Айлин Гоудж
Остани до мен (23)

Двадесет и втора глава

Емерсън бе затворила очи, стискаше ръката на Реджи и слушаше великолепното изпълнение на „Ноктюрно за пиано в Е минор“ на Шопен и си мислеше, че сигурно така се чувстват блажените. Задоволството й в този момент бе напълно нормално за онези, които не бяха расли в обърнатия наопаки свят, където парите за летен лагер се харчеха с един замах за най-снобския и елегантен бал във висшето общество, където изисканата вечеря във „Четири сезона“ или „Лутес“ бе последвана от тайно посещение до заложната къща за богати. Иронията бе, че докато растеше, тя бе свикнала с това социално самоубийство, а ето че сега се бе омъжила за човек, който не бе от нейната среда и се чувстваше неземно щастлива.

Погледна Реджи, който не откъсваше поглед от Еманюел Акс на сцената. Много съпрузи заспиваха по време на концерти — Бригс обикновено се шегуваше, като казваше, че само си е пропилял добрия сън. Затова пък Реджи обичаше класическата музика и се наслаждаваше на всяко изпълнение на живо. Всичко, което тя бе приемала за даденост — концерти, пиеса на Бродуей, операта — за него бяха изключително удоволствие.

Той също разкри пред нея един нов свят — квартали, през които тя само бе минавала преди, като испанския Харлем, гръцката Астория и Артър авеню в Бронкс. Двамата заедно обикаляха шантави магазинчета, където се продаваха екзотични аромати и фетиши, хранеха се на места, които тя дори не би погледнала в миналото като например етиопския ресторант, където похапнаха силно подправена яхния и използваха хапки хляб вместо прибори.

Ейнзли грееше. Когато Реджи се премести у тях, тя имаше чувството, че е настъпила Коледа заедно с Великден. Не се отделяше от него и единствено добродушието и търпението му го възпираха да й откаже, когато тя го молеше за деветдесет и девети път да я качи на гръб и да я отнесе до леглото.

Черешката на тортата бе приятелството, което разцъфна между Бригс и Реджи. В деня, когато той покани Реджи да поиграят голф в клуба му, тя отново си припомни защо навремето бе обикнала Бригс — под надменно изпънатия гръб и надуто поведение се криеше мъж с нежно и много добро сърце.

Бракът с Реджи съвсем не се оказа социално самоубийство. Да, доста хора извиха вежди, когато разбраха, сред тях и такива, които тръбяха, че нямат никакви предразсъдъци. Тази вечер, по време на антракта, се сблъскаха с Бъни Хопкинс, стара позната на майка й. Бъни бе толкова любезна, че стана смешна. Въпреки това като цяло Емерсън остана приятно изненадана от отношението към новия й съпруг, защото хората проявиха най-обикновено любопитство и се държаха любезно.

Единственото болно място си оставаше Марджъри. Емерсън не се беше чувала и виждала с нея от вечерта, когато двамата с Реджи се ожениха и макар в някои отношения прекъснатата връзка да бе истинско облекчение, мълчанието бе много по-потискащо от вечното недоволство на Марджъри. Емерсън продължаваше да разговаря с болногледачите, те държаха връзка с лекаря, докато майка й беше в болница. Знаеше, че майка й е по-добре, доколкото това бе възможно, че похапвала по малко и засега положението й било стабилно. Емерсън бе готова да спори, че не й дължи нищо, докато един ден Франи не повдигна въпроса много деликатно и тя усети как я пробожда чувство на вина.

Марджъри определено заслужаваше да бъде изолирана. Нито един съдия или съдебни заседатели не биха я осъдили за постъпката й. А и компанията на майка й никак не й липсваше. По-скоро дълбоко в себе си усещаше, че това не бива да е краят.

Стисна ръката на Реджи и той се обърна да й се усмихне, погледът му се задържа, неспособен да се откъсне от красивата му съпруга. В новия си костюм, който тя настоя да му купи, той бе най-елегантният мъж на концерта. Да, те бяха чудесна двойка, помисли си тя, когато погледна преплетените им пръсти.

