Айлин Гоудж
Градината на лъжите (41)

Глава 39

Роуз пристъпи вътре заедно с облак студен въздух. Силви чувстваше, че огромните тъмни очи на младата жена бяха впити в нея със същото озадачено любопитство, както тогава, когато стояха лице срещу лице пред училищния двор.

Силви, почти сломена от непреодолим копнеж, трябваше да се бори със себе си, за да победи желанието си да я прегърне. Тя мълчаливо гледаше Роуз с неподвижен поглед, гледаше как снежинките в косата й се превръщат във вода и тя се стича върху черните и бели мраморни плочи. Тръпки пролазиха по гръбначния й стълб.

— Откъде знаете името ми? — запита Роуз.

Силви отстъпи крачка назад, ръката й намери най-горното копче на червената й кашмирена жилетка. Стисна го, завъртя го, почувства, че то започва да се измъква от конците.

— Аз… — започна тя, но гласът заседна в гърлото й. Искаше й се да изплаче истината.

Но като че ли гласът й, гърлото й, дробовете й — всички те бяха замръзнали и този вътрешен студ сега се разпространяваше на вълни, вкочаняваше я, превръщаше я в лед.

Аз съм твоята майка. Аз те родих, а после се отрекох от тебе. Но как, как някога бих могла да ти кажа такова нещо?

— Ние не сме се запознавали, но Рейчъл ми разказа всичко за вас — промълви Силви. — Но моля ви, няма ли да влезете? Навярно сте премръзнала. Съобщиха, че докато спре, ще навали шест инча. Учудващо, нали? През ноември! Защо не ми дадете палтото си? После ще седнем в гостната да поговорим. Идвате във връзка с Рейчъл, нали?

Празните, нищо неозначаващи думи сякаш дойдоха отнякъде, сякаш нечий друг глас се плъзгаше през замръзналите й устни.

Роуз като че ли загуби смелост, лицето й изразяваше колебание и несигурност. Разреши на Силви да поеме палтото й. Под него носеше обикновена тъмносиня вълнена пола и бял пуловер. Така много приличаше на онова сериозно малко момиченце, облечено в училищната си униформа, чийто образ Силви съхрани завинаги в себе си. Не можеше да продължава повече с тази отвратителна игра, не, нито миг повече.

— Кафе? Или ще предпочетете чай? — Но, о, Боже, ето, че можеше. Вършеше го. — Аз самата предпочитам чай. Чай от лайка. Казват, че успокоявал нервите — докато вървеше пред Роуз нагоре по стълбите, Силви не престана да бърбори. — Моля ви, седнете. Където изберете — посочи й най-удобния стол, добре подплатен в пъстра сатинирана басма, канапенце за двама до камината. — Не ми отговорихте. Кафе или чай?

— Чай, моля, ако не ви създава големи затруднения.

— Никакви затруднения. Днес е свободният ден на моята икономка, така че ще трябва сама да отида до кухнята. Няма да се забавя.

Силви почувства облекчение, че излезе от стаята поне за малко и не й се налагаше да гледа в тези очи, очите на Никос. Които я обвиняваха. Които я укоряваха. Роуз не може да знае коя съм, но тя чувства нещата. Дълбоко вътре в себе си тя сигурно си спомня…

В кухнята, докато чакаше чайника да заври, Силви се държеше така здраво за ръба на кухненския плот, че ръцете и раменете я заболяха. Беше замаяна, а студът проникваше в тялото й с постоянна, пареща болка.

Когато чаят беше готов, тя се забави още малко — толкова дълго, колкото допускаше приличието — после отнесе подноса, заслушана в звънтежа на чашите от фин порцелан, които потрепваха върху чинийките си.

— Ето ни и нас — каза тя бодро, докато поставяше подноса на ниска масичка от палисандрово дърво пред канапето. — Искате ли лимон?

Роуз кимна.

— Да, моля.

— Ето, заповядайте — каза Силви, като подаде на Роуз крехката чаша с нарисувани цветя, пълна до ръба с вдигащ пара чай. — Има ли нещо, с което бих могла да ви помогна? Нещо във връзка с Рейчъл?

