Айлин Гоудж
Градината на лъжите (24)

Глава 22

Рейчъл отново провери пликчетата си, само за сигурност.

Нямаше кръв. Тя седеше на тоалетната чиния в общата тоалетна в задната част на клиниката.

Четири дни, мислеше си тя. А мензисът й почти никога не закъсняваше. Все пак твърде рано беше да се радва.

Но тя беше развълнувана. Ръцете й трепереха. През стомаха й преминаваха тръпки. Стана, вдигна пликчетата си, оправи полата си от рипсено кадифе — краката й бяха като гумени. Пусна вода в тоалетната и пъхна ръка под тънката памучна блуза, за да отпусне малко сутиена си. През последните няколко дни й беше станал тесен, даже неудобен; чувстваше гърдите си напрегнати и натежали, а зърната я боляха. Налице са всички признаци.

Сега, докато си миеше ръцете в умивалника, Рейчъл не можеше повече да задържи надеждата си. Представи си, че е бременна. След всичките тези години. Винаги съществуваше такъв шанс — дори и да е едно на хиляда. Предишния ден беше прегледала пациентка — жена, която се беше старала да забременее от години и накрая се беше отказала, мислеше, че е в менопауза. А сега, на четиридесет и седем години, бременна с първо дете. Щастлива случайност. Но и тях ги има.

— Моля ти се, Боже — шепнеше тя. — Нека това да се случи и на мен. На нас. На Брайън и мен.

Спомни си болезнените тестове за стерилност. Последния път дори трябваше да вземе и морфин. И какво по-различно доказаха те от това, което вече знаеше? И колко години вече си мери температурата всяка сутрин и я отбелязва върху графична диаграма като лабораторен плъх? А хилядите притичвания до банята за проверка на подозрителни петна. Опипвания на гърдите за чувствителност. Надежда против надеждите. Молитвите.

И накрая винаги едно голямо нищо.

Но това, което правеше нещата така ужасни, много по-лоши, отколкото собственото й разочарование, беше съзнателната й лъжа. Беше оставила Брайън да вярва, че няма причина, поради която да не могат да имат деца. Ако той знаеше…

„Шест години“, мислеше си тя. След цели шест години тя все още не беше намерила момента, в който да му каже. Нейна грешка, разбира се. Брайън не би могъл да бъде по-нежен, да проявява по-голямо разбиране. Знаеше, че той щеше да я разбере, ако му кажеше, но въпреки това не можеше да изрече необходимите думи. И колкото по-дълго задържаше истината от него, толкова по-лошо ставаше.

А онези първи години — те бяха така хубави, не й даваше сърце да развали един-единствен ден, една-единствена минута. Отново в Ню Йорк, където довърши специализацията си по гинекология, а Брайън тогава работеше като луд върху романа си — имаха толкова малко време за себе си, че всеки час, прекаран заедно, беше безценен.

Спомни си една зимна вечер, прибираше се вкъщи, смазана от напрежение след тридесет и шест часа на повикване… и неочаквано, в таксито, се сети за Карнеги Хол — билетите за концерта на Рубинщайн бяха за тази вечер. А те и двамата очакваха с нетърпение неговия концерт вече трета седмица — вечер, посветена на божествената музика, а после — вечеря в руската чайна. Но сега… единственото, което искаше до болка, беше гореща вана и спокойна нощ в леглото. Но как би могла да разочарова Брайън? Беше проявил такова търпение по отношение на гадните й дежурства, никога не бе протестирал, не я беше карал да се чувства виновна. Тя му дължеше тази вечер.

Но когато си пристигна вкъщи, Брайън — свеж и великолепен, в най-хубавия си костюм — я беше изгледал продължително и накрая каза.

— Не бих могъл да конкурирам руската чайна по палачинки със сирене, но мога да направя доста добър омлет. Какво ще кажеш да си останем вкъщи тази вечер, а аз да приготвя набързо нещо за вечеря?

— О, Брайън — почти и се плачеше от умора и облекчение, — а концерта? Знам колко искаше да отидем…

— Ще има и други вечери. Карнеги Хол няма да се срути утре. Във всеки случай — каза той и се усмихна с тази негова чудесна несиметрична усмивка, която така стопляше, — за мен е много по-голямо удоволствие да гледам теб, отколкото стария Рубинщайн. А и винаги можем да пуснем грамофона.

Тя се бе наслаждавала дълго на горещата вана, докато Брайън приготвяше нещо за ядене; после вечеряха и слушаха Брамс. А накрая Брайън я отведе в спалнята и бавно, внимателно я разсъблече. Целуваше гърдите й и нежната вдлъбнатина между тях, корема й. Освободи се от собствените си дрехи и я издърпа на дюшека.

— Следва десертът — промърмори той, като се усмихваше лукаво.

Той влезе в нея и тя беше повлечена от мощната сила на страстта му… и на нейната собствена, разпалена тъй бързо от него; той я измъкна от изтощението й, накара я да стане от желание и да извива гръб, за да всмукне колкото се може повече от него.