Щяха да минат месеци, преди двамата да успеят да се преборят с бюрокрацията в имиграционните власти, но поне Реджи не го грозеше депортиране. След като научи, че обвиненията против него са фалшиви, Емерсън се обади на леля си Флорънс, за да я помоли да й подготви писмена клетвена декларация за случилото се, и бе установено, че той не представлява риск за сигурността на страната, така че в момента службите разглеждаха молбата му за гражданство. Емерсън бе сигурна, че всичко ще се нареди. Всеки, който ги видеше, разбираше, че те се обичат истински. Освен това кой би изтърпял всички трудности и онези, които предстояха, ако не обичаше човека до себе си?

Ноктюрното на Шопен бе последвано от великолепно изпълнение на „Лунната соната“ на Бетховен. След последния бис, когато гръмовните аплодисменти най-сетне утихнаха, двамата станаха и Реджи й помогна да си облече сакото. Като истински джентълмен от старата школа той никога не пропускаше да й отвори вратата или да й подаде стол. След като тя шеговито го обвини, че я глези, той я погледна напълно объркан. Нима мъжете не се държаха така? Когато тя му обясни, че той е изключение от правилото, съпругът й отвърна, че е така, защото Мириам Оканта не ги е по нашляпвала.

След като Емерсън се запозна с майка му, която заедно с бащата на Реджи и двама от братята му пристигнаха за малкия прием в апартамента й, тя не се съмняваше, че децата й са възпитани с твърда ръка. Въпреки това отношенията им бяха наситени с топлота и много шеги. Майка му бе висока, красива жена с гръмовен смях. Мириам успя да поговори с Емерсън, въпреки че не знаеше добре английски, и изрази щастието си, че има както нова дъщеря, така и нова внучка.

Навън бе хладно и подухваше. Разхождаха се хванати за ръце по Петдесет и седма улица на път към Шесто авеню, откъдето щяха да се качат на такси. Все още под въздействието на музиката, мислите ни Емерсън се насочиха към Франи и Джей. Единствените, които останаха изненадани, че са се събрали, бяха самите Франи и Джей. Сега, сякаш за да наваксат изгубеното време, двамата бяха решили да узаконят връзката си веднага щом разводът на Джей приключеше. Емерсън тутакси предложи да се заеме с организацията на сватбата. Фирмата за кетъринг, която използваше често, им предложи изгодна цена, освен това познаваше великолепен цветар…

Мислите й бяха прекъснати от острото позвъняване на мобилния телефон. Както винаги се притесни да не би бавачката на Ейнзли да звъни, защото се е случило нещастие. Оказа се болногледачката на майка й. Откарали Марджъри в болницата. Имала затруднения с дишането и Соня настояла да извикат линейка, въпреки че Марджъри била против. Стори й се обидена.

Когато затвори, Емерсън се разкъсваше между обидата и задълженията, а и все още й се искаше да усети обичта на майка си. Само че Марджъри сама си бе постлала. Емерсън реши да позвъни на онколога на майка си на сутринта, с което прецени, че ще изпълни дълга си.

Реджи бе на друго мнение.

— Трябва да отидеш — настоя той.

— Не мога — поклати глава Емерсън. Той я погледна мрачно.

— Тя може да умре.

— Точно ти би трябвало да проявиш разбиране — сопна се тя, нацупена, защото той не застава на нейна страна. Не бе ли изстрадал достатъчно в ръцете на Марджъри?

— Разбирам само, че ти е майка.

— Не че това е имало кой знае какво значение за нея — заяви тя с горчивина.

— Въпреки това. — Той бе стиснал зъби, решен да не приема не за отговор.

— Да не би това да е първата ни кавга? — попита тя.

— Няма защо да се караме — отвърна спокойно той. — Дълбоко в себе си знаеш, че съм прав.

