Айлин Гоудж
Остани до мен (13)

Дванадесета глава

— Струваш ми се отслабнала, миличка. Защо не помислиш да наемеш човек, който да ти помага? Работиш прекалено много. — Марджъри наблюдаваше Емерсън на светлината на късното следобедно слънце.

— Добре съм, мамо. Ще се наспя и ще се почувствам по-добре — отвърна весело Емерсън, макар щастието й да нямаше нищо общо с обяда, сервиран на подноси в хола. През последните дни бе забравила какво е това сън. Ходеше на работа, грижеше се за Ейнзли и майка си, разместваше непрекъснато натоварената си програма, за да си открадне малко време с Реджи и усещаше, че не са й останали много сили.

— Глупости. Трябва да намалиш темпото. По мое време жените си стояха вкъщи и си гледаха децата. — Марджъри се обърна към Ейнзли, която се бе нахранила и редеше пъзел на пода.

„Както ти си ме гледала мен ли?“, Емерсън едва се сдържа да не се изсмее. Много добре помнеше поредицата нови бавачки, докато парите им не свършиха, след това единственият възрастен, на когото можеше да разчита, бе Насарио. Какъв е изводът, когато обичаш портиера на блока повече от майка си?

— Да ти кажа честно, мамо, няма да знам какво да правя по цял ден — отвърна тя.

— Че ти получи достатъчно след развода — продължи Марджъри, сякаш дъщеря й не бе казала и дума. — Независимо какво изпитваш към Бригс, той беше много щедър към теб. — Марджъри обичаше да й напомня за богатството на Бригс.

— Така е — съгласи се Емерсън. Бригс не беше стиснат, особено по отношение на Ейнзли. Въпреки това нямаше никакъв смисъл да продължават да говорят по този въпрос. — Искаш ли още пиле? — попита тя, въпреки че майка й почти не бе докоснала порцията си.

Бе болезнено ясно, че здравето й непрекъснато се влошава. Кожата й бе като восък, а шалът, с който се бе наметнала, не успяваше да прикрие болезнената й слабост. Независимо от всичко Марджъри продължаваше да се надява, че в най-скоро време отново ще се вдигне на крака и се шегуваше със скорошната си кончина като начин да отблъсне страха. „Това е достойно за възхищение — помисли си Емерсън. — Никой ме можеше да каже на майка й какво да прави, дори Безжалостната смърт.“

— Благодаря ти, миличка, но напоследък нямам много апетит. — Марджъри сгъна салфетката и я остави на подноса. — Нищо чудно, като знам как ме тъпче новото момиче.

— Тя си има име, мамо. Казва се Шанел. — Емерсън едва сдържаше нетърпението си. Последната болногледачка, която идваше през деня, най-сетне не издържа, напусна и на агенцията по заетостта се наложи спешно да й намери заместница. Имаха късмет, че успяха да намерят някого.

— Никой човек от класа няма да си кръсти детето на някоя марка — изсумтя презрително Марджъри.

Емерсън настръхна. Напоследък бе станала по-чувствителна към острите забележки на майка си.

— Ти пък си ме кръстила на дядо — засече я тя. — Много хора биха приели подобно решение за странно.

— Това е различно.

„Различно е, защото хората от нашата черга постъпват по този начин.“ Емерсън се бе сблъсквала с тази изкривена логика през целия си живот. Правилата, с които се съобразяваха обикновените хора, не важаха за тях. Въпреки това не посмя да продължи разговора, защото се притесняваше да не се издаде неволно и майка й да разбере за Реджи.

Онзи ден за малко да стане гаф, когато Ейнзли едва не ги хвана. Бавачката й я прибра рано, след като Ейнзли бе повърнала на партито по случай рождения ден на Кали Уитакър. Горкият Реджи трябваше да се скрие в спалнята, докато Емерсън изпращаше Карън, а след това отиде да се погрижи за дъщеря си. Докато я почисти и сложи да си легне, той си беше тръгнал.

Ейнзли скочи до тях.

— Бабо, виж, наредих всички парченца! — тя вдигни пъзела, който Марджъри й беше купила. Истината бе, че Насарио й го бе избрал. Напоследък тя го товареше с какви ли не поръчки, които не влизаха в задълженията му на портиер. Въпреки това отказваше да приеме бакшишите, които Емерсън му даваше, като обясняваше, че той се бил разбрал с госпожа Фицгибънс — нищо че Марджъри не разполагаше със свои пари.

