Айлин Гоудж
Градината на лъжите (5)

Глава 3

Бруклин, 1969 година

— Кръщавам те в името на Отца и Сина и Святово духа.

Думите на възрастния свещеник отекнаха в празната църква. Отец Донахю, с вид на елф в своите зелени и бели одежди, протегна трепереща ръка, за да потопи сребърния черпак в мраморния купел, после изля малко от светената вода върху детската главичка, която се подаваше от одеялцето в ръцете му.

Енергичен, гневен вик процепи замрялата тишина.

Роуз, която стоеше няколко крачки встрани, близо до вратите от ковано желязо, отделящи помещението за кръщавки, почувства топлина в гърдите си и желание да поеме в прегръдка малкия си племенник.

Има право да реве. Всеки ще го направи, ако го събудят, като му наливат студена вода върху главата.

Първородният грях. Колко несправедливо! Всяко новородено е опетнено не поради своя собствена вина, а защото преди хиляди години Адам е отхапал от ябълката на Ева. Белязано е като второ качество на щанд за разпродажби.

Също както тя беше жигосана от греха на майка си. И наказана — неведнъж, а за цял живот. Особено сега, когато Нани се разболя. Тези последни месеци бяха истински ад.

Господи, не знам колко още ще мога да понеса.

Роуз бързо прогони тази мисъл с чувство на вина. Как смее тя да стои тук, изпълнена със съжаление към самата себе си. Мари беше тази, която заслужаваше съчувствие. Бедната — тя едва смогваше да се справи с двете малки вкъщи, а сега и това.

Тя погледна Мари, хлътналите й очи, подутите й глезени, които се показваха изпод неравния подгъв на отвратителната й черна рокля за бременна. Като че ли сме на погребение, а не на кръщене. До нея Пийт, мършав и патетичен в твърде тясното за него карирано сако, изглеждаше леко объркан, като че ли някой бързо говорещ продавач го беше подмамил да сключи лоша сделка, преди да може да разбере какво става.

Семейството на Пийт се беше преместило в Детройт и затова от негова страна нямаше никой. Само тя и Клеър, сега сестра Бенедикта. Роуз я погледна. Кръглото й лице изглеждаше ведро и спокойно под бялото, колосано покривало за глава. Клеър й приличаше на сив гълъб в това облекло и покривало за глава. В гърдите й се надигна възмущение.

Какъв смисъл има от религията ти, след като ръцете ти са твърде заети с молитвената броеница, за да могат да свършат някаква истинска работа! Къде си ти, когато си пречупвам кръста да вдигам Нани в инвалидния й стол, когато я храня и почиствам?

Внезапна, смазваща тишина изтръгна Роуз от мислите й. Бебето беше спряло да хленчи.

То беше вече в ръцете на Мари, която се опитваше да го успокои, но не с прегръдка, а с грозен, кафяв биберон. Жълтеникава светлина се процеждаше от триъгълните прозорци с цветни стъкла — от тази страна на предверието старите прозорци бяха запазени. През потока от тази светлина лицето на сестра й беше придобило цвета на клавиши на старо пиано. Мари изглеждаше не само уморена, тя изглеждаше стара. Една стана жена на двадесет и девет години. Изумена, Роуз забеляза, че сега тя стряскащо прилича на баба им. Роуз пристъпи напред, зимните й ботуши проскърцаха по настлания с пропукани плочки под.

— Може ли да го подържа? — прошепна тя.

Мари сви рамене, подаде й облак от одеяла, който за един спиращ сърцето миг изглеждаше като пълен само с въздух. Но скоро почувства солидния, успокоителен натиск на дупенце, не по-голямо от дланта й, и в нея се взря кръгло личице с пълнички като препечени кифлички с масло бузки. Неочаквано стана малко чудо — биберонът се изплъзна от беззъбите му венци с лек влажен плясък и той й се усмихна.

— Погледни! — извика Роуз възхитена. Мари надзърна в одеялцето.

— Упоен е, затова. Боби започна да се усмихва, когато стана на три месеца — обезсърченият и смях наподобяваше излайване на куче. — И нищо чудно. Той със сигурност не можеше да се научи да се усмихва, след като има само мен за пример. Нямаше кой знае каква причина за усмивки с две бебета и Пийт без работа, да не говорим за хазайката, която по цял ден ме преследваше с крясъците си за наема. А сега трябва да си тръгвам и да вляза отново в тази мелница.

Роуз разбра със свито сърце, че днес не е подходящо време за разговор със сестра й за Нани, както тя планираше.

