Айлин Гоудж
Остани до мен (22)

Двадесет и първа глава

— Тишина на снимачната площадка! — провикна се Тод Остър през свити длани, за да го чуят само автомобилите, които профучаваха наблизо. Обърна се ухилен към Джей. — Открай време ми се иска да го кажа.

Бяха застанали на ъгъла на Парк авеню и Трийсет и девета улица и наблюдаваха екипа, нает да заснеме рекламата за спортния автомобил „Уосп“ на „Уручима мотърс“. „Уосп“ щеше да избръмчи през тунела на Парк авеню, част от шейсетсекундната реклама, чието излъчване щеше да започне през пролетта. Входът на тунела бе блокиран и режисьорът Дъг Чен се разправяше с шофьора на автомобила. Камерата бе на капака, за да заснеме навлизането в тунела.

За онези, които не бяха прекарвали нито един ден на снимачна площадка, помисли си Джей, всичко тук е невероятно вълнуващо. През повечето време всички висяха тук или там, докато екипът се подготвяше за снимките. Обикновено би дал мило и драго, за да не прекара деня на бюрото си, но лошото бе, че днес, неделя, бе единственият ден, в който успя да издейства разрешение да блокират тунела.

Джей погледна часовника си поне за десети път и се запита къде ли е Франи в момента. Не се бяха чували, откакто тя замина за Ел Ей, и нямаше представа дали тя не си е променила мнението и не се е отказала да скъса с Кийт. Представи си ги двамата в леглото и някакъв юмрук се стегна около сърцето му. През последните два дни се чувстваше като развалина, целият изтъкан от нерви, ругаеше глупостта си, че я бе пуснал да се качи на самолета, без да й признае какво изпитва към нея — че я обича по всички възможни начини, по които един мъж обича жена. Когато се върнеше, можеше да е прекалено късно; можеше да прецени, че Кийт е по-подходящ за нея. Защо да се свързва с мъж, които е разделен със съпругата си, след като можеше да има до себе си необременен мъж. Обърна се към Тод.

— Та разправях на Капински, че ако не получим бонус за тази работа, няма да се откажа и от едно хубавко намаление. — Тод прокара влюбено ръка по капака на спортния автомобил. Беше яркожълт, източен, с изчистени линии, които напомняха за класически корвет, колата, която бе привлякла забележителен интерес. Неколцина минувачи шеговито попитаха дали могат да направят тест драйв. — Леле, човече, помисли си само на колко места можеш да отидеш с това сладурче.

— Каниш се да заминаваш ли? — ухили се Джей.

— Няма такова нещо. Говоря ти за гаджета. — Откакто бе излязло решението за развода му, Тод непрекъснато дебнеше гаджета. — Жени — изсумтя той. — Все си мислех, че искат някой готин пич, от онези, които са готови да им масажират краката и да изхвърлят боклука. Знаеш ли какво изтърси последната, когато я заведох в апартамента си?

— Какво?

— Че не можела да излиза с мъж, чийто радиатор бил ръждясал.

— Заслужаваш си го, след като си го купил от магазин на Армията на спасението.

— Да не би да имах избор. След като Кристи ми задигна и последната пара, не можех и тостер да си купя.

— Защо ти е? Че ти всяка вечер си поръчваш храна.

— Смей се ти, смей се — отвърна добродушно Тод. — След няколко месеца, когато си на същия хал, няма да ти е никак смешно. — Както бе нагугушен в парката, обвил с длани чашка топло кафе, той приличаше на мечка, току-що събудена от зимен сън.

Джей усети как го обзема безпокойство, когато мислите му се насочиха към Вивиън. Не я бе виждал, откакто си тръгна от апартамента. Когато на следващия ден се върна, за да си събере нещата, тя не беше вкъщи. Намери бележка, в която бе написала да не си търси нов апартамент, защото щяла да се върне в Париж, този път завинаги. Джей реши, че става въпрос за няколко дни и отседна в хотела, близо до офиса си. Тази сутрин, когато й звънна, за да й каже, че ще мине и ще си вземе някои неща, тя не спомена нищо за заминаване. Дори му се стори неестествено весела.

— Аз поне нямам намерение да си поръчвам храна и да си купя ръждясал радиатор — пошегува се той, тъй като не искаше Тод да се досети какво го притеснява. — На мен ми дай китайски спагети.

