Айлин Гоудж
Градината на лъжите (7)

Глава 5

Дейвид Слоун премина през тежката стъклена врата на болницата и вече навън наведе глава, за да посрещне проливния дъжд, който го зашиба в лицето. Вдигна яката на балтона си от камилска вълна, отпусна рамене под него, и като проклинаше лошия си късмет, закрачи към Флатбуш авеню и метрото.

Дъждът се лееше като из ведро — по дяволите, не беше се сетил да си вземе чадър, а още по-малко мушама. И няма защо да мисли за такси в нощ като тази и в тази част на Бруклин. Нямаше друг избор, освен да пътува до вкъщи с метрото, мокър до кости и смазван от тълпата.

Гадеше му се под лъжичката. Установи, че се пита дали късметът, който имаше досега — стипендиите, високите оценки, изборите за списанията, за класните съвети, за различните дружества (докато беше в Принстън), първите десет процента в групата в Кълъмбия, покриване на изискванията за интернист, а сега и лекарска специализация за главен специалист, не му изневерява. Не се ли обръщат сега нещата? Изплъзване малко тук или малко там, някъде по ръбовете. О, по дяволите!

В действителност нищо ужасно не се е случило. Но не беше се чувствал толкова нервен за каквото и да е било от много време насам. След всичките тези години луда работа, точно когато вече можеше да постигне наистина едно добро ниво и да направи състояние, той не можеше да допусне каквото и да било гадно лайно да го препъне. Всемогъщи Боже, не сега.

И всичко това започна миналата седмица с онази, нали? Госпожица Ривърсайд Драйв, госпожица Целуни-ми-задника Еврейска принцеса. Кучката.

Излезе от закусвалнята с вирната брадичка, като че ли за всичко е виновен само той. Глупаво, глупаво женище. Но той ще се справи с това. Трябва само да бъде предизвикана да направи нещо необмислено. Какви налудничави приказки за раждане на това бебе.

Беше си мислил, че е различна. Но сега разбра, че в края на краищата не е по-добра от всички други, всички тези разлигавени сестри и лаборантки, които някога беше чукал. Коя от тях някога е мислила за него, докато си е вдигала краката? Лайна! Диамантен пръстен за третия пръст на лявата си ръка е всичкото, за което те са мислили.

Беше смятал, че Рейчъл е на по-високо ниво, за да мисли така. Жена с мозък, която знаеше как да се чука. Това рядко и възбуждащо желание, създание — ледена принцеса, чийто крака просто я сърбяха от нетърпение да бъдат разтворени. Той беше забелязал веднага това в нея, въпреки че самата тя не го и подозираше. Имаше инстинктивно чувство по отношение на жените — като силно чувствително обоняние — и веднага беше надушил истината за цялата й сексуална история, гола и неподправена — Ромеовците от гимназията, които са й нашепвали любовни клишета, докато пръстите им са се преплитали в кукичките на сутиена й, състудентите й от подготвителните курсове в „Хаверфорд“, сексуалните познания, на които могат спокойно да се поберат в един презерватив. Може би някой извратен чичо, който я е опипвал, когато е мислел, че никой не го вижда. Не девственица, но следващото стъпало след нея — жена, която не знаеше как да използва това, което е между краката й, понеже никой не я е научил. Жена, така замръзнала, че един правилен подход би отключил поток от пролетен порой разтопен сняг, свличащ се от планина. Жена, узряла за откъсване.

Но около нея имаше и още нещо — нещо, което му се изплъзваше. Твърд къс самороден метал в центъра на тази разглезена невинност — като нешлифован диамант. Тя беше хладнокръвна, надменна — беше го претеглила и установила, че не отговаря на изискванията й; като онези момичета с дълги, загорели крака в шорти за тенис, които пиеха студен чай по верандите на курортите, където се случваше да работи през лятото — Спринт, Лейк, Сийл Гърт, Дийл. Дъщери на богати бащи, прахосващи хиляди долари за техните уроци по тенис плюс някое и друго чукане, ако треньорът по тенис се окажеше достатъчно хитър. Очите им обикновено го оглеждаха бегло, докато прибираше празните им чаши със следи от червило като розови целувки около ръбовете, а после се отместваха, принизявайки го до петънце в тъмните стъкла на слънчевите им очила, като продължаваха да си говорят, сякаш той не беше там — оплаквания от храната, от тениса, от липсата на интересни мъже.

