Айлин Гоудж
Остани до мен (7)

Шеста глава

— Отпусни се малко.

Джей сръчка игриво Емерсън.

— Това е промоция на парфюм, не е бал за представянето ти в обществото.

— Напрегната ли изглеждам? — При тази мисъл Емерсън се притесни още повече. Не беше просто представяне на някакъв парфюм. Бе един от най-важните договори на Джей.

— Малко — кимна той, макар да стана ясно, че не е малко.

— Интересува ме единствено защо ти си толкова спокоен? — Тя перна прашинка от ревера му.

Джей се ухили.

— Отговорът е лесен. Нали съм те наел, за да се притесняваш вместо мен.

— Поне знаеш, че не си пропилял парите си напразно.

Тя плъзна бърз поглед из ресторанта. Позлатената ротонда на „Лепифани“ и полилеят „Сваровски“ блестяха примамливо; на постерите на „Шиър“, закачени на подложки от стиропор, облечена във фина коприна манекенка, докоснала устни с пръст, шептеше „Шиър^[1]… няма да кажа, ако и ти не кажеш.“ Беше прелестна. На плазмен телевизор, монтиран над бара, се въртеше безспир телевизионната реклама на „Шиър“; сервитьорите обикаляха с подноси шампанско и канапета, докато манекенки раздаваха тестери с парфюма.

Непрекъснато прииждаха гости, а вече беше пълно. Най-важното бе, че журналистите бяха във вихъра си. Емерсън бе поканила всички важни личности, чиито имена всеки вестникар би споменал на клюкарските страници, а най-много бяха онези, които познаваше лично.

В другия край на залата забеляза Луиза Ъпчърч да си говори с Дейна Грийнуей, модна съветничка на „Бъргдорфс“. Емерсън се познаваше с Луиза от дете, още от времето, когато Марджъри членуваше в клуб „Космополитън“. Жената, която не спираше да се суети около майка й по време на събития, организирани от клуба, и непрекъснато търсеше съвета й за всичко, от мода до прислуга, престана да се обажда и да й ходи на гости в мига, в който се разчу, че Марджъри вече не разполага с пари. Бяха минали години, откакто Марджъри се видя за последно с нея и другите си така наречени приятелки, с изключение на шепа жени, които й звъняха от време на време, след като се разболя. Напоследък единствените й гости бяха неколцина стари колеги, с които поддържаше връзка в редките случаи, когато идваха в Ню Йорк.

— Отивам да видя как е Вивиън — рече Джей и погледна съпругата си, застанала в другия край на залата.

Около нея се бе събрала тълпа дизайнери и манекенки и тя нямаше нужда от помощ или допълнително внимание. Бе красавицата на бала, облечена в къса свободна рокля в златно с дълбоко деколте, което разкриваше великолепната й закръглена фигура. Дори бременна, тя изглеждаше по-изтънчена от останалите манекенки.

Докато Джей се приближаваше към нея, висок и красив в костюм на „Армани“, му се стори, че глъчката става по-силна, хората започнаха да се обръщат, да шушукат и да шепнат. Той бе златното момче на вечерта, геният, благодарение на когото тази вечер бе осъществена. Въпреки това единственият човек, който трябваше да му обръща специално внимание, не се сещаше за него. Но пък Вивиън открай време си беше такава, напомни си Емерсън. Тя бе свикнала да бъде център на вниманието. Дори когато другите жени флиртуваха с Джей, тя не забелязваше. Емерсън бе сигурна, че го обича, но любовта й не бе всеотдайна.

В този момент Франи застана до нея, леко задъхана, защото си бе проправяла път от входа.

— Извинявай, че закъснях. Нямах какво да облека. — Вдигна блузата си, за да покаже отпорения цип на черните джинси, стегнати с безопасна игла. — Както го давам, след още няколко седмици няма да мога да вляза дори в дрехите, които пазя от времето, когато бях дебела.

