Айлин Гоудж
Остани до мен (11)

Десета глава

— Пак ли си легна късно? — Тод Остър надникна в кабинета на Джей, преди да си тръгне.

Джей вдигна поглед от чертожната дъска и с огромно учудване забеляза, че вече се е стъмнило. Бе така погълнат от работата си, че дори не бе разбрал кога е мръкнало. Потри лице с длан, мигна, за да се избистри погледът му и брадатото лице на Тод доби ясни очертания.

— Проклетият дизайн е виновен — оправда се той. — Нещо не е съвсем наред, но така и не успявам да разбера какво точно.

Тод се приближи и надникна над рамото му.

— Прилича на кутия бонбони, няма нищо общо с кутия корнфлейкс. — Перна закачливо Джей по рамото. — Или губиш усета си, или ти трябва малко почивка. Като те знам какво представляваш, готов съм да се обзаложа, че е второто.

Когато Джей се прехвърли от „Саачи енд Саачи“ в по-малката, но много по-амбициозна агенция „Бек енд Блустайн“, той покани Тод да стане част от дизайнерския му екип. Бяха се сработили добре и за Джей се бе превърнал в безценна част от екипа. Освен това Тод бе един от най-добрите му приятели, единственият, който се осмеляваше да му каже истината в очите, когато се натъкнеше на трудности; от него можеше да очаква както съпричастност, така и бърз ритник отзад, ако се налагаше.

— Чак толкова ли е зле? — Джей погледна скицата, една от идеите, над които работеха за поръчката на „Хедърланд Милс“.

— Можеше да е по-зле — сви рамене Тод. — Какво ще кажеш да те черпя едно. Струва ми се, че ще ти дойде добре.

— Недей. Трябва да се прибера. — На Джей щеше да му е много приятно да се отбие в „Шонесис“, но и без това беше закъснял.

— Остава за някой друг път. Хайде, тръгваме заедно. — Преди Джей да започне да протестира, Тод дръпна сакото му от облегалката на стола и му го подаде.

— Добре де, разбрах. — Джей се изправи и изпъна гръб, за да се раздвижи.

Двамата с Тод се качиха в асансьора. Прекосяваха фоайето, когато Тод подхвърли небрежно:

— Как вървят нещата у вас?

— Добре. Караме го от ден за ден — отвърна равнодушно Джей.

— Имам чувството, че този лаф го е измислило дружеството на анонимните алкохолици. Да не би да си започнал да пиеш? — По брадатото лице на Тод плъзна усмивка.

— И това е възможност — отвърна Джей.

— Кажи, добре ли си наистина? — Тод нямаше намерение да го остави на мира току-така. — Не се обиждай, приятел, но напоследък хич те няма. Ако мога да помогна с нещо…

— Добре съм, честно — отвърна Джей по-остро, отколкото възнамеряваше. — Нещата не са блестящи, но можеше да бъде много по-зле — добави той, въпреки че гласът в главата му се обади подло: „Нима? Накъде по-зле?“

— Да, можехте да стигнете до развод — измърмори Тод, присетил се за собствените си проблеми. — По дяволите, ако не бяха децата… — замълча и погледна смутено приятеля си. — Извинявай. Много съм тъп.

— Няма нищо. Не е нужно да стъпваш на пръсти около мен. — Джей предпочиташе хората да допускат по някой гаф от време на време, вместо да внимават за всяка изречена дума от страх, че ще му напомнят за преживяната загуба.

Като че ли можеше да забрави.

Минаха през въртящата се стъклена врата и излязоха на тротоара, където ги лъхна тежък топъл въздух. Градът ставаше задушен през август. Досега трябваше да е свикнал, но дори след толкова много години, свежият въздух с аромат на прясно окосена трева му липсваше всеки път, когато усетеше миризмата на изгорели газове.

— Чао, приятелю. — Тод перна Джей по рамото и тръгна.

Джей остана на мястото си за момент, докато наблюдаваше как приятелят му крачи по Трето авеню. Почти завиждаше на Тод, че се прибира в полуобзаведената си самостоятелна квартира. Тод може да се цупи и да се отдава на нещастието си колкото си иска, на него не му се налагаше да се прави на весел заради съпругата си. Даже и тази вечер отново да си поръчаше храна по телефона, поне щеше да я изяде на спокойствие, без да му се свива сърцето.

