Айлин Гоудж
Градината на лъжите (22)

Глава 20

— Наистина ли изглеждам добре? Не съм ли прекалено натруфена?

Роуз се дразнеше от ръкава си. Сигурно е глупаво да отива на прием с такава рокля. Но какво знаеше тя за този тип приеми? Откъде можеше да знае какви дрехи се носят там? Пепеляшка поне си е имала вълшебница за кръстница, размахваща вълшебен жезъл над нея, а на Роуз се налагаше да импровизира.

Роуз го погледна. Макс седеше на дивана до камината (мраморна камина в спалнята й, тя все още не можеше да свикне с това). Той се чувстваше съвсем удобно в официалното си сако, а и защо не? Това беше светът на Макс — всичко това — Лондон, хотел „Савоя“. Погледът й обходи стаята — деликатни преливания на розово, кремаво и синьо, крехките на вид френски маси и столове с извити крака, огромното легло, покрито с розова сатенена кувертюра, вече поостаряла, но запазила мекия блясък на гладко кадифе. Да, Макс принадлежеше на този свят. Но къде е нейното място в него?

— Точно за това се безпокоя — простена тя. Защо той не можеше да разбере? Не искаше хората да я гледат втренчено. Искаше просто да се смеси с тях, да бъде незабележима, една от многото. Рупърт Евъртс, издателят на Джонатан Буут, беше свързан с кралското семейство. Беше чела подобен репортаж в „Таим“ за един от неговите приеми, на който Мик Джагър пил шампанско от обувката на Джил Кристи. За какво би могла да говори тя с такива хора?

Роуз отиде до вратата на банята, за да се огледа в цял ръст. Стоеше напълно неподвижна, без да се върти, за да се огледа от различни ъгли, да види дали подгъвът й отзад е прав. Жената в огледалото не беше тя — не, това не можеше да бъде. Защото истинската Роуз Сантини все още беше недодяланото дете с училищна униформа в тъмносиньо и бяло и с обикновени обувки — половинки с връзки. А тази висока, стройна и изтънчена жена в обувки с високи токове и коса, вдигната нагоре с блестящи гребени, беше… беше… хубава…

В късния следобед Макс я беше завел да пазарува в „Либърти“ на Риджънт Стрийт. Дебела дъбова ламперия, сложно изваяни перила, които украсяваха извитите стълби, стари кресла и канапета, тапицирани с великолепен десен на пауни, с който „Либърти“, обясни й Макс, бил станал прочут. На Роуз й се стори, че е умряла и е попаднала в рая на купувача. Покорена от обаянието на това място, тя беше харчила нашироко — купи си елегантен дъждобран, подобен на цвят копринен шал и… тази рокля.

Макс беше прав, роклята беше чудесна. Вдъхновена от неизвестен ренесансов модел, тя беше изработена от гладко кадифе в леко искрящ и наситен виолетов цвят; падаше право надолу малко над коленете и от тази дължина се разширяваше в тесни плисета като листчета на цвят — всяко плисе се разтваряше върху подплатата от бледоморава стара дантела. Ръкавите бяха от същата дантела, широки и събрани на рамото и лактите, елегантно прилягащи към ръката от лактите до китката, и завършващи в изострен шпиц над нея.

От някакво заключено дълбоко в нея кътче се освободи тъмен, отмъстителен триумф: Ако можеше да ме вадиш сега, скъпи мой, верен Брайън, ще съжаляваш ли, че ме изостави? Ще ме поискаш ли обратно?

Тази статия в „Нюз“… виждаше я отново, както и всички други, които излязоха след нея — обширната статия със снимки в „Лайф“, онези драматични снимки от спасяването, сватбата, снимки отблизо на двамата, Брайън и жена му, сгушени един до друг на дивана в апартамента им; друга снимка на Брайън, седнал пред пишещата си машина — пишел роман за Виетнам, се казваше в обяснението под нея.

Роуз беше накъсала на парчета всички тези страници и снимки, но независимо от това те горяха в паметта й като прогорени от нажежено желязо. В съзнанието си тя ги превърташе отново и отново по начина, по който езикът й би търсил неволно пулсиращ от болка зъб. И всеки път — един и същи въпрос, един безкраен и неразрешим въпрос я измъчваше отвътре: Защо? Защо, Брайън?

Спомни си категоричното й решение да остане в леглото си завинаги, да се скрие в апартамента си от всичко и всички. Но след три черни седмици тя се беше събудила с вълчи апетит и с желанието да стане и да излезе. Но дори и след обилната закуска тя едва можа да стигне до вратата, толкова беше слаба.

