмо се канеше да я попита дали не я измъчват съмнения, когато Франи заяви, че е пристигнала, побърза да се сбогува и затвори.

Стиви се запита каква надежда имаше за нея, след като и Пепеляшка, открила Красивия принц, изпитваше съмнения.