Айлин Гоудж
Остани до мен (10)

Девета глава

Най-тежкото нещо на този свят е да загубиш дете, мислеше си Емерсън и се опитваше да потисне сълзите, докато наблюдаваше как спускат в гроба малкия ковчег. Ако се беше случило с Ейнзли…

Тя погледна към Джей, от едната му страна бе застанала Вивиън, а от другата — родителите му. Имаше чувството, че е остарял с десет години през последните няколко дни. Лицето му бе придобило сивкав оттенък, раменете му бяха отпуснати, сякаш се опитваше да носи непосилен товар. В сравнение с него, Вивиън бе необичайно спокойна, бледа сянка на жизнената жена, която бе преди, призрак, който можеше да отлети при най-слабия полъх на вятъра, ако Джей не я придържаше. Единственият път, когато Емерсън я видя да реагира бе в църквата, когато Франи отида да я успокои и тя видимо се напрегна, сякаш да е близо до Франи, която носеше детето на Джей, беше повече, отколкото можеше да изтърпи. Добре, че Франи не забеляза, защото бе прекалено разсеяна.

Ако непознат наблюдаваше сцената край гроба, щеше да предположи, че тя е опечалената майка. Лицето на Франи бе подпухнало от плач, цялото на червени петна, всеки път, когато плачеше, заприличваше на болна от шарка и едва се държеше на краката си.

Застаналата до нея Стиви едва сдържаше сълзите си, докато я стискаше за лакътя, сякаш да я предпази да не падне. Облечена бе в права черна рокля, освежена единствено от семпла златна верижка и й се стори неестествено притихнала.

Емерсън позна свещеника — набит тъмнокос мъж, носеше очила с дебели стъкла, които непрекъснато се смъкваха на носа му. Той бе венчал Джей и Вивиън в онзи щастлив ден, от който сякаш бяха минали светлинни години. Свещеникът изрече последните прощални думи и Джей пристъпи напред мрачен, за да хвърли първата лопата пръст върху ковчега. Когато буците удариха с глух звук капака, лицето на Вивиън се сгърчи и тя нададе приглушен мъчителен вик.

Емерсън забеляза с облекчение, че бащата на Вивиън — представителен мъж с оредяваща посребряла коса — пристъпи напред, прегърна я през кръста и я притисна до себе си. Двамата с майка й, забележителна ливанка, която сигурно е била изключителна красавица на младини, бяха дошли от Париж и се бяха настанили в дома на Джей и Вивиън. Емерсън нямаше представа как ще се справи Вивиън, след като те си тръгнат.

Погледна родителите на Джей. Евърет Гюндерсън имаше същото телосложение като сина си, висок, строен, със същите невероятни сини очи. Облякъл бе най-хубавия си костюм, пригладил непокорната си коса. Личеше, че се чувства неловко в тази непривична за него среда. До него бе застанала майката на Джей, стиснала позацапана Библия — спретната белокоса жена, с деликатните черти на сина си, чиято красота бе повехнала също като цвете, оставено твърде дълго на слънце. Изглеждаха така, сякаш искаха да направят още нещо, но не знаеха какво точно се очаква от тях.

След като бяха прочетени последните молитви, всички се отправиха към паркинга. Денят бе влажен, облачен, земята беше мокра от дъждовете, които се изливаха през последните две седмици, и Емерсън едва пристъпваше заради високите токчета. Вместо традиционната почерпка след погребението Джей бе казал на всички, че ще се съберат само семейството и най-близките приятели. Не го каза точно така, но тя предположи, че той знае, че Вивиън не е в състояние да организира каквото и да е.

Емерсън пристигна в апартамента им половин час по-късно, Вивиън вече си бе полегнала в спалнята, а Джей обръщаше внимание на родителите. Емерсън отиде при Франи и Стиви в хола, където двете пиеха кафе и похапваха сладки.

