Айлин Гоудж
Остани до мен (1)

Пролог

— Май цялата банда е дошла.

Стиви Лайт, метър петдесет и шест, устремена напред като ракета с топлинно насочване, успя да си пробие път до първия ред на тълпата, следвана от оператора, и да се доближи до директорката на лечебно — възстановителния център — непретенциозна на пръв поглед сивокоса жена, примижала под светлините на светкавици и прожектори, докато се опитваше да направи изявление над какофонията от гласове.

— Засега мога да кажа единствено, че госпожица Роуз се възстановява! Лекарският й екип ще съобщи подробностите на пресконференцията следобед.

Новината бе оповестена по радиото преди не повече от час и наоколо гъмжеше от новинарски екипи и репортери, чиито ванове бяха паркирани в две редици покрай тротоара. Кимбърли Стивънс от Кей Би Ел Джей, застанала на полянката отпред, предаваше на живо, а вятърът си играеше със светлорусата й коса. Малко по-настрани Марк Еспозито от „На живо в пет“ си пудреше носа и се оглеждаше в огледало с дълга дръжка, докато чакаше реда си. Папараците също се бяха развилнели, насочили като снайперисти мощните си фотоапарати към прозорците на стаята на третия етаж, където лежеше Лорън Роуз, излязла от кома след дванайсет дълги години.

Събитието бе равносилно на чудо. „Каква бе вероятността това да се случи — питаше се Стиви. — Дори по-малка, отколкото да успея да открия баща си“.

Обърна се към оператора, но Мат вече се бе запътил да търси подходящо място. Ако не беше камерата, подпряна на кокалестото му рамо, Мат О’Брайън — един от най-добрите оператори, можеше да мине за безделник с мръсната си несресана коса, небръсната от два дни брада, износени дънки и множеството татуировки.

Няколко минути по-късно Стиви напудри обсипаните си с лунички бузи, грижливо сложи гланц за устни и се изправи пред камерата, когато водещият на обедния блок Чарли Кар й даде сигнал. Започна веднага, без да губи нито секунда.

— Зашеметяващата новина бе оповестена вчера от лекарите във възстановителния център „Оук Хилс“ в Уестуд. Пациентката Лорън Роуз се събуди от почти десетгодишна кома. През 1994 година госпожица Роуз била на гости в дома на рок ветерана Грант Тобин, когато в малките часове на нощта в полицейското управление на Лос Анджелис постъпва спешно обаждане за жена, простреляна в главата. Докато лекарите се борят, за да спасят живота на госпожица Роуз, Тобин е отведен на разпит, но така и не е бил обвинен за „случайната“ но думите му стрелба, причината, за която така и не е била официално изяснена. Тобин от групата „Астрал Плейс“, известна с парчетата си, оглавили класациите на седемдесетте, оттогава живее в усамотение. Допълнителни подробности за състоянието на госпожица Роуз ще ви съобщим след пресконференцията с лекарите, насрочена за по-късно следобед…

Стиви отлично помнеше деня, когато жената бе простреляна. Бе през първата й работна седмица в Кей Ен Ел Ей, малко след като бе изкарала стаж в Кей И Ес Кю в Палм Сирингс. Беше толкова неопитна, че бе убедена в репортерските си умения, а не още начинаеща, която попълва празнини с материали за спукани водопроводи и откриване на търговски центрове. Медиите бяха полудели, телевизионни екипи клечаха пред имението на Грант Тобин седмици наред, таблоидите тръбяха, че ставало въпрос за разправия между влюбени, пускаха снимки на Лорън — навремето красива, талантлива актриса с блестящо бъдеще — в предизвикателни пози, които да подчертаят пищното й деколте. Накрая шумът около случая стихна и след продължително и много подробно разследване, бе изоставен.

А сега стана невероятното. Все още не бе ясно доколко Лорън ще бъде в състояние да общува. Едно бе сигурно — тя бе единствената, освен Грант, която знаеше какво се бе случило онази вечер. Ако не потвърдеше версията му, той като нищо щеше да се озове зад решетките.