Джей усети как го бодва чувство за вина и реши, че ще бъде още по-търпелив с Вивиън.

Беше му безкрайно трудно да й разказва как е прекарал деня си, докато тя седеше като зомби и почти не реагираше. Дори антидепресантите, които пиеше, не й действаха. Спеше почти през целия ден и бе свалила толкова много килограми, че бе страшно да я погледне човек. Още по-притеснително беше, че изобщо нямаше желание да излиза и да се среща с хора. Когато той предложи да се съберат с приятели, с надеждата това да я поразвесели, тя само поклати глава и заяви, че не й се ходи никъде.

Независимо от всичко, от време навреме той се дразнеше и се налагаше да си напомня, че на нея й е по-трудно, отколкото на него. Той не бе носил бебето им в утробата си цели девет месеца.

Имаше нещо, за което никой от тях не проговаряше: че той чака друго бебе.

При мисълта за Франи отново усети чувство на вина. Напоследък се беше отдръпнал от нея. Причината бе, че Вивиън щеше да понесе прекалено болезнено всеки миг, прекаран с нея. Франи им беше на гости няколко пъти и обстановката бе толкова напрегната, че тя си тръгваше бързо. Знаеше, че Франи се стараеше да не приема подобно отношение лично, но как да не се почувства отблъсната? За няколко седмици бе престанала да бъде част от семейството и се бе превърнала в презрян парий.

Искаше му се по някакъв начин да й се реваншира, но нямаше представа как. Чувстваше се толкова изтерзан и нещастен, че бе готов да рухне.

Взе такси и слезе на ъгъла на Бродуей и Двайсет и пета. Когато приближи сградата и вдигна поглед, остана приятно изненадан, че лампите в апартамента им светят. Сигурно Вивиън бе станала и шеташе. Това бе добър знак.

Щом влезе, се провикна с по-ведър глас от обикновено:

— Вив! Прибрах се! Отговор не последва.

Влезе в спалнята и завари наполовина пълен куфар, отворен върху леглото. Впи поглед в него, тъй като нямаше представа какво става, докато Вивиън не се показа от дрешника, стиснала купчина панталони.

— Джей… — Поколеба се, след това по лицето й се изписа чувство на вина.

— Какво става? — посочи той куфара.

— Моля те, не ми се сърди — отвърна тя с изтънял глас. — Заради мама е. Тя настоява да отида.

— Защо не си ми казала нищо?

— Едва днес разбрах. Тя ми беше резервирала билет.

— Можеше да ми кажеш — сопна се той.

— Страхувах се, че ще се опиташ да ме разубедиш. — Очите й се напълниха със сълзи. Вивиън се отпусна на леглото, дори не остави дрехите и те се плъзнаха на пода. — Не издържам повече. Ако не замина, просто… наистина не знам какво ще стане.

Стори му се толкова разстроена, че сърцето му се сви, въпреки че бе ядосан. Пристъпи към нея.

— И реши, че няма да проявя разбиране ли? Чак толкова ли съм безчувствен?

— Разбира се, че не си. — Тя отпусна глава в ръцете си, после притисна слепоочия, сякаш я болеше глава. — Просто и двамата… и двамата ни боли. Като сме заедно, се чувстваме още по-зле.

— Много ми е трудно, защото непрекъснато ме държиш настрани.

— Знам. Вината не е твоя. — Тя вдигна към него зачервените си очи. Беше пребледняла, скулите й изпъкваха повече отпреди. — Не разбираш ли? Не можеш нищо да направиш. Самият ти си прекалено съпричастен с цялата болка. — Въздъхна. — Мама е права. Време е да се прибера у дома.

— Мислех, че това е домът ти.

— Моля те, Джей, и без това ми е безкрайно трудно.

Той остана загледан в нея дълго и се запита дали неговите чувства не са я тласнали към тази постъпка. Нямаше никакъв смисъл да се карат. Тя вече бе взела решение. Той изпусна дълго сдържания въздух и се отпусна до нея на леглото.

— За колко време заминаваш?

Слабите й рамене се повдигаха бързо.

— Докато се почувствам по-добре. Докато намеря причина, за да ставам сутрин.

