Айлин Гоудж
Остани до мен (3)

Втора глава

— Трябва ли да целувам баба?

Ейнзли вдигна поглед към Емерсън, докато двете седяха на задната седалка в таксито на път към дома на Марджъри. Беше късен следобед и слънчевите лъчи си играеха на криеница между небостъргачите по Парк авеню и светлорусата й коса блестеше като течно злато.

„И този въпрос го задава едно невинно дете“, помисли си Емерсън. Ейнзли не беше груба, просто откровена.

— Не и ако не искаш — Емерсън стисна нежно рамото на дъщеря си. Как бяха успели двамата с Бригс да създадат тази малка фея. Първия път, когато я пое в ръце, веднага след раждането, имаше чувството, че държи пеперуда в ръцете си.

— Баба е готина, но мирише странно.

— Знам, миличка. Вината не е нейна. — На Емерсън й дожаля за майка й, макар понякога да беше трудна и опърничава. Преди да се разболее, Марджъри се поддържаше великолепно, беше безупречна от главата до краката. Емерсън си спомняше колко горда бе на възрастта на Ейнзли, когато майка й идваше в училище, макар да попадаше сред море от дрехи на „Шанел“ и „Ив Сен Лоран“, тя си оставаше най-великолепната майка. Само че напоследък парфюмите не можеха да скрият миризмата на лекарства. — Но пък тя ще хареса много рисунката, която ще й подариш. — В скута на Ейнзли стоеше навит лист, на който с пастел бе нарисуван Гъс, полярната мечка в зоопарка, където през седмицата бяха водили всички първокласници.

Ейнзли отпусна рамене.

— Знам, че няма.

— Защо?

— Тя изхвърли рисунката ми с патиците.

— Може Наталия да ги е изхвърлила по погрешка. — Наталия беше икономката, на която Емерсън плащаше и за да чисти апартамента.

Ейнзли поклати глава и погледна Емерсън многозначително, за да й покаже, че разбира много повече, отколкото майка й предполага. След това обясни:

— Намерих я смачкана под леглото на баба.

Емерсън разбра, че няма смисъл да спори — откъде да знае, че не е истина? Докато минаваха покрай „Сейнт Бартоломю“ с кафенето в двора, което гледаше към Парк авеню, тя си спомни детството, как Марджъри я зарязваше задълго, след това я грабваше също като кукла, с която да си поиграе и да облече в някоя нова дрешка. Ако нещата се повтаряха, вината не бе изцяло на Марджъри. Болестта я бе сломила. Много обичаше Ейнзли, но в повечето случаи нямаше сили да стане, за да ги посрещне.

— Сетих се. Какво ще кажеш да хапнем по една мелба в „Серъндипити“? — предложи тя, за да разведри настроението. — Можем да спрем на връщане от баба ти.

Ейнзли наостри уши.

— С всички добавки отгоре ли?

— Става. — Мелбите в „Серъндипити“ бяха като за четирима и колкото и да се опитваше Ейнзли, все не успяваше да изяде дори половината, но това не я спираше да пробва до изнемога.

— Разбрахме се — отвърна момиченцето и хитрите й очи затанцуваха.

Няколко минути по-късно таксито спря пред блока на Седемдесет и втора и Парк авеню, в който живееше майка й.

— Знаеш ли кой още ще се зарадва, като те види? — попита Емерсън, докато слизаха.

— Чичо Насарио ли? — попита с надежда Ейнзли. Емерсън кимна, а Ейнзли извика радостно и хукна напред. Още преди младата жена да пристъпи под винения навес над входа, дъщеря й вече бе вътре, а портиерът с бели ръкавици държеше вратата отворена. Емерсън влезе в мраморното фоайе и откри двайсеткилограмовото момиченце да се гърчи в ръцете на възрастния пуерториканец.