— Умно момиченце! — Марджъри се наведе да прегърне Ейнзли, шалът й се плъзна от раменете и разкри болезнено щръкналите кости на деколтето и раменете.

Ейнзли грейна.

— Прочетох и книгата, която ми даде. Реджи ми помогна с трудните думи.

Марджъри се замисли, преди да продължи с меден глас.

— Прекарваш доста време с Реджи, нали?

Ейнзли закима енергично.

— Той ми е приятел.

— Много си мила. Въпреки това не забравяй, че той работи при нас.

Емерсън усети как хапката картофи, която бе лапнала, засяда на гърлото й. Миналото отново се повтаряше. Марджъри се опитваше да отрови ума на Ейнзли по същия начин, по който се бе опитвала да го стори с нея.

— Ейнзли може да се сприятелява, с когото пожелае — отвърна тя доста остро.

Марджъри й отправи дълъг подозрителен поглед и Емерсън осъзна със закъснение, че се е издала. Господи. Защо й трябваше да се заяжда? Не можа ли просто да премълчи и по-късно да обясни на Ейнзли, че баба й е много старомодна за някои неща.

— Защо ми се струва, че Ейнзли не е единствената, която си е намерила нов приятел? — Марджъри я наблюдаваше с пронизващия си поглед, от който нищо не убягваше.

Емерсън усети как лицето й пламва и у нея се надига паника и пърха като пленена пеперуда.

— Разбира се, че сме приятели. Идвам при теб непрекъснато. С кого друг да си говоря? — Едва изрекла думите, разбра какъв гаф е направила.

Вече бе прекалено късно. По бузите на Марджъри избиха алени петна и тя се отпусна назад на възглавниците. Приличаше на птица без пера, малка и уязвима.

— Когато спиш — опита се да се измъкне Емерсън. Само че майка й нямаше да приеме подобно обяснение.

— Съжалявам, че съм такъв товар за теб — отвърна тя с тъничък обиден гласец.

— Не съм казала такова нещо.

— Ако не ти се идва, кажи ми направо. Никой не те насилва.

Емерсън въздъхна отчаяна.

— Извинявай, мамо. Излезе съвсем изкривено. Просто в момента съм подложена на огромен стрес.

— Прекаляваш с работата. — Малко поуспокоена, Марджъри използва възможността отново да подхване въпроса, който я измъчваше още от одеве. — Ако престанеш да се инатиш и намериш човек, който да живее…

Емерсън престана да я слуша. Усети как главоболието й се засилва. Защо не можеше да е откровена с майка си? Защото щеше да е напълно безсмислено. Ако й признаеше за връзката си с Реджи, щеше да стане още по-зле. Лекарите на Марджъри бяха предупредили, че сърцето й е съвсем слабо заради химиотерапията и радиацията и можеше да откаже при най-незначителния стрес. „Как ли ще се чувствам — питаше се Емерсън, — ако знам, че заради мен не е изживяла отреденото й време?“

Не, в момента можеше да поговори с един — единствен приятел. Имаше нужда от човек, който нито да я съди, нито да я кара да се чувства виновна.

— Какво ще кажеш да погледаме телевизия, а аз ще занеса на Насарио нещо за хапване? — предложи тя, когато майка й най-сетне се задъха от много приказки. Вдигна подносите и ги отнесе в кухнята. Реши да измие по-късно съдовете, направи нова порция и я отнесе долу.

— Ай, chiquita, намерила си пътя към сърцето на мъжа — пошегува се Насарио и дръпна тънкото фолио, с което бе покрит остатъкът от обяда. Усмихваше се така, сякаш бе поканен на банкет.

— Така и не разбирам защо работиш през уикенда — рече тя, когато седнаха на сгъваеми столове в портиерната, където персоналът почиваше. Той бе шеф на останалите и можеше да разпределя смените сред подчинените си, както прецени.

Портиерът сви рамене.

— Джамал и Ернесто имат малки деца. — Четири от големите деца на Насарио вече си имаха свои семейства, а най-малките две учеха в колеж. — Освен това много скоро ще се пенсионирам.

