Айлин Гоудж
Градината на лъжите (15)

Глава 13

Тиен Сунг, 1969 година

Труповете бяха наредени като цепеници до бетонната стена на операционната — маслиненосиви униформи, втвърдени от засъхнала кръв, невиждащи очи, втренчени в тавана с безизразен поглед. Рейчъл се приближи и забеляза, че в един от труповете на горната редица все още имаше живот. Смрази се от ужас. Очите му се въртяха върху лице, което не беше в истинския смисъл на думата лице, а маска от съсирена кръв. Ето, тя протяга ръце, а те сякаш са от ластик — разтягат се още и още, безкрайно — преди накрая да обгърнат раменете му. Бори се отчаяно да го освободи — може би все още може да го спаси, може би все още има време. И тогава сълзи започнаха да текат от очите му като кални потоци надолу по разрушената пустиня на лицето му. Устата му се отвори и той извика.

— Защо ме остави да умра? Аз съм синът ти. Защо…

Рейчъл се събуди внезапно и бързо седна в тясното желязно легло, обляна в студена пот, сърцето й беше заседнало като камък в гърлото. Разтърка очи с лепкави, треперещи ръце.

Кошмар, само глупав кошмар, каза си тя. Но, о, Боже, толкова истински. И онова лице. Онази кървава маска. Тя го познаваше.

Момчето, което беше убила.

Той каза, че е мой… но не, няма да мисля за това. Ако започна да мисля за аборта отново, плюс всичко това тук, ще полудея.

Шум от блъскане. Някой удряше по вратата.

— Доктор Розентал! — извика женски глас. Чукането престана, вратата се открехна и в отвора се подаде глава. Нежни черти, права коса, стегната отзад на възел. Една от виетнамските медицински сестри.

— Докторе… моля, трябва да дойдете!

— Ти ли си, Лили? — Рейчъл се чувстваше отпаднала, дезориентирана. Тялото й тежеше като олово, сякаш си беше инжектирала цяла спринцовка новокаин. Тази нощ можа да си легне за първи път от четирийсет и осем часа. Имаше чувството, че не беше спала истински от пристигането си във Виетнам преди шест седмици.

Тя отхвърли настрана мрежата против комари в тъмнината и спусна крака от леглото, напипа един сиво-кафяв панталон, смачкан на пода, и го издърпа над мъжката риза, която почти покриваше коленете й.

— Аз съм. Току-що дойде хеликоптер — отговори Лили малко задъхано. — Осем ранени. Повечето в много тежко състояние. Доктор Мак Дъгъл има нужда от вас в помещението за сортировка.

— Колко лошо е лошото? — запита Рейчъл.

Изправи се, дръпна верижката, свързана с единичната електрическа крушка отгоре. Ярка светлина я удари в лицето и я събуди окончателно. Огледа механично малката бетонна стая, която делеше с Кей — две железни болнични легла под мрежи за комари и единичен разнебитен гардероб. Дървени летви вместо прозорци. Голи стени, с изключение на пропуканото огледало до гардероба и плаката „Благодарните мъртви“, който Кей беше закрепила с лепенки над леглото си. Видя, че леглото на Кей е празно. Хубаво. Ще има нужда от Кей. И от Лили също.

Отправи поглед към Лили, която чакаше изправена на прага. Бялата й престилка беше смачкана, цялата на петна от кръв. Дребничка и крехка като изящно изработена фигурка от слонова кост, тя притежаваше енергията и издръжливостта на воден бивол. Можеше да издържи дни наред без сън, без да изглежда уморена. Веднъж Рейчъл я беше видяла да събаря на земята двестафунтов моряк, не на себе си от прекомерното количество хероин, което беше поел.

— Взводът им е попаднал в засада — каза Лили. Английският й беше съвършен. Преди войната баща й е бил висш държавен служител. — Петима са били убити — тя направи пауза и добави тихо. — От вида на живите изглежда, че късметлии в случая са мъртвите.

Рейчъл си помисли за младия моряк, който беше умрял вчера поради нейна грешка. Момчето от нейния сън.

Обхвана я парализираща безпомощност.

Помисли си: „Не мога да отида там. Не мога да допусна това да се случи отново.“

Но знаеше, че ще отиде. Паниката беше лукс. Нямаше време за това.

— Кажи на Мак, че идвам — надигна се Рейчъл.

Лили кимна и изчезна, като остави вратата открехната.

Рейчъл натика голите си крака в чифт виетнамски обувки, направени от стара автомобилна гума, навървени с ивици стар брезент, зашити отгоре. Беше ги купила от уличен продавач в Да Нанг за трийсет и пет пиастри. Скъпите обувки, които беше донесла от Ню Йорк, се бяха разпаднали на части само след две седмици носене в мусоновата кал на Тиен Сунг.