— Ейнзли! — възмути се тя и забърза към тях. — Чичо Насарио ще получи херния. Обърна се засмяна към Насарио: — Понякога забравя, че вече не е бебе.

— А пък аз забравям, че съм старец. — Той настани Ейнзли на рецепцията и въздъхна дълбоко: — Ай, chiquita^[1] — престори се на отчаян, — с какво те храни майка ти? Нямаше ме само две седмици, а ти си станала двойно по-голяма — намигна й той и се обърна към Емерсън. — Ти беше същата на нейната възраст. Вечно ме молеше да те кача на рамо. Карлос, портиерът, който работеше тук, когато беше дете, те наричаше малката ми sombra^[2] — припомни й той.

Емерсън се усмихна на спомена. Насарио бе мил и внимателен, през най-трудните й години й беше като приемен баща. Тя често си фантазираше как отива да живее при него и голямото му шумно семейство в Бронкс, в дома, в който никога не беше стъпвала. Не че нямаше да е добре дошла, но рискът бе прекалено голям. Ако Марджъри откриеше, за него щеше да е неприятно, можеше дори да изгуби работата си.

Сега забеляза, че стройните му някога рамене вече са отпуснати, а в гъстата му черна коса се виждат бели нишки. От очите тръгваха дълбоки бръчки и прорязваха слепоочията, а кожата около брадата бе увиснала. Мисълта, че един ден ще влезе и той няма да бъде зад рецепцията, й се стори мъчителна.

— Добре ли прекара ваканцията? — попита тя.

— Ако наричаш сменянето на покрива в къщата на сестра ми почивка, да — усмихна се той.

— Никога ли не почиваш? — попита загрижено тя. Насарио сви добродушно рамене.

— Когато имаш голямо семейство, няма почивка.

— Имат късмет, че си до тях.

Част от заплатата му всеки месец отиваше при роднини в Пуерто Рико. „Че за какво са парите, ако не помагаш на по-бедните!“, казваше той. Ако богатството се измерваше с хората, които те обичат, които ти обичаш, то тогава неговото богатство бе несметно. Беше женен от четирийсет години, с три големи деца и дванайсет внуци.

— Я да видим — той се наведе, за да погледне Ейнзли. — Искаш ли да видиш какво съм ти донесъл чак от Маягуайс? — Емерсън му бе звъннала предварително, че ще идват и той извади нещо от джоба на панталоните си. Същото бе и навремето, Емерсън бе получавала невероятни съкровища. Оказа се малка дървена статуетка, която той сложи в ръката на Ейнзли. — Това е Дева Мария. Когато си в беда, тя ще ти помогне.

— А тя откъде ще разбере? — Ейнзли я гледаше като омагьосана.

— A, chiquita. Девата винаги знае. — Той се потупа по гърдите.

— Какво ще кажеш за новия? — попита Емерсън и посочи с глава нагоре, към десетия етаж, където бе новоназначеният болногледач, с когото младата жена все още не се познаваше. От агенцията й бяха казали само, че е нигериец и е много опитен. — Да се обзаложим ли колко ще издържи?

Насарио я погледна с укор. Каквото и да бе мнението му за Марджъри, той винаги се отнасяше към нея с уважение и настояваше Емерсън да се държи по същия начин. Единствената му забележка бе:

— От всичко, което видях досега, мога само да кажа, че майка ти е в добри ръце.

След няколко минути Емерсън и Ейнзли бяха в асансьора. Когато спряха във фоайето, тя забеляза вазата със свежи цветя на масичката Луи XV до стената — не биваше да забравя да благодари на семейство Таунзенд от апартамент 10 В, които ги поръчваха всяка седмица и никога не й позволяваха да плаща. Влезе в апартамента на майка си и си пое дълбоко дъх, за да се успокои, защото колкото и често да идваше, така и не й ставаше по-лесно. Стисна ръката на Ейнзли и пристъпи навътре.