На следващия ден успя да слезе по стълбите, като се държеше здраво за перилата. Докато се придвижваше с мъка край трите блока до Уошингтън Скуеър, в главата й зазвуча нещо като заклинание и всяка следваща стъпка, която правеше, беше проверка на решението й. Тя не можеше да бъде победена. Тя беше някой — беше личност. И един ден Брайън ще разбере това. Някой ден той ще проумее грешката си. И ще съжалява за нея.

Спомни си как сякаш придоби допълнителна сила и в друго отношение. Научи се да не обръща внимание на трескавите обаждания на баба си по телефона, настояването й да я посети, да се обажда по-често, поне да пише. Като взе изпитите си за бакалавър, тя вече имаше чувството, че е натрупала милион мили между новия си живот и оня, който я свързваше с миналото.

Божия Майко, и досега Роуз не можеше да си представи как беше успяла да мине през всичките онези ужасни изпити. А кратката бележчица до „Ло Ревю“, с която беше обърнала внимание за допуснатата грешка.

Изпитът в средата на семестъра по закононарушения, даващи право за предявяване на иск, беше убийствен. За него трябваше да подготви мнимо адвокатско досие за пледиране. Господи, нима можеше някога да забрави Ламбърт срещу „Уестърн Секюрити“? Беше се потила върху него в продължение на седмици, беше се подлудила да проверява факти, да разследва прецеденти, да чете внимателно точките и подточките на Закона за борсата и ценните книжа. А професор Хюгз, беше най-трудният и взискателен преподавател в Ню Йорк Юнивърсити, легенда сред студентите. Носеше се слух, че никога не е давал по-висока оценка от „С+“, но Роуз беше твърдо решена да го опровергае. Прилежността й ще го спечели, сигурна беше, той ще трябва да я възнагради с „А“.

А когато получи обратно работата си, оценена с „С“, о, беше просто опустошена. Отдолу професор Хюгз беше надраскал:

„Вашите аргументи въпреки внимателното проучване трудно биха убедили съдебните заседатели.“

През цялата тази нощ, побесняла от гняв, тя почистваше пода в апартамента с парцал и прахосмукачка, почисти всяко шкафче, всяко чекмедже, бюфета. До сутринта апартаментът блестеше, а тя беше изтощена, но и доволна, тъй като беше решила как да накара Хюгз да преразгледа оценката си.

На другия ден отиде при него и му предложи: ако организира съд „на уж“ в класната стая и спечели „съдебните заседатели“, той ще преоцени ли работата й?

Хюгз я погледна толкова дълго и студено със стоманените си очи, че дързостта й бързо започна да се свива вътре в нея.

После се усмихна — едва-едва видима цепнатина в каменната непреклонност на лицето му.

— Трябва да сте много глупава, госпожице Сантини — каза той. — Но имате кураж. А това е нещо, на което се възхищавам. Добре, считайте сделката за сключена.

В деня на разглеждане на „делото“ Роуз беше почти парализирана от напрежение. Но волята и да докаже на себе си, на Брайън, на света, че е личност, я изправи пред всички тези хора.

Отначало й беше трудно да говори така, че да бъде чута от седналите на задните редици, но после, като буря, набираща сила, тя преодоля стеснението си, подета от силата на своята убеденост. „Уестърн Секюрити“, доказваше тя, не могат да бъдат държани отговорни за подправяне на счетоводни документи, което техният президент, сега починал, сам е организирал и сам е консумирал облагите от простъпката си. Не съществува преднамерено закононарушение, следователно в сила остава Правило 10-б от Закона за борсата и ценните книжа.

Забеляза как едно по едно отегчените изражения по лицата на съдебните заседатели се замениха отначало с любопитство, а после постепенно с искрен интерес.

Когато накрая съдебните заседатели се върнаха с присъда в нейна полза, цялата публика скочи на крака и я поздрави.

А после тържествуваща беше отишла при Хюгз. Без съмнение сега вече ще получи своето „А“. Но на работата й оценката „С“ беше заменена само с „В-“ и думите: „Продължавам да не се съгласявам с вас и със съдебните заседатели, но аплодирам вашия кураж.“ Отначало се беше почувствала смазана, измамена, но по-късно разбра — да, тя наистина беше спечелила. Беше успяла да прегъне страшния Хюгз — с оценката си „В“ той я беше поставил начело на класа. А и нещо още по-важно — сега тя знаеше, че може да постигне всичко в живота, независимо от това колко страшно или рисковано е то, стига да вземе решение да го направи.