Магията на вечерта се бе стопила, докато стояха на тротоара и хората ги заобикаляха като водовъртеж в средата на някоя река. Тя имаше чувството, че е на кръстопът. Искаше й се да заплаче, защото животът не беше честен. Защо тъкмо тя винаги обръщаше другата си буза за шамар, след като майка й бе тази, която трябваше да я моли за прошка? Същевременно знаеше, че в думите на Реджи има истина, че ако послуша сърцето си, то ще й подскаже как е правилно да постъпи.

Посегна към ръката на съпруга си.

— Да вървим.

Часовете за посещения бяха свършили отдавна, когато пристигнаха в болница „Ленъкс Хил“, но сестрата в онкологията ги познаваше отпреди и им позволи да влязат за няколко минути. Докато Емерсън вървеше по пълния с носилки и стойки за системи коридор, стиснала леко ръката на Реджи, тя чуваше думите на Франи: „Онова, което те измъчва, не си отива, когато погребеш някого“ и единствено те я възпираха да не се обърне и да избяга.

Марджъри бе подпряна на възглавници, когато двамата влязоха, сякаш ги очакваше. Емерсън не я бе виждала от седмици и остана шокирана от промяната. Бе станала само кожа и кости. Без перуката, черепът й се виждаше под тънката рядка коса. Очите й бяха хлътнали, а гърдите й се вдигаха само благодарение на апарата за дишане.

— Ако сте дошли, за да видите как умирам, ще ви разочаровам — всяка дума бе изречена с огромно усилие. — Лекарят ми каза, че още не съм за моргата.

Емерсън стоеше неподвижна, без да откъсва поглед от майка си. Марджъри бе сломена, смалена, насъбраният се в нея гняв се бе стопил и не й бяха останали никакви сили за чувства.

Реджи пристъпи напред.

— Радвам се. Как се чувствате, госпожо Фицгибънс?

Емерсън се напрегна, сякаш очакваше Марджъри да го нагруби, но тя отвърна спокойно:

— Все още дишам, и това е нещо. Как сте двамата, с булката?

— И двамата сме добре — отвърна Реджи, сякаш не бе забелязал сарказма й.

— Значи брачният живот ви се отразява добре.

— Много. — Обърна се и се усмихна на Емерсън. — Надявам се, че имаме благословията ви.

Марджъри го погледна с нескрито любопитство, сякаш не бе сигурна дали говори сериозно.

— Изненадана съм, че има значение за вас — отвърна тя. — Мислех, че не искате да имате нищо общо с мен.

Той наклони глава на една страна, сякаш признаваше, че има основание да й е сърдит. След това заговори мило.

— Не сме дошли да ровим в миналото.

В този момент Емерсън разбра колко дребнава е обидата й в сравнение със състраданието, проявено от Реджи. Осъзна, че е допуснала грешка, като е изолирала майка си. Нима това не бе също начин да я контролира? Едва когато се освободеше от гнева си, също като Реджи, щеше да е напълно свободна. Освен това, дълбоко в себе си, тя знаеше, че не е преценила правилно действията на Марджъри, която не бе сторила нищо от злоба или лошотия. Със своите изкривени разбирания тя си бе мислила, че постъпва по най-добрия начин.

— Дори така да е, и на двамата ви дължа извинение. — В гласа на Марджъри се долавяше напрежение, сякаш ги предизвикваше да не го приемат. — Ето, казах го. Можете да продължите да ме мразите, ако искате, но исках да ви го кажа.

— Не те мразя — прошепна най-сетне Емерсън.

— Знам, че не бях най-добрата майка — изражението на Марджъри омекна малко, когато се обърна към дъщеря си. — Истината е, че ти ме ужасяваше. Каквото и да направех, все беше грешно. А как само ме поглеждаше, сякаш не можеше да търпиш да те докосвам… — замълча и въздъхна. — След известно време ми беше по-лесно да те оставя да правиш, каквото пожелаеш.

Възмущението на Емерсън отново се надигна.

— Да не би да твърдиш, че за всичко съм виновна аз?