„Не искам много — искаше й се да каже. — Само да идва понякога. Да постои при нея една вечер. Тогава ще мога да изляза, да поема дъх. Толкова малко, а би ми помогнала толкова много.“

Споменът за последния удар на баба й я прониза като студения декемврийски вятър навън. Случи се през май, преди осем месеца. Оттогава за нея настъпи истинска зима. Положението сега се беше облекчило единствено от факта, че Нани не можеше да говори — издаваше само неразбираеми звуци. Седеше пред телевизора по цял ден, устата й замръзнала в тази странна, изкривена, самодоволна усмивка, като че ли вътре в себе си тя се смееше на някаква нейна тайна шега.

Възстановяването на говора й ще отнеме известно време, каза лекарят, защото думите са разбъркани в мозъка й. Например, тя би казала „врата“, ако телефонът звъни или „възглавница“, ако иска да отиде до тоалетната. Въпреки че сега тя поне можеше да се довлече с помощта на бастун до банята.

И все пак аз съм тази, която трябва да се справя с всичко това. Да я облека и нахраня, преди да я оставя с госпожа Слатски, да тичам на работа без минутка за себе си, един час блъскане в метрото. Цял ден жонглиране с тези телефони, писане под диктовка, документите на господин Грифин.

Връщаше се вечер, изтощена, с единственото желание да се отпусне и затвори очи.

Но първо Нани — да я нахрани, да я почисти, да й помогне с лекарствата. Поне да е мъничко благодарна… А тя ме буди по пет-шест пъти през нощта, като удря с бастуна си по стената само заради удоволствието, кълна се, да ме накара да стана и да отида при нея, за да разбера какво има.

Роуз мразеше обзелото я чувство на негодувание, но не можеше да се пребори с него. Какво ли би било, питаше се тя с болка, ако можеше просто да си отиде, да остави баба си и тази тъмна, гореща дупка с претенции за апартамент, която я задушаваше бавно до смърт?

Ако само можеше да се премести. И да се омъжи за Брайън.

И тя си представи ясно къщата, в която щяха да живеят. Хигиенични стаи, боядисани в пастелни цветове, широко отворени прозорци, които да пускат слънцето вътре. И градина, дори и да е само ивица трева, няколко лалета, едно-две дръвчета.

Там ще бъдат само те двамата: Брайън и тя. Всяка сутрин чудото да се събужда и да го намира до себе си в леглото, радостта от целия ден, прекаран с него — не само откраднати мигове, когато съумяваше да се измъкне от Нани.

Слънчевите й мисли угаснаха в реалността на сивата действителност. Сърцето й се сви.

Кой ще се грижи за Нани? Едва имаше с какво да плаща на госпожа Слатски за малката помощ, която тя неохотно даваше, да не говорим за ангажиране на медицинска сестра за цяло денонощие или дом за възстановяване. Трябва да забрави Мари в това отношение. Също и Клеър. Спомни си деня, в който повика Клеър, молейки я, умолявайки я да дойде и да помогне.

И мекият, успокояващ глас на Клеър, който монотонно напяваше по телефона: „Не трябва да се чувстваш самотна в това, Роуз. Господ е с тебе.“

А няколко дни по-късно, ако искаш вярвай, по пощата пристигна пакет, съдържащ подвързана с кожа книга с псалми и медальон, който (както пишеше тя) бил благословен от самия Папа Джон.

Роуз гневно ги натика в боклукчийската кофа. После плака, засрамена от себе си заради светотатството, което беше извършила.

— Благодаря, отче, много съм благодарен — гласът на Пийт прекъсна мислите й.

Достатъчен беше само един поглед, за да разбере, че Пийт се извинява на свещеника за това, което беше вътре в смачкания плик, който той току-що плъзна в ръката му. Църквата очакваше съвсем дребно дарение, но съдържанието на плика сигурно беше само част от минималното. Ниската заплата на Пийт като дребен чиновник към „Ди Райт Хардуер“ на Оушън авеню не му разрешаваше да си позволи повече.

Роуз помисли виновно: „Само се погледни — валяш се в самосъжаление, като че ли си единственият човек с проблеми в този свят. Мари и Пийт, Боже мой — как съумяват да се справят?“

Тя ги последва навън, Клеър се бавеше в предверието, потънала в религиозен разговор с отец Донахю. Слънчевата светлина се отразяваше от покривите на паркиралите коли, от мръсния свят, струпан на буци край бордюра. Роуз потрепери. Искаше и се да има нещо по-добро от това палто от камилска вълна, за да може да се стопли.

Бебето стана неспокойно, загърчи се на гърдите й. Тя го залюля, като си представяше, че държи в ръцете си нейното собствено дете. Нейното и на Брайън. Някой ден ще се омъжи, но ще бъде различно.