— Аз… не… само… — Роуз се размърда с неудобство на стола си, очите й преминаха бързо през стаята, като че ли всъщност не знаеше защо е тук. После тъмният й поглед отново се върна към Силви, която почувства, че започва да трепери безпомощно, ужасена от мисълта, че Роуз прониква в тайната й.

— Истината е, че не дойдох във връзка с Рейчъл. Аз… да, всичко изглежда малко глупаво сега, когато вече съм тук… но вчера в съда си помислих, че ви разпознах. Всъщност, абсолютно сигурна съм — Роуз вдигна ръка, пръстите й отместиха облака тъмна коса и дръпнаха някаква обица от ухото й.

Силви се сепна: „Мили Боже, о, мили Боже, обицата, която й дадох. Тя я е запазила. През всичките тези години.“ Вгледа се в обицата с чувството, че се свива отвътре — гледаше я така, като че ли тя съдържаше смъртна отрова, която можеше да й причини зло.

Роуз я държеше в ръката си, рубин във формата на сълза. Тя премигваше ярко и топло като капка кръв в протегнатата й длан.

— Даде ми я една дама, когато бях малко момиченце. Само на девет години — обясни Роуз. — Дама, която изглеждаше като вас. Всъщност, почти като вас. Разбира се, това стана много отдавна, но аз си я спомням добре… Вие… тази жена… смъкна обицата си от собственото си ухо и само ми я подаде, без да каже нито дума. Можете да си представите колко бях смаяна… беше като че ли… като че ли приказната кръстница се е появила отнякъде и беше махнала с магически жезъл над мен. Само че тя избяга, без дори да ми каже защо прави това — или коя е. Надявах се, че вие ще можете да ми помогнете. Мислех, че може би знаете защо… — гласът й заглъхна, тя не отмести поглед от Силви, докато отново закопчаваше обицата.

В този момент тези черни очи я изгаряха като очите на Никос, преминавайки право през нея. И Силви чувстваше как се отлюспват слоеве и слоеве от лъжовните й игри — като пластове стара боя. Тя знае. Тя ме помни. Мили Боже, направи така лъжите да спрат. Дай ми сили да й кажа истината.

Но не можеше. Истината беше нещо така огромно, гигантски камък, който ще я задуши, ако се опита да го изтласка навън. В този миг и друга истина блесна пред нея: „Пазих тази тайна толкова дълго, че тя се превърна в част от мен самата, тя е като моя собственост, жива плът. Ако я отрежа, това означава, че убивам част от себе си.“

— Ако можех да ви помогна, скъпа моя — отново започна с лъжите си тя и в този миг се мразеше повече от всеки друг път в живота си. — Но се страхувам, че не познавам тази жена. Казвате, че ви напомням за нея? Знам как става така. Срещнах веднъж една жена и едва не се побърках, тя изглеждаше така позната, а не можах да разбера защо. И никога не разбрах. О, скъпа, чаят ви изстина. Да ви налея ли друг?

Роуз постави чашата си върху чинийката.

— Не… благодаря — изглеждаше много развълнувана. — Аз… трябва да си тръгвам. Извинете ме, че отнех от времето ви. Налетях така върху вас. Но виждате ли, мислех… бях толкова сигурна…

— Моля ви, не се извинявайте. Радвам се, че дойдохте. И без това исках да ви благодаря. За това, че помогнахте на Рейчъл. Вие бяхте великолепна.

Докато слизаха надолу по стълбите, Силви се молеше Роуз да не забележи колко силно трепери, колко фалшиво и тенекиено студено звучаха думите й.

А когато стигнаха във фоайето, тя видя израза в черните очи на Роуз. „Вие излъгахте — казваха тези очи. — Не знам защо. Но знам, че е така.“

Силви си помисли за другата рубинена обица. И си спомни как преди години беше изтеглила разхлабена тухла от градинската стена и беше скрила обицата там. „Като семенце — помисли си тя сега, — но не засято в земята, едно семе, което никога няма да покълне.“

В този миг й се искаше да легне върху студените плочки на пода и да умре.