— Как ми се иска да можехме да направим нещо — подхвърли Франи и погледна тъжно Джей, застанал заедно с баща си и тъст си в другия край на стаята, докато двете майки шетаха в кухнята.

— Какво например? — попита Стиви.

— Нямам представа, да съберем нещата от детската, нещо такова — предложи Франи. — Представяте ли си какво ще им бъде всеки път, когато влязат и видят нещата на бебето?

На Емерсън отново й домъчня — креватчето бе сглобено, детските книжки с картинки и плюшените играчки бяха подредени по полиците, симпатичните комплектчета бяха прибрани в чекмеджетата. Въпреки това тя се поколеба, преди да отговори.

— Можем да им предложим.

— Приятелите не предлагат. Те запретват ръкави — натърти нетърпеливо Франи.

Емерсън и Стиви се спогледнаха. Емерсън знаеше, че не само тя мисли, че това не е най-подходящото време, в което Франи да е пред погледа на Вивиън. Каква жестока ирония за съпругата на Джей, друга жена да е бременна с детето му, след като тя е загубила своето.

— Дори приятелите трябва да знаят кога да се отдръпнат — отвърна тихо Стиви.

Франи се отпусна на стола си. Емерсън знаеше, че я боли, като вижда колко страда Джей и не знае по какъв начин да му помогне. Франи обаче бе достатъчно умна и веднага разбра, че Стиви говори разумно. След малко въздъхна тежко и се предаде.

— Най-тъпото е, че дори не мога да се напия — изохка тя.

— Това не означава, че ние двете не можем — заяви Стиви и погледна Емерсън.

Емерсън поклати глава.

— Без мен. Прибирам се право вкъщи. — Днес бе свободната вечер на бавачката и тя нямаше как да осигури друга за толкова кратко време. Освен това никак не й се стоеше в някой задимен бар, където след всяка напитка щеше да й става все по-криво. — Трябва да си тръгна колкото е възможно по-скоро — Тя погледна часовника си и поясни: — Обещах на Карън, че няма да се бавя след пет. — Обърна се към Франи с усмивка. — Не се подлъгвай, че бавачката ти работи за теб. Точно обратното е.

— В такъв случай радвам се, че няма да ми трябва.

Франи им обясни, че ще се постарае да работи вкъщи, поне през първите две години.

— Надявам се да имаш повече късмет от мен. — Емерсън се бе опитала да прекъсне работа през годината след раждането на Ейнзли, ала след шест месеца имаше чувството, че ще полудее. Колкото и да обичаше дъщеря си, бе принудена да признае, че от нея не става майка на пълен работен ден.

Стиви се обърна към Франи с тайнствено изражение, сякаш знаеше нещо, за което приятелката й нямаше никаква представа.

— Сещам се за един, който няма да има нищо против да сменя памперси заедно с теб. — Тя, разбира се, говореше за Кийт.

Франи се изчерви.

— Ще видим — сви рамене. Бе оставала разочарована от любовта толкова много пъти, че не смееше да се порадва на щастието. — Познаваме се едва от няколко месеца.

— За някои хора това е достатъчно дълго време. — Стиви им се стори тъжна и Емерсън се запита дали не си мисли за Райън.

— От друга страна, може да познаваш даден човек цял живот и въпреки това нищо да не излезе — намеси се Емерсън. Двамата с Бригс се бяха движили в едни и същи кръгове, майките им бяха учили в един клас в „Шапен“, бяха организирали заедно благотворителни събития още преди да започнат да излизат заедно. Накрая се бе оказало, че нямат почти нищо общо.

— В момента единственото, което ме интересува, е да изкарам следващите няколко месеца — заяви Франи и отпусна ръка на закръгления си корем. — Ако ми предстои брак, ще трябва да почака.

— Ще се случи дори по-рано, отколкото си мислиш — подсмихна се Стиви.

Франи присви очи.

— Да не би да знаеш нещо, което аз не знам?

— Нищо особено — побърза да я увери приятелката й. — Не е нужно да можеш да четеш умове, за да разбереш, че този мъж е луд по теб.

