Айлин Гоудж
Градината на лъжите (39)

Глава 37

Господ ще им отвори вратите на рая и те ще се върнат там, където няма смърт, а само вечна радост…

Роуз слушаше думите на младия свещеник със сухи очи, наблюдавайки го как поставя дървения кръст върху простия, боядисан в бяло ковчег.

„Вечна радост? — повтори си наум Роуз. — Надявам се, Господ знае, че Нани не се радваше на живота. Нека намери спокойствие поне в смъртта.“

Беше учудена, че не изпитва никакво вълнение. А не беше ли точно смъртта, към което Нани отчаяно се стремеше. Всичките тези безкрайни неделни богослужения, молитви и изповядвания, натрупващи точки за рая. Като че ли животът за нея беше само гигантска хазартна игра?

Слава Богу, поне не се мъчи дълго. Серия слаби удари след обаждането на Клеър миналата седмица и Нани бе издъхнала посред нощ. Тя бе пощадена от кошмара да бъдеш жив труп. На легло, без мозъчна дейност, като голямо дете, което трябва да се храни, подсушава, измива…

Роуз погледна Мари. Беше отслабнала и остаряла, но изпълнена с достойнство, изправена, с твърдо като кремък лице. Приличаше й на индианец върху никелова монета от пет цента в овехтялото тъмносиньо палто, от ръкава, на което висеше разкъсана подплата.

Едновременно в нея се надигнаха жалост и раздразнение. Мари рядко се отпускаше да говори по телефона и винаги намираше някаква причина да отклони поканите на Роуз за обяд, за вечеря или за разходка извън града. Роуз се беше уморила от напразните усилия и беше престанала да я търси. Не беше я виждала от година и повече. А сега, ето ги тук… Господи, тъжна причина, за да се съберат отново…

Самата тя не се чувстваше добре. Изтощена, останала без сили. „Утре — напомни си тя. — Утре Макс тръгва за Калифорния.“

Тази мисъл прониза сърцето й.

Господи, той вече й липсваше до болка, която нарастваше все повече и повече. Колко глупава е била, колко сляпа! И защо, питаше се, защо винаги става така, че нещата от най-голямо значение обикновено остават невидими за нас?

Всичко беше по-различно от това, което изпитваше към Брайън. Макс никога не е бил за нея чист и блестящ, недостижимият светец в олтара на сърцето й. Не, той беше нещо, неотделимо свързано с живота. Подобно на къща, пълна с драскотини и цепнатини, разхвърляна, с фотьойли с износени странични облегала — и в края на краищата по-чудесна от всички безупречни палати.

„Всеки миг ще се разплача — помисли си тя, — а би било смешно, нали? Всички ще си помислят, че плача за Нани. Не, дори и бедната Нани не заслужава това — сълзи, пролени на нейното погребение за някой друг.“

Роуз се загледа в свещеника. Беше разбрала, че старият отец Донахю вече е пенсионер, че това дете с лице на херувим (изглеждаше малко по-възрастен от момчетата в олтара!) ще го замести. Странно, „Свещените мъченици“ без съсухрения, дребен отец в неговото зелено и бяло свещеническо одеяние.

И вместо мънкащото му провлечено опяване — този чист и ясен младежки глас, който звънтеше над почти празните църковни пейки.

— О, Господи, ти си моят Господ, който търся; за тебе копнее плътта ми, а душата ми жадува — като земя, пропукана и безжизнена, лишена от вода…

Да, безжизнена, ето как се чувства тя без Макс.

— … Ти си моята помощ и в сянката на твоите крила аз викам от радост. Душата ми се притиска плътно до тебе; дясната ти ръка ме повдига.

Дочу се тих звук — някой плачеше.

Роуз крадешком погледна покрай Мари — със сурови очи и каменно лице — към мястото, където седеше Клеър с наведена глава, лицето й беше скрито от падналите сиви крила на монашеското й покривало. Клеър й напомняше за пухена възглавница, мека, безформена, отпусната върху пейката. За Бога, защо плаче? Като че ли смъртта на Нани не беше всъщност благословия.

— Тя си отиде просто така — чу я Роуз да шепне на Мари — като догаряща свещ. О, чувствам се така ужасно. И… така отговорна.

