Айлин Гоудж
Остани до мен (16)

Петнадесета глава

Джей бе в заседателната зала заедно с Тед Остър и останалите от дизайнерския екип и обмисляха стратегията около рекламата на дънки „Консепт“, когато Инес позвъни по интеркома.

— Джей, Франи на втора.

Той грабна слушалката, приятно изненадан, че му звъни. Напоследък почти не му се обаждаше, освен когато ставаше въпрос за часовете за бременни. Извън тези часове двамата почти не се виждаха, а когато излизаха, никога не бяха сами; последната им среща бе на Деня на благодарността, когато вечеряха у Емерсън, а след това още веднъж, на парти за един от авторите на Франи. Преструваха се, че нищо не се е случило, но в разговорите им се долавяше напрежение, нито един от двамата не намираше сили да признае какво става.

— Здрасти, казвай — започна той.

— Нещо важно ли работиш? — Познатият й глас го накара да потръпне. Много му липсваше старата им дружба. Напоследък, въпреки че много бе мислил, често му се искаше приятелството им да бе прераснало в нещо повече.

— Може да почака — отвърна той, без да обръща внимание на извитите вежди на Тод.

— Исках да ти кажа, че контракциите ми започнаха. — Говореше напълно спокойно, но той долови скрития страх.

Джей усети как сърцето му прескочи.

— Господи! — Пресметна бързо наум. — Нали до термина ти оставаха още две седмици? — Сниши глас, за да не чуват другите.

— Кажи го на бебето — заяви Франи.

— През колко време са?

— На около десет минути. Още е рано да включвам алармата.

„Прекалено късно е“, разтревожи се Джей.

— Не трябваше ли да си в болницата?

— Няма начин — отвърна тя и му напомни какво ги бе предупредила преподавателката от часовете за бременни. — Там ще вися часове, а стажантите ще се изреждат да ме ръчкат и опипват като печена пуйка.

— Говори ли с лекаря?

— Току-що се чух с него — отговори тя. — Май играеше голф. Или говореше сериозно, когато каза, че има още много време, или просто не искаше да загуби.

— Как е възможно да се шегуваш в такъв момент — Обзе го ужас, когато усети, че говори строго като баща си.

— Какво друго да правя? Прекалено късно е, за да се откажа, затова най-добре да приема онова, което предстои. — Той знаеше, че тя се шегува, за да разсее напрежението. — Ще видиш какво ще стане, докато се опитвам да изкарам динята през сламка, тогава изобщо няма да ми е до смях — рече тя, цитирайки една от жените в часовете за бременни, раждала два пъти досега.

Отново го обзе паника.

— Само не ми казвай, че си на работа. — Знаеше какво представлява Франи и нямаше да се учуди, ако бе в офиса.

— Ти за луда ли ме имаш? Само защото не съм разбързала да тръгна за болницата, не означава, ще оставя някой от офиса да ми изражда детето.

„Нашето дете“, поправи я наум той.

— Тръгвам — заяви той.

— Вече ти казах, че е прекалено… — тя замълча изпъшка. Щом успя да си поеме отново дъх, изхлипа: — Ооо. Това беше кофти работа. Добре де, няма се откажа от малко компания.

— Затварям, ще ти звънна отново от таксито. — Тя вече се пресягаше да си вземе палтото.

Пет минути по-късно се беше качил на такси, вън бе започнало да вали сняг, мокър сняг на парцали, който полепваше по предния прозорец. Въпреки че в таксито бе студено, той се потеше в дебелото палто. Напразно се притесняваш, каза си той. Какво може да се обърка? Франи беше здрава и бременността й протичаше нормално.

Не беше ли така и при Вивиън?

 

 

Когато пристигна, Франи го посрещна на вратата по хавлиен халат, с пухкави чехли, косата й беше вързана на кок, от който се разпиляваха къдрици също като гейзер.

— Много си бърз — започна тя, щом отвори вратата. — Да не би да си дошъл със ски?

Джей изтръска снежинките от палтото, преди да го закачи.

— Почти — отвърна, като си спомни как таксито бе поднесло, когато завиваше по „Блийкър“.

— Искаш ли чаша чай? — предложи тя и побърза да уточни: — Не е билков.

Без да обърне внимание на предложението, той заговори нервно:

— Ти не трябва ли… не знам…

— Да се мятам в леглото, захапала кожен колан ли? — довърши вместо него тя. — И на това ще му дойде времето.