Брайън, който беше в Кълъмбия Юнивърсити, завършваше дисертацията си тази година. А това означаваше, че ще приключи с ангажиментите си като асистент и ще може да започне пълноценна работа в Бруклин или даже в Кингсбъроу. Може би тогава би могла да си позволи да напусне и да отиде в колеж. Ще настани Нани в дом за гледане на болни или — по дяволите! — ще я изпрати като колет по влака на Клеър в Сиракюс.

Нищо няма значение. Докато го има Брайън, всичко ще бъде наред.

— Дай ми го — казваше Мари, дъхът й излизаше в студени, бели облачета. — Време е да се храни. Я го виж как бърза да напомни за това. Какви дробове имат тези деца човек просто да не повярва.

Роуз го постави леко в ръцете на сестра си.

— Чудесен е Мери. Ти си късметлия. Имаш три прекрасни деца.

И освен това, си свободна от Нани.

За момент лицето на Мари се проясни, очите й светнаха, овлажнели от гордост и обич.

— Да, те са добри.

Докато Мари се суетеше с бебето, Роуз отвори портмонето си. Двадесетачка. Това беше цялото й богатство. За бакалията, а с остатъка смяташе да купи подарък за бебето. Е, малкият Габриел нямаше да усети липсата на дрънкалка или чифт бебешки обущенца, а Мари би могла да използва парите.

Сгъна банкнотата на две и я пусна в ръката на Мари, когато Пийт не гледаше към тях.

Мари я погледна стреснато, после бързо наведе очи, две ярки петна се появиха на мрачното й, някога хубаво лице благодари й със смутено кимване, а в очите й проблеснаха сълзи.

Неудобният момент отмина и Мари, балансирайки бебето с едната си ръка като мрежа с покупки, бързо и целенасочено тръгна напред.

— Слушай, мразя да ви зарязвам така, теб и „Дева Мария“ отзад, но няма как. Пийт трябваше едва ли не да лази пред шефа си, за да, го пусне, а ако закъснее… е, ти знаеш какво става. Трябваха му цели шест месеца, само за да намери тази работа, гаден шеф, смени през свободните дни и какво ли не. А съм оставила Боби и Миси на съседката Катлийн. Тя и без друго си има две нейни и ще пощурее, ако не се върна навреме.

— Всичко е наред — каза Роуз. — Какво ще кажеш да се отбиеш следващата неделя след църква? Обикновено тогава Нани е в добро настроение. Освен това не е виждала бебета.

Мари се намръщи.

— Какъв е смисълът? Само ще започнем разправия, както винаги. Нищо не се е променило. Освен това, че е станала по-лоша, откакто се разболя. Исусе, не знам как понасяш всичко това.

На Роуз й се искаше да изкрещи: „И аз не знам как го понасям. По-лошо е, отколкото ти би могла да си представиш. Но кой друг може да го свърши?“

Няма смисъл да се разтоварва за сметка на Мари. Сви рамене и каза спокойно.

— Трябва да го правя.

Роуз задържа поглед върху сестра си. Гледаше в упор очите й със същия странен бледосин цвят като тези на Нани, но по-топли, по-човешки; поглед в сърцето й, което се криеше под външната й груба, но чуплива черупка.

— Винаги съм ти завиждала — каза Мари с по-мек и сериозен от обикновено глас. — Ти си по-силна. По-умна. Не си като Клеър и мен. Ние и двете избрахме най-лекия начин за бягство… — ръката й бързо се вдигна и тънките й студени пръсти се впиха в китката на Роуз. — Не й разрешавай да те бие, Роуз. Никога не й се давай.

Роуз се отдръпна, загубила вътрешното си равновесие. Беше изумена. Мари? Да й завижда, на нея?

— Глупости.

Викът на Пийт отклони вниманието й от Мари. Обърна се и го видя, втренчил сърдито поглед в колата си — очукан зелен Валиънт, с петна от ръжда. Под една от чистачките се ветрееше билет.

Той го освободи, после се обърна, за да ритне свирепо маркирания с червено монетен автомат на паркинга.

— Две минути. Тези копелета! Не можаха да ни отпуснат две лайняни минути в повече.

— Хайде, Пийт, няма смисъл да се вбесяваш от това — уморено го придумваше Мари. — Не можем да направим нищо — тя се обърна към Роуз, като стисна ръката й бързо и леко. — Хей, слушай, благодаря за… ти знаеш. И най-малката сума е помощ. Ела да ни видиш някога. Аз съм си вкъщи по всяко време. А и къде другаде бих могла да бъда? — тя направи рязко движение с глава към входа на църквата. — Кажи сбогом на „Благословената Девица“ от мен. Ще го направиш ли? Аз самата не съм в състояние. Ако още една минута гледам в този неин ореол, ще ослепея.