— Виж, приятелю, знам какво ти е. — Тод стисна рамото му и го погледна угрижено. — Когато двамата е Кристи се разделихме, имах чувството, че някой ме е изритал в корема. С времето човек се оправя. Ако не бяха децата, щях да кажа, че това е най-доброто ми решение.

На Джей му се искаше да обясни, че Вивиън не е виновна за състоянието му в момента, че всичко е заради Франи, но тогава трябваше да дава дълги обяснения, затова отвърна простичко:

— Благодаря. Ще го запомня.

Още няколко часа снимаха, докато най-сетне прецениха, че резултатът е добър. Бе им отнело цял следобед да заснемат петнайсет секунди, но като цяло денят бе успешен. Джей отказа на Тод да излязат на вечеря и се отправи към апартамента си, за да си вземе някои неща. В таксито се опита отново да позвъни на Франи на мобилния й телефон, но попадна на гласова поща. По дяволите. Защо не му се обаждаше? Да не би да бе същото както с Кийт — сигурно бе решила лично да му съобщи лошата новина.

Когато влезе в апартамента си, продължаваше да мисли за Франи и остана шокиран, като забеляза, че холът блести от светлината на свещи, а масата в трапезарията е сложена за двама. Вивиън бе в кухнята, облечена в домашен халат, който подчертаваше стройната й фигура и довършваше вечерята.

Тя вдигна поглед и му се усмихна.

— Изненада.

— Наистина изненада — отвърна равнодушно Джей.

— Нали не си вечерял? — Тя посочи горещото печено, което току-що бе извадила от фурната. — Всичко е готово. Само да затопля соса.

Сърцето му се сви.

— Вив…

— Мама ми каза рецептата — продължи тя бързо, без да му даде възможност да довърши. — Знам колко много обичаш телешко печено.

— Изглежда добре — отбеляза той, без какъвто и да е ентусиазъм.

— Много се радвам да те видя. Чувствах се толкова самотна без теб през последните дни. — Тя остави лъжицата, с която бъркаше нещо на котлона, и го погледна многозначително с характерния й поглед, благодарение на който изглеждаше и уязвима, и прелъстителна. Може и да си бе изплакала очите, но в момента имаше мисия и си бе наумила да я постигне, а по очертанията на тялото, съвсем ясни под халата, той веднага позна каква е целта й.

Малцина мъже биха устояли на чара й. Чарът на Вивиън бе не само в красотата й, ами и в сексуалността, която бликаше от нея като огън. Дори сега, когато я наблюдаваше с безразличие, веднага забеляза колко е прелъстителна, колко изящни са извивките на тялото й под халата, как косата й блести на светлината, докато шета из кухнята. Едно време веднага би се поддал на тази прелест. Всеки път, когато тя се върнеше след дълго отсъствие, той не спираше да се пита защо си хаби силите заради жена, чиято единствена цел е да колекционира мъжки сърца по същия начин, по който други колекционират бижута, а тя успяваше да го свали отново и въртележката започваше за пореден път. Този път нямаше да позволи да се случи. Беше му писнало.

— Не трябваше да полагаш толкова старание — рече съвсем искрено той.

— Нищо подобно — отвърна небрежно тя и се наведе, за да извади франзела от фурната. — След като непрекъснато се храниш на ресторант, знам, че ще ти бъде приятно да похапнеш топла, домашно сготвена храна.

— Не говорех за това. — Гласът му омекна. Забеляза колко старание е вложила. Въпреки това продължи: — Вив, не мога да остана. Не е редно нито за теб, нито за мен. Не ти трябва съпруг, който няма да отдава цялото си сърце и душа на този брак. А и ти ясно показа, че при теб е същото. — В момент тя изглеждаше самотна и уплашена. Само че това нямаше нищо общо с любовта.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не говориш сериозно. Разстроен си заради мен.

— Наистина бях разстроен, но ми мина — отвърна той. — Имах време да помисля и разбрах, че с брака ни е било свършено още преди да ми изневериш. Знаел съм го дълбоко в себе си, през всички месеци, когато те нямаше.

— Не е така, мили! Не е вярно! — Лъжицата издрънча на плота и тя протегна ръка в неизказана молба.

— За мен е вярно — отвърна тихо той.

— Заради Франи е, нали? Бил си при нея през всичкото време. — Гласът на Вивиън се надигна, остър и писклив.

Той не отговори, остави мълчанието да запълни неяснотите.

Вив присви очи.

— Значи не съм единствената, която е изневерила.