Но не дължеше ли по-голямата част от успеха си на Макс? Без неговата подкрепа и помощ, без неговите предизвикателства, тя вероятно никога нямаше да постигне това.

Сега в мисълта си се обърна към него: „О, мой скъпи, верен приятелю“ и се насили да му се усмихне бодро, като отблъсна назад стария гняв към Брайън, а гласно каза:

— Изглеждаш, както казват британците, много елегантен.

Той беше облечен с черно официално сако с яка от черен сатен и тъмночервен пояс с пауни, който беше купил от „Либърти“. Никога не го беше виждала така хубав и елегантен; обикновено разрошената му коса сега беше гладко причесана, сините му очи искряха, лицето му бе зачервено от отблясъка на камината.

— Напомняш ми за Ник Чарлс.

Макс се засмя и стана от дивана. Три дълги стъпки и той беше до нея, закопча най-горната кукичка на роклята й отзад, топлите му пръсти докосваха врата й. Изтръпна — така възхитително беше някой да се грижи за нея. Скъпият Макс. Най-чудесният приятел в света.

Малко подхлъзване, това беше всичко — целувката му в таксито вчера. И двамата във възбудата си от постигнатото споразумение забравиха за момент кои бяха.

Да, обади се тихо един гласец вътре в нея, но тогава ти не мислеше така, нали? Когато той те целуваше, ти чувстваше — признай си, беше ти приятно, нали? И беше сигурна, че той иска тази целувка…

И като го гледаш тази вечер — колко изискан изглежда и, да — признай си, защо не си признаеш, толкова секси, тя почувства същия трепет и се запита: „Как ли би ме целунал в леглото?“

Роуз се стегна, вътрешно разтревожена и засрамена. Каква идиотка е само! Макс сигурно беше толкова смутен от онази целувка в таксито, колкото и тя. А и какво от това, ако той наистина желае да се люби с нея? Той е семеен, така че всичко ще бъде само авантюра. И след това те само ще чувстват неудобство един пред друг, няма да знаят как да разтоварят. Не, тя ценеше Макс твърде много, за да допусне подобно нещо.

— Твърде млада си, за да си спомняш „Слабият мъж“ — чу Роуз гласа на Макс до ухото си, лек и равен, и обърканите й мисли отлетяха като издухан пух на глухарче. — Освен това, къде е мистерията?

— Имам една за теб. Може би ще можеш да ми обясниш защо, след като и двамата снощи оставихме обувките си извън вратите, само твоите бяха лъснати?

— Елементарно, скъпа моя. Британците могат да толерират жена на трона, но да й лъскат обувките — това би означавало да се отиде твърде далеч.

— Ето един отговор на това — Роуз се наведе с усмивка, измъкна една от обувките си с високи токчета и я запрати с все сила през стаята към вратата с тежка масивна дръжка, и веднага се почувства по-добре. Обърна се към Макс с тържествуващ поглед.

— Да тръгваме ли?

Той й предложи ръката си, все още усмихнат, сините му очи танцуваха.

— С удоволствие, Пепеляшке.

Като се облягаше на Макс, Роуз докуцука до вратата, за да прибере обувката си, като се чудеше как Пепеляшка беше успяла да тича надолу по стълбите само с една пантофка.

На вратата Макс й помогна да облече новия си дъждобран. Преди да загаси лампите, тя погледна през еркерния прозорец, който се извиваше между завесите от тежка красива материя. Старомодни улични лампи извайваха тайнствени пръстени в мъглата. Слаби жълти пресвяткания от шлеповете по Темза. Въобрази си, че чува тракане от конски копита, скърцане на колела от карета. Вълшебна карета, която идваше да я отведе в нощта.

И неочаквано Роуз се почувства щастлива. Тя беше част от една приказка. Лондон… прием с красиви хора… тази рокля. Нещо, принадлежащо на друго време. Място, където беше безопасно да се мечтае.

* * *

Таксиметровият шофьор се затрудни, докато намери къщата на Рупърт Еверест. Къщите на Чейни Уок бяха доста изтеглени навътре от Кингс Роуд, а в тъмнината беше трудно да се разчетат номерата им през клоните на огромните стари дървета, които закриваха замърсените им фасади.