— Не, мила, разбира се, че не си. — Ръката й, осеяна с жълти петна от системите, се повдигна, сякаш за да достигне младата жена, но след миг падна безсилна на матрака. Тя поклати глава и й пролича колко е уморена. — Опитвам се да кажа, че нещата невинаги са черни и бели, както изглеждат.

— Никога не беше до мен, когато имах нужда от теб — промълви Емерсън и едва успя да потисне сълзите си. — Интересуваше те единствено да се омъжа за добра партия, защото щеше и на теб да ти се отрази добре.

Марджъри изви едната си вежда.

— Какво ще кажеш на Ейнзли, ако един ден те обвини, че си я разочаровала?

— Тя знае, че я обичам.

— А ти мислиш, че аз не съм те обичала, така ли?

Емерсън не знаеше какво да отговори.

— Права си за едно — продължи с немощен глас Марджъри. — Приятелките ми побързаха да ме забравят, което означава, че не съм била много свестен човек.

— Това само показва колко са повърхностни — защити я Емерсън.

— Всяко гърне трябва да си знае похлупака — въздъхна Марджъри без горчивина. — Не се съмнявам, че всички до една ще дойдат на погребението ми. Не защото много са ме обичали, а защото така е редно. Така постъпваме, а не сме останали много. Трябва да се поддържаме.

Емерсън се замисли за Социалния регистър с черна кожена подвързия, който събираше прах в библиотеката на майка й, указател с имената на всички видни и богати личности. Споменатите там хора бяха на върха не защото бяха умни, не защото бяха постигнали нещо, някои дори не бяха богати, а защото имаха късмета да се родят в подходящото семейство. За Емерсън може и да бе глупаво, но целият живот на майка й се бе въртял около тези хора. За нея щеше да е непоносимо, ако бе живяла извън този социален кръг.

Отпусна се на стола до леглото и се почувства омаломощена.

— Майко, иска ми се да не беше… — започна тя. Марджъри махна с ръка, за да я прекъсне.

— Глупости, миличка. Трябваше да поговорим. Дори лекарят ми ще се съгласи, че колкото по-скоро се заемем с организацията на погребението, толкова по-добре.

— Какво имаш п-предвид? — заекна Емерсън. Струваше й се странно да обсъжда този въпрос.

— Искам да ме изпрати черна катафалка, теглена от конски впряг, шествие по Пето авеню и хор — отвърна Марджъри, без да й трепне окото. — Миличка, каквото и да си мислиш, знам кой плаща сметките, така че съм съгласна на кремация и на скромна панихида. Това е най-малкото, което мога да направя.

Емерсън преглътна с мъка и се насили да се усмихне.

— Сигурна съм, че ще се справя.

Канеха се да тръгват, когато полупритворените очи на Марджъри се извърнаха към Реджи.

— Искаш благословията ми, нали? Имаш я при едно условие. Не й позволявай да те мачка, както правеше с бившия си съпруг. Иска й се да вярва, че Бригс определяше правилата, но ти не вярвай. Тя все пак ми е дъщеря, колкото и да не й се иска да го признае.

— Няма такава опасност, госпожо Фицгибънс — отвърна той и се опита да потисне усмивката си.

— Казвай ми Марджъри — махна с ръка тя. — Няма нужда от официалности. Просто не забравяй… — замълча, за да си поеме дъх и Емерсън се стегна, готова да чуе нещо от рода на „Не забравяй къде ти е мястото“. Вместо това тя предупреди: — Не забравяй, че все още съм в състояние да те бия на джин руми.

— Ще чакам с нетърпение, за да ти докажа, че грешиш — отвърна той.

Марджъри затвори очи, напълно изтощена. Продължи с едва доловим глас:

— Ще видим тази работа. Сега си тръгвайте, за да мога да се наспя и да изглеждам добре.

Емерсън не тръгна веднага. Остана да наблюдава как Марджъри се унася, след това се наведе и я целуна по челото.

— Лека нощ, мамо. Да се наспиш добре.