Дейвид се скри от дъжда в малкото магазинче за бонбони, като дупка в стена, на половината път до метрото, където се отби да си купи вестник. Изведнъж си спомни за Аманда Уеъринг — красавица с коса с цвета на пчелен мед. Една от загорелите кучки, които се бяха събрали по верандите на Спринт Лейк. След като наблюдава известно време неспокойния начин, но който си кръстосваше краката всеки път, когато наблизо имаше симпатичен мъж и бясната енергия, с която отпращаше топките зад мрежата, той реши на всяка цена да й направи впечатление. „Ето една дама, която се нуждае от добро чукане“ — си беше помислил той.

Това лято Дейвид вече беше научил няколко неща, които по-рано не знаеше. Например как да се облича така, че никой да не се досети, че е само поляк от Джърси с лош късмет, който се опитва да впечатли богаташите. Беше се опаковал само в избелели дънки „Левис“, които прилепваха по него като втора кожа, чифт смачкани фланелки, две обикновени бели ризи и кашмирен шал с емблема на спортен отбор, забравен небрежно от някой от богаташките синчета през миналото лято. Така че, когато остави зад гърба си униформата на работещ по автобусите, би могъл да мине за един от тях. „Аманда трябва да беше приела нещата така… поне за известно време“, мислеше си Дейвид със сладко възкисел вкус в устата, докато взимаше рестото си от двадесет и пет цента и преглеждаше набързо заглавията:

„КОСМОНАВТИТЕ СЕ ПРИЗЕМИХА УСПЕШНО, СЛЕД КАТО ОБИКОЛИХА ЛУНАТА“

Това съвсем не го изкуши да прочете написаното.

Спомни си голямата постройка вън на поляната зад главната сграда. Много млади хора ходеха там късно вечер, пушеха и се напиваха с половин пинта от „Джак Даниъл“ и „Саудърн Комфорд“.

Дейвид беше ходил там няколко пъти и една вечер Аманда го покани да седне до нея. Когато му подаваха бутилка, той само се правеше, че отпива от нея. Мили Боже, беше изпил повече от полагаемото му се вкъщи с баща си. Освен това гледаше да бъде колкото е възможно по-сдържан. По-добре да го възприемат като стеснителен, отколкото да се направи на глупак.

После някой предложи да играят на „Истина или посмей“ и неочаквано Аманда с пиянски смях се изхлузи от блузата и панталоните си и се втурна по сутиен и пликчета по мократа от роса поляна към басейна. Другите бяха или прекалено пияни, или прекалено равнодушни, за да я последват. Единствено Дейвид изтича след нея — струваше му се, че тя може да направи нещо наистина глупаво: например да скочи в басейна и да се удави.

Хвана я в лунната сянка на черницата на около сто ярда от басейна. Без дъх и влажна от пот, тя се отпусна със смях в ръцете му.

Облада я на мократа трева, без да се изненада особено, че е девствена. Нито пък, че обви крака около него и го ухапа по рамото, като викаше задавено от удоволствие.

На другия ден се беше приближил до нея, когато тя вървеше по покритата с чакъл пътека към тенис корта с небрежно нарамена ракета. Гъстата й руса коса беше вързана отзад на опашка. Носеше тенис поличка на плисета, която отзад се вдигаше нагоре от ритъма на походката й, като разкриваше двата полумесеца на сладкото й бяло дупе там, където пликчетата й се бяха дръпнали нагоре.

Когато Дейвид прокара длан по гладката й загоряла ръка, опитвайки се да я целуне, тя го отблъсна с видимо отвращение в очите.

— Слушай какво, нека поставим нещата на място — изсъска тя, като първо се огледа, за да се увери, че са сами. — Това, което стана снощи, не се е случило и ако ти твърдиш обратното, — ако само се осмелиш да споменеш една дума на някого за това — ще направя луд скандал и ще заявя, че си ме изнасилил. Баща ми е адвокат и освен това е кучи син. Ще бъдеш уволнен и вероятно арестуван. А не мисля, че искаш да имаш този вид неприятности, нали?

Без тази работа той нямаше да има пари през есента за учебници, за дрехи, дори за подстригване. Да оставим настрана риска за стипендията му, ако тя реши да вдигне пара. По дяволите, не беше се потил и под езика да се прави на Степин Фетчит на тези богати задници, само за да види как всичко отива на вятъра заради някаква глупава кучка с горещ задник и къса памет. Тя съвсем не заслужаваше това.

Болеше обаче осъзнаването, че през цялото време тя е виждала през него и е знаела, че той не е достатъчно добър за нея. Беше му се насладила набързо и малко виновно като момиче на диета, което си беше свило захарната пръчка. Сега тя просто хвърляше настрана обвивката.