Беше толкова горещо, че имаше чувството, че влиза в сауна — напоследък на Марджъри все й беше студено и настояваше всички прозорци да стоят затворени. Беше късен следобед и слънцето нахлуваше през високите прозорци с изглед към Парк авеню и изпълваше с живот прекрасния хол, в който като дете Емерсън пристъпваше на пръсти от страх да не събори някой от великолепните предмети. Сега холът й се стори празен. Антиките и произведенията на изкуството бяха продадени едно по едно, заменени от обикновени мебели, някои купени от магазини втора ръка. Единственото, останало от детството на Емерсън бе портретът на баща й, закачен над камината, на който той изглеждаше строг и никак не си приличаше. Тя помнеше нежен, спокоен мъж с бяла като сняг коса, под която прозираше розов череп; той често лягаше да поспи и вечно ходеше по лекари — беше доста по-възрастен от Марджъри, достатъчно стар, за да бъде дядо на Емерсън и имаше болно сърце.

— Здравейте. — Музикален глас я накара да се завърти. От тъмния коридор излезе мъж. Беше висок, приблизително на нейната възраст, кожата му бе с цвета на ламперията, пред която бе застанал. Носеше грижливо изгладен панталон в цвят каки, риза с къс ръкав, която подчертаваше изпъкналите мускули по ръцете му. Усмихна се и зъбите му се откроиха на тъмната кожа. — Моля да ме извините, не исках да ви стресна. — Той подаде ръка. — Реджи Оканта. Говорихме по телефона.

— Да, разбира се. Емерсън — представи се тя. Стисна ръката й силно, но не прекалено, и едрата му длан сякаш погълна нейната. Тя погледна високите скули, плътните устни, зелените очи със златисти точици. Сама не разбра защо се притеснява и й бе необходим миг, за да се опомни. — Това е дъщеря ми Ейнзли.

— Много ми е приятно да се запознаем. — Реджи се наведе, за да стисне ръката на Ейнзли също толкова официално и любезно, колкото на Емерсън. — Какво е това? — Той погледна рисунката.

Ейнзли му я подаде.

— Нарисувах я за баба.

Реджи я разви внимателно, разгледа я, сякаш бе декоратор в музей, който преценява творба на изгряващ млад художник.

— Виж ти. Харесва ми дръзкият избор на цветове. Много оригинално. Мисля, че мечката ще остане доволна, когато види как си я нарисувала. — Говореше с британски акцент, в който се прокрадваше характерната за родината му интонация.

— Мога и на теб да нарисувам. — Ейнзли го наблюдаваше омагьосана.

— Ще ми бъде много приятно. — Реджи говореше сериозно, сякаш ставаше въпрос за велика чест.

Детето хукна към шкафа, където Емерсън държеше листове и бои за случаите, когато идваха на гости.

— Умееш да се държиш с децата — отбеляза Емерсън с усмивка, докато наблюдаваше как дъщеря й вади скицника и маркерите. Обърна се към него. — Имаш ли деца?

— Само племенници и племеннички. Не ми позволяват да спя, колкото ми се иска — добави през смях той и обясни, че в момента живеел при леля си и чичо си, поне докато завърши колежа. Оставала му още една година, преди да има право да кандидатства медицина. Междувременно, за да свърже двата края, работел нощем.

— Не ти остава много свободно време. — Емерсън си припомни натоварената си програма в „Принстън“ и колко усилия бе полагала, за да изкара поне петици.

Той я дари с една от ослепителните си усмивки.

— Свободното време е западния идеал. — Той бил възпитан да вярва, че времето, посветено на самоусъвършенстването, е безценно.

— Въпрос на гледна точка. Въпреки това, едва ли ти е лесно.

— Майка ти много ми помага. Всяка вечер започва да ме разпитва какво съм научил през деня.

Емерсън не успя да прикрие изумлението си. Марджъри не би се сетила да „помага“.