Докато се унасяше в сън, обгърната от ръцете му, беше щастлива, че е омъжена за този чудесен мъж и че ще има такива нощи цял един живот. А може би някой ден ще стане чудо и тя ще забременее — специалистите казваха, че не е съвсем невъзможно, само дето е невероятно. Възможно е това да става точно сега, точно в този момент… бебе… бебето на Брайън… и тогава всичко би било наистина прекрасно…

„Господи, кога се любихме за последен път — запита се тя сега, докато стоеше изправена пред умивалника и си бършеше ръцете. — Преди седмици. Онази нощ, когато я събуди от дълбок сън с ласките си, нуждата му от нея тогава беше така силна.“

Но тя ще му върне времето за любов, отнето от тази нейна работа, стига само да разчисти някои неща за ден-два и те ще могат да отидат на някое романтично място, например Антигуа. А и това място тук си заслужаваше някои жертви, нали? Нейната собствена клиника, в която тя би могла да компенсира или дори да забрави смъртта, с която бе живяла във Виетнам, мястото, в което бедни жени можеха да получат добри грижи. Господи, колко трудно беше да се пребори и да мине червената бариера — адвокати, препоръки, интервюта след интервюта, планини от молби и формуляри — само за оскъдните помощи от фонда. А после допълнителните затруднения — проблемът с намирането на друг лекар с нейната специалност, необходимостта да се изчака Кей да завърши обучението си за акушерка, да намери подходящо място.

Спомни си деня на откриването на нейния „Здравен център за жени“ в Ийст Сайд. Едва изсъхналата весела жълта боя по стените на сградата, която в продължение на шестдесет години е била магазин за продажба на железария, блестящите от восъчна паста синтетични плочки на пода. Кушетките, купени на старо, висящите стайни цветя, кошниците с ярки пластмасови играчки — никой не отвори вратата през целия ден. Чакалнята остана пуста.

А после — блестящата идея на Кей: машина за приготвяне на кафе. На прозореца поставиха голяма табела на английски и испански: „Безплатно кафе и понички“ Този ден дойдоха само три жени. Стеснителни, тъмнокоси жени с наведени очи и боязливи усмивки, прегърнали пълничките си бебета. До края на седмицата чакалнята беше препълнена.

Сега, след година и половина, работата я беше затрупала. Тези горди волеви жени напълно й се доверяваха, тя израждаше бебетата им, изслушваше проблемите им, помагаше, когато и както можеше. Разбира се, искаше й се да отделя повече време за Брайън, но тези жени тук, те имаха такава огромна нужда от нея. В известен смисъл те бяха като децата, които нямаше.

Дръжката на вратата изтрака и прекъсна мислите й.

— Рейчъл, вътре ли си? — гласът на Нанси Кандински. — Отивам си. Зная, че и ти си тръгваш, но мисля, че ще трябва да погледнеш една от пациентките. Тя попита за теб. Лила Родригес. Тя… е, сама ще видиш.

Рейчъл въздъхна. Минаваше седем. До болка й се искаше да си отиде вкъщи. Да потъне в прегръдката „за добре дошла“ на Брайън. Още няма да сподели очакванията си с него, докато не се увери напълно. И двамата се бяха разочаровали толкова пъти…

Изведнъж си спомни. Тази вечер Брайън щеше да говори пред Управлението на ветераните. След излизането на книгата му той получаваше толкова много покани за лекции, за разговори по телевизията, по радиото — не беше вече в състояние да ги следи. Но поне е сигурна в едно: той няма да се върне вкъщи до късно. Вече трета нощ през тази седмица, в която ще си легне без неговото топло тяло, до което да се сгуши.

„А и той не е длъжен да държи тези дълги речи, да излиза през всичките тези вечери — задълба тя. — Възможно ли е да прави това, защото му е омръзнало да чака? Да чака мен, да чака дете? И ако аз не мога да му дам това, възможно ли е да го потърси някъде другаде?“

Спомни си и нещо друго. Онзи прием преди два месеца в Лондон. Роуз. Красива, мургава. Очите й. И начина, по който тя гледаше Брайън. В сърцето на Рейчъл се просмука студен страх.

Изгони спомена от главата си. Ако съм бременна, всичко ще се промени. Ще бъдем добре. Ще бъдем семейство. Утре, обеща си тя, ще приготвя вечеря — нещо вкусно, да върви с шампанско и запалени свещи. А по-късно, когато се любим, ще бъде като първия път.

— Кажи на госпожа Родригес, че ще бъда при нея след минута — извика тя през вратата на Нанси.

— Добре. Тръгвам си. До утре.

Рейчъл успя да хване с погледа си мигновения блясък на морковено червената коса, която изчезна надолу по тесния коридор към кабинета за прегледи. Нанси никога не вървеше. Всичко, което вършеше, го вършеше тичешком.

Сега Рейчъл се разбърза, намери картона на Лила в препълнения шкаф в малката си канцелария и влезе в кабинета за прегледи, като си помогна с рамо.

Лила се беше отпуснала на сгъваемия стол в ъгъла до прозореца. Дребна жена — като се изключи огромния й корем. Лицето й изглеждаше ужасно — в подутини и синини.

Следващия път той ще я убие, помисли си ужасена Рейчъл и гневна вълна премина през нея.

Задържа дъха си и се опита да си наложи спокойствие. Защо тази жена допускаше мъжът й да я бие? Тя дори го защитаваше, този негодник: последния път беше казала, че се е наранила по стълбите. Истински ад.

— Сеньора — каза тя, като пое леко ръката й, безжизнена и леплива от влага. — Digame que paso?^[1]

Лила поклати глава, мазни черни кичури паднаха върху восъчното й чело.

— Mi nino? Esta bien? Esta bien mi nino?^[2] — тя обви защитно ръце около огромния си корем.

— Нека да погледна. Ще бъда много внимателна, обещавам.

Рейчъл й помогна да се качи на гинекологичния стол и вдигна полата й. Слава Богу, няма вагинално кървене. Но точно под ребрата й имаше голямо синьо петно от натъртване, което я обезпокои. Би могло да бъде травма. Амниотичната течност трябва да бъде изследвана за меконий.

