Айлин Гоудж
Остани до мен (19)

Осемнадесета глава

След като разгледаха скелета на динозавъра в централната зала на Американския музей по естествена история, двете се прехвърлиха в залата, посветена на културата. Тук не се бе променило почти нищо от времето, когато бавачките на Емерсън я бяха водили в дъждовни дни, когато бе на възрастта на Ейнзли — същите мрачни полупразни коридори, осветени от светлината на диорамите на различни първобитни хора. Спряха пред полярна мечка, изправена на задните си крака с оголени зъби, готова да нападне восъчната фигура на ескимос, замахнал с харпун. Мечката бе със стъклени очи и сплъстена козина. По всичко личеше, че за нея няма значение дали ще яде и какво ще изяде. Ейнзли беше отегчена. Пооживи се едва когато стигнаха залата на африканските народи.

— Виж, мамо, А-ф-р-и-к-а — произнесе тя по букви. — Оттам е Реджи.

Щом чу името му, Емерсън усети как сърцето й се свива. Не го бе виждала от месеци, въпреки това не минаваха ден и нощ, без да мисли за него. Представяше си фините му ръце с дълги пръсти, спомняше си как я галят, как мелодичният му глас я обгръщаше, докато бяха в леглото. Често си припомняше разговорите им, възхищаваше се на прозорливостта му и на знанията му за какво ли не. Сега си припомни колко мило се бе държал с дъщеря й.

— Да отидем ли на горния етаж, за да разгледаме костите на динозавъра? — предложи тя, но Ейнзли нямаше желание.

— Искам да видя Африка — настоя малката.

— Не знам за теб, но аз видях достатъчно — отвърна Емерсън. Нямаше нужда нищо повече да й напомня, че Реджи ще се върне в родината си в най-скоро време.

— Ама нали каза… — нацупи се Ейнзли. Емерсън въздъхна. Бе истинска битка да накара дъщеря си да се облече днес сутринта. Беше настояла да си сложи искрящо цикламен суичър, който отдавна й бе омалял, а Емерсън не искаше нов порой от сълзи. След срещата с госпожа Балард, Емерсън се стараеше да прекарва повече време с дъщеря си. Ейнзли бе започнала да ходи и на терапия и резултатът бе положителен. Досега обаче така и не разбраха какво я тормози. Добре поне, че напоследък Ейнзли не изпадаше толкова често в лошо настроение. Но пък днес детето не приемаше нищо, което майка му предлагаше.

— Добре — примири се тя, — но ако разгледаме цялата изложба, ще закъснеем за планетариума. — Имаха билети за представлението в два и двайсет в центъра „Роуз“ от другата страна на улицата.

Ейнзли никак не бързаше и разглеждаше всяка диорама. Най-силно впечатление й направи една, на която бе представен ритуалът на някакво племе, където хората бяха заболи пера в косите и носеха дървени маски. Щял ли Реджи да носи такива странни неща, когато се върне? — попита тя. Щял ли да танцува бос около огъня?

Емерсън се усмихна и обясни, че в различните части на Африка имало различни ритуали. Реджи бил от село, където хората се обличали в дрехи както в Ню Йорк.

— Ти била ли си някога там? — полюбопитства Ейнзли.

— Не, но той ми е разказвал какво е.

— Как ми се иска да не си заминава. Де да можеше да остане при нас — въздъхна Ейнзли, дълбоко и нещастно, също като дете, което не разбира защо да крие, че му е тъжно.

— И на мен — отвърна тихо Емерсън. Погледна пребледнялото си изражение в дебелото стъкло на диорамата и се запита какво ли прави той в момента, дали изобщо мисли за нея.

В началото на седмицата бе разбрала, че обжалването не е постигнало нищо, което означаваше, че друг изход за него няма. Скоро щеше да си тръгне и тя трябваше да приеме факта, че едва ли ще го види отново. При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи. Поне да имаха възможност да се сбогуват! Можеше да му каже колко много държеше на него, как я бе върнал към живота по време, когато бе мъртва също като восъчните фигури зад стъклото. Можеше да го прегърне и целуне още веднъж…

— Мамо, плачеш ли?