Тя се усмихна и поклати глава. Насарио се заричаше да се пенсионира от години.

— Ще повярвам, когато стане.

— Много скоро няма да съм аз този, който решава. — Той притисна ръка към кръста си и се намръщи. — Духът ми е силен, но тялото не ме слуша напоследък. Това е животът, chiquita. Идва ден, в който дори най-големият инат трябва да приеме този факт. — В този момент, както се бе привел над чинията с храната, подпряна на коляното му, наистина й се стори стар. Но пък познатото лице, дори поувисналите бузи и торбичките под очите й станаха още по-скъпи.

— Като те знам, сигурно ще правиш коремни преси, докато приятелите ти ги разхождат в инвалидни колички — разсмя се тя. В същото време усети как я пробожда болка.

— Каквото е рекъл Господ. — Той изви очи нагоре и се прекръсти. Тъкмо се канеше да лапне хапка, когато се сети да попита за майка й.

— Не съм я виждал напоследък. Дано не е хванала грипа, от който всички се оплакват.

— Не. Заради последната химиотерапия е, направо я съсипа. — В хубави дни болногледачката я извеждаше да глътне малко чист въздух, но напоследък Марджъри нямаше желание дори за разходки.

— Ами ти как си, chiquita? — попита той и я погледна така, сякаш усещаше, че нещо я измъчва.

Или нещастна, или по-щастлива, от когато и да е, зависи в какъв момент ще ме хванеш — отвърна с въздишка. Живееше заради откраднатите часове. Реджи, когато той не бе на лекции, а Ейнзли бе на училище, но се случваше да са разделени дни наред и копнееше да го види и се ядосваше, че Марджъри ги принуждава да се крият. Щом забеляза учуденото изражение на Насарио, тя обясни: — Срещам се с един човек и мога само да ти кажа, че мама няма да остане очарована, ако разбере.

— Значи не го одобрява.

Емерсън се усмихна нещастно.

— Става въпрос за Реджи. — Изпита огромно облекчение, че може да сподели тайната си, макар и единствено пред Насарио.

— Ясно — кимна той бавно. — Доста деликатна ситуация, съгласен съм.

— Ако мама разбере, това направо ще я убие.

— Затова ти си тази, която страда — въздъхна той.

— Размишлявах дълго и не виждам изход от положението.

— Сигурна ли си, че единствено майка ти е причината? — Макар погледът му да бе изпълнен с разбиране, той бе решил да стигне до дъното на проблема.

Тя се замисли за момент, преди да отвърне с известно нежелание.

— Може би се страхувам да не допусна нова грешка. Да не говорим колко сме различни — най-малкото физически.

— За истинската любов пречки няма — отвърна той. Бе очевидно, че мисли за съпругата си, с която бяха сключили брак шестнайсетгодишни. Бяха пристигнали в Щатите без пукната пара, без да знаят и дума английски, а бебето бе на път. Четирийсет години по-късно двамата продължаваха да са все така влюбени.

— От твоите уста в божиите уши, както обича да казва приятелката ми Франи. — Емерсън знаеше от опит, че любовта рядко е в състояние да преодолее всички препятствия и спънки. Въздъхна и се изправи. — Трябва да се качвам. Мама има да се чуди защо съм се забавила толкова много. Не се притеснявай за чинията. По-късно ще се върна да я взема. — Знаеше, че няма нужда да му го казва. — И чинията, и приборите щяха да й бъдат върнати искрящо чисти преди края на деня.

Тя го прегърна и отпусна за миг глава на рамото му, а след това отстъпи.

— Благодаря ти — усмихна се тя.

— Той е добър човек. Направила си чудесен избор — успокои я той.

В асансьора Емерсън се замисли за всичките си, изпълнени с нервно напрежение първи срещи и началото на връзките, на които Насарио бе станал свидетел през годините. Той я бе изслушвал търпеливо, беше я оставял да плаче на рамото му, но досега никога не й бе казвал мнението си. Фактът, че бе одобрил Реджи, означаваше много за нея.

Де да можеше да накара и майка си да мисли по същия начин…

 

 

Следващия четвъртък тъкмо когато Емерсън си тръгваше от офиса в края на деня, мобилният й звънна. Беше Реджи. Сърцето й затрептя, когато чу гласа му, но се сви в мига, в който той й каза защо звъни. Трябвало да поговори с нея, било спешно и не можел да й разкаже по телефона. По гласа му разбра, че не става въпрос за нещо хубаво.