Лицето на Франи се озари за миг, ала след това тревогата отново се върна. Обърна поглед към Джей. Емерсън се сети, че си мисли как ще приеме той новината, че има намерение да се премести в Ел Ей, особено сега.

— Или просто си е луд — възрази тя. — Можеш ли да си ни представиш на меден месец? Двамата се редуваме кой да дундурка нощем ревящото бебе.

— Познавам Кийт и мога да ти кажа, че няма да има нищо против — увери я Стиви. — Той е свестен човек. От него ще излезе добър баща.

Тъгата в гласа й накара Емерсън да попита:

— Та в тази връзка, как върви с Грант?

Стиви сведе поглед към чашката с кафе в скута си.

— Не знам. Не съм го виждала от известно време — отвърна тихо.

Емерсън знаеше, че е преживяла истински удар след излъченото по телевизията интервю. Лорън не помнеше много от случилото се, преди да бъде простреляна. Спомените й от онази нощ бяха като проблясъци в тъмна стая, поне така каза. Единственият ясен спомен бил за ръката, насочила пистолет към главата й. Всичко останало било истинска какофония: нечий гневен глас крещи… роза, увита около кръст… звук от счупено стъкло. Това не доказваше абсолютно нищо, но зрителите вече бяха признали Грант за виновен. Стиви не искаше да прибързва със заключенията, въпреки това й ставаше все по-трудно да повярва в невинността му.

Франи посегна да поеме чашката и чинийката, наклонили се застрашително в скута на Стиви, и ги постави на масичката за кафе пред тях.

— Не искаш ли поне да чуеш неговата версия? — попита тя.

— Какъв смисъл има? — намръщи се Стиви.

— Може да има нещо, което не знаеш — настоя Емерсън. В нейната работа, ако не получеше информация от първоизточника, чутото можеше да се тълкува по всякакъв начин.

Стиви сви безпомощно рамене.

— Може и така да е, но щом повдигна въпроса, той млъква.

— Така ли смяташ да приключи всичко? Ще го изоставиш ли? — Франи наблюдаваше Стиви, неспособна да повярва.

Тя вдигна глава; по лицето й пробягваха надежда и отчаяние. — Не съм казала подобно нещо. Той си остава мой баща. — Въздъхна шумно. — Просто ми трябва малко време. — Погледна първо Франи, после Емерсън, сякаш чакаше разрешение от тях.

Емерсън я погали по коляното.

— Всичко е наред. Ние сме с теб, каквото и да става.

Когато дойде време да си тръгват, Джей ги изпрати до вратата, прегърна ги и ги притисна до себе си малко по-силно от обикновено, а най-много внимание отдели на Франи.

— Благодаря, момичета — кимна той с дрезгав от обзелите го чувства глас. — Просто не знам как щях да преживея тези дни без вас.

— Ако имаш нужда от нещо, веднага да се обадиш — настоя Емерсън.

Франи притисна длан в бузата му, без да откъсва очи от неговите.

— Ще се справиш ли?

Той кимна, сякаш не бе напълно сигурен, но се опитваше да бъде смел.

— Родителите на Вив ще останат до края на следващата седмица, а моите са тук до понеделник. — Погледна родителите си, които говореха със сватовете, и добави, сякаш имаше нужда да обясни:

— Техни съседи се грижат за фермата. Татко не иска да останат прекалено дълго.

— Сигурна съм, че щяха да постоят повече, ако имаше как — отвърна Емерсън.

— Ако мога да помогна с нещо… — започна Франи, но той бързо поклати глава.

— Благодаря — прекъсна я той, — но си мисля, че трябва да останем сами за известно време, за да премислим нещата. — По лицето му се изписа отчаяние, сякаш се питаше дали двамата с Вив ще успеят да съберат счупените парчета, след това се насили да се усмихне и заяви малко неубедително: — Ще се справя.