Спря пред огледалото, за да върже златистокестенявите вълни, които се спускаха в безредие по гърба й в едно-единствено дебело чиле, завито в разхлабен възел, промушен с малка заострена пръчица, която влизаше в ивица от кожа на дупки, за да образува нещо като шнола.

Вгледа се в пропуканото огледало в продължение на една дълга минута — бледо лице, червени сенки под очите. Господи! Изглеждам като мисионерка от мелодрама, която се бори с чума и мравки убийци в сърцето на Африка.

Почувства трепета на мрачно задоволство, после срам. Наказваш се, нали? Власеницата и часът на посипване с пепел. В главната роля Рейчъл Розентал. Какво следва? Пак власеница или самобичуване?

Да, окей, може би точно така се започна. Идването тук беше начин да се самонакаже за Дейвид и за бебето. Но не сега, не повече. Сега тя наистина искаше да помогне, да промени нещата, макар и малко.

Рейчъл тръгна, блъсна нетърпеливо полуотворената врата и закрачи в покрития проход по протежение на бетонната сграда, наподобяваща барака. Забеляза, че сутринта отваряше вече кървясалото си око. Слънчевата светлина се отразяваше от ламаринените покриви. Селото започваше да се размърдва, въпреки че беше още рано. Забеляза група конични сламени шапки да се движат между високите стъбла в оризовите ниви. Можеше да чуе тъжното мучене на водните биволи, скърцането на колелата на волска каруца по някакъв разранен от коловози междуселски път. И друг звук, дразнещ, чужд: свистенето на перките на хеликоптер, който режеше неподвижния въздух.

Напомняше й за какво беше тук.

Затича се, обувките й шляпаха по бетона със заглушени равномерни звуци. Проходът премина внезапно в кална пътека през горичката от палмови дървета и водеше до болницата, намираща се на около петдесет ярда. Рейчъл стъпи на пътеката и потъна в кал до глезените.

— По дяволите! — изруга тя тихо.

В неясната светлина почти преплува през калта до временното дървено мостче — две до четири дъски, една до друга, покрити с втвърдена кал. По дяволите мусоните, винаги би предпочела калта на Ню Йорк пред това. Премина по дъските, като потискаше желанието си да тича.

Най-сетне пред нея изплува неясната сграда на болницата. Два етажа, разпадаща се мазилка, обрасла с яркочервени цветове и лиани с дебелината на мъжка ръка. Стара, очарователна сграда, толкова френска, колкото всичко, което би могло да се открие в сърцето на Париж… и последното място в света, в което нормален човек би поискал да влезе.

Като заобиколи източната стена, където площадката за приземяване се свързваше с входа към двора, Рейчъл видя хеликоптера — голям, транспортен „Чинук“. Перките му описваха мързеливи дъги на фона на ягодово млечното небе, товарната му част зееше отворена. Лекари в зелени униформи и бели ленти на ръцете разтоварваха нещо на носилка.

Нещо, обвито в кървави превръзки.

Връхлетя я спомен. Шести клас. Бяха отишли до пазара в Долен Манхатън. Спомни си редиците от заклани говеда, закачени на куки, кървави, с одрани кожи, изложени на показ; тогава тя повърна закуската си право върху покрития с дървени стърготини под. Това, което лежеше върху носилката, приличаше болезнено на един от тези кървави трупове.

Вълна от паника премина през нея.

А ако това се повтори? Ако стана причина за смъртта на още някого. Какво…

Не, тя трябва да прогони тези мисли от главата си. И да тича.

Не мисли. Не чувствай. Просто включи замръзналия си задник в действие.

Гърленият глас на Кей забръмча в ушите й: „Това е като венециански щори. Дърпаш шнура и виждаш само това, което си длъжна да виждаш, изолираш останалото. В противен случай ще полудееш“.

Рейчъл пое дъх и влезе. Помещението напомняше повече на фабрично хале, отколкото на приемна към операционната. Временни улеснения за пресяване на ранените в стила на армейските хирургически поделения, подпомагани от корпус „Кристи“ — една благотворителна католическа болница. Дървени магарета за носилките, висящи телени клупове за бързо преливане на кръв и глюкоза. А в ъгъла под полиците с лекарства и превързочни материали имаше петдесетгалонови бидони с вода: там се накисваха кървавите ивици марля и когато мазнината и частиците от плътта се вдигнеха на повърхността, се изпираха и използваха отново. Нямаше сложна апаратура, нито колички.

Единственият реверанс към двайсети век беше електричеството, осигурено от упорит стар генератор, чийто слаб вой се чуваше над виковете на лекари, сестри и умиращи в агония мъже.

Стаята за преразпределение беше пълна с ранени войници, които преместваха в операционната, отделена с параван. Някои викаха, умопомрачени от болка.

Кръвта беше навсякъде, просмукваше се в кървави превръзки и вкоравени от кал униформи, бликаше от артериални рани, образуваше локви на пода.