— Не помниш ли каква бях станала с Ейнзли? — прекъсна я Емерсън. — Чувствах се като белия кит от „Моби Дик“.

— Беше най-елегантният кит на Парк авеню — увери я Франи и се обърна, за да огледа тълпата. — Виждала ли си Джей?

— Беше тук допреди минутка — отвърна Емерсън и плъзна поглед към телевизора над бара, на който се виждаше гола жена, която тъкмо става от леглото, увита в сатенен чаршаф. — Какво мислиш за рекламата? Секси е, нали?

— Толкова отдавна не съм правила секс, че не мога да ти кажа — отвърна шеговито Франи и въздъхна.

— Ами готиният от Ел Ей? — изви вежда Емерсън.

Франи се ухили.

— Счупихме рекордите по мръснишки имейли.

— Кога ще се видите отново?

— Идва след две седмици.

Емерсън се запита дали Джей знае за новото развитие и как ще се почувства, когато разбере, че друг мъж ще отглежда детето му, ако нещата между Кийт и Франи се задълбочат. Понечи да попита, но в същия момент забеляза Ивана Тръмп, която влезе като кралица, загърната в кремава норка, специално подбрана, за да отива на светлата й коса. Емерсън се извини и бързо се отправи към нея.

След като се увери, че Ивана се е снимала с всички видни личности, тя спря да поговори с асистентката си Джули, застанала близо до входа, за да проверява в списъка имената на закъснелите гости, които продължаваха да прииждат. Емерсън се зарадва, когато разбра, че повечето от важните хора бяха пристигнали и за пръв път тази вечер се отпусна. Беше си свършила работата. Сега вече Джей можеше спокойно да се наслади на успеха.

Останалата част от вечерта се движеше като на автопилот. Никой не би предположил, че мислите й се лутат другаде. Поговори, с когото трябваше и се увери, че всички знаменитости са попаднали пред фотоапаратите. Не пропусна да занарежда суперлативи за Джей пред изпълнителния състав на „Жак Беноа“ (макар да бе очевидно, че проповядва на дълбоко вярващи). Най-сетне, когато остана доволна, че всичко е под контрол, тя си тръгна тайничко от партито и остави Джули да се погрижи за дребните неща, които имаха нужда от специално внимание.

Излезе навън и спря такси. Автомобилът набра скорост по Парк авеню към дома на майка й и тя си каза, че се държи като предана дъщеря, макар да знаеше, че това е най-обикновено оправдание. Истината бе, че напоследък се отбиваше доста често, предимно вечер, когато бе сигурна, че майка й спи и ще може да се наслади на вниманието на Реджи. Двамата седяха и си говореха, тя му разказваше как е минал денят й, докато пиеше единственото уиски със сода, което си позволяваше в края на натоварения ден, а той на свой ред споделяше с нея как е било в училище или поредната забавна случка с ексцентричната Марджъри.

Надяваше се майка й да не заподозре нищо. Възрастната дама го харесваше, но ако преценеше, че й пречи да намери подходящ втори съпруг на дъщеря си, щеше да побърза да си намери причина, за да го уволни. Все още таеше надежда, че Ед Станклиф от горния етаж ще й стане зет. Емерсън потръпна при тази мисъл и я пропъди, за да се порадва на усмивката, с която Реджи я посрещаше на вратата. Бе като светлина, която я привличаше към дома.

 

 

— Да ти призная, открай време възприемам партитата като работа. — Емерсън въздъхна и събу обувките с високи токчета, за да качи подутите си крака на отоманката. — Докато бях малка, мама непрекъснато канеше гости. Като тийнейджърка вечно се натъквах на мръсни чаши и непознати чичковци, които гледах да избягвам. А виж какво стана години по-късно — пак се занимавам със същото.

— Поне ти плащат — отбеляза с усмивка Реджи. Беше се отпуснал на канапето срещу нея, прехвърлил едната си ръка през облегалката, и мускулестите му гърди се очертаваха под дрехата.