— Не е същото.

— Защо, да не би защото я обичаш? — Устата й се разкриви, когато изсъска последните думи. — Защото двамата имате бебе ли?

— Нищо не се бе случило преди… — Така и не довърши изречението.

— Сигурна съм, че тя доста се е постарала — продължи тя с горчивина. — Сигурно е висяла тук всеки ден, за да ти напомня какво може да ти даде. — Дори в гнева си Вивиън изглеждаше великолепна, кожата й поруменя, очите й искряха, прекрасно диво създание. — Само че тя е побързала да забрави, че нямаше да има бебе, ако не бях аз. Направих го, защото исках да е щастлива, не за да й дам възможност да ми открадне съпруга!

— Каквито и да са били мотивите ти, направи нещо добро. — Единствената безкористна постъпка на Вивиън. Той покри ръката й със своята, за да й покаже, че каквото и друго да бе направила, той щеше да й е благодарен.

— Исках да разбере, че и аз мога да й бъде приятелка. — Очите й се напълниха със сълзи и отново заблестяха. Джей едва сега си даде сметка, че макар Вив да излизаше непрекъснато, тя имаше много малко истински приятели, нито една жена, единствено гейове, които бяха привлечени към нея като мухи на мед.

— Тя винаги те е харесвала — настоя той.

— Но не както теб, Ем и Стиви. Старае се заради теб, но не е същото — продължи тя с приглушен глас. Тиганът на котлона пукаше и от него започваше да се вдига черен дим и да обгръща тъжното й лице. — Така и не ми прости заради Брайън.

— От онова, което ми каза, няма защо да ти прощава. — Освен това се бе случило много отдавна. Какъв бе смисълът да повдига този въпрос? Нещо в изражението й го накара да попита: — Има ли нещо повече от онова, което Франи знае?

— За какво намекваш? — попита Вивиън. Забеляза как тя изпъна гръб и усети, че крие нещо. Веднага се досети. Присви очи.

— Чукала си се с него, нали?

— Сега пък излезе, че спя с всеки мъж, когото срещна — изсъска тя.

— Отговори на въпроса ми?

— Добре де, да! Спала съм с него! — изкрещя тя и вдигна отчаяно ръце. — Той ме последва до Париж. Каза ми, че между тях с Франи всичко е приключило. Аз какво да си помисля?

Едва сега разбра защо проявяваше толкова търпение към Франи и я заливаше с жестове и подаръци. Просто се бе опитвала да оправи старата си грешка.

— Не е трябвало да забравяш, че Франи ти беше приятелка — отвърна той, завладян от презрение към жената, която някога бе обичал. — Каквото и да ти е казал той, си знаела, че тя ще бъде наранена. Затова не си й казала.

— Случи се един — единствен път! След това му заявих, че повече не можем да се виждаме.

— Значи за теб не е означавал нищо, така ли? — попита той, повтаряйки нейните думи, казани преди няколко вечери.

Тя се опита да обясни.

— Случилото се с Клод беше различно… Не бях на себе си.

— Грешиш. — Чу думите, които майка му обичаше да повтаря: „Леопардът никога не си променя петната“. — Винаги си била вярна на себе си, Вив. Грешката ми беше, че повярвах, че можеш да се промениш. — Не изчака обърканите й обяснения, погледна за последно вечерята, която бе приготвила, и се обърна към вратата. — Благодаря, но май вече нямам апетит.

 

 

Докато седеше в таксито, на път към къщи от летището, Франи се взираше през прозореца, замъглен от проливния дъжд, потънала в мисли. Добре, че Рут спа през повечето време, така че тя можа да размисли над случилото се през последните дни, тъй като нищо не се бе получило по начина, по който очакваше. Сега наблюдаваше дъщеря си, отпусната в столчето за автомобил, и изпита завист към невинността й. На Рут не й се налагаше да се тревожи за нищо, не познаваше мъката, когато си принудена да причиниш на някого болка. Дори не трябваше да се пита дали мечтите й ще се сбъднат… или просто ще рухнат.

Франи се опита да събере кураж, за да съобщи на Джей. Той й беше оставил няколко съобщения, но тя така и не му отговори. Имаше да му разказва толкова много, ала в момента, както бе изтощена от пътуването, все още със силен махмурлук, не беше сигурна дали ще успее да говори смислено, нито пък да понесе онова, което той щеше да й каже. Най-сетне се стегна, но прецени, че засега е най-добре да си мълчи. Щеше да има достатъчно време, за да проведат разговора.