Роуз погледна часовника си — едва можа да различи слабо проблясващите цифри. Бяха закъснели. Почти с цял час! Оказа се, че е без значение какво е облякла: докато пристигнат, приемът в края на краищата може и да свърши.

Макс, както обикновено, остана невъзмутимо спокоен. Роуз почувства ръката му върху своята и лекото стягане на пръстите му.

— Не се безпокой. Ще бъде такава блъсканица, че Рупърт няма да забележи. Той популяризира някакъв нов автор — американец мисля — и вероятно е поканил целия състав на Би Би Си, всички журналисти от Флийт Стрийт, отговарящи за клюкарските колони, както и някои други рок звезди за местен колорит. Винаги прави така. Когато Джонатан рекламираше книгата си, Рупърт нае Олдуич Тиътър и проведе приема там, направо на сцената — той намигна. — Покани даже и Девън Кларк.

Внезапно таксито спря.

— Трябва да е тук — заяви недоволно шофьорът, сочейки високата порта от ковано желязо.

Докато се измъкваше от колата, Роуз се взираше в тъмнината на обгръщащата ги мъгла и видя две малки крилати ангелчета, кацнали върху всяка една от колоните на вратата — те бяха така изящно изработени, че изглеждаше сякаш всеки момент ще хвръкнат.

Пристъпиха в предверието. От двете страни имаше еднакви извити ниши, изпълнени с рози, дузини рози, избухващи от огромни урни — ефектът беше замайващ — тъмночервени от едната страна, чисто бели от другата. Почувства, че се изпотява от тежкия парфюмиран въздух. През двойната стъклена врата към вестибюла тя видя извиваща се нагоре широка стълба и чу бръмчене и смесени гласове, които се носеха отгоре.

Палтата им се разтвориха в ръцете на прислужничка, сякаш излязла направо от някой филм от 30-те години: черна униформа, набрана престилка и шапчица. После дребен елегантен мъж в смокинг се появи на стълбата и заслиза към тях, за да ги поздрави.

Макс стисна ръката й над лакътя и прошепна.

— Той е малко ексцентричен. Но очарователен.

— Радвам се да ви видя. Във възторг съм, че можахте да дойдете.

Роуз си мислеше развеселена: „Той няма ни най-малка представа кои сме всъщност. Но многословието на поздрава му компенсираше загубата на паметта.“ Погледът на Рупърт се плъзна по роклята на Роуз и той плесна с ръце.

— Вие изглеждате прекрасно, скъпа моя. Къде открихте тази рокля? Не, не казвайте. Ужасен съм, когато стане дума за тайни, а всяка жена на този прием ще иска да знае; нека се качим горе. Искам да ви представя нашия почетен гост.

— Прочут писател, така ли беше? — успя да се вмъкне Макс.

Рупърт се наклони напред.

— Всъщност първи роман, но мисля, че той много бързо ще стане прочут. Голям успех и за мен. Малката му женичка ми прошепна на ухото, че някой ще пише за него в „Таймс“ като за литературното откритие на десетилетието. Нещо в духа на Хемингуей — той действително е стрелял по хора във Виетнам. Заглавието е някакъв вид военен жаргон — „Двоен орел“. Може би вече сте я чели?

Роуз имаше чувството, че сърцето й спира, сякаш около него се сви юмрук и надолу от ключиците й запълзя ужасяващ студ.

Книгата на Брайън, о Господи…

Спомни си изживяния шок, когато я видя изложена в книжарницата на Дъбълди на Пето авеню. Беше я взела и дълго беше гледала снимката на мъжа в лъскав домашен халат — мъжа, когото беше обичала така силно и толкова дълго; беше я гледала с чувството, че е улучена право в сърцето.

На Роуз й се искаше да се разсмее, да сграбчи този дребен и розов като малина мъж за раменете, да изтръска тази глупава усмивка от лицето му — ти не го познаваш, не знаеш нищо и за мен, как смееш да се намесваш така в живота на всеки един от нас?

Но в следващия миг гневът й я напусна и тази къща, всичко около нея неочаквано стана сиво, безлично сиво и далечно. Почувства се безкрайно уморена, главата й плуваше сякаш над тялото й, натежало и тромаво.

„Моля ти се, Боже — мислеше Роуз, — не мога да премина още веднъж през това… не разрешавай това да се случи…“

— Роуз? — остър глас проникна до съзнанието й. — Роуз… добре ли си?

„Макс — помисли си тя и се прилепи към този глас като към нещо, което й даваше живот. — Благодаря ти, Боже, за Макс.“

Сивата пелена се отмести и Роуз разбра, че беше обърната към Макс — мъжа, на когото винаги можеше да разчита.