Рейчъл откри доктор Мак Дъгъл в ъгъла: беше с едри рамене, отпуснати от умора, посивяваща възчервеникава грива, сега надвесена над двойната ампутация — и двата крака, отрязани до коленете. Момчето — с лице като бито мляко — изглеждаше не по-възрастно от седемнадесет. Той се извиваше в агония и крещеше.

— Мамо! Мамо!

Стори й се, че нещо се скъса в сърцето й — както мека буца пръст се свлича надолу по стръмен склон. Толкова млад, мили Боже, никога няма да свикна с това. Те са почти деца…

— Помогни ми тук — извика я Мак с плътния си шотландски гърлен говор. Изглеждаше като пребит. — Стегни тази вена. Добре. Задръж я, докато почистя. Това е, по-чиста ампутация не бих могъл да направя. Дана! — извика той на една от сестрите. — Започни преливане, закарай го в предоперационната в отдел „Изчакване“ — а когато Рейчъл вдигна въпросително вежди, каза с характерната си енергичност. — Той ще живее. Няма да рита повече топка с момчетата вкъщи, но ще живее.

— Мамо — проплака момчето и впи пръсти в ръката на Рейчъл.

Сърцето й се преобърна и в продължение на един агонизиращ миг тя си помисли за нейното собствено изгубено бебе и за бебетата, които никога няма да има. Тя леко погали лицето му, после бързо го прехвърли на Дана.

Вдигна очи и видя Кей, набитата й фигура в окървавена бяла престилка, стегнато лице под гъсти, разрошени тъмнокестеняви къдрици — тя даваше резки, отривисти нареждания на сестрите и санитарите, за които отговаряше.

— Пусни кръв тук. Не ми казвай, че не можеш да намериш вена… използвай градински маркуч, ако трябва… но я открий.

Тя хвана погледа на Рейчъл и й отпрати бърза усмивка.

— Добре дошла на „Янки“ стадиона. Мисля, че ще бием червените тази вечер.

Рейчъл се насили да й отговори… с мрачна усмивка. Техният черен хумор не беше много за смях, но запазваше разума им.

Далечен повик от първия й ден тук. Само шест седмици? Струваше й се, че е изминала година. След два дни пътуване със самолет тя беше пристигнала в Да Нанг. Последва безкрайно и неудобно пътуване с джип до Тиен Сунг, за да попадне директно в суетня като тази. Даже по-лоша. Селото наблизо беше бомбардирано. Разкъсани деца, бременни жени. А тя просто стоеше с отворена уста, замръзнала от ужаса пред очите й, парализирана — докато някой й тикна ножицата в ръката и й заповяда да отреже крака на двегодишно момиченце, който се клатеше от глезена надолу само на сухожилие.

Но се беше научила, и то бързо. Първо действай, паниката — по-късно. Как да сортира тези, които ще умрат, от онези, които имат шанс. Умиращите бяха закарвани зад параван в ъгъла, за да умрат спокойно, не пред очите на всички. Тези, които трябваше незабавно да се оперират, бяха изпращани в предоперационната, отбелязана с „Предимство“ или „Изчакване“.

— Когато бяхме деца — каза й Кей първия ден, — се правехме на лекари. Сега се правим на Господ.

„И понякога правим грешки — мислеше си Рейчъл, — защото не сме богове, а само човешки същества, които се опитват да направят максималното, но всъщност никога не можем да отговорим напълно на изискванията.“

Като онзи морски пехотинец от Арканзас с бебешкото лице вчера; той я беше молил да не го оставя, каза й, че ще умре, а тя му отговори, че няма защо да се безпокои. Разбито капаче на коляното, това беше всичко. Изпрати го в хирургията след други двама, определени за незабавна операция, по-зле от него — според нейната преценка. Когато го провери пет минути по-късно, той беше вече мъртъв. Блокиране на сърцето. После чак се сети защо — масивен белодробен тромбоемболизъм вследствие нараняването.

Споменът предизвика нова болка. Боже, моля те, не допускай да направя друга такава грешка.

Рейчъл тръгна да посрещне носилката, която внасяха. Ще има ли надежда за този? Поне беше цял.

Първото нещо, което забеляза, беше, че е висок. Облепените му с кал ботуши висяха над края на носилката. Слабото му лице беше само кости. Дрехите му бяха мокри и кални, като че ли го бяха открили да лежи в оризова нива. Превръзките около корема му бяха просмукани с кръв. Беше в безсъзнание, а кожата му — восъчно бяла, почти прозрачна, с цвета на парафин. Цветът на смъртта.

Неочаквано тя изпита силно нежелание да знае какво имаше под тези превръзки. Имаше чувството, че по гърба й пролази студенина, сякаш в тила й духаше ледено течение.

Едва успя да напипа пулса. Измери кръвното налягане — осемдесет на двадесет. Много лошо. Класически шок. Устните бяха посинели, дишането му беше затруднено — цианоза. Исусе, животът му се изплъзваше през пръстите й.