— Имам по-добра идея — подхвърли той, решил да рискува. — Какво ще кажеш да си взема отпуск? Можем да отскочим до Гърция, както бяхме говорили. Ще ти бъде приятно, нали?

Тя се разплака и устата й се разкриви. Джей се пресегна и избърса сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Миличка, знам, че беше трудно, но като обърнеш гръб на всичко, няма да постигнеш нищо. Имаме нужда един от друг.

Тя поклати глава.

— Ти нямаш нужда от мен, не и докато съм в това състояние. Знам какво си мислиш, че е време да се стегна. Личи по очите ти. Просто не мога, Джей. Опитвах, наистина опитвах и с всеки ден ми е все по-трудно, защото виждам, че за теб животът продължава.

Сърцето му се сви, понеже знаеше, че тя казва истината. Въпреки това й напомни:

— Аз също изгубих дете.

— Но ще имаш детето на Франи. — Тя се изсмя горчиво. — Господи, като си помисля колко арогантна бях! Въобразявах си, че ще бъдем едно голямо семейство. Ти, аз, Франи и децата. — Очите й, безжизнени толкова дълго, сега блестяха като факли.

— Никой не можеше да предвиди подобно нещо — отвърна той.

— Имам чувството, че това ми е наказанието — продължи тя, сякаш не го бе чула.

— Защото бе добра приятелка на Франи ли? — Не разбираше накъде бие с тези приказки.

— Да, много добра приятелка, няма що.

Горчивината, с която говореше, го накара да попита:

— Вив, има ли нещо, което криеш от мен?

Тя се изправи рязко.

— Трябва да тръгвам. Ще си изпусна полета. — Натъпка бързо дрехите и дръпна ципа на куфара.

Той я изпрати до вратата, като през всичкото време имаше чувството, че участва в пиеса, без да знае репликите си. Колко много му се искаше да й каже: „Не заминавай. Обичам те. Ще ми липсваш.“ Само че думите не идваха. Единственото, което успя да изрече бе:

— Обади ми се, когато пристигнеш.

Сигурно изглеждаше напълно отчаян, защото тя го погали по бузата.

— Не се натъжавай, cheri. Така е най-добре. Няма много да ти липсвам, след като замина.

Едва като вратата се хлопна, той разбра какво се е опитвала да му каже. Но в известен смисъл тя вече го бе напуснала.

 

 

През следващите седмици основната цел на Франи бе да не позволи на Джей да прекарва всеки час от деня си в работа или мрачни мисли, затворен в апартамента. През уикендите, когато времето беше хубаво, двамата ходеха на дълги разходки, спираха на приятни места, обикаляха магазините или похапваха навън. Ако валеше, ходеха на кино или в някой музей. Когато дойде време да отиде на ежемесечния си преглед, тя настоя Джей да я придружи.

Когато чу сърдечния ритъм на бебето за пръв път, очите му се озариха и по лицето му плъзна широка усмивка. Това бе първата истинска усмивка от седмици и тя много се зарадва. Старият приятел, който и бе липсвал толкова много, постепенно се връщаше при нея в света на живите.

— Как издържаш, без да знаеш? — попита я той, когато си тръгваха от кабинета на лекаря. Все още не можеше да проумее, че тя не желае да научи предварително пола на бебето.

— Не трябва ли да останат поне няколко тайни в този живот? — попита го тя и отпусна ръка на корема си; имаше чувството, че в момента бебето им танцува мамбо. — Така или иначе, скоро ще разберем.

— Обещай ми едно. Ако е момче, да не го кръщаваш на чичо си Моше.

Тя се ухили.

— Защо не? Открай време харесвам чичо Моше.

— Не знам как ще го обясниш на детето ни, когато го спукат от майтап в училище.

Франи го хвана под ръка, докато се разхождаха по Медисън авеню.

— Какво ще кажеш да почерпиш бременната с един обяд?

— Дадено. Какво ти се похапва?

— Каквото и да е, стига да е в голямо количество. Умирам от глад.

Франи прие за добър знак факта, че той не настоя да се върне на работа и дори не се сети да погледне часовника си. Това бе значителен напредък. Или това, или се стараеше да навакса за всички посещения при лекаря, които бе пропуснал. Беше му повтаряла много пъти, че е голямо момиче и не очаква той да й държи ръката през цялата бременност, но знаеше, че се чувства виновен, задето не е бил до нея.