Приятелките се сбогуваха на улицата и всяка пое в различна посока — Франи към апартамента си, Стиви към хотела, а Емерсън потегли с колата към центъра, като през целия път не спираше да се пита как ще успее да се въздържи да не задуши Ейнзли с целувки, когато се прибере. Измъчваше я ужасна мисъл: „Ами ако беше моето дете?“

 

 

Оказа се, че не се налага да се преструва на весела пред дъщеря си. Когато пристигна, на телефонния секретар я чакаше съобщение от Бригс, който питаше дали може да вземе Ейнзли същата вечер. Родителите му бяха дошли в Ню Йорк и той искал да изведе цялото семейство на вечеря. Друг път Емерсън би се възпротивила — той нямаше право да взима Ейнзли до края на седмицата, освен това на следващия ден тя бе на училище, но днес се чувстваше напълно изтощена, а и знаеше, че за детето ще е по-добре да е с Бригс, затова му звънна и му каза, че е съгласна.

Когато той пристигна, вече бе свалила роклята от погребението и се бе загърнала в стар хавлиен халат. Когато двамата се ожениха, Емерсън се стараеше никога да не се облича небрежно, когато е с Бригс — едно от убежденията на Марджъри бе, че съпругата трябва да е винаги привлекателна за мъжа си, — което несъмнено бе причината той да попита загрижено:

— Добре ли си?

— На болна ли ти приличам? — сопна му се тя.

Бригс я погледна обиден.

— Само питам.

— Извинявай. Денят беше ужасен — отвърна тя с въздишка и прокара ръка през косата си.

Защо се държеше толкова противно с него? Ако някой заслужаваше по-добро отношение, то това бе Бригс. Тя бе тази, която поиска развод. Навремето той твърдеше, че бракът им е чудесен, докато тя непрекъснато повтаряше, че се задушава. Дразнеше я, но знаеше, че се получава така, защото той я караше да се чувства лош човек, като не одобряваше толкова безобиден и кротък мъж.

Иронията бе, че качествата на Бригс, които я дразнеха, докато бяха женени, го превръщаха в доста приемлив бивш съпруг. Той бе надут и дързък до момента, в който тя го нападнеше, бе готов да пресече на отсрещния тротоар, стига да може да избегне някоя разправия. Докато го гледаше, все още ненавършил четирийсет, а вече отпуснат, натрупал килограми около талията, с грижливо зализана кестенява коса, за да прикрие оплешивялото петно, тя се питаше какво е намирала в него. След няколко години щеше да се облича в карирани панталони за голф и да говори за вила в Палм Бийч.

— Ейнзли готова ли е? — той погледна към другия край на коридора.

— Приготвя си нещата — отвърна Емерсън.

— Как е майка ти? — започна да разпитва любезно той и седна на един от двата старинни махагонови стола отстрани на античния скрин във фоайето.

— Не е много добре, но ще знаем повече, след като излязат резултатите от изследванията — обясни Емерсън. Не му каза, че ракът на Марджъри е в толкова напреднал стадий, че лечението оттук нататък може единствено да облекчи болката й.

Бригс се усмихна състрадателно.

— На всяка цена да й предадеш много поздрави.

— Добре.

Последва кратко мълчание, след това той прочисти гърлото си.

— Разбрах, че имате нов болногледач. Ейнзли изглежда много го е харесала.

Емерсън усети как й става топло, когато той спомена Реджи.

— По-важното е, че мама го харесва.

Двамата се усмихнаха с разбиране. Бригс открай време се спогаждаше добре с Марджъри, но му бе добре известно колко трудна може да бъде тъща му.

— Как е… ъъъ… Шелби? — в първия момент Емерсън не успя да си спомни името на новата му съпруга.

— Добре. Изпраща ти много поздрави.

— На родителите ти харесва ли им животът във Флорида? — Бяха се преместили във Форт Лодърдейл преди година, след като бившият й свекър се бе пенсионирал.

Бригс засия.