— Трябва да се прелее кръв! — извика тя на Мередит Барнс, която се въртеше около нея. — Лумен 16. Вземете кръв за анализ. Ще има нужда най-малко от шест единици. И пеницилин.

Рейчъл вмъкна тръбичката за дренаж на стомаха и започна да сваля превръзката от корема му. Исусе! О, Исусе! Беше даже по-лошо, отколкото си мислеше. Зееща дупка, пробита като от удар на професионален боксьор. Разкъсан перитонеум. Сиво-бели клупове черва през него.

И тогава тя разбра със сигурност — сякаш ясен и твърд глас й го казваше в ухото — че той ще умре. Каквото и да направи, той ще умре. Най-доброто, което можеше да направи за него, беше да го отпрати зад паравана, за да умре в покой.

Погледна отново лицето му и дъхът й секна в гърлото. Тялото й се вкамени. Не можеше да се помръдне, нито да диша, нито да преглъща.

Беше в съзнание и очите му гледаха право в нея. Те бяха странно прозрачносиви и блестяха като утринна светлина от потъналите очни ями на умиращото му лице.

Усмихваше се.

Нещо стана с Рейчъл. Като че ли нещо се беше разпукало, нещо забравено дълбоко в нея си запробива път към светлината — като стрък трева, промъкващ се в пукнатина над пропаст. Измина цял миг, преди да може да разбере какво е това. Не беше се чувствала така от дълго време.

Надежда.

Горещи сълзи препълниха очите й и се стекоха надолу по бузите й.

Раненият войник вдигна ръце и леко я докосна по бузата, върховете на пръстите му бяха меки като листа.

— Роуз — прошепна той. — Не плачи, Роузи. Идвам при тебе. Роуз…

Един от лекарите, плещест черен мъж, поклати глава.

— Вика това име, откакто го измъкнахме от реката. Не можете си представи какво чудо беше. Стомахът му — разкъсан, разпилян, а той плува срещу нас като че ли е Исус Христос или нещо подобно. И влачи мъртвото си приятелче заедно със себе си. Изглежда, че и той е само за GR.

GR. Регистрация за мъртвите. На труповете се поставят етикети, натикват се в чували и се изпращат вкъщи на скърбящите семейства. Студът в нея се превърна в огън при мисълта, че и този също ще бъде извозен като още една бройка багаж, натъпкан в търбуха на товарното отделение.

— Не, нещо трябва да се направи — каза Рейчъл, обхваната от свирепа решителност, която сякаш накара мускулите и костите й да затрептят като опънати жици.

Тя започна бързо да действа — извади най-големите парчета шрапнел; стягаше артерии. Почисти раната, дезинфектира я с марля, напоена с петролат.

— Може ли да погледна? — стресна я дълбок глас зад нея. Вдигна очи. Доктор Мак Дъгъл се мръщеше, рунтавите му червеникавосиви вежди се спускаха над големи, тъжни, кафяви очи.

Прегледът му беше бърз, но щателен. Дръпна Рейчъл настрана и й каза заключението си.

— Загубил е много кръв. И изглежда, че десният му бъбрек ще трябва да се махне. Виждам много пробиви по перитонеума и силни увреждания на червата. Господи, момиче, само твоите ръце няма да бъдат достатъчни за него, трябва да се оперира. Трябва чудо да стане, за да го спасим. Дори да издържи оперативната намеса, няма да преживее шока и перитонита след това. Няма нужда да ти обяснявам какви са изгледите за възстановяване — той постави широката си бащинска ръка на рамото й. — Знам, че мразиш да губиш, Рейчъл. Никога не съм срещал друг, който да се бори така, но най-доброто, което можеш да направиш за него, е да го оставиш да си отиде в мир.

Рейчъл задържа погледа на тъжните му очи в един безкраен и дълъг миг.

— Моля те, остави ме да опитам, Мак. Ще имам нужда и от тебе. Мога да асистирам. Не знам дали ще го спасим, но защо да не опитаме. Не искам да го лишаваме от последния му шанс.

Мак притвори очи, като обмисляше молбата й. Рейчъл задържа дъх. Отговорността беше негова. Можеше и да откаже.

Накрая я погледна като снизходителен баща, който отстъпва пред упоритото си дете.

— Направи тогава каквото трябва — каза той и въздъхна.

Рейчъл нареди на санитарите да отнесат пациента в предоперационната. Погледна още веднъж в тези чисти очи, които продължаваха да се усмихват и тя разбра, че не би могла да се откаже от този човек, както не би могла да се откаже от собствената си плът и кръв.

Рейчъл хвърли поглед на картончето му и преписа името и номера за идентифициране.

Редник Брайън Маккланахън.

— Дръж се, Брайън — прошепна тя. — Дръж се заради мен! Ще го направиш, нали?