Дейвид я беше изгледал продължително за последен път, за да запечата този момент на унижение дълбоко в паметта си, така че никога да не го забрави. И никога не го забрави. Даже сега, под студения дъжд, който шибаше лицето му, докато тичешком пресичаше улицата, Дейвид си представи точно мястото на обляната в слънце, покрита с чакъл пътека, там, където живият плет от чемширови храсти беше преплетен с орлови нокти, чуваше мързеливото жужене на пчелите, отдалеченото бръмчене на моторни косачки. Но когато сега се опита да си представи лицето й, виждаше само двата идентични образа на самия себе си, отразени в слънчевите й очила, малки и незначителни.

Момчето, на което се случи това, беше Дейви Слоновиц от Джърси Сити. Месец преди да се върне в Принстън, той смени името си законно на Дейвид Слоун.

И Дейвид Слоун не беше будала. Точно обратното. Той избираше жените и той решаваше нещата. И когато настъпеше времето на една връзка да приключи, той щеше да е този, който ще я приключи.

Така че, по дяволите Рейчъл Розентал. Като си помисли само, че беше почти спечелен от нея и едва не заприлича на глупак. Даа, беше се промъкнала някак прекалено близо до него, беше си пробила път и проникнала вътре в него. Помисли за младата негърка, с която се срещаше напоследък, медицинска сестра с великолепен чифт гърди и изчанчени вкусове. Тя го харесваше отзад. Исусе, той дори се беше усетил, че мисли за Рейчъл, докато чукаше Шарлин. Това не му се беше случвало по-рано. По дяволите, нищо чудно, че се чувстваше така не на себе си.

Когато стигна ъгъла точно пред входа за метрото, светна червено. Хиляди дяволи. Започна да пресича, като свиваше рамене на воя на клаксоните и стържещия писък на гуми при натисната спирачка върху мокрото улично платно. Две крачки с притичване — и беше вече на другия тротоар със скок над локвата мръсна вода, събрала се от запушен канал.

Беше тичал и мислил за старите дни. Дейвид имаше чувството, че беше бягал без прекъсване цял живот. Първо от баща си. „Естествено налага се да станеш бегач от първа категория много рано, когато баща ти е пияница. Трябва да можеш светкавично да се махнеш от пътя му, преди да те е шамаросал за всякакъв вид дребни нарушения: например за това, че си забравил да си вържеш гуменките, или си пуснал телевизора твърде високо, или чисто и просто само защото си се изпречил пред очите му. Мелница. Свободните дни в края на седмицата след тежък труд зад газокислородната горелка за заваряване бяха винаги мелница в нашата къща, каса бира в хладилника, друга каса пред килера в коридора.“

След шест или седем бири — Дейвид си спомни как ги броеше: както осъден на смърт брои последните минути — татко ще премине от първоначалното добро настроение към подлостта на пес от заден двор с вехтории.

„Хей, Дейви, ти какво си — проклета принцеса или какво? С нос винаги заровен в книга. Мислиш си, че си много по-добър от стареца си, а? Хубаво, я ела тук да ги покажа един-два номера, които може и да не си научил от всичките тези книги.“

Той трябваше да се научи да бяга. Последната година в гимназията беше спечелил шампионата на щата по бягане. Почти клас А при това. Пълна стипендия за Принстън. Беше преминал през самотните си дни в колежа с чувството, че е аутсайдер; но после попадна в група момчета и оттогава Джърси Сити остана в далечното минало. Все едно, че казваше на стареца: „Сега ти ме остави да ти покажа един-два проклети номера.“

И скоро ще се измъкне и от тази скапана болница, мислеше си той. Ще се установи в Мористаун или Монтклеър, или — може би — в Шорт Хилз, където има много долари и всеки иска поне по две деца — и добър гинеколог, разбира се. От този тип, който говори приятно, дава бонбони на децата им и не се дразни, когато му се обадят по телефона с оплакване от газове или киселини в стомаха, паникьосани, че раждането започва.

Даа, той ще принадлежи на себе си тогава, ще бъде свободен човек. И проклет да бъде, ако допусне някаква женска — дори и да е богата, да го обвърже завинаги. Може би след пет или десет години той ще бъде готов за къща с бяла дъсчена ограда, но не сега. Докато си проправяше път надолу по стъпалата към спирката за метрото, Дейвид си помисли и за нещо друго и се обля в пот. А какво ще стане, ако тя наистина направи това? Тогава той ще бъде баща, независимо от личното му желание. Някъде ще има едно дете с неговите черти, неговата кръв ще тече във вените му. То ще иска неща, които той сигурно няма да може да му даде. И някой ден то сигурно ще го мрази така, както той мрази своя старец сега.

