Айлин Гоудж
Градината на лъжите (45)

Епилог

Силви се отпусна в дълбокото кресло до камината и се изпъна блажено за момент на мекото му гладко кадифе. Изрита обувките си и отпусна глава върху добре натъпканата облегалка. През матираното стъкло на вратите към гостната тя можеше да види разлюлени сенки — помощниците на уредника на банкета разчистваха празни чаши, пепелници, чинии.

Чувстваше се уморена, но приятно уморена. Като че ли подреждаше рози в най-хубавата си ваза от уотърфордско стъкло след тежка сутрин, прекарана в плевене под горещите лъчи на слънцето.

Те много я харесаха. Всички. Това, в което Никос превърна тази стара, полуразрушена къща. Това, което съм направила аз. Чудо, казаха те.

Можеше да чуе лекия звън на женски смях, понесен нагоре по стълбите, преплетен с търкалящия се камбанен звън от гласа на Никос, който пожелаваше на последните гости лека нощ. Както и звуци, които долитаха от кухнята точно отдолу: напевното бъбрене на диалекти от Ямайка, пускане на крана, тракане на чинии.

Сега усети пристъп на лек смут при мисълта колко безсрамно се беше потопила в тазвечерните хвалебствия, беше ги носила като венец от лаврови листенца.

Но, от друга страна, защо пък не? Тя наистина ги заслужаваше.

Силви огледа гостната, омекотена от розовата светлина на умиращия огън, и сякаш за първи път я видя във великолепната й завършеност — без упорито наместващите се спомени за пропукани стени, изкривени тавани, дървен материал и кофи е боя. В нея бавно пропълзя заслужена гордост, вдигна я, понесе я във въздуха.

Великолепна, да. И интимна.

Колко права беше да избере този светъл цвят, за да уравновеси махагоновите декорации около вратите и прозорците, модел на Уилям Морис, в най-бледо сребристо; а за тавана с гирляндите от гипсови розетки — меки пастелни цветове. И вместо тежкото погребално гладко кадифе — завеси от мека „лимонова“ тъкан с възможната най-тънка прозрачна подплата, колкото да омекотява ярките слънчеви лъчи. И тук-там — по-ярки акценти. Червен лакиран китайски шкаф, високо тясно огледало в позлатени рамки между двата прозореца, лилия на Джорджия О’Клийф над камината.

Аз създадох нещо. Нещо, с което имам право да се гордея. О, мамо, бих искала да можеше да го видиш…

Във високото тясно огледало между прозорците Силви видя проблясващото кехлибарено отражение на стройна жена, бледата й коса — хваната с два много стари сребърни гребена. В широко разтворените морскозелени очи на жената царуваше дълбоко спокойствие.

Тя се вгледа в този образ с чувството на отдалеченост — сякаш виждаше свой портрет, нарисуван от някого. И беше впечатлена от достойнството, което лъхаше от него, от израза на хладнокръвие и самообладание.

„Ти вече реши, нали?“, прошепна тя на себе си, като вдишваше миризмата на парфюми и цигари, които все още се носеше във въздуха.

Да. Най-сетне. Тя вече знаеше как точно иска да прекара живота си. Никос ставаше нетърпелив. Беше го залъгвала твърде дълго. Той заслужаваше да получи отговор, въпреки че така болеше при мисълта за това, което жертваше.

Но всеки избор има цена. И кой знае това по-добре от мен?

Замисли се за онази далечна нощ, за задушаващия пушек, ужаса, обгарящите пламъци и как — след като обсеби обвития в чаршаф вързоп в ръцете си — се наложи да живее с този избор. Но, слава Богу, сега вече от него не болеше толкова. Беше открила детето си, нейната Роуз. Беше държала истинската си дъщеря в ръцете си. И никога повече нямаше да допусне да бъде разделена от Роуз. Ще й ходи често на гости в Калифорния. Веднъж вече беше летяла при тях. Предстоеше и сватбата — това лято. И много други поводи за посещения и срещи.

Никос също беше ходил при Роуз — само преди две седмици. Беше се върнал с мигновени снимки и й беше разказал всичко, всяка подробност от тяхната среща — за какво бяха говорили, какво бяха правили заедно.

Най-сетне Силви можеше да гледа напред, без да се страхува от миналото. Тя можеше да продължи да отделя повече енергия за работата си.