* * *

Рейчъл се събуди от дъжда, който тропаше по ламаринения покрив. Отвори очи. Беше тъмно, но тя забеляза гигантския бръмбар, който пълзеше по стената пред нея. Все още сънлива и някак отдалечена, тя проследи лъкатушенията му. Нещо я измъчваше… нещо, което трябваше да си спомни.

Ето, то прие ясна форма. Вълна от тревога я разтърси и тя напълно се събуди. Брайън Маккланахън. Три дни след коремната операция и все още нямаше сигурност дали ще остане жив. Може би умира точно сега, докато тя си лежи тук…

Рейчъл нетърпеливо отметна тънкото си памучно одеяло и скочи от леглото. Беше почти облечена, когато Кей се размърда. Тя седна в леглото, разтърка очи и погледна слабо светещия циферблат на ръчния си часовник.

— Да не си се побъркала? — промърмори Кей неясно. — Три часа сутринта е! Първата спокойна нощ, която имаме от седмици. Какво има?

„Знае, че не ходя до тоалетната, преди да съмне — помисли си Рейчъл, — не и когато това означава да стоя в един фут вода, заобиколена от насекоми и змии.“

— Съжалявам, че те събудих — каза Рейчъл. — Искам да проверя един мой пациент. Тревожа се малко за него. Беше вдигнал температура снощи.

Сега Кей напълно се беше събудила, скочи от леглото, светна лампата. Застана намръщена пред Рейчъл, кафявите й очи бяха зачервени и подпухнали, някак голи и безпомощни без очилата й. Носеше чифт смачкани долни гащета и яркочервена риза с отпечатан отпред въпрос:

„Какво, ако те обявят война и никой не отиде?“

— Името на този пациент да не е случайно Брайън Маккланахън? — запита студено Кей. — Същият този Брайън Маккланахън, около когото се въртиш като квачка, откакто е излязъл от хирургията? Снощи Дана дойде при мен обляна в сълзи — крещяла си й, че не ти е казала веднага, че той има температура. Като че ли моите сестри няма какво друго да правят по цели дни, освен да се мотаят наоколо с термометри в ръка.

— Не трябваше да бъда така рязка с Дана — извини се Рейчъл. — Тя е добра сестра.

Рейчъл наистина съжаляваше, но Брайън беше нещо специално. Някакво чудо. Не можеха ли да разберат това? Едва беше минал през операционната, едва се беше задържал, това е вярно, но все още беше жив и, дяволите да го вземат, тя възнамеряваше да направи всичко възможно да остане жив.

Кафявите очи на Кей гневно проблясваха.

— Добра? Казваш, че е добра. Тя е страхотна. На всички мои сестри трябва да бъдат дадени почетни медали. Вместо това ги ритат по задника. Години подред си казваме помежду си, че нещата ще се оправят, когато броят на жените лекари се увеличи. Но ще ти кажа нещо, което съм научила — задник в бяла престилка си остава задник, няма значение какво има отпред — тя спря, пое дълбоко дъх и гневът й внезапно изчезна. В следващия миг Кей гледаше Рейчъл и се смееше. — Освен това, ти не можеш да отидеш, където и да било така.

— Как?

— В този панталон.

Рейчъл беше приключила с обличането си — сега се огледа и видя, че по погрешка беше обула панталона на Кей. Крачолите висяха около бедрата й, глезените й стърчаха под подгъва. Отпусна се на леглото и започна да се смее. И разбра, че не може да спре.

— Мисля, че полудявам — каза тя, докато изтриваше сълзите си с опакото на ръката си.

— Искаш ли да поговорим за това? — Кей се отпусна на дюшека и запали цигара.

Рейчъл задържа поглед върху плаката „Благодарните мъртви“ над леглото на Кей — скелет, заобиколен с цветя на флуоресцентно пурпурен фон. Обява за концерт в „Уинтърланд Одиториум“ през октомври 1966 г.

— Сложно е — каза тя. — Не съм сигурна, че аз самата съм наясно със себе си. Просто имам такова едно чувство… че ако го изтърва… това би означавало… не знам… да се кача на експреса на лудите веднъж завинаги.

— Не можеш — от устата на Кей се проточи струйка дим и се заплете в мрежата против комари. — Това е крайната гара. Тук всички сме малко луди, Розентал.

— Това, което става с мен, е различно. Не е… само войната. И аз самата съм вътре в него. Всичко, което се случи преди.

— Ти направи каквото трябваше да направиш — каза Кей бързо. И Рейчъл си спомни колко добра към нея беше Кей през цялото време.