През изминалите дванайсет години Стини бе държала под око доста знаменитости. Сегашната пикантерия щеше да предизвика същата сензация като издънките на Майкъл Джексън. Идваше тъкмо навреме, тъй като рейтингът показваше, че са отстъпили първото място на Канал 5, факт, който бе изправил директора на новините Джери Файн на нокти, а всички служители, които чакаха подновяване на договорите си, не можеха да си намерят място.

Стиви приключи с директното включване и тъй като до пресконференцията оставаха часове, двамата с Мат се отправиха към нюзрума. Когато пристигнаха, там вреше и кипеше: компютрите и телевизионните монитори бяха включени, всички, които не бяха зад бюрата си, се стрелкаха напред-назад. Лив Хенри, продуцентката на вечерните и нощни предавания, изстрелваше въпроси към Ейприл Чу, която съобщаваше по телефона водещите новини отвъд океана. В отделеното със стъклени стени помещение колегите и дебнеха да научат нещо ново и на честотите на полицията, и на пожарната, и от други журналистически източници, без да изпускат от поглед мигащите на екраните светлинни от джипиесите на екипите в оборудваните ванове, обикалящи улиците и магистралите в очакване на някое разтърсващо събитие.

Стиви пусна копието от материала си, след като Лив го одобри за редакция, отправи се към гримьорната, за да й оправят косата и освежат грима й, преди да се настани до новинарите Чарли и Каръл. Двамата водещи бяха зад камерата още отрано сутринта и умората им личеше… докато излъчването не започна и те в миг се преобразиха, сякаш току-що идваха отпочинали и свежи от някое голф игрище — едно от уменията, които оправдаваха всеки цент от бомбастичните им заплати. Стиви съобщи своята новина с професионална лекота, после прехвърли щафетата на Чарли и Каръл, които продължиха с последната стъписваща новина: престрелка в Комптън, при която едно ченге било убито, а други двама — ранени. Докато наближи времето за пресконференцията в „Седарс — Синай“, тя остана в нюзрума два часа, за да провери и разнищи всички сведения около интересните клюки за новините в пет. Смяната й бе приключила преди часове, но адреналинът я държеше и не чувстваше никаква умора.

Тъкмо това обичаше и мразеше най-силно в работата си — тръпката да попаднеш на сензация, която щом отминеше, я оставяше изтощена като след едноседмичен купон. Въпреки това не можеше да си представи друг живот. Още от дете, когато правеше интервюта с молив вместо с микрофон, тя знаеше, че това е мечтаната й професия. „Любопитните деца стават репортери“, отвръщаше тя, ако настояваха за отговор. Нима бе чудно, че любопитството й бе по-силно, отколкото на повечето деца? Така и не успя да разбере кой е баща й. Дори майка й не можеше да отговори на този въпрос.

Случило се в годините на свободната любов, когато Нанси — по-свободомислеща от повечето хора — се местела като чергарка от едно място на друго и прескачала в леглата на различни партньори без угризения. Стиви сигурно нямаше да разбере кой, освен майка й, е присъствал на зачеването й. Това бе една от тайните, които така и не успя да разбули, материалът, който не успя да разнищи. А това бе най-силното й желание на света.

Двамата с Мат отидоха по-рано на пресконференцията, за да заемат място отпред. Още преди лекарят на Лорън, невролог с нос като клюн и оредяла кестенява коса, да се качи на подиума, конферентната зала на болницата се напълни. Доктор Раджиони ги информира, че госпожица Роуз реагира добре на външни дразнители и вече дава признаци за възстановяване на речта. Изтъкна, че познала семейството си и успявала да комуникира с тях с простички движения на ръката и очите. Когато го попитаха дали ще си спомни за фаталния изстрел, той отвърна остро, че на този етап било прекалено рано.