— Така е — съгласи се тя и се намръщи, докато разтриваше стъпалата си. — Но пък мога да измисля много по-лесни начини да си изкарвам прехраната.

— Друго ли щеше да избереш, ако имаше възможност да се върнеш назад и да започнеш отначало? — полюбопитства той.

Тя се отпусна назад на стола и замислено отпи.

— Кой знае? Едно време обичах да скицирам. Можех да стана художничка.

— Може някой ден да имаш възможност. Когато видиш картините на дъщеря си в някой музей — добави той с широка усмивка.

— Би било невероятно — отвърна тя и й стана много приятно. Двамата бяха в малкия хол до библиотеката, където гласовете им нямаше да пречат на заспалата Марджъри. — Каквото и да реши, за мен е най-важно да е щастлива.

Той сигурно долови тъгата в гласа й, защото попита:

— А ти открила ли си щастието?

— Нека просто кажем, че съм родена да бъда консултантка. — Замълча и се запита дали да продължи. В предишни разговори само бе намеквала за детството си. В този късен час уискито със сода също оказа влияние, а успокояващото присъствие на Реджи я накара да се разприказва. Сама се изненада, когато продължи: — Възпитана съм да вярвам, че съм родена с късмет. Едва когато баща ми почина, открих, че сме разорени. Да, имахме пари за нова рокля или да отидем на някое благотворително събитие, но те не бяха достатъчно, за да си плащаме сметките или да дадем бакшиш на портиера по Коледа. — Отново усети стария срам и си спомни онези времена, когато извръщаше очи, за да не срещне погледа на Насарио. Той никога не се отнасяше към Марджъри по-различно, отколкото с онези, които му даваха щедри бакшиши по празниците.

Реджи кимна и по лицето му се изписа тъга.

— Там, откъдето идвам, никой не крие бедността си — въздъхна той. — Не че има начин да попречиш на съседите да разберат колко кози имаш или каква е реколтата ти тази година — добави и се разсмя.

— Можеш да ми вярваш, че щяхме да се чувстваме значително по-добре, ако единствената ни грижа бяха козите. — Тя също се разсмя и се почувства по-лека.

С бившия си съпруг бе като хамелеон, сливаше се с цвета, който властваше в живота на Бригс, също както едно време като дете, и едва по-късно разбра, че той я бе обичал единствено защото е била негово отражение. Когато беше с Реджи, нямаше нужда да се преструва, можеше да бъде себе си. С него се чувстваше по-уверена и спокойна, отколкото с богатството на Бригс.

Погледна го, сенките в стаята подчертаваха скулите му, а кожата му блестеше на светлината като полиран абанос. Прииска й се да открие начин да заличи пропастта помежду им. Искаше й се да го почувства до себе си, да усети топлината на тялото му до своето. При тази мисъл бузите й пламнаха и тя извърна поглед, за да не разбере той какво се върти в главата й.

Поговориха за други неща и Реджи я накара да забрави проблемите с разказите си за семейството си и конфликтите, които възникваха, когато прекалено много хора живеят под един покрив — сестри, братя, лели, чичовци и братовчеди, които влизали и излизали по цял ден, за да донесат яйца от кокошките, кошница прясно изваден ямс, да разнесат последната клюка.

— Колко често се виждате? — попита Емерсън.

— Според мама не е достатъчно често. Тя все прави планово за времето, когато ще се прибера завинаги — отвърна той и поклати развеселен глава. — Дори ми е избрала съпруга.

Емерсън се стресна.

— Познаваш ли я?

Той кимна.

— Малката сестра на съпругата на братовчед ми. Казва се Пейшънс^[2].

— Виж ти! Наистина ли е търпелива? — Емерсън се опита да се пошегува, но буцата страх в гърлото й се надигна.

В първия момент той я погледна недоумяващо. След това разбра и по лицето му се разля усмивка.