— Бебето ви вероятно е добре, но ще трябва да останете в болницата тази вечер — каза й Рейчъл. — За по-сигурно. Entiendes, senora?

Лила разбра. При думата „болница“ лицето й смени цвета си от восъчно жълто в сиво и очите й сякаш изчезнаха навътре. „Изплашена е — помисли си Рейчъл, — много по-изплашена от болницата, отколкото да се върне обратно при мъжа си.“

Лила поклати отрицателно глава, смъкна се от стола с преувеличено внимание — като старица, която носи касетка с яйца.

— Не — каза тя с упорство в гласа. — Болница не. Те вземат мое бебе.

Преди Рейчъл да може да я спре, тя беше вече до вратата и преплиташе пръсти по копчетата на овехтялата си розова жилетка.

— Госпожо Родригес, моля ви, чуйте ме. Това, което се е случило по-рано, когато сте направили спонтанен аборт — тогава нещата са били други…

Но Лила отново поклати отрицателно глава — учтиво, но твърдо.

— Gracias, Doctor. Gracias… per no.^[3]

На Рейчъл й се искаше да изтича до нея, да я сграбчи за раменете, да я разтърси: „Не разбираш ли какво рискуваш? Нямаш ли представа колко много жени биха дали всичко на света само за едно бебе? За шанса да забременеят?“

Но нямаше смисъл. Лила нямаше да разбере. И дори изобщо ще спре да идва в клиниката.

Като потисна гнева си, Рейчъл мина през свързващата врата в канцеларията и прерови папките на бюрото си. Бързо откри тази, която търсеше. Соседо Алма. На път за вкъщи ще се отбие в болницата да провери Алма. Тук поне имаше нещо, което можеше да направи.

Кей подаде къдравата си глава през вратата.

— Отивам си. Да ти донеса ли нещо, преди да тръгна? Сандвич, кафе? Изглеждаш капнала от умора.

— Ще се отпусна веднага щом изляза оттук. По това време на вечерта дори ще мога да седна в метрото — порови в пепелника, препълнен с гумени пръстенчета, кламери, останки от моливи и измъкна жетон за метрото. Хвърли го на Кей. — Ето. Ще има да ми връщаш. Между другото, получихме ли резултата от кръвния тест на Алма Соседо?

— Не още. Но утре сутринта на всяка цена, дори ако трябва да го измъкна от тях с маша. Познаваш онези мръсници от лабораторията — обещания, обещания… Искаш ли да им кажа, че това е спешен случай? — Кейт изглеждаше отслабнала, уморена, с тъмни кръгове под очите.

— Утре сутринта ще бъде добре — реши Рейчъл. — Лека вечер, Кей. И слушай… внимателно, чуваш ли?

Минута по-късно Рейчъл заключи — двете ключалки, резето, външната, разгъваща се като хармоника желязна врата с двата катинара — и се отправи към ничията земя на Ийст Фортийн Стрийт. Тротоарът беше пуст в буквалния смисъл на думата, кучешки лайна, счупени бутилки, преливащи кофи за боклук, изпочупени телефонни кабини. Като че ли самият въздух беше гнил. По стените надраскани надписи:

Безжалостен, вбиващ се в ушите ритъм на латиноамериканска музика гърмеше почти от всеки прозорец.

Обикновено всичко това я дразнеше. Спомни си как се чувстваше в началото — като астронавт, стъпил на непозната и опасна планета. Какво ли мислеха за нея, докато я наблюдаваха от прозорците си — още една богаташка от центъра, която само си дава вид, че им прави добро, или може би просто преценяваха кога и как да й свият чантата?

Но сега тя мислеше с усмивка — това е моята планета. Махна с ръка на жената, която седеше в малкото, бедняшко, покрито предверие, до нея се виждаше детска количка. Анита Гонзалес. Беше станала майка преди седем месеца. Трудна бременност, спомни си тя. А накрая — малък дребосък, само черна коса и почти нищо друго. Но сега момченцето й изглеждаше голямо, здраво, надрасло дрешките си. Настроението й се приповдигна.

Сирената от колата за бърза помощ прекъсна мислите й.

Скоро беше пред входа на голяма и грозна тухлена сграда. Нанесени със спрей червени букви встрани от голямата стъклена врата съобщаваха: „На Марио го начукаха“.

Рейчъл се изкачи със скърцащия асансьор до шестия етаж, притисната между интернист със сънливи очи и санитарка с огромна количка за пране, отрупана с мръсни чаршафи.

Алма Соседо беше в отделение „С“, леглото до вратата. Спеше. Лицето й — прекрасна камея от слонова кост, тъмни коси, пръснати като ветрило по възглавницата. „Само шестнайсетгодишна — мислеше Рейчъл, — би трябвало да учи за изпити, да ходи на срещи с момчета, по дискотеки, а не да чака бебе.“

Спомни си първото й появяване в клиниката. Свенливо, хубаво момиче с тъмносиня рокля сукман, която й беше станала вече твърде тясна. След прегледа, който показа, че е бременна от четири месеца, изскочи и цялата печална история. Първият й приятел. Казал, че я обича. И обещал да внимава. Сега не искал да има нищо общо с нея. И тя не искаше бебето, но родителите й не разрешаваха да направи аборт. Били католици, убиването било смъртен грях.

Сега, четири месеца по-късно, имаше опасност бебето да убие Алма.