— Защо трябва да се чувстваш отговорна? — отвърна й Мари с нетърпелив шепот. — Да не би да си я убила?

Роуз видя как кръглото, подпухнало лице на Клеър замря от изненада — нима е възможно да си помислиш подобно нещо?

За миг Роуз я съжали. После си спомни, че не Клеър се беше грижила за Нани през последните години, а санитари и помощнички на медицинските сестри в католическия дом за стари хора. Клеър беше направила почти толкова за нея, колкото и Мари. С изключение на молитвите, разбира се. Клеър беше истински професионалист по отношение на молитвите.

Най-сетне службата свърши и младият свещеник направи кръстния знак над ковчега на Нани. „Боже мой — помисли си Роуз, — той даже не я познава.“

Тръпка премина през нея. Неочаквано й хрумна ужасната мисъл, че Нани в действителност не беше умряла, че лежи вътре в ковчега и се хили, очаквайки сгодния момент, за да скочи върху тях като някакво вампирясало човече…

После Роуз осъзна, че Мари си закопчава палтото и посяга към чантата.

— Трябва да се прибирам — каза тя. — Момичето, което остана с децата, ми обеща само един час.

— Няма ли да дойдеш на гробището? — запита Клеър и отпуснатото й като тесто лице като че ли провисна още повече.

— За да наблюдавам как някой рине пръст върху нея? — Мари сви рамене. — Не, благодаря — после малко се смекчи и потупа Клеър разсеяно по ръката. — Виж, наистина ми се налага да се прибирам. Миси е болна, а и Боби изглеждаше прежълтял тази сутрин — единият ъгъл на тънките й устни се изкриви нагоре в подобие на усмивка. — Както се казва: „Животът продължава“.

Роуз забеляза, че сега Клеър гледаше към нея с умолително изражение на лицето.

Тя се стегна вътрешно: „Няма да мога да издържа целия този ритуал.“ Но после си помисли: „Честно ли е да оставя Клеър сама да се разправя с тези хора тук? Госпожа Слатски и тази тайфа стари вещици от дома… Да, точно това щях да направя по-рано — тъй наречената правилна постъпка — в дните, когато бях като бърсалка пред вратата. Но нещата се промениха. Аз се промених.“

И тя трябваше да благодари най-вече на Макс.

— Ще си тръгна с Мари — чу се да казва. — Защо не отидеш сама на гробищата Клеър? — и добави ласкаво. — Мисля, че точно такова би било желанието на Нани.

Във всеки случай имаше нещо, за което трябваше да говори с Мари. Сама. Нещо, за което Мари можеше да й помогне.

Майката на Рейчъл — да, Силви беше името й. Възможно е Мари да знае нещо.

Роуз докосна ухото си. „И ако тя знае нещо — разсъждаваше тя, — в такъв случай ще мога да разбера защо Силви Розентал ми даде тази обица преди толкова години!“

* * *

Апартаментът на Мари не се беше променил. Същата мрачна пещера за всекидневна, просмукана от същата никотинова миризма. Същият хотелски стил мебелировка, но сега поизносена. Кошарката с играчките беше изчезнала и на нейно място в ъгъла до телевизора беше подпрян стик за хокей, върху черджето лежеше гола, изкривена кукла Барби.

— Само ще сложа това на пода и ще седна — каза Мари, като посочи преливащия от пране кош върху стола. — Между другото, Боби направо пощуря с тази игра, която му изпрати на рождения ден. Не мога да го откъсна от нея.

— Знам. Той ми изпрати писъмце. Боби е чудесно дете, Мари. Всички деца са такива. Чудесна работа вършиш с грижите си за тях.

От спалнята проникна шум от телевизор. И трите деца на Мари бяха там, скупчени около леглото на Миси — гледаха „Взводът на Мод“. Роуз си обеща да отдели повече време за всяко едно от тях, преди да си тръгне, а Боби беше вече достатъчно голям, за да остава понякога при нея. Тя ще предложи на Мари…

— Господи — почти извика Мари, — започнала си да звучиш почти като аз съм по-добра от тебе — точно в стила на Клеър. Това ли направи от теб работата ти на важен адвокат?