— Не е каквото си мислиш. Двамата си пращаме имейли, но сме просто приятели. Мама ще остане разочарована, когато научи, че избраницата й за снаха е сгодена за друг мъж.

Емерсън се ухили широко.

— Майка ти има доста общо с моята. — Разказа му как Марджъри се опитваше да я сватоса с Ед Станклиф. — Решила е, че трябва да се омъжа, преди да… — Прекъсна по средата, после продължи: — Докато е около мен, за да е сигурна, че ще се омъжа за човек, който ще ми помогне да се задържа в социалния регистър. — Реджи не знаеше какво е това и тя обясни притеснено за указателя, който се обновяваше всяка година, и включваше имената на добрите партии; как всеки път, щом някой от редиците им се омъжеше за човек от по-долно съсловие, той или тя автоматично отпадаше. Побърза да добави: — Това, разбира се, са пълни глупости. Никога не съм гледала сериозно на тези неща.

— Навсякъде е същото — сви рамене той. — Дори в моето село е важно кои са баба ти и дядо ти.

— Мама много обичаше да се хвали със зет си — поясни тя. — Затова пък мен не ме интересуваше, че той може да проследи родословното си дърво чак до „Мейфлауър“. Като се замисля, май единствената причина да се омъжа за Бригс, беше да се откъсна от мама.

— Получи ли се? — попита той, извил едната си вежда, сякаш вече знаеше отговора.

— Сам виждаш — въздъхна тя и посочи с ръка стаята. — Тъкмо си казвам, че съм намерила начин да тръгна напред и тя успява да ме върне. — Сведе поглед, засрамена от признанието. — Колко съм безхарактерна само.

— Силата често се крие в способността на човек да се превие — подхвърли тихо той.

Тя го погледна и се усмихна.

— Как си станал толкова умен?

— Слушах мама. — Задържа погледа й и зелено-златните му очи заблестяха в сенките. — Кажи, има ли надежда за въпросния господин Станклиф? — Той погледна многозначително към тавана.

Емерсън се разсмя.

— Докато аз решавам — никаква. — „Въобразяваше ли си, или Реджи й се стори облекчен?“ — Както и да е, не съм сигурна, че искам да се омъжвам отново. Разводът е съвършеният начин да се излекуваш от идеалите.

— Може би просто не си срещнала подходящия човек — отвърна тихо той, погледна я и между тях премина искра.

Едва сега разбра по открития му поглед, че каквото и да изпитваше, Реджи чувстваше същото. От тлеещата жарава в сърцето й неочаквано лумна огън.

Понеже не знаеше какво да направи — никога досега не бе попадала в такова положение, — тя извърна поглед към прозореца и трафика по Парк авеню, фаровете на колите проблясваха подобно на декоративни светлини по Коледа. След малко чу проскърцване и когато вдигна поглед, Раджи се бе изправил пред нея. Усмихна се и протегна ръка, сякаш я канеше на танц. Топлината в нея се надигна, плъзна из цялото й тяло и в някакво кътче на ума й дори засвири музика. След това тя разбра, че той е протегнал ръка, за да й долее уиски.

— Не е нужно да ме чакаш — заяви остро тя, тъй като знаеше, че той няма нужда от напомняне кой му плаща заплатата. — И без това е късно, ще си тръгвам. — Погледна часовника си, удивена, че е станало дванайсет и половина.

Очевидно уискито я бе хванало, защото едва не изгуби равновесие, когато се изправи, и Реджи я стисна за лакътя, за да й помогне. Очите им се срещнаха отново и двамата останаха преплели погледи дълго, без да трепват. Горното копче на ризата му бе разкопчано и тя забеляза как пулсът му тупти в основата на шията. След това бавно, съвсем бавно, той вдигна ръка към бузата й, отпусна я за момент, сетне се наведе, за да я целуне.