Дейвид беше така разтреперен, че изтърва последния си жетон, преди да успее да го постави на място във въртящата се вратичка. Страхуваше се от Рейчъл така, както се беше страхувал от баща си навремето — бодеж в корема и сух, картонен вкус в устата.

Дяволите да я вземат, защо той допусна тя да направи това? И после си спомни за онази сутрин, когато Рейчъл намери чифт копринени пликчета — вероятно на Шарлин — под леглото му и не каза нищо. Само се усмихна мило и изчезна в кухнята, за да приготви закуска. Когато излезе от банята, тя вече си беше отишла. Масата беше подредена — чаша прясно изстискан портокалов сок, ленена салфетка в метален пръстен. И точно върху чинията му — същите тези дантелени пликчета, разперени под препечена английска кифличка. Бележката, подпряна до чинията, гласеше:

„Добър апетит.“

Не, въпреки че завъртя крана на сантименталните глупости, както всички останали, тя беше твърда като закалена чрез охлаждане сребърна вилица и освен това хитра. А какво, ако тя го повлече надолу, независимо от неговите усилия? Също както беше направил баща му. Дейвид беше искал да се премести, да се махне — още от времето, когато беше само на тринадесет години, да спечели пари, които да бъдат негови собствени, като мие чинии за Мулдоунови след училище. Но винаги, когато идваше моментът да опакова чантата си и да се махне, разбираше, че не може да направи това. Баща му притежаваше тайно оръжие, нещо, което плашеше Дейвид. По някакъв негов начин старият гадняр имаше нужда от него.

В лицето го блъсна вълна от зловонен въздух, дълбоко в тунела проблеснаха светлините на приближаващата се композиция. Имаше усещането, че върху него залепна дъхът на баща му и видя проблясващите кървясали очи, запалени от пиянски бяс, почти изпълнени с желание за убийство.

„Мислиш се за много умен, за по-добър от мене. Но ти никога няма да можеш да си отидеш от мен, Дейви. И знаеш ли защо? Защото аз съм в теб. Част от теб. Всеки път, когато погледнеш в огледало, оттам ще те гледам аз…?“

И после в него остана само гърмящото метро и тежките удари на сърцето му.

Влезе и се отпусна на твърда, пластмасова седалка. Огледа се и видя заспал пияница в мръсен анорак, отпуснат срещу него. Непътуващ за никъде, избягал от мокрите улици, свил се тук на топло. Отвратително.

Но по някакъв странен начин скитникът го ободри. Той му напомни колко далеч беше стигнал, колко много беше постигнал. Почувства прилив на сили. Какъвто и гаден номер да му изиграе Рейчъл, по дяволите, той ще съумее да се справи с нея.

* * *

— Здрасти, Дейвид.

Глас на жена, който го поздрави от тъмнината на собствената му всекидневна. Сърцето му подскочи като кола, поднесла по заледен път. Кой по дя…

— Рейчъл? — заопипва стената за електрическия ключ.

Исусе. Рейчъл, да, но неузнаваема. Седеше неподвижна и с изправени рамене в стола до камината, с ръце скръстени в скута, почти педантично превзето, като много добро дете в училище. И още нещо странно. За първи път той я виждаше в рокля. При това хубава. Някакъв вид мек памук с преплетен пастелен десен, вероятно ръчно боядисване, бутик. Косата й, която обикновено беше свободно пусната по раменете в мек златистокестеняв облак с цвета на карамел, сега беше прибрана така, че вратът й беше оголен — бял и деликатен. Отново го обхвана същото чувство, което изпита на платформата на метрото — страх, предчувствие за нещо лошо, което предстои да се случи и в същото време беше странно възбуден.

Най-силно го стреснаха очите й. Огромни и потъмнели и все пак странно празни — като прозорци със спуснати транспаранти. Каквото и да чувстваше тя в този момент, то беше там отзад, а той стоеше навън, изолиран в студа.

На масичката за сервиране на кафе пред нея имаше бутилка Cuervo Gold, наполовина празна. Без чаша. Без лед. Велики Боже. Рейчъл не пиеше. Чаша вино и трябваше да бъде измъквана изпод масата. Така че сега би трябвало да бъде като труп, а тя изглеждаше трезва като свещеник.