— Влияеш й положително. Обикновено не се чувства добре. — Много й се искаше да продължи разговора, да научи нещо повече за Реджи, но задълженията я подръпваха също като нетърпеливо дете. — Та като стана въпрос за пациентката, трябва да надникна при нея. Будна ли е? — попита тя с надеждата да не е, защото по този начин щеше да спечели още няколко минути.

— Да. Има и посетител. — Реджи посочи към стаята на Марджъри. — Тъкмо приготвях чай. Ти искаш ли?

— Какво? А, не, благодаря. — За момент Емерсън се бе разсеяла, докато се опитваше да преодолее изненадата, че Марджъри има гости. Напоследък почти никой не се отбиваше да я види.

Остави Ейнзли да драска по листа и тръгна по коридора. Завари Марджъри седнала в леглото, подпряна на камара възглавници, а стаята, от която почти не излизаше, я бе обгърнала като стара рокля, останала от отдавна минал бал; личеше, че горната табла на леглото, тапицирана с кадифе, е овехтяла, а пред огледалата бяха оставени множество шишенца с парфюм. Тя се бе гримирала, перуката й, подобна на твърди руси криле, щръкнали от двете страни на главата, очертаваше лицето й като маска. Старата й красота бе почти незабележима.

— Миличка! — зарадва се майка й, сякаш не я бе виждала от цяла вечност. — Помниш ли господин Станклиф? — посочи тя мъжа, настанил се на износен плюшен стол до леглото.

Емерсън го позна и усети как сърцето й се свива. Как да не го познае. Майка й не спираше да я сватосва с него от мига, в който той се нанесе на горния етаж и вечно повтаряше, че е съвършен за нея. Колко често се появявали подходящи партии, опитваше се да я убеди тя. Какво щеше да й стане, ако излезеше да пийне чашка с него? Времето минаваше и тя не се подмладяваше. Освен това трябваше да мисли за Ейнзли. Емерсън все отказваше и извинението й бе, че е прекалено заета. Освен това Бригс също бе „съвършен“ за нея, а ето какво стана. Въпреки това майка й продължи да настоява и накрая Емерсън се предаде и се съгласи да се види с него на кафе. Беше невероятно скучно, той бе отегчителен, но оттогава не спря да я кани ту на вечеря, ту на концерт, ту на изложба.

— Ед. — Насили се да се усмихне, когато той се изправи, за да я поздрави. — Много мило, че си се отбил — продължи тя с лекотата на обигран професионалист.

— Минавах наблизо. — Той се ухили на шегата и по нищо не пролича, че е изненадан да я види. Да не би това да беше някакъв заговор? Познаваше майка си много добре и знаеше, че е напълно възможно.

Марджъри наклони глава и погледна Емерсън толкова доволно, че намеренията й бяха повече от ясни.

— Господин Станклиф тъкмо ми разказваше, че бил съсед със семейство Литън на остров Мартас Винярд. Какво невероятно съвпадение, нали?

Сигурно ставаше въпрос за семейство Литън, които бяха втори братовчеди на Емерсън по бащина линия.

— Срещали сме се само веднъж. Честно казано, сториха ми се доста надменни — сви рамене тя.

Марджъри смръщи вежди, но успя да се овладее бързо и отново погледна усмихнато гостенина.

— Глупости. Чудесни хора са. Нали точно това ми казвахте, господин Станклиф.

— Всъщност, аз не ги познавам добре — призна той и стрелна Емерсън със затворнически поглед. — Старият господин Литън веднъж ме покани да плаваме заедно, но духаше силно и се наложи да го отложим за друг път. Оттогава не съм ги виждал. — Обясни, че продал къщата, когато се развел.