Стиви направи нов запис навън на поляната, а Мат го изпрати от вана заедно с материали от пресконференцията. Наближаваше седем, когато тя най-сетне приключи след дванайсет часа без почивка и само на две протеинови шоколадчета, които бе изгълтала набързо.

Тръгна към колата си, оставена на паркинга зад безличната кубична стъклена постройка, в която се помещаваше Кей Ен Ел Ей, встрани от булевард „Уилшър.“ Щом мернеше реставрирания понтиак „Файърбърд“ от шейсет и седма, черешовочервен с кремав салон, настроението й в края на тежкия ден се оправяше. Колата бе най-скъпата й покупка досега и макар все още да я изплащаше, дори непрекъснатите натяквания на майка й, че е могла да направи вноска за къща с вложените пари, не я притесняваха.

Едва когато Стиви излезе на магистралата със спуснат гюрук, на път към дома на Райън, и се наслаждаваше на вятъра в косата си и завистливите погледи на останалите шофьори, тя си спомни, че днес трябваше да вечеря с майка си. Изпъшка тежко. Единственото й желание в този момент бе да изпие нещо силно и ако имаше късмет, гаджето й да й разтрие краката.

Замисли се дали да не се обади и да помоли майка си да отложат вечерята, но нещо я възпря да посегне към мобилния. Нанси винаги проявяваше разбиране, когато дъщеря й се обаждаше в последната минута заради някоя сензационна новина, но този път, щом си я представи как куцука в гипса — беше счупила левия си крак преди няколко седмици, когато бе ходила да се катери по скалите, — усети как я бодва чувство на вина. Затова позвъни на Райън и го предупреди, че ще закъснее.

— Да те чакам ли? — попита той с ниския си гърлен глас, който веднага възпламени огнена пътека надолу от пъпа й.

Тя се поколеба дали да отговори.

— Не. Ще се прибера вкъщи. — Живееше сравнително близо до дома на майка си. Освен това не бе ходила в апартамента си повече от седмица.

— Затова трябваше да се преместиш при мен — отвърна Райън на обяснението й, че трябвало да полее цветята и да прегледа пощата. Макар да звучеше небрежно, тя долови нотка на нетърпение. Непрекъснато я притискаше да направи следващата крачка и повтаряше, че било глупаво да продължава да плаща наем, след като не си стояла вкъщи, но поне досега тя успяваше да устои. Не че не бе луда по него. Влюби се в деня, в който се запознаха, когато взе от него интервю след номинацията му за „Оскар“ за най-добър документален филм. Истината бе, че от мисълта за подобно обвързване я обливаше студена пот.

Стиви въздъхна и затвори. Приятелите й мислеха, че е напълно луда. Франи, чийто биологичен часовник тиктакаше толкова шумно, че го чуваха всички на километър разстояние, заяви напълно открито, че с удоволствие ще отърве Стиви от Райън, ако тя не го иска. Емерсън, самотна майка, не хранеше никакви романтични илюзии, но въпреки това бе на мнение, че Стиви прекалява с предпазливостта. А пък Джей, вързан с бременна съпруга… какво да очаква от него? Той, разбира се, бе предубеден.

Ами ако се втурнеше стремглаво напред и се окажеше, че няма никаква опора? Ами ако попаднеше сред разбити илюзии? В началото винаги бе великолепно и вълнуващо, но по-късно нещата се променяха. Хората се променят. Заради несигурността, с която бе живяла досега, Стиви не искаше нови въпроси и неизвестни. Райън искаше семейство, а тя не бе сигурна, че може да му обещае подобно нещо. Докато бе малка, двете с Нанси се местеха непрекъснато, майка й отчаяно се опитваше да свърже двата края, като продаваше глинени съдове в различни галерии, а Стиви си мечтаеше как баща й ще се появи един ден, за да ги измъкне от мизерията. Дори не се замисляше, че той сигурно не подозираше за съществуването й. Как да роди дете, след като сама не знаеше къде е мястото й?