Рейчъл хвърли поглед на картона й. Кръвното налягане тази сутрин — 140 на 110. Отокът — запазен, независимо от магнезиевия сулфат. Алма беше на система с Рингеров разтвор, но въпреки това отделянето на урина бе недостатъчно. По дяволите. Ще трябва скоро да предизвикам изкуствено раждане, ако състоянието й не се подобри. Иначе ще загубя и Алма, и бебето. Утре сутринта, веднага щом видя резултатите от кръвния тест…

— Доктор Розентал. Така се радвам, че дойдохте!

Стресната, Рейчъл видя, че Алма се беше събудила.

Изглеждаше разтревожена. Подпухналите й от сън кафяви очи се напълниха със сълзи, които се затъркаляха по бузите й.

Рейчъл седна на края на леглото и взе ръката на Алма в своята.

— Не се чувстваш добре, нали?

— Онзи мъж — прошепна тя толкова тихо, че Рейчъл трябваше да се наведе, за да я чуе. — Моля ви… не му разрешавайте да ме докосва отново.

Сънува ли, за какво говори тя?

— Какъв мъж? — запита Рейчъл.

— Доктор, не му знам името. Висок и… някои момичета биха казали хубав — тя сви вежди, ясно беше, че не би споделила едно такова мнение. — Дойде с група лекари преди малко…

Рейчъл кимна.

— Това е вечерната обиколка. Така се прави всяка вечер.

— Не, не — Алма тръсна глава. — Той… той не беше като другите лекари. Не само заради… Вие знаете, прегледа. Той е така студен. Като че ли съм нещо, изложено за продажба в магазин. Начинът, по който ме докосваше. Чувствах се така… — тя зарови лице в ръцете си и продължи през пръстите си. — Той дори и не попита. Просто разтвори краката ми и… и… пред всички… с онова метално нещо… и през цялото време говореше за мен, като че ли не бях там… о, Боже, искаше ми се да умра.

Рейчъл беше бясна: „Негодник. Бих искала да го обеся за палците, без значение кой е той. Още по-добре ще бъде да го дам на разположение на надзирател със садистични наклонности.“

Всеки ден тя водеше остра война срещу лишените от всякаква чувствителност лекари, които се отнасяха с пациентите си с такава загриженост, с каквато оглеждаха и труповете в дисекционната на медицинското училище!

Особено тук, в лабораторията и родилното отделение. Преобладаващото мнение между интернистите и лекарите специализанти, които живееха в болницата, беше, че щом една жена е допуснала да забременее, то тя заслужава интимните й части да бъдат излагани на показ пред всички — както ябълките и бананите на полиците в бакалията.

„Ще говоря с доктор Таунсенд за това — помисли си тя. — Умът му не е съвсем на мястото си, но сърцето му е. Нека да направи едно последно добро тук, преди да се пенсионира.“

После си спомни, че Хари Таунсенд се беше пенсионирал. Имаше прием, на който тя не можа да отиде. Но кой беше дошъл на неговото място? Беше чула няколко имена, споменати като възможни, но не познаваше никого от тях. Не се ли говореше за примамване на някаква важна клечка от Презвитерианската болница?

Стисна леко ръката на Алма и й подаде книжна носна кърпичка от кутията върху емайлираното нощно шкафче. Пукнатината в сърцето й се разшири, докато наблюдаваше как Алма послушно се изсекна в кърпичката. Така ли се чувства една майка? С желание да утеши, но безпомощна да направи каквото и да било друго, освен да подаде книжна носна кърпичка?

Майка. Мили Боже, точно това ще бъда, ако съм забременяла.

Сърцето й диво подскочи за миг. Ако, ако, ако… Ако само знаеше със сигурност. Рейчъл пое дълбоко дъх.

— Виж какво, Алма, знам какво трябва да изтърпяваш. Точно сега всичко изглежда отчайващо лошо, не се чувстваш добре, но повярвай ми, единствената причина, поради която си тук, е, за да можем да ви помогнем — и на теб, и на бебето. А сега се опитай да поспиш. Утре сутринта ще дойда първо при тебе.

Алма кимна и внезапно стисна ръката й, когато вече се канеше да си тръгва.

— Обещайте ми, доктор Розентал. Обещайте ми, че никой друг няма да изражда моето бебе. Не искам никой друг, освен вас.

Рейчъл спря разколебана и неуверена. Как да й обещае подобно нещо? Шансовете тя да проведе това раждане бяха девет от десет. Но, ако нещо се случи, ако бъде забавена…

Рейчъл отвори уста да успокои Алма, да й каже, че има и други добри лекари, може би и по-добри. Но мъчителната молба в очите й я спря. Да нарани доверието на Алма сега, когато тя имаше най-голяма нужда от него, би причинило по-голяма вреда, отколкото едно неспазено обещание.

— Обещавам — каза тя.

* * *

Рейчъл видя, че под вратата с надпис „Началник на гинекологично отделение“ се процежда светлина. Който и да беше сменил Хари, той явно беше предприемчив и амбициозен, за да стои до толкова късно.

Рейчъл почука.

— Влезте — каза разсеяно нечий глас. Обхваната от нетърпение да се срещне и запознае със заместника на Хари, Рейчъл отвори вратата и влезе.

И видя някакъв мъж, наведен над бюрото — той задълбочено преглеждаше разтворените папки, ярко осветени от настолната лампа. В следващия миг той вдигна глава и Рейчъл погледна в чифт отегчени, зелени очи.

Тя премигна, помисли си за миг, че има видения от преумора. След всичките тези години… о, мили Боже, той. Дейвид Слоун. Малко поостарял, доста по-тежък и все още привлекателен… но някак отблъскващо. Под очите му тъмнееха торбички, лицето му като цяло имаше нездрав, подпухнал вид. Вместо да остарява елегантно и естествено, той напомняше паднал плод, оставен да изгние.