Като улична котка, приземяваща се на краката си, Мари отново се върна към старата си същност, и Роуз се запита дали не си беше въобразила преди минута, че срещу нея стои друг човек.

Но не можеше да не се разсмее. Казаното за Клеър беше истина. И все пак се засрами, че си разрешава такива недоброжелателни мисли точно тук, на стъпалата на „Светите Мъченици“.

— Добре — обеща Роуз. Целуна студената буза на Мари и махна с ръка на Пийт, който беше вече в колата и натискаше педала на газта.

Беше раздвоена между обичта към сестра си и желанието да я удуши.

А сега да се заеме с Клеър, сякаш вече нямаше други проблеми, с които да се налага да се справя. Сладката, безгрешна и безпомощна Клеър. Обърна се към църквата и я видя да излиза и да свива лице срещу ярката светлина като бебе; устните й на капризно дете се извиха в малко „о“ от разочарование, когато видя, че Мари си е заминала.

— Мари не можеше да чака — каза Роуз. — Бързаше много.

— О, аз съм виновна — отговори жизнерадостно Клеър. — Двамата с отеца така се увлякохме, че загубихме представа за времето. Страхувам се, че имахме малко разногласие. Отец Лафлин смята, че за Църквата няма да бъде добре с този Ватикански съвет на папа Павел. Не мислех така в началото, но предполагам, че отчето може и да е прав.

Роуз почувства леко раздразнение. Защо Клеър никога не се придържа към собственото си мнение? Би трябвало да отнемат от колата и колосаното й покривало за глава и да сложат малко в гръбначния й стълб.

Погледна часовника си.

— Има доста време до автобуса ти. Защо не дойдеш у дома? На Нани би й станало приятно.

— На Нани, да — кимна Клеър. — Знаеш ли, Роуз, казвам цяла броеница молитви за нея всеки, ден и помолих отец Лафлин да я включи в ежедневното раздаване на благословия.

Роуз усети неприятен вкус в устата си, сякаш беше изяла твърде много бонбони. Колко лесно беше за Клеър с нейната молитвена броеница.

Тя почти чуваше в главата си лекото потракване на зърната на броеницата й. Колко ли е приятно да коленичиш в хладната тишина на някоя църква и да изплачеш една по една неволите си, докато другите се потят.

Изпълнена с негодувание, тя слезе по стъпалата и тръгна нагоре по тротоара, без да се обърне, да види дали Клеър я следва, без да я е грижа за това.

Гласът на Клеър прозвуча до нея сред облак бяла пара като гласа на Светия Дух.

— Бог е с тебе, Роуз. Той чува молитвите ти и няма да те изостави.

Неочаквано у Роуз се появи желание да я удари.

— Чули какво стана с Бъди Мендоза?

Бъди живееше до тях и беше съученик на Брайън.

Леко порозовялото от студа лица на Клеър стана така червено, като че ли някой я беше ударил. Знаеше се, че се беше увлякла по Бъди някога, докато Нани разбра и сложи край на цялата история.

— Бъди? Той… той отиде войник, нали?

— Беше във Виетнам. Докараха го вкъщи миналия месец… всъщност, докараха това, което е останало от него. Чух, че лицето му е отнесено от взрив. И част от мозъка му! Поддържат го с апарати.

Роуз чу как Клеър рязко пое дъх и я видя да се кръсти. Внезапно я обхвана срам. Затвори за момент очи с чувство на непоносима вина. Грозна, тя ставаше грозна и подла — като Нани.

Вървяха край „Съдсънд Дъдс“, където всяка събота Роуз переше замърсените чаршафи на Нани, както и край фризьорското салонче на Ева до него с редицата прашни стайни цветя на прозореца — там тя водеше Нани, за да й измият главата и да й направят прическа.

„Господи, освободи ме от злото“, молеше се мълчаливо тя.

След завоя се появи тухлената пътечка, която водеше до тяхната кооперация в тъмното антре с миризма на дезинфекционен препарат.

Докато се изкачваше с мъка по дългите редици стъпала, Роуз както винаги си въобразяваше най-лошото — Нани е получила отново удар и е мъртва. За миг я обхвана главозамайваща надежда, последвана от смазващото чувство за вина. Как може да иска смъртта на собствената си баба?

Роуз завъртя ключа и задържа вратата, за да направи път на Клеър.

В следващия миг Клеър вече пищеше с пронизителен, писклив звук.

Роуз се втурна край нея във всекидневната — тъмна, осветявана само от призрачната светлина на телевизора, отвратителна миризма се издигна нагоре и я задуши — като вонята на запушена тоалетна.