Петнайсет минути по-късно спря пред бунгалото на майка си, кацнало на гористия хълм в каньона Топанга. Вътре беше тъмно. Странно. Не светеше нито къщата, нито гаражът, който Нанси бе превърнала в работилница. Да не би да е объркала датите? Не е възможно, каза си Стиви. Нали снощи говори с нея и тя й обеща да направи любимите й пържени тиквички и я помоли да донесе бурканче майонеза.

Отключи със своите ключове, извади бурканчето от чантата, остави го върху ръчно рисувания шкаф в антрето и се провикна:

— Мамо?

Сърцето й биеше до пръсване, устата й пресъхна — прекалено много години бе слушала ужасии на полицейските честоти. Винаги си представяше, че в тъмните алеи дебне престъпник, имаше готовност да повика линейка във всеки един момент.

Завари Нанси опъната на леглото, напълно облечена, със затворени очи и подпрян на възглавница гипсиран крак, покрит с драсканици — майка й видеше ли празно платно, не можеше да му устои. Стиви въздъхна с облекчение. Значи не се налагаше да звъни на 911; сигурно Нанси е полегнала и се е успала.

Тъкмо посегна към ключа на лампата, когато гласът на майка й я спря.

— Недей…

Прозвуча писклив и измъчен.

— Добре ли си? — попита Стиви. Реши, че я боли кракът и се запита дали майка й все още пази шишенцето с аспирин, което открай време се търкаляше при останалите лекарства. Майка й не отговори. Гащеризонът й бе покрит със засъхнала глина. Някога червената й като на Стиви коса, вече позагубила яркия си цвят, се стелеше на вълни по тесните рамене, обсипани с лунички. Телевизорът бе пуснат с намален звук, по лицето й проблясваха сини и бели сенки, сякаш се намираше под вода. Когато най-сетне отвори очи, се загледа в закачения срещу леглото стар постер на зала „Филмор“ в Сан Франциско с изкривените на една страна букви, които рекламираха някогашен концерт на групата „Биг брадър енд дъ холдинг кампъни.“ Нанси бе присъствала на този концерт и бе застанала толкова близо до сцената, че бе видяла потта, избила по челото на Джанис Джоплин.

— Направих грешка, като скрих от теб — заговори тя със същия писклив, измъчен гласец. — Трябваше да ти кажа.

Стиви приседна на леглото и пое покритата с мазоли от грънчарското колело ръка на майка си. Стори й се безжизнена и студена.

— Какво да ми кажеш?

— За баща ти.

Сърцето на Стиви прескочи.

— Мислех, че…

Майка й не я остави да довърши.

— Повярвай ми, опитвах се да те защитя.

От ъглите на светлосините й очи към слепоочията се стекоха сълзи и попиха в косата.

— Страхувах се от онова, което можеше да се случи, ако се разчуе. Репортерите щяха да ни преследват на всяка крачка, хората щяха да ни зяпат и да приказват зад гърба ни… дори по-зле. — Тя потръпна и отново затвори очи. — Въпреки това трябваше да ти кажа. Имаш право да знаеш.

Стиви я гледаше и шокът разпращаше пулсиращи вълни отнякъде в главата й. През целия си живот бе убедена, че Нанси не знае нищо повече от нея.

— Навремето не бях сигурна — продължи Нанси. — А сега, като те гледам, съм убедена. — Обърна се към Стиви и по устните й трепна измъчена усмивка. — Ти си негово копие.

Стиви усети как кръвта се оттича от лицето й. Гласът й сякаш идваше от съседната стая, когато изграчи:

— На кого?

Нанси погледна към телевизора. По Си Ен Ен бяха пуснали стар клип на Грант Тобин от концерт с „Астрал Плейн“ — дребен жилав младеж, който се стрелкаше като светкавица по сцената, тъмната му коса се мяташе пред лицето, светлосините му очи, възпламенили цяло едно поколение, бяха като магнити на бледото лице с фини черти. Треперещият пръст на майка й се насочи към екрана.

— На него.