За миг се смрази, сякаш кръвта й беше източена от нея. Друг Дейвид премина през екрана на паметта й, по-млад, облечен в бяло и с кюрета в треперещата си ръка.

Но тя бързо изтри този образ от съзнанието си. Стара история, каза си тя. Естествено беше — след като и двамата работят в една област — рано или късно пътищата им да се пресекат. Неудобно положение, но ще трябва да се справи.

Той отблъсна стария въртящ се стол и се изправи, за да я поздрави.

— Ей, здравей! — включи усмивка, ярка като прожектор.

Рейчъл протегна ръка, насили усмивка — чувстваше се странно отдалечена, сякаш стоеше извън себе си, кукловод, който дърпа връвчиците, кара устните й да се движат.

— Здравей, Дейвид. Доста време мина, нали? Последното, което чух за тебе, беше, че работиш в Презвитерианската болница. Носеше се слух, че се обмисля кандидатурата на някого оттам, но и за момент не си помислих, че може да става въпрос за теб.

— Последното, което чух — хвърли той топката обратно към нея, — беше, че си някъде в джунглата, където се правиш на доктор Швайцер. Хубаво е да те видя отново тук, цяла и невредима. Изглеждаш чудесно, Рейчъл.

— И ти също.

„Как лъжа само — мислеше тя. — Та той изглежда ужасно — като карикатура на образа на онова хубаво момче. Като Дийн Мартин в неговите представления, с торбички и пиян, но все още очарователен, богат развратник. Господи, как е могла някога да мисли, че е влюбена в този мъж?“

— Бих те поканил да седнеш — каза той, — но както виждаш… — махна с ръка към наполовина пълните кашони до вратата. На всеки стол, освен на неговия, бяха струпани разбъркани купища книги и папки. — До средата съм на прочистването на къщата. Хари Таунсенд явно е обичал да влачи и трупа като плъх. Запазвал е всичко — от кибритената клечка до двадесетгодишни доклади за аутопсия. Ръководил е отдела по същия немарлив начин. Изглежда, че ще бъде трудно да изляза от вече веднъж създадения шаблон тук.

— Болница „Сейнт Барт“ не е като Презвитерианската болница. Но съм работила тук, клиниката ми е в съседство, така че мога да бъда полезна с нещо…

„Никому няма да направя зло, ако се подмажа малко. Да застана откъм добрата му страна. Той много лесно би могъл да ми стъжни живота тук.“

— Виж какво — каза той и включи отново усмивката прожектор. — Току-що се канех да си тръгвам. Защо да не пийнем някъде нещо? Да си дадем шанс да наваксаме пропуснатото. Да разменим идеи как да проветрим тази морга тук. Какво ще кажеш?

Не, последното място, мислеше Рейчъл, където бих желала да бъда, е в някой бар с Дейвид и с чаша в ръка заедно да убиваме времето в празни приказки.

Но, от друга страна, ако откаже… може да се засегне. А грозният факт от действителността беше, че тя не можеше да си разреши да го отчужди. Тя не беше щатна тук, имаше само хирургически привилегии. А привилегиите можеха лесно да бъдат отнети. Освен това ставаше дума за един малък компромис?

— Чудесно — излъга тя. — Но само за малко. Трябваше да се прибера вкъщи още преди час.

Той протегна ръка за сакото си — велур, много скъпо, дълго до бедрата — и го преметна през рамо, закачено само на единия му пръст, а ла Джеймс Дийн. Рейчъл едва се сдържа да не се изсмее.

— Вкъщи при милия? — нещо злонамерено се спотайваше зад тази усмивка, но беше вече решила да бъде дипломатична, пък ако ще това и да я убие.

Постара се да придаде приятно изражение на лицето си.

— Всъщност да. А ти? Женен ли си?

— Кой, аз ли? Не, не още. Все още го давам свободно. На една съпруга скоро би й омръзнало с мен. Знаеш какво имам предвид, нали? — хвана я за ръка и я поведе към вратата и тя трябваше с усилие на волята да потисне импулса си да я издърпа от неговата. — Даа, предполагам би могло да се каже, че имах късмет в това отношение. Изглежда предпочитам каторжния труд пред доживотния затвор — изсмя се на собствената си шега.

Рейчъл се сви вътрешно. Забеляза, че светлината се пречупи и отрази обратно от нещо блестящо около врата му. Златната верижка. О, Боже, наистина ли се беше съгласила да отиде на бар с този изкривен човек?

Имаше и нещо друго, освен хумора му с лош привкус, нещо, което се мъчеше да се освободи от подсъзнанието й. Да, нещо във връзка с Презвитерианската болница. Старата й приятелка, Силвия Крамър, щатна сестра в гинекологията там, беше споменала нещо за Дейвид преди известно време. Някакъв скандал? Но какъв? Добре де, все ще си спомни някой ден.

Усмихна се с най-блестящата си усмивка, която съумя да извика на лицето си.

— Предполагам, всички не можем да бъдем късметлии.

* * *

— Къде точно ме водиш? — запита Рейчъл със стегнат стомах, когато таксито им зави по още една тясна уличка.

Сега вече съжаляваше, че се остави да я убеди и те не слязоха в бара на Гордо срещу болницата. Той беше долнопробен, телевизорът понякога гърмеше, но тя познаваше много от редовните му посетители.

— На едно тихо място — отговори Дейвид, — където ще можем да говорим. Не се безпокой, почти сме стигнали.