— Добре съм — чу тя гласа си, хладен като ледена вода. — Само леко уморена. От пътуването. Просто изведнъж ме обхвана.

— Защо не си полегнете малко, скъпа? — домакинът им също беше мил и загрижен. — Има достатъчно спални горе, никой няма да ви безпокои… Съвсем честно, вие наистина изглеждате като фигура на Мадам Тисо.

— Добре съм — повтори още по-твърдо Роуз. — Наистина.

А после видя отражението си в голямото огледало в рамка от хром и абанос, поставено в дъното на стълбите, и задържа дъха си. Господи, тя наистина изглеждаше бледа.

Роуз изкачи стълбите като в сън, не, тя не се качваше, тя се носеше по тях, защото — колко странно — краката й като че ли нямаха нищо общо с тялото.

Установи, че се усмихва и кима грациозно на елегантно облечени хора, край които минаваше. Тук съм и аз, но това не е смешно, защото всъщност не съм тук, само давам вид, че съм тук.

Залата беше огромна с ослепително бял таван и бели стени. Стряскащи форми и цветове се втурнаха срещу нея — върху черен лакиран китайски шкаф се гърчеха тъмночервени дракони, огромно платно на Мондриан с жълти и червени квадрати, огледала, които бяха отражение върху отражение, цели галактики от мъже в смокинги и дами в официални рокли, украсени с бляскащи пайети, плуваха в безкрайността.

И неочаквано — ето го и него, изправен до огромен прозорец от тавана до пода с гръб към нея, слаб и леко приведен, лицето му — лицето, което беше измъчвало съня й нощ след нощ — проблясваше призрачно в затъмненото стъкло и нищо друго, никой друг не съществуваше.

Брайън…

Роуз имаше чувството, че шампанското, което току-що беше погълнала, внезапно се беше превърнало на киселина. То прогаряше пътя си надолу по гърлото й, разкъсваше стомаха й.

* * *

Кой знае защо си спомни за първия мъж, с когото се люби след Брайън. Един от професорите в Ню Йорк Юнивърсити, нисък, набит мъж с гъста тъмна коса и брада като кожа на животно, който нямаше нищо общо физически с Брайън — с изключение на очилата — същите рамки от костенурка, каквито носеше и Брайън, когато четеше. И тя го допусна в леглото си именно заради това. Очилата му. Той я изведе на пица и бира, говореше безспирно за Пруст през цялото време, после тя отиде в апартамента му, легна между мръсните му, вонящи чаршафи и му разреши да прави любов с нея. Не беше почувствала нищо друго, освен скръб.

И други мъже пресякоха пътя й, няколко мъже, които беше харесвала, с които беше флиртувала, на чиито тела се беше наслаждавала. Но никого не беше обичала, над никого не проля сълза, нито един от тях нямаше тази власт над живота й като Брайън. О, Господи.

Откъде да намери сили да отиде при него? Да говори с него, да се държи, като че ли всичко е напълно в реда на нещата, само малко изненадващо — двама стари приятели, които се сблъскват случайно на непознато място.

Тя вече вървеше към него — откъсна се от Макс и вървеше към Брайън, а въздухът й се струваше гъст като вода. Звуците около нея бяха така изкривени, сякаш беше под водата и те едва достигаха до нея. Разговорите бяха притъпени до ниско бръмчене, но прозвънтяването на парче лед в нечия чаша прозвучаваше като яростно счупване на стъкло.

Ето я до него, протяга ръка — ръка, която не принадлежи на нея, а на някое създание от музея за восъчни фигури, откъдето току-що беше дошла. Видя изненадата върху лицето му. Миг на оголена болка. А в следващия отново беше мъжът отпреди минута.

Слаб и гладен. Думите изскочиха внезапно в главата й. Клише от някакъв евтин роман. Но то добре описваше Брайън. Лицето, което беше носила в сърцето си като камък през всичките тези години, сега беше по-изострено, косата — по-дълга, извиваща се над яката на кафявото му сако от рипсено кадифе, и една едва забележима преждевременна сива сянка по слепоочията му. Тези сребристи очи, които изглеждаха така странно осветени отвътре, сега бяха огледало, в което се отразяваше само тя.

— Здравей, Брайън — поздрави го тя.