 

 

Телефонът звънна посред нощ. От болницата се обаждаха, за да съобщят, че Марджъри е издъхнала в съня си. Емерсън почувства облекчение и бе благодарна, че майка й нямаше да страда повече. В известен смисъл това бе краят на мъката им. Накрая се бе сдобрила с майка си. Вместо да плаче за пропуснатите възможности, можеше да се отдаде на скръбта по майка си.

На погребението точно както Марджъри бе предсказала, се появиха всички дами от висшето общество, по-старите членове на клуб „Космополитън“, предвождани от Бъни Хопкинс, и се смесиха с останалите опечалени в църквата „Сейнт Томас“ (Марджъри щеше да остане доволна, ако знаеше, че сред тях има и потомци на преселниците от „Мейфлауър“). Флорънс, болната леля на Емерсън, пристигна със самолет от Бока Ратоун, придружена от болногледачката си, прекрасната хаитянка Юджини. Насарио също дойде да отдаде последна почит, както и бившият съпруг на Емерсън и жена му.

Джей и Франи също дойдоха. На Стиви й бе трудно да се измъкне, заради новопридобитата слава като дъщеря на Грант Тобин, тъй като се бе превърнала в най-търсената от медиите личност. Докато Емерсън, седнала между Ейнзли и Реджи, слушаше притчите на свещеника, усети, как я обгръща любов. Може и да не бе родена в семейството, което тя би си избрала, но поне щеше да създаде семейство по свой вкус. Не искаше нищо повече.

— Мислила ли си къде ще разпилееш праха? — попита Франи, когато лимузината потегли.

Емерсън погледна урната в ръцете си. Беше дискретна, подбрана с много вкус, точно каквато би искала Марджъри. Полираният махагон й се стори неестествено лек, а вътре се бе побрал целият живот на майка й.

— Казваше, че един от най-щастливите й спомени е меденият месец, който прекарала с баща ми в долината на Лоара — отвърна тя с усмивка. — Помолих един от клиентите си, който има лозя там, да разпръсне праха. Така всеки път, когато пием бутилка вино от тази година, ще си мисля за нея. Знам, че щеше да й хареса.

— Моят прах го пръснете на житно поле — обърна се Франи към Джей. — След като не мога да ям хляб до насита, докато съм жива, поне да знам, че ще бъда вътре в хляба, след като умра.

Джей я притисна до себе си.

— Стига приказки за смърт. За теб не знам, но аз имам намерение да живея още дълго.

Двамата бяха съвършената двойка — къдравата глава на Франи бе отпусната на рамото на Джей и бе трудно човек да си представи, че е имало време, когато са били просто добри приятели.

— Та в тази връзка, мислила ли си за сватбата? — попита Емерсън.

— Не е ли всяка крачка към олтара достатъчно трудна? — се бе пошегувала Стиви. Но тъжният й поглед бе издал истината. Преди няколко дни беше признала пред Емерсън, че най-голямата грешка в живота й била да откаже да се омъжи за Райън.

— Все още не сме обявили официално годежа си — напомни й Франи.

— Мама и Реджи се ожениха. Сега си имам двама татковци — похвали се Ейнзли, настанила се в скута на Реджи.

— Което означава, че ще трябва да се грижа за две прекрасни дами, вместо за една. — Реджи се пресегна към ръката на Емерсън и преплете пръсти с нейните. — Дължа всичко на баба ти. Двамата нямаше да се запознаем, ако не беше тя. Много съм й благодарен.

— Сбогом, бабо — Ейнзли погали урната. — Тя дали ме чува, като е чак на небето? — обърна се малката към майка си.

Емерсън усети как сълзи опариха очите й. Беше научила, че когато губиш близък човек, не преживяваш онези драматични моменти, които показват по филмите — четенето на откъси от Библията, приятели и роднини се стичат, за да ти изкажат съболезнованията си, а си представяш дребните неща — дума, жест, спомен, също като любимата чашка за чай на майка й, оставена на мивката в кухнята, познатия аромат на виолетки, който се носеше от дрешника, докато търсеше рокля, в която да кремират Марджъри.

— Не знам, миличка — призна тя. — Ако те чува, да знаеш, че в момента се усмихва.