Спомни си нощта не много отдавна, когато Кей беше осигурила отиване в Да Нанг с военната амбулаторна кола. Първото вкусване на кимчи в ресторантче на някаква задна уличка, което се обслужваше от много стара жена. Имаше кухненска барачка и три клатещи се маси за игра на карти. След това отидоха в бар, нагъчкан с шумни морски пехотинци и високо пусната американска музика. Там, под звуците на „Dok on the Bay“ на Отис Рединг и в копнеж по дома тя се беше напила. Господи, как само повръща след това! Цялото количество кимчи и водката обявиха война на стомаха й. Кей стискаше косата й назад, докато повръщаше в храстите, а после я прегърна състрадателно и изтри сълзите й.

— Да, навремето изгледаше правилно — каза Рейчъл и отново започна да се смее. Само че сега нямаше нищо смешно. Смехът заседна в гърлото й като хапка, която не искаше да слезе надолу. — Сега, когато се замисля за това… струва ми се, че умирам. Когато бях дете, единственото, което истински исках, беше да имам сестричка. И мама винаги ми казваше, че някой ден ще имам мои собствени бебета, толкова много, колкото поискам. Никога не ми е идвало наум, нито веднъж, че няма да мога да… имам деца. Или поне едно дете. Едно бебе. Толкова ли много искам? Много ли е?

— Хей, погледни ме — каза Кей. — Съмнявам се дали ще се намери някой достатъчно чудат да поиска да се ожени за мен, а още по-малко да има дете от мен — опитваше се да извади Рейчъл с шега от отчаянието й, но тя видя, че присвитите й заради пушека очи бяха влажни. — Съжалявам. Ей, не си губи времето. Това е монета от 10 цента. Печелиш едно обаждане по телефона.

Рейчъл се насили да се усмихне.

— На кого да се обадя?

— Не знам. На Господ може би. И слушай, ако се свържеш с него, би ли му казала и за мен? Кажи му да прекрати тази война, за да престана да пуша тези мръсни цигари, които ме отровиха — нещо в гласа й леко задраска и тя смачка цигарата си в празната кутия от сардини на пода до леглото й.

Рейчъл се усмихна.

— Мисля, че всички ние сме изкривени — по един или друг начин.

— Веднъж прочетох един разказ — каза Кей, — от О’Хенри. За момичето, което било много болно от пневмония. Единственото, което можело да прави, било да лежи в леглото си и да гледа през прозореца бръшляна, който обвивал стената отсреща. Имало приятел — художник, който живеел на долния етаж. Един ден момичето му казало, че когато падне последният лист, ще умре. Било зима. Всички листа паднали, с изключение на един последен. Той продължавал да виси. И тя не умряла. Всъщност дори започнала да оздравява. А когато била вече достатъчно добре, за да стане от леглото, разбрала защо този последен лист не падал — бил нарисуван от художника. Иронията е, че той е този, който умира накрая — защото е стоял в дъжда и снега да рисува този проклет лист на стената.

— Не се безпокой — каза Рейчъл и се засмя, докато се измъкваше от панталона на Кей и търсеше своя собствен под леглото. — Аз няма да се простудя. Малария — може би. Или топлинен удар. Но определено не пневмония.

— Не мислех за това. Просто се чудех — Кей стана и намери нов пакет „Салем“ в гардероба. Бавно смъкна целофана. — Какво би станало с онова момиче, ако последният лист беше паднал? — прекоси стаята и сложи ръце върху раменете на Рейчъл. — Дай си почивка, дете. Това твое сърце има нужда от почивка при целия километраж, с които го натоварваш. Вслушай се в съвета ми, остави го засега, тук нямаш нужда от него.

* * *

Дъждът беше спрял, но пътеката към болницата се беше превърнала в море от кал.

Висок, свистящ звук процепи небето. Когато го чу, Рейчъл подбираше пътя си по дъските, които бяха поставени върху калната пътека.

Мини.

Просна се на земята в топлата кал, точно когато оглушителното „Хууумп!“ разлюля въздуха. Вдигна глава и видя мътния отровно оранжев цвят над дърветата на около четвърт миля. Студена паника се сви около сърцето й. Имаше бомбардировки и по-рано — в джунглата около селото, но никога толкова близко.

Ако ни ударят? Какво би станало, ако…

Простена тихо и стисна очи пред ужасяващия оранжев блясък, като същевременно затисна с ръце звънтящите си уши, когато друга мина изсвистя над главата й и се взриви — този път много по-близо, ако се съди по звука.

Страшно беше изплашена, но не за себе си. Мислеше за Брайън, проснат на леглото си в безсъзнание, слаб и блед, обвит в бинтове до брадичката. Признаците му на живот все още бяха толкова нищожни, ако бъде подложен и на най-малката травма, ще умре. Трябва да отиде при него, да се увери, че е добре.

Като захлопна вратата пред собствения си страх от смъртта, Рейчъл запълзя на ръце и колене през калта към болницата. Ракетите идваха една след друга сега — като излязло от контрол празненство в чест на Четвърти юли. Въздухът се люлееше като пиян от избухванията им. Изкуствена заря оцвети небето над дърветата в оранжево, жълто и червено. Усети нещо горчиво върху езика си. Барут. О, Господи, те са точно над нас!