— Мили Боже, не мога да повярвам… Роуз! — чашата в ръката му се плъзна надолу и той едва успя да я хване с бързо движение, капки кехлибарена течност се пръснаха по белия килим. Това й даде време да изплува на повърхността и да възстанови дъха си, преди да чуе следващото му възклицание. — Ти си последният човек на земята, когото съм очаквал да видя тук.

Тя се изсмя — крехък, искрящ смях, който причиняваше болка в собствените й уши.

— И аз мога да кажа същото. Искам да кажа, и ти си последният човек, когото съм очаквала да видя. Как си?

— Добре. По-добре от всеки друг път. Написах книга. Даже успях да уредя да бъде публикувана и да продам няколко екземпляра. Господин Еверест й осигурява голяма подкрепа в Англия.

Той се усмихваше със същата фалшива, напрегната усмивка, която Роуз имаше желание да срита обратно вътре в него, точно както й се искаше да изрита онези плакати с неговия образ, подпрени в книжарниците. През главата й прелитаха отделни фрази, накъсани пасажи от рецензии, които беше чела.

„… дебют на силен нов романист…“

„… по-сурова сила от «Голите и мъртвите», по-затрогваща от «На Западния фронт нищо ново»…“

„“Двоен орел" е действително кодово име на военна операция във Виетнам… но това заглавие символизира и разочарованието на героя от собствената му страна. Не четете тази книга, освен ако сте готови да разбиете сърцето си и да промените завинаги вашите виждания за модерния начин на воюване…"

Беше я прочела, убедена, че ще я намрази още повече, но беше така увлечена, че след като я свърши, беше плакала с часове.

Плачеше й се и сега. В очите й се събираха горещи сълзи, които заплашваха да я издадат. Представи си тънките бръчици, които излизаха като ветрило от ъглите на крехката й усмивка.

Гласът на Брайън в ушите й.

— Роуз, искам да те запозная с жена си…

Невероятно, ето я и нея. Тя е стояла през цялото време до него, а аз изобщо не я видях.

И внезапно съпругата на Брайън сякаш стана единственият човек в залата.

— … Рейчъл…

Роуз с болка си помисли: „Красива е. Не очаквах, че е толкова красива.“

Дребна и стройна, хубава глава и наполовина по-ниска от Брайън, но около нея нямаше нищо кукленско. Тя излъчваше сила и целенасоченост. Тази сила идваше от очите й, ясни и сини, както и от мускулите, които подскочиха под кожата й, когато леко се измъкна напред с усмивка, за да подаде ръка на Роуз.

Тънки пръсти стегнаха нейните в бързо, изненадващо силно ръкостискане. Всичко около Рейчъл беше отривисто, ярко, горещо, пукаше от наситеност. И различно. По някакъв специфичен неин начин тя се отделяше от другите жени в залата. Навсякъде мъниста, пайети, висулки, вшити върху боядисана коприна, а ето я тази жена в свеж, затворен ленен костюм, с такава чиста и проста линия… Косата й имаше бледокехлибарения цвят на старо бренди и тя я носеше разделена в средата, на свободни вълни до гърба, странен израз на свободен дух.

Усмихната, Роуз стисна ръката й, без да може да отдели поглед от златния пръстен на третия пръст на лявата й ръка. Искаше й се да го смъкне от пръста й. Мястото му не беше там.

Той е мой. Трябваше аз да го нося. Брайън трябваше да бъде мой съпруг, не твой.

Сълзите се вдигнаха нагоре, горещи и задушаващи и Роуз внезапно разбра, че не може повече да издържи играта на учтивост. Тя им обърна гръб и като си пробиваше път през тълпата — „Вървете по дяволите, всички вие, не ми пука какво си мислите“ — се втурна надолу по стълбите.

Дълъг коридор, врата в дъното и неочаквано Роуз се намери в някаква градина. Градина, стара като къщата, тъмна и мълчалива като кладенец. Тухлени стени, обвити с английски бръшлян, фонтан, обрасъл с мъх и пазен отгоре от обезглавен каменен Купидон.

Беше тихо. Само водните капки, които се стичаха от листата върху постлания с тухли вътрешен двор с кух и някак безсърдечен звук — нарушаваха тишината.

Роуз се отпусна на влажната каменна пейка и видя, че все още държи празната чаша за шампанско. Като литературна героиня, която изстрадва горчива шега в пиеса от Ноел Кауърд. Започна да се смее, но смехът й приличаше повече на ридание.

Вдигна чашата си към безглавия Купидон.

— Наздраве за нас, Брай. Мир на праха ни.