Замисли се за къщата на Мъри Хил, която беше купила миналия месец, развалина… в по-лошо състояние, отколкото беше тази къща.

Сега тя прекарваше дните си с подсладено любезните инспектори от строителния отдел, броеше доставките на плочки и дървен материал, пазареше се с предприемачите. Но след време грубата работа ще приключи и тя ще може да започне с това, което обича най-много — поставяне на последните щрихи, доизкусуряването, чудесните подробности. Всяка стая — като чисто, празно платно в очакване на нейната четка.

Представи си вълнението, свързано с това! Първо, чаша кафе, после — в изложбените зали на дизайнерите за мостри от тапети и плат, следва „Боуъри“ за части за електрическата инсталация или — в огромния склад в Ред Хук, пълен с прашни архитектурни останки: полици над камини, прозорци с цветни стъкла, много стари, покрити с кора от боя врати.

А в края на деня — наградата й: гореща вана, чаша шери, спокойна вечеря. И най-хубавото от всичко, Никос. Приятел любовник, партньор. От него би станало и чудесен съпруг. Ако само…

Силви трепна при звука, с който тежките междинни врати се плъзгаха по релсите при отварянето им.

— Изглеждаш така блажено отпусната, помислих, че си заспала — гласът на Никос, нисък и дрезгав, се прокрадна зад нея. Усети топлото докосване на устните му до тила си. — Скъпа Силви. Ти беше красавицата на бала тази вечер.

Той заобиколи и седна срещу нея в креслото със странични облегалки за главата. „Изглежда много добре в смокинга си — помисли си Силви, — но е някак отдалечен — като известен сенатор, председателстващ благотворителен банкет.“

Никос се облегна тежко назад, прекара пръсти през косата си, после се разкопча и започна да освобождава папионката и копчетата на яката си.

Тя проследи с поглед как в разтворената яка се появи шията му, широка и загоряла от слънцето. Сега той отново беше нейният Никос, земен и огнен.

— Изглежда съм изпила твърде много шампанско — каза тя и се засмя. — Срамувам се, че единственият звън, който чувам, е този, звънтящ в главата ми.

— Чудесно, тогава ще те сложа да спиш — каза той и се усмихна, в черните му очи подскочиха точици отразена светлина.

Силви усети, че нещо се стегна в гърдите й.

— Не… не днес, скъпи… трябва да се прибирам. Трябва да съм на крака при пукването на зората утре сутринта. Среща с архитекта в осем и половина, после в магазините на Филип. Хвърлила съм око на Тифани Щурц. Би изглеждал чудесно в къщата на Мъри Хил.

— Силви… — Никос се наведе напред с лакти на колената, върху събраните пръсти на грубите му, белязани от времето ръце, се отпусна брадичката му. Изглеждаше разтревожен. — Може да не съм кой знае колко образован, но претендирам, че мога да разпозная едно извинение от… Цяла седмица вече бягаш от мен… има ли нещо, което да искаш да ми кажеш?

Силви отправи поглед към умиращия огън и почувства как в нея се надига тъга. Чу лекото почукване на дъждовните капки по стъклата на прозорците. Пролетният дъжд винаги й беше изглеждал най-студен. Защо ли?

В нея изплува далечен спомен. Тя отиваше на училище. На половината път обаче стъпи в голяма локва, галошите й се напълниха с вода, краката й се намокриха и измръзнаха. Седна на бордюра и изтегли галошите си — обувки, чорапи, всичко. Но после не можа да развърже мокрите връзки, за да ги обуе обратно. Разплака се — седеше там и плачеше, докато някакъв мъж не мина покрай нея и не извика майка й от телефонната кабина наблизо.

Помисли си: „Преживях по-голямата част от живота си с чувството, че съм слаба и глупава и в очакване някой мъж да дойде и да ме спаси. Никога повече. Сега тя ще стои на собствените си крака.“

— Не мога да се омъжа за тебе, Никос — каза тихо. — Няма да те залъгвам повече. Няма да бъде честно.

Никос като че ли се смрази. Сякаш тя гледаше негова снимка, седнал срещу нея с връзка накриво, брадичката, подпряна на ръцете му, очите му като две дупки, прогорени в набръчканото му лице.