Болницата беше без осветление. Разбра със свито сърце, че генераторът сигурно е улучен. Премина с опипване през сводестия вход към открития двор. Старите плочки бяха начупени и повдигнати от постоянната влага и тя се спъна няколко пъти, докато стигна до двойната врата, която водеше към отделението.

Тъмен коридор, после внезапна, заслепяваща светлина. Някой беше светнал с фенер в лицето й. Премигна и вдигна ръка, за да се защити. Светнаха и други фенерчета, проблясваха луди дъги, хвърляха трескава светлина, образуваща сенки над отделението. Когато очите й привикнаха, тя видя, че Лили се опитва да завлече под леглото два пъти по-голям от нея изпаднал в безсъзнание ранен. Подхранващите системи се бяха извадили и ярко, тъмночервено петно бавно се разстилаше по превръзките, които покриваха гръдния му кош.

Рейчъл се втурна напред, за да помогне на Лили, но тя поклати отрицателно глава, като я блъсна настрани.

— Няма време. Смъкни и другите долу. Ако ни улучат, ще бъдем в по-голяма безопасност под леглата.

Като заглуши за миг тревогата си за Брайън, Рейчъл се запита какво би станало с всички тези бедни момчета тук, всичките свързани с нея в известен смисъл — и беше обхваната от паника. Или ако бъдат принудени да се евакуират, агонията, през която трябва да минат и отрицателното въздействие върху зарастващите рани. Господи моля те помогни им — направи така, че това да престане.

Гръм разклати сградата и ивици яркочервено небе проблеснаха между процепите на закованите с дървени летви прозорци. Дочу далечни писъци, квичене на прасета и разбра, че снаряд е улучил селото върху склона долу. Ще бъде ли някой от тях в безопасност, ако бъде улучена тази стара сграда?

И Брайън. Беше толкова зле снощи, с висока температура. Мак беше прав за перитонита. Независимо от това колко внимателно беше почистила раните му, въпреки стремежа й да отстрани всяко парченце от шрапнел и всяка мръсотия, възпалението беше неминуемо. Мак — тя знаеше това — не се надяваше особено много. При състоянието на Брайън нещата висяха на косъм и при най-добри условия, а това тук…

Моля те, Боже, нека той да бъде добре. Да издържи тази нощ. Аз ще се погрижа за останалите.

Втурна се надолу по пътеката, която разделяше редиците легла до всяка стена, минаваше покрай сестри и санитари, които успокояваха едни пациенти и се бореха с други. Леглото на Брайън беше последно. Най-сетне го видя в слабата, премигваща светлина. Празно.

Изгаряща болка експлодира в гърдите й, сякаш беше улучена от мина.

— Не! — изкрещя тя. — Не!

Почти обезумяла, Рейчъл впи пръсти в ръката на сестрата, която изтича край нея. Дана, позна я по пепеляворусата коса, сега измъкната от фибите й. Слабото й лице беше бледо и изплашено. Тя държеше шише с Рингеров разтвор, когато Рейчъл сграбчи ръката й. Дана подскочи и шишето се изплъзна, счупи се с трясък. Хладна течност се плисна в краката на Рейчъл. Парче счупено стъкло жилна глезена й.

— Кога? — запита Рейчъл, като стискаше ръката на Дана по-силно, отколкото искаше. Чу острата нотка на истерия в гласа си. — Кога умря той?

Дана освободи с усилие ръката си и отстъпи крачка назад, като гледаше Рейчъл сякаш пред нея стоеше някаква луда. Рейчъл си представи как изглежда — покрита с кал, косата й — разпусната и дива. Като някои от увредените пациенти от отделението за наркомани — онези, които бяха пушили твърде много цигари с опиум и марихуана, приготвяни от местните жени.

Дана нямаше защо да пита кого има предвид Рейчъл.

— Не е умрял… още — каза тя. — Доктор Мак го взе в операционната. Сърцето му блокира минута или две, преди да започне бомбардировката.

Облекчение обля Рейчъл, последвано от ледената вълна на паника. Трябва да стигне до него, да му помогне. Тя беше връзката, последното листо, което някак го държеше жив. Не разбираха ли това?

Рейчъл се обърна и хукна към дъното на коридора, където беше операционната — на не повече от стотина метра, но й се стори, че беше пробягала мили, докато стигне дотам. Дрехите й бяха мокри от пот, краката й трепереха и се подгъваха под нея. Сърцето й биеше лудо.

Втурна се вътре.

Операционната беше дълга и тясна, оборудвана с половин дузина операционни маси. В отдалечения край светеше фенер и хвърляше огромни сенки — като от шоу на ужасите. Те се кривяха по стените и тавана. Над операционната маса бяха наведени две неясни фигури. Когато се приближи, видя, че това бяха доктор Мак и Мередит Барнс. Мередит държеше фенерче в лявата си ръка и хемостат в дясната. Мак се беше навел над дългата фигура, просната върху операционната маса.