Божа Майко, какво…

И тогава видя Нани. Тя лежеше пльосната по лице върху пластмасовата пътечка, опъната допълнително върху килима на всекидневната, тънките бели пръчки на краката й се открояваха под отметнатата нагоре подплатена розова роба. Мъртва? О, Боже, не. Тя е причината, тя го пожела. Хаос от страх и дива надежда замаяха главата й. Роуз коленичи и хвана китката на баба си — нищо повече от кости, обвити в отпусната, изплъзваща се плът.

Нани се раздвижи и простена. Ужасяващата воня се засили, на Роуз й се стори, че ще повърне.

Помисли си, като преглъщаше с труд: „О, Господи, не е могла да отиде до банята и се е изтървала в гащите. Трябва да е паднала, докато се е опитвала да стигне дотам. Дявол да я вземе госпожа Слатски — защо я е оставила сама?“

Квакането на телевизора внезапно й се видя твърде високо, като че ли звукът беше пуснат докрай, нещо запулсира в главата й. Предаваха някакво глупашко шоу. Жена в костюм на горила подскачаше надолу-нагоре около хладилника, който беше спечелила, и пищеше.

На Роуз също й се искаше да се разнищи или да се разсмее лудо. Това беше нейната награда, гуменото пиленце зад Врата Номер Три. Подла старица пльосната в собствените си лайна.

Тя се изви, за да погледне Клеър.

— Помогни ми да я вдигна.

Но Клеър само стоеше там и прехвърляше зърната на броеницата си, която висеше на кръста й. Сините й очи бяха широко отворени и лишени от мисъл. Кръглото й бебешко лице беше замръзнало с израз на отвращение.

— Клеър!

— Мислиш ли, че трябва да я местим? — каза тя разтревожено с тънък глас. — Представи си, че нещо се е счупило.

Нани вече се опитваше да седне. Роуз пъхна ръка под мишницата й и сама успя да я изправи на крака. Не беше тежка. Все едно, че вдигаш сноп сухи листа, мокри и загниващи отдолу. От хлътналия ъгъл на устата й капеше слюнка — старицата се бореше да оформи в думи гърлените звуци, които издаваше.

По дяволите Клеър и нейните молитви. Защо не помогне?

Гневът придаде допълнителна сила на Роуз. Като подкрепяше старата жена, тя успя да я завлече до банята. С мъка я освободи от робата й и съумя някак да я вкара във ваната.

Завъртя крановете и отвори шкафа да вземе кесия. Сега идваше отвратителното задължение да я измие.

Просто не мисли за това. Колкото повече мислиш, толкова по-зле става.

Роуз си представи гигантска спринцовка, пълна с новокаин, която я прави безчувствена от главата до петите. Тя ще направи необходимите движения, но в ума си ще бъде някъде другаде.

С Брайън. Довечера. Бяха решили да прекарат вечерта заедно и тя нямаше да допусне нещо да й попречи — дори и ако госпожа Слатски не можеше да стои с Нани.

 

 

Брайън й беше казал, че иска да говори с нея за нещо. Нещо важно. Мили Боже, направи така, че да каже, че не иска да чака, че трябва веднага да се оженим, а не след година. Толкова много имам нужда от него.

Ужасен звук прекъсна бляновете й.

— Гааарраг!

Нани се опитваше да каже нещо. Роуз почувства топли пръски от слюнка на бузата си. Бледите очи на Нани се въртяха бясно от Роуз към отворената врата.

— Гааарррааг!

Най-сетне Роуз разбра. Клеър. Нани искаше Клеър.

Роуз се вгледа в изсъхналото сиво-бяло тяло на баба си, плуващо в мръсната вода. Имаше чувството, че беше ударена силно с юмрук в стомаха.

Нани не даваше и пукната пара за нея и нейните усилия, за болката в гърба й, когато се налагаше да я носи на ръце, за унизителното ежедневно пране и за това… отвратително почистване на гадните и мръсотии.

Сега тя искаше само Клеър.

А къде, по дяволите, беше Клеър?

Роуз намери сестра си на колене върху пластмасовата пътека — там, където Нани беше лежала — устните й се движеха в мълчалива молитва.

Обхвана я ярост, свирепа като ураган, който преминаваше през нея, ревеше в главата и, гореше гърдите й. Искаше й се да я зашлеви, да я удря, докато загуби съзнание. Точно там, където беше коленичила.

Но гневът я напусна така бързо, както я беше връхлетял.

— Вика те — каза Роуз, и твърде изтощена, за да се бори, тя се отпусна на дивана. Пластмасовият му калъф въздъхна под тежестта й.

Клеър отвори с премигване очи и се усмихна мило и невинно — като бебе, събуждащо се от сън.