Повървяха още малко, преди да влязат в „Льо Пен котидиен“, където дори намериха маса за двама. Сервитьорката им донесе кошничка с хрупкав хляб, още топъл, току-що изваден от фурната, и Франи му се нахвърли така, сякаш не бе яла една седмица.

— Изобщо не трябва да посягам към подобни неща — заяви тя, докато мажеше с масло трета филия. — Доктор Стайн ще ме премери следващия път.

— Сега се храниш за двама — напомни й Джей.

— По-скоро като за трима. Ако не знаех, че бебето е едно, можех да се закълна, че ще бъдат близнаци. — Щом забеляза, че по лицето на Джей премина облак, тя стисна ръката му и заговори нежно: — Знам, че не е като при Стивън. Не очаквам да си толкова развълнуван както преди.

Джей успя да се овладее и й се усмихна.

— Ако искаш вярвай, но когато детето се роди, ще сложа край на пурите.

— Ти не пушиш — напомни му тя.

— А ти не ме разбра.

— Обясни ми.

— Имам намерение да бъда от бащите, които не се отделят от децата си.

На Франи й стана безкрайно приятно, когато си представи Джей с раничка за бебе на гърдите, а пухкавата главица на детето се подава отвътре. В следващия миг се сети за Кийт.

— След като така и така повдигнахме въпроса, има нещо, което трябва да ти кажа — започна тя и в същия момент се почувства много неловко. — Ние с Кийт… ами май ще се преместя в Ел Ей.

Джей мигна и се облегна назад.

— Значи всичко е официално.

— Още не — успокои го тя. — Но ми се струва, че той е готов да ми предложи.

— Ами… браво, чудесно. Много се радвам за теб. — Въпреки това му пролича, че се натъжи.

— Не бързай с шампанското. Той не ми е предложил, а аз не съм приела.

„Защо казваше тези неща? Щеше да е истинска лудост, ако не се омъжи за Кийт.“

— Обичаш ли го? — погледът на Джей задържа нейния и тя усети как стомахът й нервно потръпва.

— Напоследък не съм сигурна дали чувствата ми са продиктувани от сърцето, или от хормоните. — Знаеше само, че през последните няколко седмици се чувстваше объркана, докато преди бе деветдесет и девет процента сигурна в Кийт. Дали Джей не беше причината? Двамата прекарваха много време заедно. Мисълта я притисна и тя се опита да я изтласка от съзнанието си. — Ще разбера повече, когато се видя с него. Казах ли ти, че ще замина при Кийт за рождения си ден?

— Лекарят разреши ли ти да пътуваш? — притесни се Джей.

— Нали го чу? Напълно здрава съм. Да не говорим, че съм заприличала на слоница — добави тя с усмивка и погледна корема си.

— Винаги има риск — намръщи се той. Франи знаеше, че си мисли за бебето, което бе загубил.

— Не е нужно да ходя; ако ще си по-спокоен, мога да остана. — Думите сами й се изплъзнаха и тя бе готова да се ритне. В какво, за бога, се забъркваше? Двамата с Кийт планираха тази среща от седмици.

— Не, разбира се. — Джей изпъна рамене и се насили да се усмихне. — Няма да си променяш плановете заради тъпите ми страхове. — Той посегна към ръката й, поднесе я към устните си и я целуна с много обич. Колкото и да бе невинна целувката, тя я накара да потръпне. Франи се отдръпна объркана.

Какво ставаше? Защо се чувстваше по този начин?

Постара се да се държи така, сякаш нищо необичайно не се беше случило, сякаш слънцето, което се вмъкваше през прозорците, не превръщаше косата му в течно злато. Как бе възможно никога досега да не бе забелязала колко изразителни ръце има, нито пък как очите му се сбръчкваха в ъгълчетата, когато се смееше? Сякаш приятелят, към когото не бе изпитвала нищо друго, освен най-невинна обич през всичките тези години, се бе превърнал в напълно непознат. С този нов човек тя се притесняваше, все едно бяха на първа среща, да не би да лъха на лук или да не би да има маруля между зъбите.