Но преди Роуз да успее да се обиди, Мари се отпусна на кушетката и сякаш цялата тази маска, която я държеше стегната с дръпнати назад рамене и вирната брадичка, се изпари. Запали цигара и се вгледа през дима в Роуз.

— О, но дяволите, не ми обръщай внимание — каза Мари и въздъхна, — чисто и просто понякога, докато трополя тук сама, когато децата са на училище, полудявам за нещо по-различно… с времето това те прави подла.

— Къде е Пийт? — попита Роуз.

— Пийт! — изсумтя Мари. — Напусна. Махна се. Преди две седмици. Не ти ли казах? Прав му път — колкото се отнася до мен.

— Но… — Роуз спря, навреме реши, че е по-добре да не зададе въпроса: „А от какво живеете тогава? Поне докато Пийт беше тук, разполагахте с помощта му на безработен.“

Студенината в очите на Мари не подканваше към сестринско съчувствие.

— Да ти предложа ли нещо? Кафе? — попита Мари.

— Не, не се безпокой… моля те. И без това няма да стоя дълго — Роуз пое дълбоко дъх. — Мари, дойдох да те попитам нещо… за… за това, което Нани каза преди години. За нашата майка… че тя може да е… че аз може да съм дете от друг баща.

Мари я гледаше вторачено, като че ли Роуз си беше загубила ума.

— Сериозно ли говориш? Какво ти пука от дрънканиците на стария прилеп? Тя винаги създаваше неприятности. Хич не ме е грижа, че е мъртва, това е самата истина! Тя обичаше да ни кара да се гърчим. Във всеки случай, какво значение има това сега?

— Искам да знам, това е всичко. Мислех, че може би… че може би знаеш нещо. Че Нани може да ти е казала.

Очите на Мари се отместиха бързо от нейните, сега тя беше напрегната като изплашена улична котка.

— Казах ти. Не знам нищо повече от теб — в гласа й се усещаше раздразнение. — Защо не забравиш за това?

Но Роуз не можеше да спре. Мъчителният въпрос я ядеше отвътре и тя беше сигурна, че не е само плод на въображението й Силви Розентал. Виждаше я в съдебната зала с неестествения блясък в очите й. Тя знаеше нещо. И Роуз беше сигурна, че то е свързано с истинския й баща. И това не беше усмихващият се моряк от снимката, поставена в сребърна рамка, синът на Нани, бащата на Мари и Клеър, а друг мъж, от чието семе беше разцъфнала тя и което я беше отделило от тях двете още в деня на раждането й.

— Ако моят баща е друг, той би трябвало да има семейство, нали? — продължаваше тя отчаяно. — Може би съпруга? Сестра? И тази съпруга или сестра, тя би могла да знае. За мен. Тя би могла да желае да ме види…

Мари стана рязко.

— Казах ти, не знам нищо! Това са само мечти. Мечтаеш, това е всичко — тя се зае с прането в коша, рязко измъкна долна риза от оплетения куп и я сгъна. — Виж какво, имам много работа. Така че, ако си тръгваш, не те задържам.

Гневна безпомощност се надигна у Роуз. Мари лъжеше, явно беше, че лъже. Роуз беше сигурна, че тя крие нещо.

Роуз се наведе напред, както беше седнала, пръстите й се стегнаха около пластмасовия ръб на коша за пране, принуди Мари да я погледне.

— За Бога, Мари.

— Казах ти, аз…

— Чух това, което каза, но мисля, че знаеш и нещо друго. Мари, не ме измъчвай. През целия си живот съм се чувствала различна, била съм като отхвърлена в собственото си семейство, а сега и ти се обръщаш срещу мен.

Роуз скочи на крака. Трепереше, вбесена от сестра си.

— Трябва да знам — Роуз се задави, затърси точните думи — коя съм. Не разбираш ли? Не… не искам нищо друго. Ако баща ми има семейство, няма да безпокоя никого, далече съм от мисълта да създавам неприятности. Искам само да знам.

Сега Мари я гледаше гневно, направо свирепо, трескави червени петна покриваха високите й скули.

Но в следващия момент тя рухна върху дивана и избухна в сълзи.

Роуз се вторачи в нея зашеметена. Не можеше да се помръдне, нито да проговори. Не си спомняше някога да е виждала сестра си да плаче.