— Да… разбира се.

Тя стана, приглади с ръце полата си и влезе в съседната стая, като стъпваше безшумно с дебелите подметки на монашеските си обувки.

„Мисли за Брайън“, заповядваше си Роуз. Тя отпусна глава върху стиснатите си юмруци, като се мъчеше да се изолира от миризмите и нетърпимия пронизителен смях от телевизора. Скоро ще бъдем само ние двамата завинаги…

* * *

Роуз се носеше безтегловна във въздуха.

Далеч от баба си и ада на апартамента на авеню Кей.

Далече от всичко! От всичко, което й причиняваше болка. Сгушена в топлата кухина, образувана от телата им под завивката, до отпуснатото тяло на Брайън край нея, тя сякаш плуваше върху меките вълни на дишането му и туптенето на сърцето му. Беше в безопасност, изпълнена със спокойствие.

Брайън, мили Брайън. Колко странно беше изглеждало всичко в началото — тогава, когато започна да мисли за него така. Спомни си удоволствието след първия път, ужасното чувство на вина, избухването в плач. А Брайън, объркан, тогава мислеше, че я е наранил. Успокояваха се взаимно и накрая стана някак така, че започнаха да го правят отново.

Преди девет години. Божа Майко, наистина ли измина толкова време?

След това Роуз престана да се изповядва. Какъв беше смисълът. Абсолютно безсмислено беше да казва на Бог, че съжалява, след като знаеше прекрасно, че ще продължава да го прави. А и как би могла да спре? Любовта й към Брайън беше единственото нещо, което я поддържаше жива.

Оставаше й само надеждата, че Бог, в неговата безгранична доброта, ще разбере някак и ще й прости.

Роуз се надигна, подпря се на лакътя си така, че да бъде обърната към него. Над рамото му тя можеше да види прозореца и светлината на уличната лампа в странен пръстен от мъгла, снежните островчета, покриващи на петна тревата на Сауд Фийлд. Точно вдясно беше тежкото тухлено здание на библиотеката „Бътлър“.

Колко пъти беше лежала така и беше гледала навън през прозореца на стаята на Брайън от втория етаж в Хартли Хол? В душата й отново нахлу мечтата за деня, в който нямаше да се налага да краде време, за да бъдат заедно…

„Скоро — обеща си тя. — Още една година най-много и ще бъдем заедно. Точно така, както сме си обещали един на друг. Чаках толкова много, мога да почакам още малко, нали?“

Погледът й обхвана стаята. Беше тясна, почти с размерите на гардероб. Стените й — нашарени с дупки от кабарчета и покрити с дъсчени полици, натъпкани с книги. Книгите, които тя самата мечтаеше да прочете някой ден, когато щеше да има време — Хемингуей, Фокнър, Фицджералд, Джойс, Бодлер. А в ъгъла, на покрито с драскотини дъбово бюро, се беше разположила старата пишеща машина на Брайън. Куп напечатани страници се измъкваха изпод капака й. Романът, който Брайън беше започнал да пише, преди да се зарови в дисертацията си. Беше чела романа и го намираше за добър.

Стаята беше потънала в сенки и светли петна в призрачната полусветлина от уличната лампа. Пот блестеше на челото на Брайън, на върха на носа му. Облиза с език капчица от слепоочието му и се наслади на соления вкус.

— Ммм. Бих могла да те изям целия — шепнеше тя и покри с леки целувки врата му. — Но какво бих правила, когато от теб не остане нищо?

— Роуз — Брайън седна рязко, при което чаршафите и завивките бяха избутани настрана. — Има нещо… Може би трябваше да ти го кажа по-рано… — той се обърна и профилът му се очерта срещу прозореца. — Исусе, как мразя това. Бих желал, Боже мои, да има някакъв начин да го направя по-лесно.

Роуз потрепери и силно притисна с ръце корема си. Нещо не беше в ред.

Да, тя го беше почувствала. Даже още докато той правеше любов с нея. Така свирепо, почти наранявайки я в своята настойчивост.

— Брайън, какво? Какво има? — Роуз седна в леглото и притисна инстинктивно чаршафите към себе си в желанието си да се защити от страшното нещо, което чувстваше, че идва.

— Трябваше да ти кажа, преди да… — само че, когато те видях, единственото, за което можех да мисля, беше да те притисна до себе си и да те доведа тук…

Прекъсна го с нервен смях.

— Знам. Предизвикващият възбуда сън на всяко момче от църковния хор за спретнато католическо момиче, нали? Мисля, че това е резултат от нещо, което поставят в светената вода, някакъв вид средство за възбуждане на половото желание. Би трябвало да го бутилират вместо парфюм. Мислиш ли, че Папата ще го одобри?

