Айлин Гоудж
Остани до мен (24)

Двадесет и трета глава

Стиви имаше чувството, че седмиците след ареста на Виктор Гонзалес и пълното оневиняване на Грант са някакъв сън. За няколко часа се оказа от другата страна на камерата и се опитваше да се спаси от репортери и телевизионни екипи — някои от тях колеги, с които бе работила години наред. Само защото бе ветеран в този бизнес, тя успя да се договори за интервюта, за да разкрие истината, като Кей Ел Ен Ей първи излъчиха сензацията, така че двамата с Грант не бяха въвлечени в истеричния водовъртеж на медийния интерес. Не й бе никак лесно да убеди баща си да се съгласи. Той все още се стесняваше, след като години наред бе живял в усамотение, но накрая тя успя да го убеди, че така е най-добре и за двамата. Щом интересът на публиката бе задоволен, те щяха да се прехвърлят на следващия скандал. А скандали имаше достатъчно и щом излезеше книгата на Кийт, Грант Тобин и Стиви Лайт щяха да бъдат забравени.

Животът й тъкмо започваше да се връща към рутината, с която тя бе свикнала, когато материал на шеста страница в „Ню Йорк пост“ привлече вниманието й една сутрин, докато седеше в нюзрума и оглеждаше статиите за нещо, което можеше да й бъде от полза.

„Искам да ви задам един най-обикновен въпрос. Кой шеф на студио, разделен с третата си съпруга, е бил забелязан да се натиска на благотворителен бал с една впечатляващо напомпана блондинка, асистентка на продуцент, за последно забелязана увиснала на ръката на документалист, носител на «Оскар»?“

Сърцето й препусна лудо. Можеше да става въпрос единствено за гаджето на Райън, реши тя. Коя друга отговаряше на това описание? А подобни намеци в повечето случаи се оказваха много по-достоверни от официалните материали, които се публикуваха. Имаше един — единствен начин да разбере истината — от Райън. Как обаче да го направи? Не можеше просто ей така да вдигне телефона и да попита най-небрежно: „О, между другото, вие, двамата, с Кимбърли още ли сте заедно?“ Щеше да покаже, че все още си пада по човека, когото се бе оставила да загуби.

Едва на следващата сутрин, след като цяла нощ се мята в леглото, откри възможност. Сякаш съдбата й помагаше, защото получиха сведения за Дилайла Джейкъбс, известна актриса като дете, станала водеща фигура в защита на дивите животни. Последният филм за Дилайла, сниман през 1999 година, когато е била в края на седемдесетте си години, е бил документален филм на „Нейшънъл Джиографик“, посветен на изключителния й живот, а продуцент и режисьор е бил самият Райън Коста.

Стиви прекара следващите двайсет минути на компютъра си, за да напише предложение до Лив за предаване, посветено на Дилайла. Благодарение на новопридобитата слава на Стиви, каналът се радваше на най-високия си рейтинг досега, затова Лив се държеше чудесно. Въпреки това Стиви не се изненада, когато получи отговора.

На кой идиот му пука за тъпата дъртачка? Няколко реда ще свършат работа.

Можеше да го направи през главата на Лив, но така само щеше да я ядоса и накрая тя щеше да превърне живота й в ад. Затова откри Лив в кабинета й и не я остави на мира, докато не получи разрешение да се заеме с материала. Няколко минути по-късно Стиви хукна да си осигури снимачен екип, доволна, че има основателна причина да интервюира бившето си гадже. Когато се изправеше пред него, щеше да й е значително по-лесно да открие какво става и дали има някакъв шанс да подновят връзката си.

За кратко дори си позволи да си представи какво би било. Щеше да се види с Райън, за да вечерят заедно в малкото бистро близо до студиото му, също както едно време. Тогава се чувстваха добре, бяха истински тандем, постигнал пълна хармония, също като опитни джаз музиканти си подаваха репликите, смееха се на свои лафове, които никой друг не разбираше. Любеха се прекрасно и дори сега имаше моменти, когато тя се будеше нощем и копнееше за него с желание, което не можеше да бъде задоволено. Най-хубавите й спомени идваха от приятните моменти — навика му всяка неделя да й донася кафе и вестник в леглото; вечерите, когато си поръчваха китайска храна и гледаха филм на дивиди; разходките по крайбрежието, когато времето бе хубаво, возеха се със свален гюрук, пътуваха без цел и посока и се наслаждаваха на слънцето и приятния бриз.