— Има някаква ирония във факта — продължи тя и очите й се напълниха със сълзи, като го видя как се прегъна на две. — Ти беше този, който ми помогна да открия способността си да се справям с живота и сама… Никога не бих могла да разбера това, ако не беше ти. Но сега ми харесва да ме питат за мнението ми в банката. Харесва ми да знам, че няма да изпадна в паника, ако покривът се продъни, че ще мога да се справя с положението. Харесва ми да… да се чувствам отговорна.

— Не искам твоята покорност — каза Никос и разтвори ръце в молба. — Искам само любовта ти.

— Ти я имаш, скъпи мой. Винаги ще я имаш.

— Тогава, защо?

— Защото… — тя се замисли, като внимателно подбираше думите си — се познавам твърде добре. С всеки ден ставам малко по-зависима от теб, малко по-нерешителна в опитите си да решавам нещата сама. Ти нямаш вина за това. Просто така съм създадена. И, може би, най-голямата ми сила е способността ми… да виждам собствените си слабости.

— О, Силви — тя видя, че и неговите очи бяха пълни със сълзи. — Аз съм слабият. Не знам как ще живея без тебе.

— Не трябва да живееш без мен — каза тя. — Искам да кажа само, че не мога да се омъжа за теб. Но това не означава, че трябва да престанем да се виждаме, нали?

— Може би не — той въздъхна, облегна се назад. — Но аз винаги ще искам това. Имам нужда от съпруга, Силви. Липсва ми семейният живот. Старея… твърде съм възрастен вече да тичам напред-назад, без да зная в чие легло влизам, твоето или моето. Искам те. През цялото време, не само тук и там, от време на време.

Нещо затегли сърцето й, но не толкова силно, колкото се страхуваше.

— О, Никос, няма нищо лошо в това, което искаш. Бих желала да можех да ти го дам. Ако беше само въпрос на… даване, бих го направила с радост. Всъщност, ти имаш вече сърцето ми… но не мога да ти дам повече от това.

Настъпи тишина и Силви чу лек шум, като от въздишка. Погледна към камината и видя, че жаравата догаряше и спирала от рояк искри се издигаше към комина.

Чувстваше се странно спокойна. Като че ли това решение беше стръмен хълм, който най-сетне беше изкачила и сега можеше да си разреши малка почивка.

Стори й се, че изчака достатъчно дълго Никос да каже нещо; накрая реши да рискува и протегна ръка към него.

В продължение на един ужасен момент ръката й като че ли увисна в пространството, тежка и студена.

Ще я отблъсне ли той? Ще й се разсърди ли? О, Господи, моля ти се, не допускай да ми се разсърди. Обичам го и все още се нуждая от него по толкова много различни начини…

А после, о, блаженство, тя почувства силните, топлите пръсти на Никос да се свиват около нейните. Ето, сега той се изправя, изтегля я нагоре.

— Мислиш, че си ме победила, нали, моя своеволна Силви? — той се мръщеше, но в очите му имаше нежност.

— Да те победя? О, Никос, моля те не възприемай нещата по този начин. Исках само да кажа, че ако се омъжа за теб, няма да остана жената, която те обича сега.

— Грешиш. Ще те обичам винаги. Не се предавам така лесно, както много добре знаеш. Не и когато съм истински решен на нещо.

— Но, Никос — Силви се усмихна. — Ти вече ме имаш.

— Завинаги?

— За тази нощ, за утре, за вдругиден, за деня след него и…

— Разбирам. Добре, тогава започваме отсега. От тази нощ. Ще останеш ли с мен тази нощ?

Тя прозря стратегията на Никос и се усмихна. О, добре, няма да заболи, ако отстъпи мъничко, нали?

Никос я притискаше в прегръдката си, твърдото му тяло я стопляше, колосаната яка на ризата му я гъделичкаше по врата. Силви се усмихна на себе си, сърцето й биеше бързо. О, да, сега тя разбираше. Всички бъдещи дни Никос ще слее…

— Добре… предполагам, бих могла да отложа срещата с онзи архитект утре сутринта — каза тя. Ще го остави да мисли, че е спечелил, докато всъщност тя беше вече решила това предварително.

— А сутринта — шепнеше той — трябва да останеш за закуска. Имам нужда от съвета ти… Онова малко парче земя отзад, отдавна обмислям там да насадя рози…