„Внимавай, приятел — помисли си той. — Плъзгаме се по много тънък лед тук. Внимавай да не ти се случи случка.“

— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — каза той, докато смъкваше прогизналото си палто, което захвърли на някакъв стол наблизо. Седна на дивана срещу нея, но всеки мускул в него остана стегнат, в напрежение. Вдигна бутилката и погледна етикета.

— Би ли повярвала, че това стои в барчето ми от миналата Коледа? Подарък от баща ми. Всяка година ми изпраща по една. Обикновено не пия, но навън е наистина студено. Една малка глътка ще ме стопли.

Исусе, защо мълчи, защо поне не мигне с очи? Какво, по дяволите, става тук?

Най-сетне тя се раздвижи. Видя, че през нея премина тръпка и напрегнатият й поглед се закова върху него. Студен. Под идиотската нула. Почувства, че слабините му се свиват в топка.

Докато вдигаше бутилката към устните си, Дейвид забеляза, че ръката му трепери и настръхва.

— Не пий — каза тя тихо и твърдо.

Но това, което го накара да върне обратно бутилката, беше изразът на очите й. Исусе, очите й! Безизразността им беше разсеяла и той можа да надзърне в нещо застрашително вътре в тях, нещо чудовищно, беше огън с горящ син пламък в центъра.

— Не те искам пиян, докато го правиш — тя заговори отново, със същата подлудяваща безизразност в гласа й — като равния писък на сърдечен монитор след спиране на сърцето на пациента.

Той тресна бутилката върху масичката от светло дърво за кафе и част от кехлибарения ликьор се изплиска върху ръката й. Той я вдигна, поднесе кокалчетата на пръстите си към устата и всмукна течността по тях. Острият й вкус го опари.

— Когато правя какво? За Бога, Рейчъл, ти си в състояние да изплашиш всеки, знаеш ли това? Седиш тук в тъмнината като проклет паяк. Да беше позвъняла, да беше ме предупредила, че ще дойдеш. Нима си мислила, че няма да поискам да те видя отново?

Трябваше да измести погледа си, когато каза това. Истината беше, че би желал тя сега да е на някоя друга планета. Би желал никога да не се бяха срещали.

— Това не ме интересува — каза тя. — След тази вечер това няма да има значение.

— За какво, по дяволите, говориш?

Сега вече не беше изплашен. Беше вбесен.

— Искам да кажа, че отношенията между нас повече не ме интересуват. С този въпрос е приключено. Тук съм заради него — заради бебето.

О, Исусе, О, Боже. Ето го, идва. Сега ще каже, че трябва да се оженим само заради името, за да не бъде копеле, някакво лайно от този вид.

Ако някога е имал нужда от алкохол, то това беше именно в този момент. Мамка й. Той надигна бутилката, питието се плъзна леко надолу в гърлото му сгря го.

Като избягваше да я гледа, той хвърли поглед на стаята и забеляза колко гола всъщност беше тя. Беше се преместил преди — кога точно? Шест-седем месеца. Това местене изглеждаше тогава като още една крачка нагоре. Малък апартамент, но с чудесно разположение — нещо, което винаги правеше впечатление на жените. 17-ти номер, близо до Централния парк. Не точно до него, но достатъчно близко, за да се вижда как хубави момичета по шорти и блузки без гръб, вързани около врата или през гърба им, се разхождат на групи през лятото.

Как го нарече онзи педераст, агентът по недвижими имоти? Любовно гнездо? Просто да ти се доповръща. Той често беше мислил за това и в известен смисъл това определение беше истина. Фоайето беше отскоро модернизирано, но апартаментите все още бяха запазили някой и друг детайл от Art Nouveau. Например, грациозно извитите бронзови корнизи на тавана с техните транспаранти от матово стъкло. И медните женски профили от двете страни на полицата над камината. Беше закачил репродукция от Муча над нея — нека да се знае, че познава периода, не е някакъв профан в културно отношение.

Но това беше горе-долу всичко. Книгите му и другите неща все още бяха в кашони, спретнато подредени до стената. С изключение на стереоуредбата, разбира се. Какво би било прелъстяването без музика? Столът, на който седеше Рейчъл, беше останал от предишния наемател, друг педераст, който му беше продал и килима в средата на покрития с паркет под.

Изведнъж се сети защо всъщност не беше разопакова нещата си. Отмяташе времето тук, това правеше. В очакване на истинското преместване.

А сега тази кучка ще се опита да го задържи.

— Какво искаш? — попита той враждебно.

— Аборт — студен, мъртъв глас. — И искам, освен това ти да го направиш.