Емерсън вдигна ръка към бузата си и едва сега усети, че е мокра. Тъкмо се канеше да измисли някакво обяснение, че нещо й е влязло в окото, но разтревоженият поглед на дъщеря й напомни колко схватлива бе тя на нейната възраст, затова реши да отговори честно.

— Добре съм, миличко… просто ми е тъжно за Реджи — отвърна тя и се усмихна през сълзи.

— Всичко ще се оправи, мамо. — Ейнзли прегърна Емерсън и зарови лице в полата й. — Така каза баба. Каза, че един ще разбереш, че е постъпила правилно.

Емерсън застина и в главата й се включи червена предупредителна светлина.

— Какво точно каза баба ти?

Ейнзли се отдръпна притеснено.

— Не трябва да ти казвам.

— Можеш да ми кажеш всичко. Аз съм ти майка.

— Ама…

Емерсън коленичи, за да може да гледа дъщеря си в очите. Детето бе и уплашено и готово да се отбранява, също както в случаите, когато направеше някоя пакост.

— Миличка, за каквото и да става въпрос, баба не е трябвало да те кара да пазиш тайна. Не е редно.

— Ядосана ли си на баба? — Долната устна на малката потръпна.

— Не съм. — „Но ми се струва, че след малко ще се разбеснея“, помисли си тя. — Просто искам да разбера какво е казала.

Ейнзли заговори с тънко гласче.

— Чух я, докато говореше по телефона с леля Флорънс. — „Сестрата на Марджъри в Бока Ратоун.“ — Баба й каза, че е изпратила писмо, в което е написала разни работи за Реджи. — Очите й се напълниха със сълзи. — Истина ли е мамо? Реджи наистина ли е направил нещо лошо?

Червената светлина в главата на Емерсън пулсираше болезнено.

— Не, миличка, абсолютно нищо не е направил.

— Тогава защо баба го каза?

Емерсън затвори очи за момент и се помоли безмълвно да намери сили в себе си да не избухне.

— Сигурно, защото не й е било приятно, че двамата с Реджи сме приятели. — Не смееше да каже друго, за да не повиши глас.

— Той е и мой приятел — заяви твърдо Ейнзли.

— Знам, миличка, но нашите отношения бяха специални. Същото е както при мама и татко, когато бяхме женени. — „Стига преструвки и лъжи. Заради опитите си да опазят връзката си в тайна, бяха дали картбланш на Марджъри да действа. Време бе да започне да казва истината.“

— Той затова ли беше в леглото ти?

Стреснатата Емерсън се отпусна на пети. Значи Ейнзли ги бе видяла. Сигурно ги е зърнала, когато Емерсън се измъкваше от спалнята в деня, когато й бе станало лошо на партито на Кали. Най-важното бе, че дъщеря й нямаше нищо против. Тя обожаваше Реджи и й се струваше напълно естествено и майка й да изпитва същото. Ако Емерсън не беше толкова разстроена, щеше да се усмихне на иронията, че седемгодишното дете се оказа по-разумно от нея.

— Да, миличка.

— Татко знае ли?

— Говорихме по този въпрос. Според мен той харесва Реджи. — Тя се насили да се усмихне.

Ейнзли се намръщи.

— Мислех, че и баба го харесва.

— Сигурна съм, че го харесва. Просто й е неприятно, че аз се срещам с него.

— Затова ли трябва да си отиде?

Емерсън кимна и за момент помълча.

— Нещо такова.

Ейнзли я наблюдаваше напълно объркана. За нея всичко на света бе или черно, или бяло, нямаше сиво. Не разбираше сложните машинации, с които възрастните се опитваха да управляват света. Някой ден щеше да се научи и тогава Емерсън щеше дълбоко да страда за изгубената й детска невинност.

В момента обаче имаше по-голям проблем. Марджъри. Бе крайно време Емерсън да се изправи пред нея, а последствията да вървят по дяволите.