Емерсън затвори очи и се отдаде на усещането, възпламенено от устните му. Бяха меки и плътни, нежни и същевременно настойчиви. Тя откликна, като обви врата му с ръце, отпусна глава назад и разтвори устни, за да се отдаде на целувката.

— Господи — въздъхна тя, когато най-сетне се откъсна от него и си пое въздух.

— Страхувам се, че Господ няма нищо общо — разсмя се дрезгаво Реджи.

— Сега какво? — попита тя с треперещ глас. Той я привлече по-близо и зашепна до косата й.

— Ти ще решиш.

Веднага се сети за Марджъри. Ако допуснеше отношенията им да стигнат по-далече, цената щеше да е безобразно висока. Подобна връзка можеше дори да вкара майка й в гроба. „Ще мога ли да го преживея?“ — питаше се Емерсън.

Същевременно съзнаваше, че ако отново отстъпи пред майка си, ще съжалява до края на живота си.

Не можеше да го допусне. И без това бе жертвала прекалено много.

Взе ръката на Реджи и го поведе към канапето; двамата се отпуснаха прегърнати. Поднесе ръката му към устните си и целуна дланта, преди да я насочи към гърдата си. Той бавно разкопча блузата й — всяко копче представляваше кратко прелъстяване. Тя простена гърлено; чувства, които не бе изпитвала отдавна, много отдавна, затанцуваха като искри под ледената обвивка, която я защитаваше, за да я пръсне на хиляди парченца.

Беше се отдала на блаженството, когато сърдитият глас на Марджъри я изтръгна от съня:

— Реджи! Реджи! Къде си?

Двамата скочиха едновременно и бързо заоправяха дрехите си. Емерсън притисна пръст до устните си, за да подсети Реджи да не я издава — не бе нужно майка й да знае, че е тук. Той кимна с разбиране, погледна я за последно, обърна се и излезе от стаята.

Емерсън изчака още минута и щом се увери, че всичко е наред, наведе се, грабна обувките си, стисна ги в едната ръка и се измъкна тихо в коридора. „Цял живот бе все така. На трийсет и шест съм и все още ходя на пръсти, когато мама е наблизо“, помисли си недоволно тя, когато излезе от апартамента и затвори вратата след себе си.

 

 

През следващите дни Емерсън не мислеше почти за нищо друго, освен за Реджи. Представяше си непрекъснато страстната им прегръдка и във въображението й целувката не свършваше. Уплашена докъде може да ги отведе всичко това, тя ходеше да види майка си през деня. Въпреки това не спираше да мечтае като влюбена тийнейджърка.

След седмица успя да събере достатъчно кураж, за да разреши въпроса веднъж и завинаги. Знаеше достатъчно за часовете, в които Реджи учи, и един трескав ден използва времето между две срещи, за да го открие в Нюйоркския университет. Нямаше никакво намерение да проведе разговор с него в апартамента, където майка й можеше да подслушва.

Забеляза го, когато излизаше от залата, в която се провеждаше часът по биология за напреднали. Беше с колеги и разговаряха оживено. В прилепнали дънки и спретната риза редом с по-младите студенти в безформени дрехи и неподдържани коси, всички до един със слушалки за ай подовете, той приличаше на преподавател. Отнасяха се към него с уважение, но също така го приемаха като един от тях. Забеляза красиво дребно момиче с големи кафяви очи и буйна черна коса, която не откъсваше очи от него и не криеше, че е запленена… може би дори влюбена.

Емерсън усети как я бодва завист. Докато бе в апартамента на майка си, нямаше проблем да си въобрази, че двамата са единствените на този свят, отделени от всичко, обвити в пашкул, ала сега трябваше да си напомни, че Реджи си има собствен живот, в който двете с Марджъри нямаха място, в този свят той бе заобиколен от привлекателни млади жени, които не носеха товар като нея.