Да се безпокоя? Защо трябва да се безпокоя? Ние сме само двама колеги, излезли заедно за едно питие след работа. Вярно е, имахме и други отношения преди време. И тя допусна да забременее, но…

Таксито спря, Дейвид плати на шофьора и излезе. Хубав квартал. Дървета, поредица от стари тухлени къщи с прясно боядисани корнизи, добре облечена двойка разхождаше куче. Къщи, но не и барове…

— Дейвид… — обърна се към таксито, но двама травестити във вечерни рокли вече сядаха в него.

— Искам да ти покажа новия си апартамент — обясни Дейвид малко смутено. — Преместих се миналия месец. Мисля, че направих добра сделка въпреки отдалечеността. Хайде, не гледай така, трябва да изкачиш само още два етажа. Тихо е, ще можем да говорим.

Не й се искаше да влезе, въпреки че не можеше да каже точно защо.

— Добре, но мога да остана само няколко минути.

Вече повече от час Рейчъл седеше заклещена в ъгъла на белия кожен диван. Чашата й, опряна на коляното, образуваше мокър кръг върху синята й пола от рипсено кадифе.

Беше изпила само част от питието си, но отбеляза, че Дейвид беше вече на трето уиски.

Начинът, по който изглеждаше, този стъклен израз в очите му, начинът, по който седеше, излегнат странично на дивана срещу нея, с крак под възглавниците и с ръка, преметната над облегалката — всичко беше някак не така, както трябваше да бъде. Да, той изглеждаше… като че ли планираше да прекара цялата вечер с нея.

И този апартамент не беше в ред. Като мострена стая в „Блумингдейл“ всичко бе в светлокафяв и бледосив цвят, мебелировката — само остри прави ъгли, някак бездушна. Дейвид вероятно даже не знаеше, че гравюрата на стената отсреща беше на Икарт. Сигурно някой декоратор просто я беше поставил там, за да се свърже с масата под нея.

Дейвид говореше за Презвитерианската болница и тя се опита да се концентрира върху думите му, но мислите й блуждаеха далеко оттук. „Брайън сигурно е на път за вкъщи — мислеше си тя, — ако вече не се е прибрал. Господи, как ми се иска да си бъда вкъщи с него.“

Гласът на Дейвид се повиши раздразнено. Рейчъл се напрегна, опита да се съсредоточи.

— Да, звучи странно, но е така. Моята научна степен от Принстън не означаваше пукната пара на това място. Идваш от чужда за тях пътека и те отказват да те приемат в клуба си. Много благовъзпитано, разбира се — преструват се, че може и да те приемат между тях, а после високомерно започват да те отблъскват в малките неща, на дребно… например, винаги се обръщат към теб на цяло име, докато всички те си имат прякори един за друг… и някак за тебе никога няма свободен стол в закусвалнята. И накрая тези мръсници ми погодиха номер. А аз работех най-много, досието ми е без петънце. Заслужавах да бъда завеждащ на гинекологията. Бях несъмнено най-добрият по всички линии.

Дишаше тежко, лицето му беше зачервено. Рейчъл усети, че е на ръба да загуби самообладание. Тя сложи чашата си на масичката за кафе и започна да се надига.

— Имам желание да изслушам някога цялата тази история, Дейвид, но вече наистина трябва да…

Ръката му се вдигна бързо, стегна се около китката й като желязна скоба.

— Не си отивай още… моля те, не си ми казала нищо за себе си, за Виетнам. И даже не си си изпила уискито.

Дейвид се опитваше отново да включи чара си в действие, но то се изплъзваше като развързана маска. Без да знае защо, тя си помисли за Лон Чани, фантома на операта. И внезапно я напусна всякакво желание да види какво има под маската, не искаше да знае какво лежеше зад тези зачервени очи, зад тази маниакална усмивка.

Но той не ми пуска китката. Той не…

Тя се отпусна обратно, краката й се подгънаха под нея като гумени, обхванати от внезапна слабост, разтърка китката си, леко я наболяваше. Не, невъзможно е Дейвид да е вложил нещо в това. Не, тя само си въобразява, че той може да бъде опасен. Прави се на глупачка. Беше дошла тук да говори с него за „Сейнт Барт“, за Алма Соседо. И това е, което ще направи.

А когато той се успокои, ще стане, ще отиде до вратата, ще извърви двете редици стъпала, ще извика такси…

Най-много още десет минути, обеща си тя. После — вкъщи.

— Дейвид, бих желала да се посъветвам с теб за една моя пациентка — започна тя и се попремести (уж случайно), за да бъде в една линия с вратата. Описа му състоянието на Алма. — Не ми харесва идеята да бъде поставена на питоцин. Шансовете бебето да остане живо ще бъдат по-малко от петдесет процента. От друга страна, ако продължавам да изчаквам…

— През първия си работен ден огледах всеки отдел — Дейвид като че ли дойде на себе си. — Педиатрията е нещо несериозно, другите не са по-добре. Говориш за петдесет процента предвид стандартните изследвания. Аз бих казал четиридесет процента, дори може би много по-малко, ако вземеш предвид и факта, че детското отделение е под стандартното ниво, а майката е шестнайсетгодишно нищожество, живяло вероятно на пържени картофи и кока-кола през последните осем месеца.

— Това е много песимистична прогноза. Не споря, че условията са добри, но Алма е умно момиче. С оценки „А“ в училище. Знае много добре какво прави и е много внимателна.

— Ако е била малко по-внимателна, нямаше да допусне да забременее.

Рейчъл имаше чувството, че й удари плесница. Дейвид гледаше право в нея. Свирепо. О, Боже, тя не си въобразяваше. Той беше решил да й връща.