Сама не знаеше как успя да издържи следобеда. В центъра „Роуз“ охкаше и ахкаше, докато им показваха небето. След това почерпи Ейнзли с чай в хотел „Лоуъл“, където похапнаха миниатюрни сандвичи и еклери. През всичкото време й кипеше отвътре, докато обмисляше какво да каже на майка си.

В таксито, на път към къщи, тя се обади на Бригс, за да го попита дали може да вземе Ейнзли за вечерта. Обясни му, че изникнал някакъв проблем. За нейно облекчение той не започна да я разпитва.

Остави Ейнзли у тях и едва тогава се отдаде на гнева, който пулсираше в гърдите й през целия ден, сякаш бе гноен мехур, готов да се пръсне. Щом влезе през стъклената врата във фоайето на сградата, Насарио я погледна, отстъпи назад, прекръсти се и измърмори:

— Madre de Duos^[1]. Някой яко е загазил.

— Сам ще се сетиш кой — отвърна тя е тих, напрегнат глас.

Той я погледна предупредително.

— Не забравяй, че ти е майка.

— Вече не — отвърна тя. — Официално се отказвам да съм й дъщеря.

— Cuidate, chlquita^[2] — провикна се след нея той, докато тя крачеше към асансьора.

Соня, заместницата на Реджи, отвори вратата тъкмо когато тя се канеше да си отключи — изглежда Насарио й бе звъннал, за да я предупреди.

— Майка ти спи — прошепна възрастната жена.

— Добре. — Емерсън влезе. И без това трябваше да е добре отпочинала, за да чуе онова, което имаше да й каже.

— Днес имаше тежък ден… — побърза да каже болногледачката, докато ситнеше по коридора след работодателката си.

„Сега ще стане още по-тежък“, помисли си Емерсън.

Сигурно майка й се бе събудила от гласовете им, защото бе седнала в леглото и си пудреше носа, когато Емерсън влезе.

— Миличка! Каква приятна изненада. Мислех, че ще дойдеш чак утре. — Най-сетне откъсна поглед от пудриерата и усмивката й угасна, когато забеляза изражението на Емерсън. — Какво има?

— Според мен знаеш — заяви с леден глас Емерсън.

— Миличка, аз не умея да чета мисли. Трябва поне да ми подскажеш. — Невинният й поглед не успя да я излъже. Емерсън не пропусна да забележи как очите й се стрелнаха към вратата, за да се увери, че е затворена. Наемната работна ръка не трябва да знае какво става.

— Днес открих нещо интересно. — Емерсън прекрачи към леглото, стиснала юмруци, цялото й тяло трепереше от гняв. — Трябваше сама да се сетя, но не предполагах, че си способна да паднеш толкова ниско.

— Миличка, какви ги говориш?

— Заради теб депортират Реджи, нали? Ти си измислила лъжите за него.

Марджъри пребледня, но с нищо друго не се издаде.

— Нямам никаква представа за какво говориш. Който и да ти е наприказвал тези лъжи, е напълно побъркан.

Емерсън се изсмя грубо.

— И още нещо. Как смееш да караш дъщеря ми да пази мръсните ти лъжи? За бога, майко, тя е само на седем. Засрами се.

— Ти ли ще ми правиш забележки? — Марджъри изостави преструвките и изви подигравателно вежди.

— Това пък какво трябва да означава?

— Да се промъквате зад гърба ми. Да не би да си въобразявахте, че не знам?

— На теб какво ти влиза в работата?

— Мислех, че ще проявиш достатъчно приличие…

— Приличие ли? — прекъсна я Емерсън. — Да не си посмяла да ми говориш за приличие! Ти нямаш представа какво означава тази дума.

— Няма нужда да повишаваш глас. Може и да умирам, но слухът ми е наред.

Емерсън щеше да се хване в тази клопка преди — Марджъри в ролята на умиращия лебед, — но вече не. Нямаше намерение да пипа повече с кадифени ръкавици.