Дейвид се смрази. Какво? Какво каза тя току-що? Почувства, че бутилката се изплъзва от ръката му. И способността да осъзнава му се изплъзваше. Същото както когато се удари в Гайпър Хол в тъмнината, когато се връщаше от Хаузпартис. Тъмночервен блясък зад очите. И болката, промъкваща се нагоре по врата му, разгъваща се в тъпи, пулсиращи вълни през черепа му.

В следващия миг ужасът от думите й се върна обратно към него, експлодира в главата му.

Господи, тя не би могла да бъде сериозна.

„Успокой се!“ — заповяда си той. Трябваше да запази самообладание, за да овладее положението. Но Боже, сърцето го болеше. Как, по дяволите, да се справи с това?

— Добре — каза той. Представи си, че е в бялата си престилка със синята пластмасова табелка с името му, Дейвид Слоун, доктор по медицина. Да, това облекчи нещата. Почувства, че дишането му се нормализира.

— Взела си правилно решение. Сама виждаш, това е най-доброто, което може да се направи. И, както вече ти казах, не смятам да стоя настрана. Стийв Келахър е най-добрият гинеколог сред моите познати. Защо да не му позвъня още сега да видя дали той… — беше вече на крака, прекоси бързо стаята и протегна ръка към телефона.

— Не, Дейвид.

— Виж какво, знам, че не искаш това да се разчуе. Но той е много дискретен.

— Това не е причината. Не ме е грижа колко е добър или колко е дискретен. Аз искам ти да го направиш! — отново този тих, но твърд тон.

Исусе, сега той се потеше, както когато наблюдаваше пияния си баща изпод кревата в очакване да падне и другата обувка. Можеш да си стоиш под това легло, колкото си искаш, Дейвид. Цяла нощ ако искаш. Но рано или късно ще трябва да излезеш и аз ще те чакам — когато и да направиш това. Тогава ще ти докажа за какво Господ ми е дал тази добра дясна ръка…

„Разбира се, ти искаш мене — мислеше той. — Както Чичо Сам би ме искал, ако не бях крачка напред пред него през цялото време. Както моят старец.“

— Ти си пияна — каза той.

И тогава тя се изсмя само веднъж, кух звук, като самотен стон на гайда.

— Бих желала да съм. Честен кръст, бих желала.

— Рейчъл, чуй…

— Не, ти чуй — тя стана, очите й горяха, болката в тях беше толкова силна, че той трябваше да отвърне поглед. — Ти каза, че всичко ще бъде много леко, като при зъболекар — като вадене на зъб. Аз просто искам ти да… — гласът й трепна за миг, после възвърна стабилността си — да знаеш. Това е всичко. Какво е това всъщност. Какво в действителност вършим ние двамата.

Дейвид внезапно си спомни — баща му свирепо риташе майка му. И нейните писъци: Не бебето, Хал, моля те, не бебето. Тогава не се беше досетил, но по-късно разбра. Тя е била бременна в третия месец — и загуби бебето.

Хиляди дяволи, защо го караше да си спомня всичко това? И главоболието му! Господи, имаше нужда от тиленол или може би нещо по-силно.

Гневна вълна го заля, обхвана го, накара го да се олюлее.

— Не се чуваш какво говориш, маце. Аз даже не знам дали става въпрос за мое дете. Откъде да знам с колко мръсника си се натискала? — чу злобата в гласа си и част от него, някаква част, която като че ли се дистанцираше от всичко това. Трябваше да признае, че и гласът, и думите му бяха като на неговия старец.

Видя я да пребледнява, лицето й беше като восъчна свещ — за момент си помисли, че ще припадне. Но тя се задържа с ръце, впити в стола. Исусе, той трябваше да й даде да разбере. Тя си го търсеше.

Засрами се за миг като видя болката върху лицето й. Разбра, че тя не прави това, за да му отмъсти. За секунда през него премина налудничавият порив да я вземе в ръце, да й наговори всичко, което тя искаше да чуе.

— То е твое — каза тя. — Нашето бебе. Ние създадохме заедно това бебе — или както и да го наричаш. Не съм го искала повече от теб, но сега то е факт. Така че да се съглася на аборт сама, като че това не е нищо повече от една нищожна манипулация, това би… би принизило всичко. Това, как възприемам себе си, живота, дори факта, че съм доктор. Ако този нов мъничък живот е без значение, тогава кое има значение? Така че, Дейвид, това трябва да стане по този начин. Мислих за това — и това е единственият начин. За мен. Ако трябва да живея с това и в бъдеще.