Тя седеше парализирана, видя го как изпи на един дъх последните два пръста уиски, останали в чашата му.

— Прегледах я и аз — продължи той, — един-два часа преди неочаквано да се появиш на хоризонта. Не изглежда добре. Едва ли ще спечели награда, танцувайки танго с тези нейни подути крака, но ако бях на твое място, точно сега не бих предприел нищо. Дой й още ден или два, преди да започне с питоцин.

„Така, значи ти си бил оня негодник — мислеше си тя. — Трябваше да се сетя. Все още Цар на гаднярите.“ Рейчъл стана рязко, удари коляното си в масичката за сервиране на кафе. Питието й се плъзна по полираната светла повърхност, оставяйки мокра следа след себе си. В коляното й запулсира силна болка. По дяволите. Ще й остане синьо петно. Но това нямаше значение. В този момент тя искаше едно-единствено нещо — да излезе навън, да се махне.

— Благодаря за поканата — каза тя. — Вече наистина трябва да се прибирам. Слушай, не ставай. Аз ще намеря пътя и сама.

Но той стана, приближи се с тромава целенасоченост, запречи пътя й на няколко крачки от вратата. Сърцето й заби бързо, стомахът й бавно се преобърна, прилоша й.

— Закъде си се забързала толкова?

Целият беше почервенял, вените на шията му бяха изпъкнали.

— Седем години, по дяволите, не съм те виждал седем години, а ти се готвиш да си счупиш краката, само и само да стигнеш до вратата. Я ми кажи, такова ли трябва да бъде отношението ти към един стар приятел?

— Дейвид, хайде да не разваляме нещата. Чудесно беше, че се видяхме, но вече ти казах…

— И някой друг ли те очаква, освен съпруга? Дете или две, може би?

— Нямам деца.

Болка беше дори само изговарянето на тези думи. По дяволите, защо точно той й напомня за това.

— Странно, винаги съм си мислил, че ти ще станеш чудесна майка — продължи той и се облегна отпуснато на вратата. — Да вземем например моята майка. Не допускаше нищо да пречи на мен и на баща ми. Даже когато той ме пребиваше от бой. На това се казва сплотеност. Старецът ми и аз: ние бяхме ей така — той вдигна два пръста, притиснати един до друг. Забеляза, че ръката му трепереше. — Но не му се сърдя. И знаеш ли защо? Защото вината беше нейна. Егоистична кучка. Никога нищо не беше достатъчно добро за нея. Тя само прилагаше проклетата си хватка — и го прекарваше всяка вечер през каса бира. И ако малкият Дейви се случеше на пътя му, ставаше наистина много лошо.

— Дейвид, сири… — беше вече истински изплашена. Стомахът й се беше свил в стегната буца. Дори гласът му се беше променил. По-остарял, по-дрезгав… глас на озлобен мъж в широк панталон с презрамки на портиер, не онзи Дейвид, когото познаваше. Младият лекар с непреодолим чар в добре изгладена бяла престилка.

— Хей… Едва съм започнал. Седем години — това е много време. Много мисли минават през главата на човек за седем години. Например, по-рано не бях осъзнал колко много ми напомняш за моята старица.

Очите му, студени и свирепи, бяха впити в нея. Хлад се спусна по цялото й тяло.

— Дейвид, ти се самонавиваш. Защо не се опиташ да се отпуснеш, да заспиш. Ще говорим утре.

Тя направи несигурна стъпка към вратата.

Той се впусна напред, сграбчи я грубо за раменете, пръстите му се впиха като остри длета. Някъде под адамовата й ябълка се затъкна писък, който не можа да освободи. Не можеше да помръдне. Беше се вдървила като в кошмар.

Лицето му — само на сантиметър от нейното, пиянският дъх от устата му я обви в отровна, зловонна мъгла. Сега тя вече виждаше какво е имало под маската му. Той беше луд.

— Не! — изрева той. — Ще говорим сега! Сега!

— Ти си луд — каза тя.

Направи опит да се освободи, но той я завъртя, захвърли я срещу стената, притисна я там. Усети, че нещо се плъзна край ухото й, разби се в нея. В главата й експлодира огнено кълбо. Фонтан от червени искри. Усети в устата си вкус на кръв. Беше си прехапала устните. Чувстваше се смазана и унизена също както тогава, когато падна от колелото надолу по хълма — беше едва осемгодишна и лежеше на земята вцепенена, все още болката не се беше появила, но тя я предчувстваше, първите й пристъпи вече обладаваха тялото й.

Дейвид притисна устните й в груба целувка.

О, мили Боже, не…

Езикът му, груб като шкурка, си пробиваше път в устата й. Причиняваше й болка. Отново усети вкус на кръв. Господи…

— Приятно е, нали бейби? — пъхтеше той. — Даа, о, даа, спомням си, когато се натискаше за това. Искаш го и сега, нали? Искаш да ти го начукам както в миналите дни, да те накарам да пищиш от кеф. Ти дойде тук точно за това, признай си?

Гореща вълна адреналин се надигна като спирала вътре в нея. Беше вбесена. Искаше й се да го убие.

— Ти си мръсник! — изкрещя тя и го заудря с юмруци диво и сляпо. Направи добро попадение, юмрукът й удари в нещо твърдо, ответна болка като разтърсваща мълния се изстреля обратно през ръката й.

Той вдигна ръце, за да предпази лицето си от ударите й. И тя с ужас видя, че зъбите му бяха кървави, а от ъгъла на устата му бавно се точеше кървава струйка.

Втурна се към вратата, яростно търсеше бравата.