— Не мога да повярвам каква глупачка съм била! През всичкото време да се грижа за теб, а ти да ми забиеш нож в гърба. Нищо чудно, че не са ти останали никакви приятелки.

Марджъри ахна и се отпусна на възглавниците.

— Как можа да кажеш нещо толкова ужасно. — Емерсън усети, че е силно наранена.

В този момент бе прекалено разгневена, за да се интересува от чувствата й.

— Не че някога са ти били приятелки. Ти задавала ли си си въпроса защо не идват да те виждат? Да ти е хрумвало, че се интересуваха единствено от социалното ти положение?

По бузите на Марджъри избиха червени петна като на порцеланова кукла, поизбеляла с възрастта. Въпреки това й бе останала достатъчно гордост, за да изгледа надменно Емерсън и да заяви презрително:

— Аз поне не се търкалям с прислугата.

— Жалко. Можеше да ти се отрази добре — отвърна Емерсън. — Цял живот живееш под похлупак. — Тя замахна с ръка към огромната стая, боядисана в пастелни цветове, която приличаше на яйце на Фаберже с олющената позлата и разбридано кадифе. — И ти си като останалите, мислиш си, че произходът е всичко. Грешиш, майко. И още нещо. Струва ми се, че завиждаш. Така и не можа да преживееш, че най-сетне съм намерила човек, който ме прави щастлива. Това ти напомня за всичко, което си пропуснала. Затова си написала писмото, нали?

— Единственото, което направих, бе да ти попреча да изглеждаш като глупачка! — изсъска Марджъри.

Очите й блестяха на бледото старческо лице.

— Ти имаш ли представа как щеше да се отрази на репутацията ти, ако се бе разчуло, че… — тя се поколеба.

— Че спя с чернокож ли? — довърши вместо нея Емерсън.

Майка й присви очи.

— Виждам, че вече ти се е отразило неблагоприятно.

— Може би просто ми е омръзнало да се преструвам, на каквато не съм. Писна ми от лъжи. Истината е, че ти си злобна, егоистична старица, която не е разбрала кой дърпа конците. Ако не се интересувах от репутацията си — повиши глас тя, — щях да те оставя без пукната пара.

— Ти заплашваш ли ме? — Въпреки че говореше надменно, в гласа на Марджъри се прокрадна страх.

Емерсън остави майка си да се измъчва още малко, преди да й отговори делово и студено.

— Успокой се, майко, ще продължа да ти плащам сметките. — Ако я оставеше без пари, така Марджъри щеше да има основание да се прави на мъченица. — Но да знаеш, че повече няма да ме видиш. Също и Ейнзли.

— Не може да бъде! Ще ме откъснеш от единственото ми внуче? Знаеш, че не ми остава много време… — гласът й потрепери.

— След всичко, което причини на Ейнзли, не заслужаваш да я виждаш — отвърна Емерсън твърдо. „Затова ли Ейнзли ходеше на терапевт? — питаше се тя. — Заради тайната, която трябваше да опази и заради лъжата, която бе крила?“ — Не се притеснявай, ще дойдем на погребението ти. Приятелките ти няма да заподозрат абсолютно нищо.

Тръгна към вратата и погледна часовника си. Ако звъннеше на Реджи, може би щеше да го хване, преди да излезе някъде. Може би двамата все още имаха шанс. В този момент разбра с кристална яснота какво трябва да направи. Сякаш досега се бе лутала в пустошта, заслепена от ярост, но сега пътеката бе пред нея.

— Къде отиваш? — провикна се жално майка й.

— Да направя нещо, което трябваше да съм направила много отдавна. — Емерсън спря, за да погледне майка си за последен път, преди да затвори вратата след себе си.

 

 

На път към къщи се опита да се свърже с Реджи на мобилния му телефон, но той така и не отговори, затова тя се обади в дома на леля му и чичо му. Чичо му я уведоми, че в момента бил на летището и шокът едва не я повали. Господи! Защо чака толкова дълго? Сега нямаше дори да има възможност да се сбогува с него.