Рейчъл седна с ръце, вкопчени в скута. Колко ли я мрази Дейвид точно сега. Сигурно си мисли, че тя иска да си отмъсти по някакъв изкривен начин.

Всъщност, ако се замисли човек, май няма кой знае какво значение как точно възприема нещата той. Каквото и да е имало между тях (а сега тя знаеше, че това е било много по-малко, отколкото си е въобразявала), вече е свършило. Нищо никога повече не можеше да се повтори.

Но първо те трябваше да минат през това заедно, тя и Дейвид. Тяхното бебе заслужаваше поне това. Прилично погребение, не безименен гроб, без нито един наоколо, който да скърби за краткия му живот и без нищо, което да отбележи смъртта му.

Не, тя няма да обезболява това, няма да се преструва, че това е едно нищо. Да лежи по гръб, докато някой непознат изстъргва бебето й като вътрешности на риба, подсвирквайки си. Изпитваше срам и Дейвид трябваше също да се засрами; защото иначе как би могла да си прости?

Но сега разбра колко много беше подценявала Дейвид. Той беше като диво животно, хванато в стоманен капан — едно създание, което знаеше, че може да се спаси само като прегризе собствения си крак. Той стоеше там, в най-отдалечения ъгъл на всекидневната, красивото му лице беше измъчено, винаги добре сресаната му коса, сега разрошена, се спускаше на влажни сплъстени кичури, които бяха направили тъмни нетна от влага по яката на скъпата му риза.

Никога преди това не беше виждала този израз на лицето му. И изведнъж разбра — „той е паникьосан“.

— Не — устните му оформяха думата, преди да се чуе прегракналият му глас. — Това е… скверно. Трябва да си луда да мислиш, че ще направя това на моето собствено… — той се задави и спря.

— Твоето собствено какво, Дейвид? Кажи го, по дяволите, поне го кажи!

— Нищо — измъкна носна кърпа и попи влагата от челото си. Никога не се беше чувствал така паникьосан, даже и при най-тежките, застрашаващи живота хирургически операции. — Виж какво, можеш просто да забравиш за това, този твой малък зловещ план. Аз съм доктор по медицина, а не лайнян психиатър. Това е, от което ти имаш нужда, маце. Да. Този път явно си прехвърлила границата.

— Може би — каза тя. — Но това не променя нещата. Ние сме още заедно в това, по един или друг начин.

— Какво искаш да кажеш? — очите му се стесниха, изпълнени с недоумение.

— Искам да кажа, че ако не направиш аборта, няма изобщо да има аборт. Ще родя бебето.

— Заплашваш ли ме?

— Не — беше напълно откровена. — Просто ти изброявам възможностите, които съществуват за мен. Възможностите, с които ще мога да продължа да живея. Допускането на твоя приятел Келахър да извърши обикновена хирургическа интервенция над мен, не е между тях.

Стана й студено и си помисли, че така сигурно биха се чувствали мъртвите — ако можеха да чувстват. И тя беше изплашена.

Погледна Дейвид и си помисли: „Не струваш и половината на баща ми като мъж. Ако той беше на твоето място, не би направил това на майка ми. Не би си позволил да я накара да страда така.“

Дейвид отстъпваше назад сляпо, като обезумял. Кракът му се заплете в крака на столчето на бара и го събори с трясък на пода. Наведе се да го вдигне, но движенията на дългата му фигура бяха резки и хаотични като на хванат с въдица жерав…

Бавно се изправи и погледна с подивели очи. Бял пръстен ограждаше зениците му. Изглеждаше така, сякаш беше осъзнал, че дори и да прегризе крака си, пак ще бъде точно толкова безпомощно хванат в капана.

Дейвид се отпусна на някакви кашони и затвори очи — лицето му беше напълно лишено от цвят.

— Добре — каза той. — По дяволите, ти спечели. Но не знам какво точно мислиш, че ще постигнеш от това твое гадно малко шоу на ужаса. Надявам се, че знаеш. Надявам се, за Бога, наистина да знаеш.

Тежест притискаше Рейчъл, главата й се въртеше. Беше жадна. Едва сега разбра това.

Беше спечелила. Според всички правила на играта би трябвало да се чувства чудесно, поне тържествуващо. Но единственото, което чувстваше, беше тази студена, мъртва вцепененост вътре в себе си. Най-същественото нещо отсега нататък беше да не се отказва да мине през това, по какъвто и да е начин.

Следващият час беше мъгла.