Няма да успея. Няма да мога да се измъкна оттук.

В следващия миг откри резето под бравата, изтегли го, чу прещракването, вратата се отвори — слава Богу. Но ръцете му рязко я дръпнаха назад, стаята неочаквано се наклони, бясно се завъртяха стените й. После всичко се обви в сива пелена. Опита се да разбере какво става, но само дочу пиянския му крясък.

— Кучка! Ще получиш това, което искаш.

Главата й започна да се прояснява, може би от жестоката болка във врата й, сякаш някой я пробождаше с горещ ръжен.

И тогава най-сетне възвърна зрението си.

Дейвид. Коленичил над нея. Разкопчава бясно колана си, дърпа ципа на панталоните си. Имаше чувството, че полудява. Всичките тези седем години сякаш изчезнаха, погълнати в небитието. Тя лежеше върху гинекологичния стол в лекарския кабинет, дъждът шибаше по прозорците — между високо вдигнатите й колена — Дейвид и уродливата бяла маска на красивото му лице.

Сега той разтваряше краката й, разтваряше ги насила…

— Не! Не! Престани! — намери тя най-сетне гласа си. Нещо се съдра. Полата й, той я дърпаше, за да не му пречи. Ето го, с цялата си тежест върху нея, мачкаше я, задушаваше я. Не можеше да си поеме дъх. Въздух, имаше нужда от въздух. Усети нещо меко и влажно между краката си.

— Кучка. Ти, воняща кучко. Искам да те чуя да пищиш.

Чувстваше как той се вдигаше и смъкваше над нея с цялата тежест на тялото си.

Но нещото, което той се мъчеше да вкара в нея, остана меко и отпуснато.

Само за един-единствен миг Рейчъл разбра. Насилването беше отменено. Той не може да ме изнасили. Не можеше да му стане. Истеричен смях я задра отвътре. Стисна с все сила зъби, за да го задържи. Да, той не може да ме изнасили, но може да ми причини болка.

Дейвид предаваше фронта. Изтърколи се от нея и дробовете й отново се изпълниха с въздух. Ужасът беше приключил — опънатото въже току-що бе прекъснато на две.

Вече седнала, Рейчъл имаше чувството, че гледа сюрреалистична картина. Портрет от Дали на разрошен, някога хубав мъж, лежащ на гръб върху млечносив килим сред топящи се кубчета лед, изпаднали от преобърната чаша.

Той плачеше, сълзи се процеждаха от ъглите на очите му, стичаха се надолу по бакенбардите му с модна дължина. Гръдният му кош се надигаше нагоре и надолу с ужасен, сух, насечен звук.

— Не мога — ридаеше той, думите му едва се разбираха, — не мога да го правя… нито с тебе… нито с която и да било друга… седем години… о, Боже? — какво да правя? Какво, по дяволите, ми направи онази нощ? — зачервените му очи се впиха в нея, мокри и проблясващи от злоба. — Трябваше да убия теб, а не детето… трябваше да те убия.

Рейчъл с мъка се изправи на краката си. Той беше болен… болно животно… не искаше да го слуша.

Отправи се към вратата. Този път тя се отвори лесно, завъртя се като направлявана от електронно око.

Сега внимателно. Стълбите. Само по едно стъпало, с почивки. Притисна с ръце ушите си, за да заглуши гласа, който я преследваше, но не успя. Сякаш той виеше вътре в главата й. Ще те хвана на тясно. Ще ти го върна за всичко, което ми направи!

Навън — какъв късмет! — видя свободно такси. Риданията дойдоха — вълна след вълна — веднага щом седна на задната седалка.

— Госпожо, добре ли сте — запита дрезгаво шофьорът.

— Не — простена тя.

— Някой ви нарани? Да търсим ли полиция?

— Не, не.

— Съжалявам тогава, но трябва да си печеля хляба. Накъде?

Даде му адреса. Да, Брайън. Само Брайън, никой друг.

Цялото и тяло трепереше, разтърсвано от ридания, сухи, нараняващи, изсечени някъде дълбоко в нея — и в един миг осъзна: „Не мога. Не мога… Как бих могла да му кажа? Ако му разкажа за тази вечер, то това означава, че трябва да му разкажа всичко. За аборта, за всичко…“ За живота им в лъжа през всичките тези години.

И отново я обля смразяваща вълна.

Замисли се за бедната, пребита Лила Родригес. Ето защо тя не се защитава. Причината не е в страха. А в срама. Начинът, но който аз самата се чувствам сега. Мръсна. Виновна. Заслужила това, което той ми направи тази вечер.

Но после си спомни.

Можеше да се намери изход. Имаше шанс. Може да е бременна. И тогава Брайън ще бъде щастлив. Няма да го е грижа за миналото й. Затвори очи и си го представи в Централния парк… той и една от онези големи, лъскави английски колички, той нежно отмята мекото одеялце и нещо говори…

Но колкото и да се опитваше да го нарисува в себе си, Рейчъл не можа да си представи личицето на това въображаемо бебе.

Внезапно усети влага между краката си. Слабо, но упорито стягане в долната част на корема й. О, Боже, не… моля те… не.

Нямаше грешка. Това беше мензисът й.

До задната седалка достигна музика от радиото. Боби Джентри пееше с приглушен глас за нощта, в която Били Джо Мак Алистър скочил от моста Талахатчи.

И като гледаше преливащите се светлини на фаровете, проблясващите светофари и осветените витрини по Медисън авеню с техните високомерни манекени в неподвижните им пози, на Рейчъл й се прииска да скочи от най-близкия мост.