— Тръгвам към къщи — обясни тя. — Искаш ли да се видим у нас? Ейнзли ще се върне от парти чак след вечеря.

Той пристигна час и половина по-късно, а тя не можа да си намери място, докато го чакаше, убедена, че е решил да скъса с нея. Сигурно щеше да й каже, че му е омръзнало да се крие. След като тя не може да се вижда с него, единственият изход бе двамата да се разделят. Изненадата й бе огромна, когато той извади писмо от задния джоб на дънките и без да каже дума, й го подаде.

Докато го четеше, Емерсън усети как кръвта се оттича от лицето й.

— Тук се твърди, че визата ти е прекратена. Не е възможно. Сигурно става въпрос за грешка. — Тя поклати глава, неспособна да повярва. — Дори не посочват причината! — Това бяха някакви бюрократични приказки, от които нищо не ставаше ясно.

— Очевидно не са длъжни да посочват причината. Говореше с горчивината на човек, свикнал с подлите византийски номера на имиграционната служба.

— Не могат да направят подобно нещо! Ти не си сторил абсолютно нищо нередно!

Вдигна поглед и забеляза тъжната му усмивка. Изглеждаше така, сякаш бе тичал през целия път, по лицето му бяха избили капчици пот, а подмишниците на ризата му тъмнееха мокри.

— Забравяш, че нямам същите права като теб.

— Добре, наистина не си роден в тази страна, но това не означава, че имат право да те изхвърлят без каквото и да било обяснение — викна тя разпалено.

— Очевидно могат.

— Ще се борим. Ще намеря адвокат.

Той поклати глава. Тя знаеше какво му се върти в главата. Реджи не можеше да си позволи да наеме адвокат, а бе прекалено горд, за да я остави тя да плаща.

— Ама… — понечи да протестира тя, но той притисна устните й с пръст.

— Има друг начин. — Погледна я сериозно и тя веднага разбра.

В първия момент я обзе див възторг. Разбира се! Двамата щяха да се оженят. Така щяха да бъдат решени всички въпроси.

Секунда по-късно осъзна, че по този начин само ще усложнят нещата. Трябваше да мисли и за дъщеря си. Ейнзли обожаваше Реджи, но не можеше да направи тази крачка, без да я предупреди. Освен това дори не искаше да си представи какви ще бъдат последствията, когато Марджъри научеше. Каквото и да мислеха другите, тя знаеше, че майка й може да не преживее новината. Нямаше да може да живее с чувството за вина. И без това й бе трудно, защото Марджъри й бе вменявала това чувство цял живот.

— О, Реджи, де да беше толкова лесно. — Тя го прегърна, зарови лице в рамото му и вдъхна познатия аромат. — Ако беше след година или поне след шест месеца… — Вдигна глава, за да се убеди, че той я разбира, че не я мрази, задето проявява слабост. — Вих се омъжила за теб на секундата, ако бях сама.

— Знам, изобщо не трябваше да повдигам въпроса — отвърна нежно той.

— Ще се борим — зарече се тя през стиснати зъби. И този момент се стегна. На Реджи може и да му липсваха средства, но тя умееше да се оправя. Налагаше и се непрекъснато да работи с правителствени агенции. Да, обикновено наемаше зали за партита, но знаеше как действат бюрократите и работата й бе като лобиране в Капитолия. Нямаше да позволи гордостта ни Реджи да й попречи. Това бе изключително важно. Ще звънна на адвоката. — Хенри щеше да препоръча специалист по имиграционните закони. — Не се притеснявай за парите, ще ми ги върнеш.

Само че Реджи клатеше глава. Стори й се сломен.

— Не мога да искам това от теб. Може да отнеме години.

— Ти не си поискал нищо от мен, аз сама предложих. — Говореше рязко, без да му остави възможност да спори. — Ако ще живееш тук, свиквай, че в тази страна невинаги мъжът е този, който се грижи за жената. От време на време и аз мога да се грижа за теб. — Тя стисна ръцете му и го дръпна към канапето. — Сега седни и ме остави да позвъня на Хенри…