Когато Мари вдигна лице, очите й бяха почервенели и подпухнали. Тя се изправи уморено и каза.

— Почакай. Има нещо.

Роуз я проследи с поглед, докато тя излизаше, тътрейки краката си, от стаята; сърцето й биеше по-бързо, отколкото би трябвало. Спомни си разказа „Лапата на маймуната“ — целият разказ беше за това как желанията могат да се сбъдват и по най-противен начин.

Цялата плувна в пот, беше изплашена.

Мари се върна след минута с малка синя книжка в ръката си. „Спестовна книжка“, забеляза Роуз. Мари бързо й я подаде, като че ли искаше да се освободи от нея.

Роуз я отвори и видя името, напечатано вътре: Роуз Анджилина Сантини.

Първоначалният влог беше от двадесет и пет хиляди долара с дата 15.09.1954 г. Но след това следваха страници и страници тегления, година след година — сто долара, петдесет, четиридесет и пет. В последната колона балансът показваше остатък от седемстотин четиридесет и два долара.

Тя погледна Мари. Какво означава всичко това?

Очите на сестра й избягваха нейните.

— Твоя е, да — призна си Мари, тя почти шепнеше от срам. — Намерих я в нещата на Нани заедно с онези писма на Брайън.

Към нея имаше и писмо. От някакъв адвокат. Само се съобщаваше, че някой бил открил сметка на това име — не се посочваше кой, този някой искал да остане анонимен.

— А Нани?

— Според мен тя трябва да е усетила, че „има нещо гнило в Дания“. Искам да кажа защо някой напълно непознат ще ти дава всичките тези пари? През цялото време трябва да е подозирала, че татко не ти е истинският баща и това само е потвърдило подозренията й.

— Но ти не ми каза. Задържала си я.

— Да, задържах я — най-сетне Мари срещна открито погледа й с леко присвиване на очите, сякаш това й причиняваше болка. — Всеки ден си казвах, че ще я задържа само за малко, после ще ти я дам. После Пийт беше уволнен от магазина за железарски стоки и ние бяхме много зле; казах си, че ако взема съвсем малко, само сто долара, за да издържим — това няма да има значение, защото ще ти ги върна, когато Пийт осребри чека с помощта за безработни. Беше лесно, прекалено лесно. В банката се представих за тебе. Имах онази твоя стара карта за библиотеката и писмото, адресирано до тебе, знаех всички фамилни имена. След това — тя сви рамене, — просто нещата се повлякоха едно след друго. На Боби трябваше да бъдат извадени сливиците. После Гейб с неговите аденоиди. И Пийт почваше и оставаше без работа по-бързо от проститутка по Таймс Скуеър, сметките се навъртваха, както и съобщенията за просрочени плащания. Продължавах да вземам назаем, като си казвах, че някой ден ще ти ги върна… а после, когато ти стана известен адвокат и прочее, запях друга песен — казах си, че ти вече нямаш такава нужда от тези нари, каквато имах аз. Но мисля, че това не променя същността на стореното от мен. И независимо от това дали фактът, че се мразя, има или няма значение, аз наистина се мразя повече, отколкото ти би могла да ме мразиш.

Роуз беше слисана и твърде шокирана, за да мисли или говори.

После в нея се надигна гняв, плътен, задушаващ: „По дяволите! Как Мари можа да ме лъже? Толкова години. Ако е имала нужда от пари, единственото, което трябваше да направи, беше да ме попита. Щях да й ги дам до стотинка.“

Но забеляза как сестра й се вдърви, изправи рамене, повдигна брадичка. В очите й блестяха сълзи, но сълзи сурови, предизвикателни.

Гневът й утихна така внезапно, както беше и дошъл. Тя разбра. Гордостта на Мари беше единственото, което й беше останало. Да моли за пари за нея щеше да бъде по-лошо, отколкото да лъже. По-лошо от кражбата, по-лошо от всичко.

Завладяна от жалост, облекчение и обич, Роуз приближи до Мари и я прегърна.

— Не ме е грижа за парите, Мари. Вземи ги всичките. Но не разбираш ли какво означава това? Аз съм от значение за него. Който и да е той, истинският ми баща. Някой мисли за мене. Да, някой — повтори тя.

Но кой? И каква е връзката със Силви Розентал?