Дейвид на телефона с Келахър, обяснения с нисък напрегнат глас, искане на ключа за кабинета му. Излизане от апартамента, мълчаливо слизане надолу с асансьора. А отвън дъждът, шибащ в лицето и главата й. Студен. Тя продължаваше да трепери даже и претопленото такси.

Едва когато пристигнаха в кабинета на Келахър, сгушен до покрита с бръшлян тухлена сграда — настрана от долната част на Пето авеню, осъзнаването на това, което предстоеше да извършат, я преряза като с нож. Дейвид отключи вратата, щракна лампите и тя видя ярко осветената уютна чакалня, с репродукции от Къриър и Айвс и коледна елхичка върху маса в ъгъла, украсена с дървени фигурки на ангелчета и разноцветни панделки.

Никога няма да видя бебето си. Никога няма да го държа в ръцете си.

В стаята за прегледи — приятни завеси в пастелни цветове, бордюр от щъркели, изрисуван около тавана. И снимки. Хиляди снимки — поне така и се стори. Моментни снимки. Прикрепени на голямо табло с цветни кабарчета. Снимки на бебета, на които Келахър беше помогнал да се родят. В нея се надигна вик, който я задуши така, че за миг тя не можа да си поеме въздух. Стаята се превърна в неясно петно пред пълните й със сълзи очи.

„Не трябва да се разпадам на части сега — мислеше тя. — По-късно. Когато всичко свържи. Но, о, мили Боже, знам, че винаги ще ги виждам. Всичките тези бебета. Тези мили малки бебенца.“

В единия край на стаята имаше ниша, закрита със завеси и мек памучен халат, сгънат върху бял плетен стол в ъгъла. Рейчъл се преоблече колкото можа по-бързо, но ръцете й трепереха; пръстите й бяха като дървени, докато се бореше с копчетата на роклята си.

На стената срещу стола беше завинтено голямо огледало. Облечена в тънкия халат, който връзваше отзад, Рейчъл застана за миг срещу него, вгледана в отражението си. Видя едно чуждо лице, изпито и мъртвешки бледо, с хлътнали очи — като отпечатъци от палец в груба глинена скулптура. Даже тялото й не изглеждаше нейното с тези тежки, като че ли подпухнали гърди. Тъмните им зърна прозираха през тънката памучна материя. Тя постави ръце на корема си, като го пожали нежно, а пред очите й падна пелена от сълзи.

— Съжалявам — прошепна тя. — Толкова много съжалявам.

Студеното, мъртвешко чувство беше заменено с остра, пареща болка в гърдите й.

Когато излезе иззад завесата, Рейчъл видя, че Дейвид е готов. Инструментите бяха поставени върху метална табла, а той беше измил ръцете си и слагаше ръкавиците.

Тя се изкачи на гинекологичния стол, като почувства с голите си задни части студената хартия, която го покриваше — кой знае защо й напомни за майка й. Трябва непременно, непременно да покриваш тоалетната чиния, преди да седнеш. Нямаш представа от какво би могла да се заразиш в една обществена тоалетна.

Рейчъл беше разкъсана между надигащото се ридание и безумно истерично желание да се отпусне в неконтролируемия си смях. Внимаваше да не среща очите на Дейвид. Ако го погледне, ако погледне това, което той държи сега в дясната си ръка, може да започне да пищи или да полудее.

— Не е късно — гласът на Дейвид премина край ухото й. — Не е задължително да правим това. Мога да позвъня отново на Стийв и да го помоля да дойде.

Думите му я върнаха със страшна сила към действителността — като че ли върху нея плиснаха кофа ледена вода.

— Не — каза тя. — Направи го.

Със стегнат като къс дърво гръбначен стълб Рейчъл се отпусна назад и с усилие разтвори треперещите си крака. Студена тръпка премина по тялото й при допира на гривните. Плътта й се сви в очакване на ръцете му.

Но когато все пак погледна през тунела на вдигнатите си крака и видя какво идваше към нея, тя едва не промени решението си.

Дейвид. Лицето му плуваше между колената й като призрачна луна в студено, зимно небе. Стоманеният инструмент в ръцете му отразяваше светлината. Смразяващо предчувствие премина през нея: Не е ли това като женитба? Ще бъдем обвързани с това, което правим сега, докато сме живи.

В следващия миг тя вече знаеше, че е твърде късно за колебание.

Бяха пресекли точката, от която все още можеше да се върнат обратно. При първото студено захапване на разширителя Рейчъл притисна с юмрук устата си, за да не изкрещи.