Възможно ли бе той отново да стане неин? Нима се надяваше напразно?

Когато звънна в „Ред гейт“, разбра, че Райън е извън града. Вместо лично интервю се налагаше да проведе с него разговор по телефона. Райън каза прекрасни неща за Дилайла, нарече я великолепна дама, която обичала повече четириногите, отколкото двуногите и накрая материалът се оказа много добър. Докато Стиви го редактираше, не спря да мисли колко делово разговаря той с нея. Беше повече от очевидно, че той е преживял връзката им и е продължил напред.

Бе изключително приятна изненада, когато той позвъни на следващия ден, за да я поздрави за материала. Тя беше в студиото на Ей Би Си, на снимачната площадка на хитовия им ситком „Дузината на Бейкър“, посветен на мащехата Франсин Бейкър и тринайсетте й деца, и се канеше да интервюира звездата, така че не можеше да си позволи дълъг разговор. Попита дали има възможност да се видят по-късно, след това съмненията я измъчваха през целия следобед. Дали той не се обади просто като колега, от добри чувства, или бе вложил още нещо?

Имаше пълното право да не желае да я чува и вижда повече. Тя бе единствената виновна за раздялата им, защото когато връзката им се задълбочи, тя се уплаши и се отдръпна. Нима любовта не бе най-огромният риск? Погледни само Джей и Франи, Емерсън и Реджи. Всяка бе скочила в неизвестното. Не всичко бе цветя и рози за тях, сигурно имаше моменти, когато животът на необвързани жени им липсваше. Нима не си заслужаваше да се откаже от тези дребни неприятности — като да не ти се налага никога да посегнеш към кутията с мляко и тя да се окаже празна, да четеш в леглото, доколкото късно ти се иска, и да надуеш оглушително хитовете на „АББА“, без никой да мърмори — след като можеше да се прибираш всяка вечер при онзи, когото обичаше най-много на този свят? С този човек можеше да говориш за всичко. Той щеше да ти разтрие гърба, когато се чувстваш прекалено уморена, щяхте да правите секс, щеше да ти повтаря най-искрено, че си невероятна, и то когато косата ти е сплескана или не си гримирана.

— Как мина интервюто? — попита Райън, когато тя му звънна.

— Супер, само че трябваше да включим пиукане на неприличните думи. — Обясни, че Джаки Рамон, звездата от „Дузината на Бейкър“ държи на мнението си по всички въпроси — от политика до защита на животните и никак не се притеснява да ги изрази. — Говорих и с някои от децата. Най-малкото, истинска прелест на екрана, се оказа невероятно келешче.

Той се изкиска.

— С други думи, най-обикновен работен ден.

— Ами ти? Какво правиш напоследък? — Стиви се опита да говори небрежно.

Райън й разказа за последния си проект, посветен на великия джаз саксофонист Джери Мълиган. Не спомена нито веднъж Кимбърли и намекът в „Пост“.

Тя, на свой ред, му разказа за последните новини около Грант и приятелите си.

— Значи Франи и Джей най-сетне се намериха? — отбеляза той. — Никак не съм изненадан. Те двамата бяха буквално създадени един за друг.

— Признавам, че така и не бях забелязала нищо — отвърна Стиви. — Затова пък сега ми се струва напълно естествено.

— На всяка цена да ги поздравиш от мен. И Ем. — Той замълча за миг, преди да добави шеговито. — След като всички се чифтосаха, ти оставаш самотна.

Стиви се зачуди какво ли влага той в тези думи и тъкмо се канеше да го попита дали двамата с Кимбърли са все още заедно, когато чу тихо пиукане и Райън каза:

— Опа. Някой ме търси по другата линия. — Помоли я да почака малко, след това се извини: — Налага се да проведа този разговор. Какво ще кажеш да се чуем пак?

Стиви реши да рискува, защото може би нямаше да има втори шанс.

— Искаш ли някой ден, другата седмица, да обядваме заедно?

— Става. Можем да се видим и утре преди обяд. — Говореше забързано и делово.

— Добре. — В този момент усети, че не й достига дъх.

— Какво ще кажеш за десет и половина в „Краус Нест“?

— Няма проблем. До утре.