— Татко казва, че това е най-доброто решение, което някога е вземал. Можел да отиде, където пожелае пеша. Освен това има възможност да играе голф всеки ден.

Емерсън потисна прозявката си.

— Струва ми се чудесно.

В този момент Ейнзли изскочи в коридора, обувките й изтракаха по плочките, а раничката с картинка на Барби висеше отстрани.

— Татко! — Хвърли се на врата му и го прегърна тъкмо когато той ставаше и Бригс отново тупна на стола.

— Леле, сладурче, какво стана? — Грабна я и я целуна звучно по бузата. — Какво си приготвила? — Погледна куклата, която стърчеше от раницата. — Не ми казвай, че и Саманта идва с нас.

Ейнзли закима енергично.

— Виж, облечени сме еднакво. — Тя се завъртя, за да покаже карирания си пуловер, същия като на куклата. Миналата седмица Емерсън я бе завела да пазаруват в „Американ гърл“, любимия магазин на Ейнзли.

Наведе се, за да целуне дъщеря си.

— Да се държиш добре. Не забравяй да благодариш на баба и дядо. — Те винаги идваха на гости с купища подаръци.

Докато наблюдаваше как излиза, стиснала баща си за ръката, усети, че я притиска мъка. Обикновено се радваше на вечерите, които Ейнзли прекарваше с баща си, защото можеше да се наслади на спокойствието, да се изкъпе, без да бърза, а след това да се сгуши пред телевизора с книга. Но тъй като не успяваше да спре да мисли за събитията от деня, знаеше, че вечерта ще се проточи и единствено мрачните мисли щяха да й правят компания.

Без да се замисля, посегна към телефона и набра номера на майка си. Вместо на Реджи, попадна на непозната жена от испански произход. Не, нямала представа къде е Реджи, заяви жената; тя била само за тази вечер. Емерсън се притесни. Днес не бе почивният му ден, което означаваше или че е болен, или… Хрумна й още по-ужасна мисъл: възможно ли бе Марджъри да е заподозряла нещо и да го е уволнила? Емерсън се бе постарала да се държи приятелски с него, като го държи на разстояние, но майка й притежаваше шесто чувство, когато ставаше въпрос за сърдечните вълнения на дъщеря й.

Извади миникомпютъра от чантата си и откри номера на Реджи.

— Просто исках да се уверя, че всичко при тебе е наред — каза тя, когато той вдигна. Опита се да говори небрежно, докато обясняваше, че се притеснила, когато се обадила в апартамента на майка си и той не бил там.

— Не съм болен. Уча за изпити. Въпреки че в момента не съм сигурен кое от двете е по-лошо — добави той и се разсмя.

— Извинявай. Не исках да те прекъсвам.

— Можеш да ми вярваш, че искрено се зарадвах на това прекъсване.

Тя пренесе телефона в спалнята и се изтегна на леглото.

— Ако ти е дошло времето да си починеш, нямам нищо против малко компания. — Тя се усмихна лениво към тавана. Някъде дълбоко в мозъка й се обаждаше гласче: „Знаеш ли какво правиш? Щом тръгнеш по този път, връщане няма“, но тя не му обърна никакво внимание.

В другия край на линията последва кратко мълчание.

— Разумно ли е? — попита той.

Емерсън застина на място, сърцето й заблъска в гърдите. Да не би вече да беше на друго мнение? Да не би да беше решил, че не си струва да рискува работата си заради нея?

— Прав си, идеята беше тъпа. Смятай, че не съм казала нищо — опита се да се измъкне тя.

— Мислех си за Ейнзли — обясни тихо той. Облекчението й бе толкова голямо, че тя се изсмя.

— Ясно. Е, ще те успокоя поне в това отношение. Тази вечер ще бъде при баща си.

— В такъв случай ученето може да почака.