Въпреки това знаеше, че на всяка цена трябва да се опита, колкото и малко вероятно да бе да се свърже с него навреме. Взе номера на информация „Заминаващи“ от чичото, затвори и помоли шофьора да я откара до летище „Кенеди“. Полетът на Реджи бе след по-малко от час. Докато профучаваха по моста „Трайбъро“, тя се молеше да се случи чудо, нещо като разделянето на Червено море.

Само че Червено море й се стори лесна работа в сравнение с пътя пред тях, където колите бяха подредени броня до броня.

— Няма ли друг път? — попита тя, когато таксито запълзя напред.

Той поклати глава и избърбори нещо на развален английски. На Емерсън не й оставаше нищо друго, освен да се отпусне безпомощно и да наблюдава как автомобилите едва пъплят. Когато позвъни на летището, страховете й се потвърдиха — полет 172 за Франкфурт щеше да замине навреме.

— По дяволите! — изруга тя. Днес бе единственият случай, когато щеше да се зарадва, ако самолетът имаше проблем с двигателите или пистата бе обвита в мъгла, ала всичко вървеше като по часовник.

Трафикът се поразреди, когато излязоха на Гранд Сентрал Паркуей и тя започна да се надява, че с малко късмет може и да пристигне навреме. Докато гледаше през прозореца към светещите билбордове и пътни знаци, тя мислеше за времето, което бе изгубила. Наистина ли вярваше, че Реджи е терорист? Не, разбира се. Притесненията за Ейнзли не бяха причината, поради която не искаше да се омъжи за него. Не, основният й страх бе да не клати лодката. Цял живот се бе старала да доставя удоволствие на майки си и затова не бе съумяла да преодолее страховете си. А когато намери в себе си сили да го стори, вече би прекалено късно. Сега часовникът тиктакаше и тя се чувстваше като на състезание, без да знае дали наградата е розово бъдеще, или живот, изпълнен със съжаления.

Дори да пристигнеше навреме, дали Реджи щеше да я прегърне и да й прости? Тя почти го бе обвинила, че е терорист. Дали щеше да й повярва отново?

Затвори за момент очи и си припомни близостта им. Нямаше други по-различни на пръв поглед от тях, двамата, които обаче бяха с напълно еднакви сърца. Спомни си как веднъж Реджи влезе с нея в джакузито, как се кискаха, когато оглеждаха краката си, тъмен и бял, преплетени под пенливата повърхност. След това двамата се избърсаха и Реджи почисти запотеното огледало, за да се видят. После се любиха на мокрото от стъпките им килимче. Споменът я накара да потръпне от удоволствие и тя отпусна чело на студеното стъкло, докато не усети, че топлината в бузите й изчезна.

След цяла вечност най-сетне завиха към летището. Докато стигнат до международния терминал, нервите й бяха така опънати, че едва не скочи от таксито в движение. Подаде някакви банкноти на шофьора и хукна покрай купове багаж към въртящите се врати.

Вътре погледна електронното табло с часовете на заминаване и изходите. Пътниците от полет 172 за Франкфурт вече се качваха. Сърцето й блъскаше като обезумяло, докато тичаше към най-близкия вътрешен телефон. След няколко минути се настани край охраната, заслушана как по високоговорителя съобщават името му. Молеше се да не е закъсняла. С всяка изминала секунда надеждата й се стопяваше, докато пътниците продължаваха да влизат. След още няколко минути той не се появи и тя изпадна в отчаяние. Представи си как самолетът му рулира по пистата, как Реджи е стегнал предпазния колан и дори не знае какво изпитва тя. Възможно бе да е чул повикването, но да е решил да не му обръща внимание. Все едно, нямаше да го види никога повече, освен ако не решеше да го последва в Африка. Това щеше да е напълно безсмислено, тъй като едва ли щяха да го допуснат отново в страната.

Бе така погълната от черните мисли, че й се зави свят и тя се облегна на стената. Имаше ясна представа как ще премине останалата част от живота й, как нито един от мъжете, с които се запознаеше, нямаше да може да се сравнява с него. Защо й трябваше да му задава онези въпроси? Знаеше защо и това я накара да се почувства още по-зле.