След като затвори, Стиви имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне. Замисли се дали да не звънне на някоя от приятелките си, но какво можеше да каже? Просто щяха да похапнат набързо, нямаше да има обяснения в неугасваща любов. Освен това Джей, Франи и Емерсън вече не можеха да си приказват с нея часове наред, тъй като си имаха семейства. Както бе изтъкнал Райън, тя бе останала сама.

Завладяна от безпокойство, Стиви влезе в кухнята, за да потърси нещо да похапне. Отвори празните шкафове един по един и усети самотата още по-осезаемо. Откри единствено няколко консерви готова супа, наполовина изяден пакет царевичен чипс и кутия корнфлейкс. Хладилникът беше още по-тъжна гледка. Листата на салатата бяха завехнали, единственият морков се бе сгърчил от старост, а кофичката кисело мляко приличаше на опитите, които правеха в шести клас. Поне имаше завидни запаси от кафе, тъй като всяка сутрин се наливаше, за да може да се хвърли с нови сили и енергия в работата.

На следващата сутрин стана рано, за да вземе душ и да се облече. В дните, когато не заставаше пред камерата, си слагаше набързо червило и малко спирала, но днес отдели време и обърна специално внимание и на грима, и на лака за нокти. Подбра внимателно тоалета и най-сетне се спря на чифт сандали на висок ток с тънки каишки и на роклята, която най-добре подчертаваше фигурата й — кройка „прегърни ме“ с дълбоко деколте, което й придаваше великолепен вид, дори когато бе подпухнала и подута преди цикъл. Накрая си сложи висящи обеци, които щяха да се полюшват сексапилно, когато се наведеше да прошепне нещо на ухото на Райън.

Още щом влезе в „Краус Нест“ разбра, че дори да иска да говори за любов, трябва да крещи, защото заведението бе препълнено. Надеждата да накара Райън да ахне, когато я види, се стопи в мига, в който някакъв кретен се блъсна в нея, докато си проправяше път през тълпата, и разля коктейла „Блъди Мери“ върху роклята й. Тъкмо се опитваше да оправи пораженията със салфетка, когато забеляза, че пред нея е застанал някой. Беше Райън.

— Не е каквото си мислиш — започна тя, когато забеляза угрижения му поглед. След това се ухили доволно. — Въпреки че, ако искаме да се доберем до бара, може да се стигне и до кръвопролитие.

Погледна към касата, където измъчената сервитьорка подаваше поредните поръчки.

— Имам по-добра идея — подхвърли Райън. — Малко по-надолу има кафене. Какво ще кажеш да се преместим там?

Петнайсет минути по-късно се разхождаха боси по пясъка с плик понички и две чаши кафе. Стиви се бе увила в пуловера, който предвидливо носеше. Беше облачно и откъм океана прииждаше леден вятър, така че двамата бяха сами на плажа. Единствените други хора, с които се разминаха, бяха млада жена, която си разхождаше кучето, и старец с метален детектор, решил, че може да открие някоя изпаднала монета в пясъка. Навътре във водата се виждаха рибарски лодки, които прииждаха към сушата като призраци, изплували от мъглата.

— Как е Кимбърли? — осмели се да попита тя след малко, когато стана ясно, че той няма намерение да каже нито дума.

— С Ким се разделихме — съобщи равнодушно той. Сърцето й трепна радостно.

— Така ли? Съжалявам, че се е получило така — рече тя съчувствено, въпреки че едва сдържаше доволната си усмивка.

Той сви рамене.

— Случва се.

Стиви усети как искрицата надежда припламва. Сега вече Кимбърли и се струваше почти симпатична и тя благородно продължи:

— Стори ми се приятно момиче.

— Наистина е приятна.

Стиви не можеше да остави нещата така.

— Не си много разстроен.

— Нито пък тя. И двамата бяхме наясно, че връзката ни няма бъдеще — отвърна той и погледна към морето. Приличаше на съвременен Хийтклиф в дънки и блейзър върху винтидж тениска на „Мотли Крю“, с къдрици, подивели от морската влага. Единственото й желание бе да го хване за ръка и да го отведе у дома. Нима бе минала цяла година, откакто той я прегърна за последен път, откакто й каза, че я обича?

— Разбирам — кимна тя.

Той се обърна да я погледне, без да спира.

— С нас не беше така.

— Как така? — попита тя, сърцето й беше готово да изскочи.

— Не бях влюбен в Ким.