 

 

— И като си помисля, че оставих слънчева Калифорния заради това време — измърмори Франи.

Джей погледна през прозореца на офиса си към проливния дъжд навън.

— Как мина пътуването? — попита той небрежно, доколкото можа.

— Спокойно. Рут спа през повечето време. Стюардесите не можеха да повярват, че е толкова добричка. Де да бяха видели изпълненията й онзи ден. — Не спомена и дума за Кийт. — Горката Стиви. Сигурно вече си е записала час за стерилизация. — Обясни как Рут отказала бутилката, която била оставила на Стиви, как плакала с пълно гърло, докато Франи не се появила, за да я накърми. — Дано не сме създали чудовище. Кой знае докъде ще стигнем. Ще й купим колело, а тя ще ревне за ферари. Или пък ще хване феята на зъбките за заложница.

Джей се разсмя.

— Поне за момента феята на зъбките е в безопасност. Имаме още няколко години дотогава. — Молеше се да има възможност да гледа как Рут расте през тези години.

— Лесно ти е да го кажеш. Нали не си до нея, когато се разпищи.

Знаеше, че тя само се закача, въпреки това се запита дали няма да си остане татко от разстояние. Едва се сдържа да не попита направо какво става с Кийт. Въздържа се единствено защото се страхуваше от отговора. Ами ако новините бяха лоши? Така поне щеше да има надежда още малко. Вместо това попита дали може да се отбие след работа, а когато Франи отказа, защото била изтощена и го помоли да намине следващата вечер, той се постара да не прибързва с изводите.

Следващият ден се оказа най-дългият в живота му. Господин Уручима пристигна от Япония неочаквано и настоя да заведе Джей и целия му екип на вечеря. Не можеше да откаже, затова звънна на Франи и я предупреди да не го чака. Цяла вечер, както и на следващия ден, той си вършеше работата като робот и не спря да мисли за нея. Привечер в четвъртък усети, че има нужда от силна напитка, за да се подготви за лошата новина, която бе сигурен, че го очаква, затова се остави Тод да го убеди да отскочат до „Шонесис“ и да пийнат по една бира след работа.

Четирийсет минути по-късно, той бе пред вратата на Франи и си отвори с ключа, който тя му даде, след като Рут се роди. Когато влезе, я завари на канапето в хола, кърмеше Рут и му се стори невероятно сексапилна с разкопчаната блуза и къдрици, плиснали върху налетите гърди. Бавно разкопча и свали палтото си, докато се опитваше да овладее ерекцията си, преди да прекрачи към нея и да я целуне по бузата.

— Струва ми се, че вече се е възстановила след изпитанието — отбеляза той и погали с пръст почти плешивата главица на Рут.

Франи изви очи.

— Да не би да си въобразяваш, че изпитанието е било за нея?

— За Кийт ли намекваш? — Джей се отпусна до Франи, а сърцето му бе готово да изскочи всеки миг.

Тя кимна и премести Рут на другата си гърда.

— Само ще ти кажа, че дори да се напиеш не помага.

— Леле — усмихна се той със съчувствие. Франи не понасяше добре алкохол.

— Наложи се да ме закара до Стиви — обясни тя. — Опитай се да се разделиш с някого, когато си на градус. Все едно, че му говорих на фарси^[1].

— Наистина ли му го каза? Разделихте ли се? — Може би само е имала намерение, каза си той, след това е променила решението си, ако Кийт се е държал геройски.

— Аз… — започна тя, но Рут изплака и Франи се изправи, за да я изчака да се оригне. Докато крачеше напред — назад и галеше бебето по гърба, Джей откри колко прави са били хората, когато са казали, че „напрежението убива“.

Рут се оригна шумно и Франи се скри в съседната стая, за да я преоблече и да я сложи да си легне. Имаше чувството, че са минали не минути, а часове, докато тя се върне при него, зачервена, с разрошена коса, изглежда, дори не бе забелязала, че горните две копчета от блузата й са разкопчани. Той се замисли за всички възможности, които бяха изпуснали през годините, как си бяха разказвали вицове и се бяха доверявали един на друг, като през всичкото това време са могли да се любят. Как бе възможно никога да не забележи колко е сексапилна.