Ако продължава да говори, ще отдалечи поне във времето, това, което има да й каже.

— Господи, спомняш ли си онези ужасни угризения на съвестта, които преживях? Тогава разбрах как трябва да са се чувствали мъчениците в грубите си ризи.

— Роуз. Повиквателната ми. Тя дойде.

Възприе думите му като трясък от тежкия чук на машина за разрушаване на сгради върху каменна стена. Ушите й звъннаха от силата на удара.

— Това е невъзможно — но даже докато го казваше, мускулите й вече се свиваха и студени пръсти се задвижиха нагоре по гръбначния й стълб.

— Но стана.

— Не! — звънтежът прерасна в метален, ехтящ сигнал за тревога вътре в черепа й. — Кажи им. Това е грешка. Някой е подал погрешна команда на компютъра им. Ти не трябва да отиваш. Ти си отсрочен. Не могат да те вземат. О, Господи, Брайън, Вик Лучези умря във Виетнам. А онзи нещастник, Бъди… — не можа да се накара да го каже.

— Не всеки… — започна той, но тя закри уши с ръцете си.

— Не! Не! Не ти! Не ти, Брайън!

Можеше да чуе собствения си глас — все по-висок и по-висок, превръщащ се в остър, пронизителен писък. Но като че ли той идваше някъде извън нея, сирена на Бърза помощ от улицата.

— Роуз, не прави нещата по-лоши — той се опита да я притегли към себе си, но тя се съпротивляваше, дърпаше се вцепенено настрана, поддържана от алогичен страх, че ако се отпусне в ръцете му, това ще означава, че приема този ужас.

— Не могат да те накарат — тя се насили да говори спокойно, почти с шепот. — Ти си отсрочен.

— Не, Роуз. Чуй! Получих повиквателната миналата седмица. Не виждах никакъв смисъл да ти казвам. Не веднага. Знаеш как е. Представи си, че нещата се обърнат, си мислех, или нещо друго се случи и те решат да не те вземат… Но днес получих потвърждението. Първи-А. Трябва да се явя за основно обучение във Форт Дикс следващата седмица.

Ужасяваща, нажежена до бяло, вълна стегна в обръч главата на Роуз. В следващия миг, като превключване в кошмарно предаване на новините в шест часа, тя видя Брайън, проснат сред водите на оризова нива в униформа, просмукана с кръв, сред кървавочервени кръгове по запенената водна повърхност. Не. О, мили Боже, не!

Изключи ужасната картина.

Но не можеше да прогони студа, който бавно проникваше в нея — като че ли в сърнето й имаше ледена вода, а не кръв.

И това беше действителност, а не някаква перверзна фантазия.

Брайън отиваше във Виетнам. За да бъде стреляно по него, може би, за да бъде ранен или даже убит.

— Не! — Роуз скочи с вик от леглото.

— Роуз! — Брайън стъпи на пода умоляващ, с протегнати към нея ръце.

Но тя няма да се отпусне в тях. По дяволите! Той вероятно иска именно това. Велик проклет герой.

— Канада… — молеше се тя. — Спомняш си Рори Уокър, нали? Той отиде в Канада. Мисля, Монреал. Или може би Торонто. Би могъл да направиш същото. Да избягаме. Аз ще дойда с теб.

Ръцете на Брайън се отпуснаха като отсечени. Сянката му се проточи през рогозката, на която тя стоеше, протягаше се към нея като черно предчувствие за смърт. Тя трепереше, изцяло извън контрол и с чувството, че се разболява от силна треска. Горещ натиск отвътре притискаше очите й, сърцето й бясно удряше в слепоочията.

— Рори е в списъците на дезертьори — каза той тихо. — Не може да се върне обратно, дори и за да се види само със семейството си. Ако дойде, ще бъде арестуван.

— Има други начини. Отказ да се служи в армията поради лични убеждения.

— Роуз, познаваш баща ми. Това би го убило. Той е взел участие в десанта при Анцио, участвал е във всички сражения до Алпите. Дядо ми е бил участник в Първата световна война, ранен е бил при Вердюн. Спомням си кутийката, обвита с гладко кадифе, която дядо ми пазеше в дъното на горното чекмедже на скрина си — гласът на Брайън се смекчи. — Никога не ми беше показвал какво има в нея до деня — бях може би единадесетгодишен — когато ни хвана с Кърк да играем на войници в празното място зад магазина му. Отведе ни вътре и показа какво пази в тази кутийка. Бронзовата му звезда. Каза, че може би ние вече сме достатъчно пораснали, за да разберем нейното значение. За него всъщност… Каза, че хора, които приемат войната само като възможност да станат герои и получат медали, са безумци. Войната е страшна, каза той, но е нещо, което трябва да бъде направено — като потушаване на пожар, преди да се превърне в стихия. Нищо, за което да се надуваш. Чисто и просто правиш това, което трябва да бъде направено.