Брайън. Нейният Брайън. Сърцето на Рейчъл подскочи от ужас.

Опитваха се да вкарат въздух в дробовете му. Върху слабия разголен гръден кош на Брайън имаше размазана кръв. Рейчъл видя дългия разрез точно под лявото зърно на гърдите му. Мак се бореше с чифт ребрени ретрактори.

Смяташе да прави открит сърдечен масаж. Слава Богу, имаше още шанс. Слава Богу не беше закъсняла.

Мак вдигна очи и й хвърли стреснат поглед изпод рунтавите си сиви вежди. Рейчъл вече слагаше чифт ръкавици. Нямаше време за измиване, ръкавиците трябваше да бъдат достатъчни.

— Дай на мен — помоли тя. — Моята ръка е по-малка.

— Правила ли си това друг път? — запита Мак. Гласът му звучеше безкрайно уморено, беше твърде изтощен, за да спори.

— Не. Но съм виждала. Мога да го направя — чувстваше се странно спокойна, като че ли някак дълбоко вътре в себе си тя се беше подготвяла за този момент през цялото време.

— Добре. Няма време за грешки. Доста измина вече. Спря да диша преди пет минути. Дадох му CPR и шест инжекции директно в сърцето епинефрин. Ако и това е безрезултатно, губим го.

Рейчъл се концентрира — опита се да си спомни всичко, което беше научила за торакотомията. Надзърна в отворената рана под слабата светлина на фенерчето, откри перикарда и направи надлъжен разрез със скалпела, като внимаваше да избегне диафрагмалния нерв. Вмъкна дясната си ръка в отвора, като откриваше пътя си край белодробната артерия. Нищо. Нямаше даже и слабо потрепване. О, Боже. Вцепени се, студена като смъртта, като че ли и собственото й сърце беше спряло. Само че — колкото и невероятно да е — умът и тялото й продължаваха да функционират.

Ръката й се затвори около неподвижния му отпуснат сърдечен мускул. Имаше чувството, че всичко е замряло неподвижно — тази стая, тази болница, целият свят. Бомбардировката беше спряла — или, може би тя беше престанала да я чува? Усещаше само силното тупкане на собствения си пулс в ушите.

Започна да масажира сърцето му — нежно, ритмично. Живей, о, моля те, живей, Брайън, ти трябва да ми помогнеш, не мога да направя всичко сама, моля те.

Нищо.

Капчици пот се събираха и стичаха от челото и слепоочията й. С усилие на волята не допускаше да бъде обхваната от паника. Да поддържа ритъма — това трябваше да прави. Стабилно и сигурно. Господи, няма ли да ми помогнеш?

Всяко усещане се усилваше. В носа й се сблъскваха парфюмът на Мередит и миризмата от потта на Мак. Кръвта сякаш се носеше във въздуха като фина мъгла, усещаше вкуса й на езика си, горчив, метален. Натискът на ръката й около това отпуснато сърце съответстваше на ритмичното напяване в главата й.

Хайде! Тръгвай! Хайде. Сега. Моля те! Сега!

Мак тъжно клатеше глава.

— Достатъчно, дете. Няма смисъл. Ти направи каквото можа.

Рейчъл усещаше риданията, които се надигаха в гърлото й и я задушаваха.

— Не — помоли тя. — Още малко. Моля те. Искам да бъда сигурна.

— Още една минута, това е всичко. Сега от нас имат нужда други ранени.

Сякаш цяла вечност се вмести в тази минута. Рейчъл усещаше как тя изяжда самоконтрола й, как заплашва да я погълне. Сега тя се бореше не само за Брайън, бореше се и за себе си, за психическото си оцеляване.

Най-сетне, точно когато вече губеше всяка надежда, леко свиване.

Още едно.

Единичен, несигурен удар.

Изминаха няколко безкрайни секунди — и после сърцето на Брайън започна да бие с негов собствен плитък ритъм.

Рейчъл почти загуби равновесие от мощната вълна на замайваща радост, която се стовари върху нея. Гърлото й се освободи и сълзи се ливнаха от очите й и закапаха върху неподвижното синкаво лице върху операционната маса.

— То бие! — изкрещя тя. — Бие! Жив е!

Изтегли ръката си от отвора в гърдите на Брайън и погледна Мак, за да срещне недоверчивия му поглед. Лъчът от фенерчето подскочи и се разлюля по тавана, когато и Мередит извика от радост.

— Аз ще бъда… — прошепна Мак. — Истинско чудо, никога не съм виждал такова. Сигурна ли си, че не си католичка?

Рейчъл се засмя, но бузите й все още се стичаха сълзи.

— Не е нещо, което мога да знам. Защо?

— За секунда само, бих могъл да се закълна, видях ангел на рамото ти.