Поговориха за други неща, за предпочитани заведения, за общи познати. Светът на богатите сноби приличаше на малко село — всеки познава другите и ако се върнеш достатъчно назад във времето, се оказвате роднини. Емерсън щеше да се отегчи до смърт, ако не бе толкова ядосана. Тъкмо когато си помислеше, че благодарение на всички грижи, които полагаше за майка си, и сметките, които плащаше, бе постигнала някакъв напредък, й се напомняше, че възрастната дама никак не се интересува от нуждите и желанията на дъщеря си. Нали Марджъри я бе накарала да се омъжи за Бригс, нали тя повтаряше, че е пълна глупост да се разведе, дори когато бе очевидно, че бракът им не върви. Сега нямаше да се спре пред нищо, докато не разрушеше живота й втори път.

Мислите й бяха прекъснати от Реджи, който донесе чая. Тя не откъсна поглед от него, докато сервираше, впечатлена, че бе донесъл още една чаша, в случай че тя променеше мнението си. Той се движеше грациозно, почти като балетист. Човек се успокояваше само като го наблюдаваше. Държеше се любезно, без да сервилничи, грижеше се за майка й, внимаваше възглавниците да подпират кръста й, следеше часовете, в които да си вземе лекарството.

— Нали ще изпратиш господин Станклиф, миличка? — помоли Марджъри, когато гостът реши да си тръгне. Погледна многозначително Емерсън и тя послушно се изправи.

На вратата за пореден път му отказа да вечеря с него, като се извини, че напоследък отделяла всичкото си свободно време за Марджъри. В този момент единственото желание на преданата дъщеря бе да удуши майка си.

— Как можеш да ми причиняваш подобно нещо? — скара се тя на майка си по-късно. — Нарочно ме насади така.

Марджъри й седеше в леглото и пиеше невъзмутимо чай.

— Колко много шум вдигаш за една дреболия, миличка. Човекът просто се държи като добър съсед.

— Защо тогава се чувствам в клопка?

— Не преигравай. — Майка й остави чашката на нощното шкафче и се намръщи от усилието. Бе толкова крехка, че дори най-незначителното движение я изтощаваше. — Дори да съм имала задни мисли, нима е престъпление да се погрижиш за единственото си дете?

— Можеше поне да ме предупредиш — не спираше Емерсън.

— Ако те бях предупредила, щеше да си намериш някакво извинение и нямаше да дойдеш.

— Точно така!

— Стига, миличка. — Марджъри стисна очи, сякаш я бе прорязала болка.

Емерсън усети как гневът й стихва и я обзема тъга. Единственото й желание бе да я обичат заради нея самата, а не защото е идеалната дъщеря. Нима искаше прекалено много?

Марджъри побърза да смени темата.

— Какво ще кажеш за Реджи?

— Струва ми се приятен. — Емерсън много добре знаеше, че в никакъв случай не бива да разкрива повече от това. Марджъри й набиваше в главата още от дете, че никога не бива да фамилиарничи с наемната работна ръка.

— Много е трудолюбив. Не мога да отрека. Не е като някои други.

— Радвам се, че си го одобрила — отвърна саркастично Емерсън. След това гласът й омекна и тя добави: — Похвали се, че му помагаш с учебния материал.

— Знаеш каква съм, обичам да поощрявам умните и даровити хора. — Истинската дама, обичаше да казва Марджъри, знае как да се държи с прислугата. — Каза ли ти, че се кани да става лекар?

— Да, спомена.

— Много благородно решение. Като се сетиш колко много хора в Африка умират от СПИН.

— Той ли ти каза? Ще лекува хора, болни от СПИН?

— Не го е казал с толкова много думи. Аз предположих… — Марджъри се изчерви.

Емерсън потисна въздишката си.

— Просто се надявам да остане по-дълго от предишната болногледачка — призна направо тя.

— Нямаше да имам нужда от болногледачка, ако ти не беше такъв инат и се преместеше да живееш при мен — натякна майка й за пореден път. — Апартаментът е достатъчно голям и за трите ни, да не говорим, че е глупаво да плащаме наем за два апартамента.