— Седни, аз ще направя чай — реши той и я поведе към тесния хол, пълен с какво ли не — Франи никога не изхвърляше вещи; в момента, докато снегът валеше тихо и покриваше с белота Пери стрийт, двамата сякаш бяха единствените хора на света.

— Не, благодаря, нали не си забравил, че трябва да остана права? — Започна да крачи из стаята, а пантофите оставяха следи по износения персийски килим. След това най-неочаквано тя се преви, хвана се за корема и изпъшка.

 

 

— Бързо. Колко е часът?

Той погледна часовника си.

— И дванайсет.

— Шест минути от предишната — рече тя и се изправи с усилие. Заклатушка се до канапето, притиснала ръце към кръста, и се тръшна на него задъхана, по челото й избиха капчици пот, които заблестяха на бледата зимна светлина.

— Стига вече, тръгваме. Обличай се, аз ще им кажа да докарат колата отпред. — В таксито бе съобразил да се обади на агенцията за автомобили под наем, които фирмата му ползваше. Тя понечи да негодува, но той я прекъсна и отсече: — Можеш да недоволстваш по пътя към болницата.

— Ти пък кога се научи да командориш така? — Погледна го престорено сърдито, докато той й помагаше да се изправи.

— Не ми е за пръв път, нали не си забравила?

Двамата се спогледнаха. Как би могла да забрави? Франи взе бърз душ, обу дънки и огромен пуловер с изправен на задните крака кон, който той й бе донесъл, когато ходи в Монтана. Беше го опънала на корема и приличаше на яка кралица на родеото. Докато й помагаше да си облече палтото, тя надникна през прозореца.

— Много ли ще навали?

— Предвиждат около трийсет сантиметра. Няма проблем. Най-зле ще стане довечера. — Грабна чантата, която бе приготвил, докато тя беше под душа. Чантата на Вивиън бе готова седмици по-рано, но тъй като бебето на Франи подрани, на нея не й остана време.

Щом излязоха, той я прихвана за лакътя и я поведе по хлъзгавия тротоар към автомобила. В момента имаха единствено лимузина и когато се качиха, Франи подхвърли:

— Мислех, че ще ме откараш в болницата.

— Точно така.

— Защо тогава ми се струва, че сме тръгнали на абитуриентски бал?

Джей се ухили.

— Щях да ти осигуря и официална рокля, но не ми остана време.

— Ама какво гадже си ти?

— Ще ти се реванширам, когато всичко свърши — обеща той, забравил, че е женен, а Франи сгодена.

Тя се преви при следващата контракция. Този път стисна силно ръката на Джей и остана намръщена, докато болката премина. Изви глава към стъклената преграда зад шофьора и измърмори:

— Питам се дали взима допълнително за израждане.

— Предпочитам да не проверяваме.

Колите по Осмо авеню се бяха подредили броня до броня, забавени от снега. Контракциите бяха на всеки пет минути; той ги следеше, откакто тръгнаха. Вивиън се държеше като дама, дори когато я болеше, затова пък Франи се оказа шумна — пъшкаше и стенеше.

— За всичко си виновен ти — задъхваше се тя между контракциите и го гледаше лошо. — Ако се беше съгласил, в момента да сме в „Шонесис“ и да обръщаме бира след бира.

— Доколкото си спомням, ти ме накара — отвърна с усмивка той.

— Не ми беше много трудно. Аууу. — Тя се преви отново.

Джей й разтриваше гърба, шепнеше окуражителни думи, докато тя отново се изправи; приличаше на току-що изстреляна от оръдие — поруменяла, къдриците й стърчаха във всички посоки.

— Наистина се случва, нали? — прошепна тя. — Ще си имаме дете.

Той постави ръка на корема й.

— Имам чувството, че му предстоят велики дела. С гени като нашите не може да е друго.

— По-полека, дай първо да се справим с това, а после ще започнем да заделяме пари за „Харвард“.

— Честно да ти кажа, мислех си за нашата Алма матер. Ако… — той замълча, когато забеляза изумлението по лицето й. — Какво има, Франи? Добре ли си?

— Водата ми току-що изтече. — Тя се наведе към увеличаващото се мокро петно на дънките.

Той грабна бебешко одеялце от чантата и се опита да попие с него. И двамата дишаха тежко, а сърцето на Джей всеки миг щеше да се пръсне. Той прегръщаше Франи и през останалата част от пътя шепнеше на ухото й и повтаряше, че всичко ще бъде наред.