— Какво ще кажеш да походим, за да ни се слегне храната? — предложи тя, след като се наобядваха и станаха. Каза си, че ако се преструва, че всичко е наред, тази временна лудост ще изчезне от само себе си.

Тръгнаха към Сентрал Парк, от който ги деляха няколко пресечки. Франи си спомни, че майка й ги водеше двамата с Боби в парка през лятото. Возеха се на влака от Книгс Хайуей чак до Петдесет и седма улица, което им отнемаше почти час и половина. Щом пристигнеха в парка, тя избираше някое сенчесто място, просваше одеяло на тревата и тримата сядаха, за да похапнат. Сентрал Парк беше за всички, обясняваше тя по такъв начин, че ставаше ясно, че има същото право да е тук колкото и богатите дами, чиито дрехи коригираше в „Бъргдорфс“. Сега, докато се разхождаше под дърветата, на Франи й стана невероятно приятно, че около нея е пълно с туристи, майки с колички, дори бездомници в парцаливи дрехи.

Двамата повървяха, докато Франи се измори, след това се настаниха на една пейка пред езерцето с лодките, където патиците се гмуркаха край радиоуправляеми модели на лодки. Беше сенчесто и толкова спокойно, че Франи почти не забелязваше хората, които се разхождаха край тях. Никой не им обръщаше внимание, освен една възрастна жена, която им се усмихна, очевидно сбъркала ги с двойка, която очаква първото си дете.

Джей стисна ръката на Франи както безброй пъти досега. Защо тогава усещаше така осезаемо топлината на пръстите му? Наблюдаваше го с ъгълчето на окото си и се радваше на спокойствието, което лъхаше от него. Дори да бе забелязал новата, твърде притеснителна промяна в чувствата й, той не го показа с нищо.

— Много е приятно — подхвърли той, вдигнал поглед към дърветата. — Човек почти забравя, че се намира в града.

В този момент тишината бе пронизана от острия вой на сирена.

— Да не забравим, че сме си у дома — отбеляза Франи с тъжна усмивка.

— Там, откъдето съм аз, ако съседите ти живеят по-близо от километър и половина, си казваш, че е пренаселено. — Джей въртеше между пръстите си листо, което бе вдигнал от земята, и продължаваше да се взира към езерото.

— Трябва да поживееш в Бруклин — отвърна тя. — Ако кихнеш, двайсет човека ще ти кажат наздраве!

Той се обърна към нея и й се усмихна така, че сърцето й затрептя, също като радио модела, който току-що се бе преобърнал във водата.

— Странна работа, нали? Толкова сме различни по произход, но виждаме нещата еднакво.

— Знам — отвърна непринудено тя. — Освен това ще имаме дете.

— Да. Сигурно Господ се залива от смях в момента.

От горчивината в гласа му разбра, че той си мисли за детето, което никога нямаше да опознае.

— Говорил ли си с Вивиън? — попита след малко Франи.

— Уж говорих — отвърна той и изражението му се промени.

— Струваш ми се ядосан.

— Може и да съм. Не можеш да отречеш, че тя открай време ми върти тези номера. — Говореше за всички онези случаи в миналото, когато тя изчезваше. Докато бяха гаджета тъкмо когато нещата между тях започваха да се задълбочават, тя си намираше някакво извинение, за да замине за чужбина, а след това я нямаше месеци наред.

— Каза ли кога смята да се върне?

Той сви рамене.

— Колкото ти знаеш, толкова и аз.

Франи стисна нежно ръката му.

— Виж, на нея й е също толкова трудно, колкото и на теб. Тя не е искала да стане така.

Той въздъхна дълбоко.

— Знам. Просто… — Поклати глава. — Имам чувството, че ме е зарязала.

— Ще се върне. Дай й малко време.

„Междувременно имаш мен“, помисли си тя. Щеше да полага усилия да го развеселява. Нали затова са приятелите. Макар в момента да се чувстваше като на кръстопът по отношение на чувствата си, Джей щеше да й помогне да стъпи здраво на земята. Щеше да е като в колежа, още по времето преди да се сприятелят със Стиви и Емерсън. Щяха да са само двамата.

„Тримата“, усмихна се тя, когато усети как бебето я ритна.