Въпреки това му бе трудно да се пречупи. Усети как го тегли към познатото, към сигурното, когато Франи се тръшна до него на канапето и вдигна крака в скута му. Той си каза, че най-лесно би било да вървят постарому. Нямаше да рискуват раздяла, нямаше да поемат по път, от който връщане нямаше. Нямаше да се налага да се питат какво предстои. Вече знаеха.

Джей прочисти гърло.

— Казвай.

Франи срещна погледа му и по изражението й разбра, че и тя, също като него, е уплашена.

— Първо ти — настоя тя.

Той я погледна учуден, тъй като не бе сигурен какво очаква да чуе. След това разбра.

— Питаш дали не съм променил намеренията си към Вив ли?

— Променил ли си ги? — погледна го тя, без да крие тревогата си.

Джей поклати глава.

— Няма начин. Всичко приключи. — Замисли се дали да не й разкаже за последното признание на Вив, но прецени, че няма нужда Франи да научава.

Тя затвори очи и притисна ръка към сърцето си, сякаш отправяше безмълвна благодарност към боговете. Когато ги отвори отново, се усмихваше.

— Добре, мой ред е. Така, вече не съм сгодена. Беше, меко казано, неприятно, но Кийт го прие добре, а аз най-сетне изтрезнях достатъчно, за да му кажа. Струва ми се, че изпадна в шок.

Джей едва се сдържа да не се ухили.

— Нали не съжаляваш?

— Чувствам се ужасно от онова, което му причиних.

— Но нали не съжаляваш?

Франи се ококори, когато разбра какво я пита той и се дръпна рязко, след което сви колене към гърдите си.

— Нали не мислиш, че… о, Джей… не, разбира се, че не съжалявам.

— Което ще рече, че няма да ми избягаш. — Той се ухили широко, посегна към ръката й и я притисна до устата си, след което разтвори пръстите й и ги целуна един по един.

Тя изглеждаше колкото щастлива, толкова и объркана.

— Има нещо, което ме притеснява. Как от най-добри приятели ще станем любовници? Няма да ми бъде никак приятно, ако започнем да се смущаваме един от друг. — Стисна пръстите му. — Не искам да изгубим онова, което съществува помежду ни.

— Няма, може само да стане по-хубаво.

Въпреки окуражителните му думи, тревогата по лицето й не се скри.

— Винаги сме си казвали, че умеем да четем мислите си. Знаеш, че не е шега. През повечето време наистина е така.

— Франи, тревожиш се за…

— Добре — прекъсна го тя. — Кажи за какво мисля в момента? — Тя затвори очи.

Джей се канеше да каже нещо шеговито, но тя му се стори толкова сериозна, както бе стиснала очи, че той премълча и изрече онова, което му бе на сърцето.

— Мислиш, че сме семейство — ти, аз и Рут. Ние бяхме семейство още преди Рут, просто не го знаехме. — Тя отвори очи и по устните й трепна усмивка. — Бих казал, че раждането й не е случайност. Според мен е било писано да стане така. Господ ни подсказва да престанем да се колебаем и да приемем нещата по-смело.

— Топло, доста топло — отвърна тя.

— Ами сега? — Привлече я до себе си и приглади косата й.

— Още малко по-топло и ще ме накараш да изтичам за пожарогасителя. — Сгуши се до него и отпусна глава на рамото му.

Той повдигна брадичката й с пръст.

— Добре, твой ред е. Кажи аз какво мисля — прошепна той и се наведе да я целуне.

Тя стисна отново очи, притисна върховете на пръстите си към слепоочията си и се намръщи шеговито, за да покаже как се съсредоточава.

— Виждам легло с двама в него.

— Голи ли са?

— Така ми се струва. Картината е малко неясна. Не съм сигурна.

— Ще те насоча. — Целуна я отново, този път по-настойчиво.

Няколко минути по-късно, двамата бяха на пода, дрехите им се търкаляха около тях. Джей продължаваше да смъква дънките си, когато Рут изплака. Франи изруга и седна.

— Кълна се, че го прави, за да ме дразни. Ако съм пред телевизора и се тъпча с шоколад, ще спи, без да помръдне.

— Нищо. Аз мога да почакам — успокои я той.

— Аз обаче не съм сигурна, че мога.

Тя се намръщи и намъкна дънките.

— Защо бързаш толкова. Нощта е пред нас.

— Престани да проявяваш толкова разбиране за всичко. До теб изглеждам нервна и нетърпелива — разсмя се тя.

Той се усмихна и отметна къдрица от челото й.

— Защо са приятелите?