Той я зърна, усмихна се щастливо и забърза към мястото, където бе застанала. Не скри изненадата си, че я вижда, и веднага попита е дълбокия си мелодичен глас:

— Всичко наред ли е?

— Разбира се — отвърна тя. — Кажи, имаш ли минутка?

— До следващата лекция имам час — кимна той.

— Извинявай, че те причаквам по този начин — започна Емерсън, когато двамата поеха към Уошингтън скуеър. Сред множеството студенти, които бързаха покрай тях, понесли ранички, тя си спомни студентските си години в „Принстън“. Сякаш бяха минали хиляда години оттогава.

— Всяко твое посещение е истинска радост — увери я той. По лицето му бе изписана искрена радост.

— Просто нямах желание да провеждаме този разговор в дома на мама — обясни тя.

Реджи я погледна изненадан.

— За онази вечер ли става въпрос?

Тя спря рязко и усети как бузите й пламват под пронизващия му поглед.

— Виж, просто исках да ти кажа, че аз… не съжалявам за случилото се. Но ми се струва, че е най-добре да поуспокоим топката. Поне засега. Моментът не е подходящ.

— Заради майка ти ли?

— Да.

Той кимна и отрони тихо:

— Разбирам.

— Наистина ли? — попита тя и в гласа й прозвуча молба.

— Поне така си мисля.

— Повярвай ми, че не е това начинът, по който искам всичко да се получи. Просто… — Емерсън въздъхна унило и отпусна рамене. — Тя е толкова болна и ако разбере, ще се разстрои. Не че има лошо мнение за теб — побърза да добави. — Тя просто… нали знаеш как е.

— Ти решаваш, разбира се — отвърна той, но в зелените му очи, които изпъкваха на тъмната кожа, тя прочете съвсем различно послание.

— Не е точно така. Така би трябвало да постъпим — продължи немощно тя.

Той отново сви рамене, сякаш не бе схванал разликата в думите й.

— Това не е единственият начин, по който да възприемеш нещата.

— А какъв е другият.

— Може би си й дала прекалено много власт.

Младата жена се замисли за всички жертви, които бе правила за Марджъри, и осъзна, че той казва истината. Бе създала чудовище. Същото това чудовище накрая щеше да я погълне. Същевременно не намираше сили в себе си да промени нещата. Заговори отбранително:

— Струва ми се, че познавам мама значително по-добре от теб.

— А тя познава ли те? Знае ли какво се крие в сърцето ти?

Емерсън мълчеше. Думите му попаднаха право в целта. „Не, не ме познава“, отвърна мълчаливо тя. Ако Марджъри заподозреше какво се крие в сърцето й в този момент, щеше да остане ужасена.

Когато стигнаха на Уошингтън скуеър с великолепната арка, която красеше началото на Пето авеню, Емерсън заговори.

— Време е да се връщам на работа. — Дори след тези думи тя спря, без да крие неудоволствието си, че трябва да го остави. — Нали ще ми звъннеш, ако имаш нужда от нещо?

Той разбра намека, че тя ще избягва да се отбива вечер, кимна и я погледна сериозно.

— Разбира се.

— Когато видиш мама, кажи й… — „Какво да й каже? Че благополучно ми е съсипала живота ли?“ — Ще мина в събота.

Емерсън отмаля. Тежест притисна гърдите й, гърлото й се стегна, сякаш се разболяваше. Когато Реджи я привлече до себе си, не като любовник, а сякаш му бе пациентка, която има нужда от специални грижи, тя се почувства прекалено слаба, за да протестира.

Не се опита да се отдръпне, докато клаксон на автомобил не я стресна и не се върна към действителността. Преди да отстъпи, той наведе глава и устните му докоснаха нежно нейните. Тази целувка бе дори по-опасна, отколкото ако я бе целунал обзет от страст. Отдалечи се бързо и се опита да хване такси с ясното съзнание, че днешната й мисия се е провалила, че вместо да се откъсне от него, тя се бе объркала още повече.