Тя му каза адреса си, а сърцето й заплашваше да изхвръкне, докато затваряше. Щеше да му отнеме поне час, докато дойде от Шийпсхед Бей, затова тя използва времето да си вземе вана, след това да се намаже цялата с ароматно олио и чак тогава се облече. Тъй като не искаше той да усети колко много се старае, си сложи обикновен сутиен и бикини, вместо „Викториас сикрет“. Спря се на дънки, кремава копринена блуза и наниз перли.

Когато Реджи най-сетне дойде, тя не бе подготвена да види високия мъж с горда осанка. Косата му искреше от капчиците дъжд. Тя въздъхна и едва успя да го поздрави. Не помнеше от гимназията насам някога да е била по-нервна на първа среща.

— Надявам се, нямаш нищо против да останем тук — предложи тя, забелязала костюма и вратовръзката му.

— Ни най-малко — Реджи се усмихна, влезе и откритият му поглед не остави следа от съмнение какво е очаквал.

— Какво ще пиеш? — попита тя и го поведе към хола. — Имам бира и вино, а доколкото си спомням, някъде пазех една бутилка уиски.

— С удоволствие ще изпия чаша вино. — Отпусна се на канапето и погледът му се плъзна из хола. Откакто се разведе, не бе сменяла мебелите и сега прецени всичко през неговия поглед — тежките антики, жакардовите завеси, кристалните фигурки на полицата над камината. Дори да се чувстваше неудобно, той не го показа.

Тя извади бутилка изстудено бяло вино от хладилника и ръката й потрепери леко, докато наливаше.

Много скоро подеха непринуден разговор, също както в апартамента на майка й. Тя му разказа за новата поръчка, която й бяха възложили за верига от фитнес центрове, комбинирани със спа. Той я развесели, като й разказа как Марджъри се е опитала да го научи да играе джин руми и побесняла, когато той я бил на второто раздаване.

Тъй като не искаше да развали настроението, тя се въздържа и не му разказа за погребението чак докато почти не изпразниха бутилката и не започна да усеща ефекта на виното. Реджи я изслуша смръщен, сякаш му бе познато чувството да изгуби любим човек. След като тя приключи, той й разказа за малката си сестричка, починала, когато бил на осем.

— Мама не беше на себе си от мъка — спомняше си той и в очите му се събраха сълзи дори след толкова години. — Дни наред отказваше да хапне и пийне каквото и да било. Непрекъснато плачеше и викаше името на сестра ми.

— Нали го преодоля? — попита Емерсън.

— С течение на времето.

— Дано съпругата на приятеля ми да се окаже силна като майка ти. — За пръв път изказваше съмненията си по отношение на Вивиън, която й приличаше на прелестна, но много чуплива играчка.

— Най-добре ти се отразява, когато имаш предани приятели — отвърна той и докосна нежно опакото на ръката й.

— Не съм сигурна, че се проявих като добра приятелка — призна Емерсън и отпи глътка вино. — Бях така погълната от собствения си живот, че не ми остана време да се замисля над друго.

Той кимна с разбиране.

— Трябва да мислиш за майка си.

— Така е. — Виното бе премахнало задръжките й и тя го погледна в очите. — Може би позволих да бъда буквално задушена.

Двамата мълчаха дълго. Накрая Реджи остави чашата си на масичката и пое ръцете й в своите.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той и я погледна внимателно.

— Не съм сигурна — промълви тя и познатите страхове се върнаха.

— Не е нужно да го правим — рече тихо той.

Тъй като тя не отговори, той плъзна ръце по раменете й, стигна до врата и хвана внимателно ръката й, за да я целуне. В този миг, както бе със затворени очи, тя усещаше единствено топлия му дъх до лицето си и приятния остър мирис на афтършейв. Когато устните му притиснаха нейните и последните й съпротивителни сили се удавиха в топлото море, разгърнало се в нея. Имаше чувството, че е получила разрешение и чувствата, натрупани през последните седмици избликнаха с неудържима сила. Обичаше този мъж. Обичаше всичко у него — и гласа му, и кожата му, и вкуса му.