Въпреки всичко реши да поизчака, докато се убеди, че е безнадеждно. Тъкмо се канеше да си тръгне със свито сърце и да излезе навън в снежната виелица, когато я повика дълбок мъжки глас.

— Емерсън!

Тя се завъртя и го видя. Крачеше към нея, метнал раница на едното си рамо, висок, красив, в сако и риза сред морето от качулки, анцузи и дънки, усмихнат толкова широко, че й се стори, че гледа срещу слънцето.

Реджи се приближи и я притисна в мечешка прегръдка, а след това я завъртя — съвсем нелека задача, след като тя бе висока почти колкото него. Когато я пусна и двамата бяха щастливо усмихнати.

— Мислех, че си заминал! — възкликна тя.

— За малко да замина — отвърна той. — Когато си чух името, се уплаших, че властите искат да ме арестуват.

— Защо ще те арестуват?

— Заради терористичен акт, който не съм извършил — напомни той и младата жена се изчерви.

— Какво те спря да се качиш на самолета? — поинтересува се тя.

— Надявах се да си ти.

— И пое риска?

— Заради теб.

— Значи не ми се сърдиш.

— Отначало ти се сърдех. Дори не ти се сърдех, по-скоро бях наранен. — Реджи стана много сериозен.

— Затова ли не ми се обаждаше, когато те търсех?

— Прецених, че така ще бъде по-лесно — кимна той. — След като между нас нямаше доверие, не можеше да бъде както преди. Просто не бях очаквал да се получи толкова трудно. Всеки ден през последните месеци се питах как можем да загърбим всичко това. След като си тук… — той замълча и й се стори много тъжен.

„Сигурно си мисли, че съм дошла, за да се сбогуваме“, помисли си тя.

— О, Реджи, много съжалявам, не биваше да ти задавам онези въпроси — побърза да го увери тя. — Всичко стана заради майка ми. Току-що разбрах, че тя е написала писмото до имиграционната служба.

Реджи я погледна напълно объркан.

— Защо го е направила?

— И аз не знам как е разбрала за нас. Преценила е, че това е единственият начин да ми попречи да се омъжа за теб.

— Ясно — той кимна бавно. — А защо е решила, че имаш намерение да се омъжиш за мен?

— Сигурно е прочела мислите ми. Аз наистина… много искам да се омъжа за теб. Стига ти все още да го искаш — обясни Емерсън и го погледна с надежда.

Той поклати глава и сърцето й се сви.

— Стига причината да е добра.

— Ти да не би да си мислиш, че ще се омъжа за теб единствено за да получиш зелена карта? Не съм чак толкова луда. — Тя стисна ръцете му и вдигна поглед към него. — Искам всяка сутрин до края на живота си да се будя до мъжа, когото обичам.

Забеляза как очите му заблестяват.

— Пак остава въпросът със законния ми престой — напомни й той.

— Ще се справим и с този въпрос, но по-късно. Щом се оженим, няма начин да не ти дадат зелена карта.

Той се ухили.

— В такъв случай трябва да е скоро, иначе властите ще ме погнат.

— Какво ще кажеш за тази вечер? Ако вземем автомобил под наем, можем да отскочим до Мериленд и така няма да се налага да чакаме. Ще си извадим документите веднага и някой съдия ще ни венчае.

— Само глупак би отказал подобно предложение — отвърна той, прегърна я и се наведе, за да я целуне по устните. Ласката му бе много по-красноречива от всички клетви.

— Обичам те — промълви тя.

— Въпреки че съм беден?

— Пет пари не давам, дори да нямаше риза на гърба — увери го тя.

— Че то си е точно така. — Реджи обясни, че куфарът, в който били нещата му, бил качен в самолета. — Сама разбираш, че завися от теб.

— Тогава да побързаме, защото не съм сигурна още колко време ще успея да ти устоя. — Емерсън пъхна ръка в неговата и те се отправиха към ескалатора.