В „Сейнт Винсънтс“ я прехвърлиха в инвалиден стол и се отправиха към асансьора. Джей тичаше до нея, без да изпуска ръката й. За щастие стаята, в която бе разпределена, се оказа празна и на Франи не й се наложи да слуша виковете на друга жена. Нейните бяха достатъчни, за да съборят стените.

— Нали няма да си тръгнеш? — молеше го жално тя, докато го избутваха от стаята, за да може лекарят да я прегледа на спокойствие.

— Ще чакам пред вратата. Да не би да мислиш, че ще те оставя на тези аматьори? — пошегува се той.

Дежурната сестра се намеси сухо.

— Съпругата ви е в добри ръце.

Джей и Франи се спогледнаха. Нито един от двамата не обясни каква е връзката им.

 

 

Сега вече на Франи й беше ясно какво й е било на Фей Рай да роди бебето на Кинг Конг. Ако чудовището, което се опитваше да излезе от нея, тежеше под три килограма и половина, мислеше си тя, докато болките я разкъсваха, значи ханшът й е по-тесен, отколкото предполагаше. Когато всичко приключеше, нямаше да има причина да не може да се вмъкне в бикините на Парис Хилтън.

— Хайде, Франи. Напъвай — чу тя гласа на доктор Стайн през бученето в ушите.

— Раждам бебето на Кинг Конг, а вие искате да напъвам — изръмжа тя. Нямаше начин бебето да излезе по същия път, по който бе влязло. Тя изви гръб и цялото й тяло бе прорязано от разкъсваща болка, съпроводена от нечовешки писък, който раздра гърлото й:

— Ааааааааааааааа…

— Справяш се чудесно, Франи. Почти сме готови. — Джей приглаждаше назад мокрите кичури коса. Гласът му я успокои, също като инжекцията, която й биха преди малко, за да намалят болката.

— Ще повярвам едва когато го видя — изпъшка тя.

— Още няколко напъна. Ще се справиш. Знам, че можеш. — Гласът му бе нежен, но настойчив.

Ново цунами от болка премина през нея и тя изкрещя. За момент й се прииска да не се бе подлагала на този ужас. Какво бе да останеш без деца в сравнение с това да те разцепят като презрял пъпеш? Сега вече измъкване нямаше, трябваше да затвори очи за приближаващите торпеда и да се устреми напред.

Франи се напъна с всички сили и мускулите в тялото й затрепериха.

— Главата излиза! — обади се сестрата.

През бученето в ушите Франи чу гласа на лекаря.

— Добре, Франи, сега вече по-бавно. — Тя се отпусна задъхана назад, но едва успя да си поеме дъх и той отново я заизмъчва. — Така, още един напън. — Както бе легнала, виждаше доктор Стайн между разтворените си крака и крайчетата на сивата му коса, щръкнали изпод хирургическата шапка. Дори да изскубнеше космите му един по един, той пак нямаше да разбере какво е болка.

Отново започна да напъва, като единствената й мисъл бе да се отърве час по-скоро от съществото в нея.

Усети нещо топло и мокро да се изплъзва между бедрата й и болката неочаквано изчезна. Доктор Стайн вдигна нещо, но когато тя повдигна глава, за да види по-добре, потта се стече в очите й и тя успя да различи вързоп с цвят на сурово месо, оплескан от главата до петите с нещо, което приличаше на мехлем.

— Момиче! — провикна се доктор Стайн.

Франи примигна и вързопът се превърна в малко съвършено бебе.

— Господин Гюндерсън, ще ми окажете ли честта? — Лекарят подаде ножици на Джей.

Джей откъсна поглед от новороденото, колкото да пререже пъпната връв, след това Франи пое малкото, топло бебе и го притисна до гърдата си и розовата устичка намери зърното й.

— Умно момиченце. Знае правилния път. — Вдигна поглед и се усмихна на Джей. Лицето му бе мокро от сълзи.

— Съвършена е — прошепна той. Бе като омагьосан. Погали малкото сбръчкано краче с пръст. — Добре сме се справили. — „Не, бяха създали чудо.“ — Виж, има твоите очи. — „Ясни сини очи.“ — И моя нос. — Майка й щеше да се гордее, въпреки че Франи предпочиташе нослето да е право като на Джей.

— Няма си много коса. — Джей докосна светлия мъх по главата на бебето.

— Ще порасне — отвърна тя.

Джей помръкна за миг, сякаш си бе спомнил, че няма да е до нея, когато това се случи. Франи посегна, стисна ръката му, решена да не разваля момента. Двамата се сгушиха един до друг, без да откъсват очи от малкото момиченце със сини като на баща си очи характерния за семейство Ричман нос.