— Ясно. — Стиви потръпна и се запита дали говори в минало време, защото чувствата му вече са се променили.

— Ами ти, виждаш ли се с някого? — попита небрежно той.

— Не. — Няколкото срещи, на които излезе, така и не доведоха до нищо повече.

— Мислех си, че покрай цялата тази известност мъжете се тълпят пред вратата ти — усмихна се той.

— Имаше известен интерес — кимна тя и си спомни пороя от писма и имейли, които получи, след като заедно с Грант се появи в предаването на Опра. — Бяха все мъже, с които не би искала да говориш на парти, камо ли да излезеш на среща.

— В морето има още много риба — отвърна той.

— Не бих казала, че се опитвам да я уловя.

Той изви вежди.

— Не ми казвай, че си се отказала от мъжете.

— Има един мъж. Бивше гадже — събра смелост тя и го стрелна с поглед. — Само че не съм сигурна дали все още се интересува от мен.

— Говорила ли си с него? — подхвана играта Райън.

— Страх ме е — призна тя. — Знаеш ли, навремето, когато бяхме заедно, бях толкова задръстена, че не виждах онова, което ми беше под носа.

— Какво по-точно?

— Че съм напълно луда, ако не се омъжа за него.

Той спря рязко и стана сериозен.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Стиви?

— Че съм пълна глупачка, задето те изпуснах. — Очите й се напълниха със сълзи, не само заради студа. — След като те видях на „Оскар“-ите, не можах да спя цяла седмица. Имаш ли представа колко телевизионни канала има? Над сто. Имах чувството, че ако видя за пореден път рекламата за косачки, ще даря телевизора си.

— Ами ако върнем времето назад? — попита той, без да откъсва очи от лицето й.

Стиви си спомни колко много се притесняваше, когато трябваше да гледа Рут, но също така си припомни, че двете се бяха справили, макар и не най-успешно. Страховете й от брака и майчинството също бяха прекалени. Не ставаше въпрос за някоя лъскава статуетка, която се раздава като награда, а за гнездо, което да свиеш сламка по сламка.

В този момент осъзна, че иска втори шанс с Райън, че този път тя е тази, която трябва да направи първата стъпка. Повече нямаше да се дърпа, трябваше да направи смело първата крачка. Обзета от вдъхновение, тя помоли:

— Затвори очи.

— Защо? — Той я погледна с известно недоверие.

— Просто ги затвори.

След кратко колебание й се подчини.

— Нали няма да избягаш? — попита той.

— Ако имаш намерение да ми вярваш, най-добре започни веднага — заяви тя и се отдръпна. — Сега ги дръж затворени, докато не ти кажа, че можеш да ги отвориш.

— Добре, но се надявам изненадата да си я бива.

— Няма да съжаляваш, обещавам — провикна се тя и затича към прибоя.

След малко се провикна:

— Добре. Сега можеш да ги отвориш.

Отначало Райън не каза нищо. Остана загледан в огромните букви от мокър пясък.

— Не е много оригинално — каза тя, докато крачеше към него, — но не се сетих за нищо друго.

— Това някаква шега ли е? — попита той, когато намери сили да заговори.

— Не, но трябва да действаш бързо, защото приливът идва. — Докато говореше, вълните напредваха към пясъчните букви „ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕН“.

Райън остави чантата, която носеше, и тръгна към нея, прегърна я, притисна я до себе си и опря буза на главата й.

— Отговорът е да — отвърна той с предрезгавял глас.

— Много си бърз — прошепна тя, притиснала буза към гърдите му. — Няма ли поне да си помислиш?

Той се отдръпна ухилен.

— Да не би да мислиш, че съм бавен като някои други, които познавам?

— Съжалявам, че ми отне толкова време, но имам намерение да ти се реванширам, докато съм жива.

— Това означава ли и деца? — попита с надежда той.

Тя преглътна с усилие.

— Да.

— Значи говориш напълно сериозно.

— Не съм казала, че ще започнем веднага, но да — отвърна тя, припомнила си как държеше на ръце Рут. — Дори съм доста сръчна при сменянето на памперси, макар че това не ми е най-любимото занимание.

Райън поклати глава, учуден и развеселен.

— Честно да ти кажа, Стиви, не знам какво да мисля.

Тя се усмихна тайнствено.

— Дай ми едни петдесет години. Може би дотогава и двамата ще разберем.