— Мога да си го позволя. — Споразумението при развода й бе доста щедро и тя можеше да разчита на тези пари, дори да не работеше. Не беше там работата. — Много добре знаеш, че в най-скоро време ще се хванем за гушите.

— Не знаех, че ти е толкова трудно с мен — изхленчи Марджъри и се загърна с шала, сякаш й бе станало студено. — Един Господ знае какви ги разправяш пред терапевта си. Сигурно се оплакваш как съм ти съсипала живота.

Емерсън се отпусна на леглото и пое ръката на майка си в своята. Стори й се съвсем лека, все едно е направена от хартия.

— Не съм се виждала с доктор Шапиро от месеци. — Беше престанала да ходи почти веднага след развода. — Освен това нямам никакво желание да ровя в миналото.

— Извинявай, миличка, не исках да ти досаждам. Просто… — В този момент маската на Марджъри падна и разкри уплашената жена, ужасена от смъртта и още по-ужасена от живота.

Сърцето на Емерсън се сви. Каквото и да бе направила майка й… или да не бе направила… никой не заслужаваше подобно нещо.

— Доктор Венакор казва, че реагираш добре на химиотерапията — обясни тя с престорена веселост. Точните му думи бяха, че разпространението на рака е забавено. Не й се искаше да чуе точно това, но така поне майка й щеше да има още шест месеца, в най-добрия случай година.

Болната се засмя глухо.

— Не съм сигурна кое е по-лошото, болестта или лечението.

— По-издръжлива си, отколкото си мислиш. — Каквито и недостатъци да имаше, Марджъри бе приела болестта по същия начин както факта, че остана вдовица — с гордо вдигната глава и достойнство. Дори да бе прикована на легло, това не бе в състояние да я сломи. Че коя жена би си позволила да излезе с миналогодишен тоалет?

— Нека бъдем реалисти. Колкото по-скоро си отида, толкова по-скоро ще ви освободя от грижите.

Емерсън се намръщи.

— Не говори така.

— В известен смисъл ще бъде облекчение. Напоследък все се питам какво ми остава, защо да живея. — Лицето й се сбръчка и неочаквано тя заприлича на стогодишна старица.

— Все още имаш мен. И Ейнзли — припомни й Емерсън.

Марджъри се разведри.

— Къде е малкото ми сладкишче?

— Рисува нещо на Реджи. Ще й кажа, че искаш да я видиш. — Емерсън се изправи.

— Виждам, че е успял и нея да очарова.

Емерсън знаеше, че това бе начинът на Марджъри да признае, че той е издържал изпитанието. Усмихна се и с лека крачка, тръгна по коридора, привлечена от мелодичния глас на Реджи и пискливото гласче на дъщеря си.

 

 

Час и половина по-късно, след като остави Ейнзли вкъщи с бавачката, Емерсън се върна на работа. Крачете из фоайето на театър „Зигфелд“, притиснала мобилния телефон към ухото си. Навън имаше опашка от лимузини, а зад виненочервените въжета се бе събрала малка група репортери. Все още нямаше и следа от Сами Бойл от Ей Би Си, нито от Ерик Джеймисън от Фокс нюз. Къде, по дяволите, се бяха заврели? Бяха й длъжници, мътните да ги вземат. Беше изпълнила своята част от уговорката — интервюта с най-голямата звезда сред клиентите й — Джефри Кингстън. Ако й вържеха тенекия, щеше да стане голям гаф. От киното нямаше да й пратят големите пари за един ред в „Пост“.

Когато имаше премиери, работата й бе да се занимава с пресата. Когато ставаше въпрос за филм с участието на Ръсел Кроу или Уил Смит, тогава прииждаха на рояци. Само че никой не се интересуваше от неизвестните актьори на червената пътека. Цяла седмица бе звъняла, бе използвала всички трикове от арсенала си, за да създаде малко оживление.