Не усети как се озова в скута му. Усети колко силно е възбуден и страстта й се надигна, заредена с нови сили. Въпреки това, когато той започна да разкопчава блузата й, тя стисна ръката му, отдръпна се и прошепна в ухото му.

— Не тук. — Изправи се и го потегли след себе си. „Ако ще се любим, мислеше си тя, искам да е в леглото.“ Нямаше желание да се отпусне на канапето като някоя тийнейджърка, която се промъква зад гърба на майка си.

Загаси лампата в спалнята и двамата се съблякоха на тъмно. Реджи пръв свали дрехите й, без да бърза, превръщайки всяко копче и халка в малко прелъстяване. Най-сетне коленичи, за да смъкне дънките й; спираше, за я целува и милва на места, на които тя не бе усещала мъжко докосване от толкова отдавна, че имаше чувството, сякаш ще бъде за пръв път.

Когато остана гола, тя го съблече също толкова бавно, колкото той нея, опозна тялото му, мускулестите равнини и падини. Всяко усещане в тъмното бе много по-въздействащо, много по-вълшебно. Остана само топлината на телата им, кадифеното усещане на кожата му до нейната. Чу как катарамата на колана му издрънча приглушено, когато падна върху килима, двамата прескочиха дрехите на пода и пристъпиха към леглото. Легнаха с лице един към друг, Реджи я привлече към себе си, захапа нежно рамото й и зашепна:

— Имаш вкус на пъпеш.

— Никога досега не са ме сравнявали с пъпеш — засмя се тя.

— Но е хубаво сравнение, вярвай ми.

Любиха се с много страст и желание. За Емерсън бе все едно да се научи да плува отново, имаше чувството, че досега с другите мъже само е газила в плитка вода. Кръвта пулсираше в ушите й, дишането й се ускори, изригваше, докато се притискаше в него и се опитваше да следва ритъма му. Когато най-сетне получи оргазъм, той я разтърси толкова силно, че едва не загуби съзнание. „Мили Боже“, помисли си тя, докато мракът пред погледа й се разсейваше сред звездния прах, нахлул в затворените й очи. Значи за това говореха Франи и Стиви през всичките тези години. Нямаше нищо общо с онова, което бе изпитвала с Бригс; всеки път, след като се любеха, на нея й се доспиваше. Сега се почувства заредена, готова да завладее целия свят.

Въпросът бе дали ще успее да се пребори с Марджъри.

„От какво се страхуваш? — запита се тя. — Тя не може да те нарани.“ Емерсън знаеше на какво е способна майка й. Беше наясно, че няма да се спре пред нищо, застанало на пътя й.

Отблъсна тази мисъл и прошепна:

— Беше хубаво.

— И на мен ми беше хубаво. — Гласът на Реджи прозвуча дрезгав до ухото й.

— Винаги ми е било трудно… с други мъже — призна тя.

— Радвам се, че не съм като другите мъже — отвърна той и приглади косата й.

— Наистина не си. — Тя се усмихна щастливо.

— А ти — той проследи извивката на ухото й с върха на пръста си — нямаш нищо общо с другите жени, които съм познавал.

— И какво ще правим оттук нататък?

След кратко мълчание той отвърна:

— Ти решаваш.

Емерсън вдигна глава и се взря в него в тъмнината.

— Моля те, не ме разбирай погрешно, но според мен е най-добре мама да не разбира. Поне засега.

Гърдите му се надигаха и спадаха.

— Ами когато разбере?

— Надявам се това да не стане. — Не смееше да изрече на глас, че майка й едва ли ще живее толкова дълго.

Забеляза, че Реджи се опитва да овладее чувствата си. Той не бе от хората, които се измъкват. Най-сетне кимна бавно.

— Ще се съобразя с желанието ти.

Най-много й се искаше, помисли си разочарованата Емерсън, да разгласи любовта си от върха на някоя планина. За съжаление, поне засега се налагаше да шепти в мрака.