— Ти не си дядо си — отчаяно извика Роуз. — Това е друга война. Никой даже не знае, за какво се бием.

Брайън вдигна очи и тя не можеше да не види сега светлината в тях, ясна и чиста.

— Може би не. Но независимо от това, много момчета вече са изпратени там. Момчета, с които и двамата сме расли. Вик и Бъди и Газ Шоу. Това означава нещо. Не знам точно какво. Но със сигурност знам едно — ако се покрия сега, това означава, че някой друг ще заеме моето място. Някой, който може би ще изгори, защото аз няма да бъда там да изгася пожара — той замълча за малко. — Мислил съм много за това. Даже преди да получа повиквателната. Не съм ти казвал колко виновен съм се чувствал за това, че ме отлагат години наред, защото знаех, че това ще те разстрои. Но сега…

Тя си спомни за Джон Уейн в „Зелените барети“. Много приказки за чест и задължение, но истината беше, че героите му всъщност обичаха да натискат спусъците на пушките си. Но — Брайън? Не, той беше напълно искрен. Господи, трябваше да се сети за това.

Един спомен пропълзя в нея. Спомен, който тя напълно беше забравила. Брайън, ученик от пети клас, излиза от училище с подпухнали ръце на червени ивици. Брат Джоузеф го беше наказал с половин дузина удари с линия.

— Защо, Брайън? — го беше попитала шокирана и с болка, като че ли самата тя беше наказана. — Какво направи, за да го предизвикаш да стори това?

— Нищо — каза той със свиване на рамене. (О, как безгрижно го беше казал!) — Дули счупи прозорец в жилището на пастора. Беше случайно, но той е вече в такива обтегнати отношения с брат Джоузеф, че сигурно би получил десет пъти повече удари от мен.

„О, Брайън, ако можех, бих заминала вместо тебе — мислеше Роуз. — Защото, ако ти се случи нещо и аз бих умряла заедно с теб.“

Роуз се отпусна на колене, а острата тъкан на рогозката се вряза в тях. Но спазъмът в корема й беше по-болезнен. Струваше й се, че цялата е насинена като след тежък побой.

Колко глупаво се беше безпокоила, че Господ може да й отнеме Брайън.

Не, това е лично дело на Брайън. Той беше направил избора си — все едно, че беше отишъл в центъра за вербуване на войници и се беше записал сам.

Брайън я напускаше.

Ярост я обля като лава от внезапно изригнал вулкан. Роуз скочи на крака, грабна първото нещо, което успя да докопа — каничката върху скрина, пълна с дребни монети. Запрати я с все сила към стената. Звънлив трясък. Посипа се дъжд от монети. Те отскачаха от мебелите, търкаляха се по пода.

— Ти, кучи сине! Ако разрешиш да те убият там, никога няма да ти го простя!

Нещо изгаряше очите й, лицето й. Сълзи ги пареха и разяждаха като капки киселина.

— Не ми пука кой ще отиде вместо тебе! — ридаеше тя. — Не ми пука, кой ще бъде убит. Само ти имаш значение за мен… О, Боже. Стомахът ми. Как боли само… Мразя те, Брай. Чуваш ли? Мразя те за това, което правиш!

Ръцете му я обвиха, задържаха я, не й позволиха да се разпадне на части. Приземиха я. Стоплиха я.

О, Божия Майко, какво говори тя? Разбира се, че той няма да умре. Разбира се. Тя се вкопчи в него, обляна в сълзи.

— Не плачи, Роуз — гласът му трепереше и тя почувства нещо мокро на врата си. Сълзи. Сълзите на Брайън. — Знам, че една цяла година е много дълго време и ти ще ми липсваш. Исусе, ти вече ми липсваш толкова много, че сърцето ме боли. Но — обещавам — всичко ще бъде наред.

Роуз се притисна още по-силно до него с чувството, че сърцето й беше изтръгнато и на мястото му беше останала само тази огромна, пулсираща от болка пустош.

Как ще понеса това? — питаше се тя. — Чакането. От едното писмо до другото. Без да знам дали е добре. Ако е ранен — или по-лошо, ако е…

Тя се измъкна от прегръдката му и повдигна лице, за да срещне погледа на избистрените му сиви очи. Острата болка на любовта й към него я режеше като елмаз.

— Не обещавай, Брайън. Обещанията не се изпълняват. Просто се върни. Това е всичко. Само се върни при мен.