В този момент забеляза Франи да си проправя път през тълпата. Забеляза я как подминава опашката и тръгва по червения килим, сякаш бе у дома си, а бухналата й коса и червената рокля, подчертала всяка извивка на тялото й, накараха фотографите да защракат. Емерсън се отпусна. „Всичко ще се оправи“, рече си тя. Франи винаги й въздействаше по този начин. Тя бе спасението за горкото богато момиче.

— Доста хора са дошли — отбеляза приятелката й.

— Още чакам някои. — Емерсън се огледа неспокойно. Режисьорът и актьорите все още не бяха пристигнали, което означаваше, че разполагат с време. Отново се извърна към Франи. — Струваш ми се различна. Да не би да си променила нещо по косата? — Не беше това. Неочаквано се сети и ахна. — Боже. Да не би…

— За съжаление, не — поклати глава тя. — Току-що ми дойде. — Стараеше се да говори ведро, но Емерсън забеляза разочарованието й. Беше толкова сигурна…

— Нищо, следващия път — успокои я Ем.

— Ако Джей не се откаже.

— Няма. — Нямаше да причини подобно нещо на Франи.

— Да помогнеш на приятел е едно, да й направиш бебе е съвсем различно.

— Той знае колко много го искаш.

— Не чак толкова, че да прецакам приятелството ни.

— Това няма да стане. — „Те, двамата, много държаха един на друг.“

Франи се насили да се усмихне.

— Да, права си. Май хормоните ми са се развилнели.

— Днес се видях с мама — сподели Емерсън, докато я водеше към местата, резервирани за журналистите и ВИП персоните.

— Тя как е? — попита Франи.

— Не е добре. — Емерсън не искаше да разваля настроението и заговори за нещо по-приятно. — Затова пък новият болногледач е точно какъвто е поръчал лекарят.

Франи я познаваше не по-зле от себе си. Изви вежда.

— За теб или за майка ти?

Емерсън се изчерви.

— Красавец е — призна тя.

— Хайде де, кажи още нещо.

— Представи си Сидни Поатие в „Познай кой ще дойде на вечеря“.

— Ясно. Пази се, момиче, защото мама може и да си оттегли поканата.

— Мина ми през ума — добави бързо Емерсън. — Не се притеснявай, ще се държа с него като с човек от персонала.

— Да не забравиш — ухили се приятелката й.

Емерсън потръпна и се запита дали я грози опасност да започне връзка с Реджи Оканта.

Франи се настани до Луис Кампанела от „Дейли шоз“, който се бе заприказвал с Бен Соколин от „Варайъти“. Шепнешком разказа на Емерсън за книгата, за която щеше да подпише договор.

— Направо да не повярваш. Неофициалната биография на Грант Тобин. — Не й се наложи да добави, че след като интересът на хората се бе събудил отново, заглавието щеше да донесе изключителни печалби.

Емерсън трепна.

— Стиви знае ли?

— Тя ме свърза с него. Очевидно го познава от години.

— Значи е знаела, че пише книга?

— Още преди да разбере, че Грант й е баща. Сега има интерес книгата да попадне в добри ръце.

— А тя казала ли му е? — поинтересува се Емерсън и се запита доколко приятелката й познава автора.

Франи поклати глава.

— Засега всичко е скрито — покрито, поне докато не се запознае с Грант.

— Ако се запознае с него. — Досега дори амбициозните опити на Стиви не бяха дали резултат и тя така и не бе успяла да проникне в непревземаемата му крепост.

— Решила е, че ще се справи. В най-скоро време.

— Това пък какво трябва да означава?

Франи сви рамене.

— Каза, че колкото по-малко знаем, толкова по-добре.

— Господи — изпъшка Емерсън.

Двете приятелки се спогледнаха. Познаваха Стиви добре и не се съмняваха, че ще използва всички средства, за да постигне своето. Каквото и да бе намислила, предстояха неприятности.