Айлин Гоудж
Градината на лъжите (38)

Глава 36

Още щом влезе, Брайън видя Рейчъл, свита в стария стол до огнището. Той замря с ръка на вратата, зашеметен от преливаща радост.

— Рейчъл.

Сърцето му подскочи. Тя се е върнала при него! Рейчъл го погледна и се усмихна. Но лицето й остана тъжно, сините й очи блестяха от неизплакани сълзи.

Брайън усети как радостта му избледнява, стомахът му се сви. Какво ли ще му каже?

Мили Исусе, ако е дошла да ми каже, че всичко е свършено. Завинаги. Не бих издържал. Така ужасно ми липсваше. Имам нужда от нея.

— Брайън, здравей.

Гласът й като че ли го издърпа от вратата. Тръгна бавно към камината, впил поглед в нея. За миг си представи, че е фотограф. Че е прекарал безкрайни часове в отчаяние от изкривените ъгли, мътната светлина, тромавите пози. И изведнъж внезапно всичко се подрежда в съвършена хармония. Светлината на настолната лампа, засенчена от дискретния червеникавокафяв абажур, рисуваше в нежни нюанси жената, свита в стола.

Всичко, което му предстоеше да загуби, се очертаваше ясно пред очите му.

Сякаш студен обръч го притисна в сърцето.

Кога е изглеждала тъй млада? Или така красива? Почти като момиче — в тези джинси и една от старите му ризи, а босите й стъпала подпъхнати под нея. Тъмнозлатистата коса се разпиляваше по раменете й, проблясваща от влага.

Брайън знаеше колко уязвима е тя под привидната си външна издръжливост. Беше очаквал от нея винаги да бъде силна, да може да се справя с всичко. Ядът му към нея беше изява точно на чувството му за безсилие и ненужност. Мислеше си, че тя няма нужда от него. Толкова пъти беше желал да я грабне, в ръцете си, да обгърне изплашеното малко момиченце, което винаги беше подозирал, че се крие вътре в нея — момиченцето, което той виждаше пред себе си сега. (Точно така, както някога беше правил и с Роуз.)

Изгаряше от желание да я докосне, да я притисне до себе си, но нещо го възпираше. Като че ли тя би могла да се разпадне на съставните си части или да се изплаши и да се оттегли от него, да се затвори обратно в черупката си.

Ще я остави тя да направи първата стъпка, нека тя избере момента.

— Свърши се — каза тя.

Кръвта му сякаш се превърна в ледена вода. Но тя леко се усмихваше.

И той разбра. Тя имаше предвид делото. О, Исусе, разбира се.

Не я беше виждал от вчера, от онази невероятна сцена в съдебната зала. Хората се трупаха около нея и ги разделяха. Тогава го бе обзел копнежът да я прегърне, да я отнесе вкъщи, където тя ще бъде в безопасност. Където те двамата можеха да започнат отново. Но се страхуваше, че тя би го приела като натрапване. И, още по-глупаво, беше го обхванал яд. „Тя трябваше да направи първия жест“, мислеше той. Тя му беше причинила болка. Да го напусне така, само с някаква бележка, залепена на хладилника!… И сега, с приключването на делото, тя беше имала възможността да обмисли нещата и да реши, че за тях е безсмислено да се опитват да живеят заедно.

— Адвокатите са се срещнали тази сутрин — продължи тя. — Семейство Соседо са се съгласили на уреждане по взаимно споразумение.

Брайън седна на дивана срещу Рейчъл, чувстваше краката си вдървени и изтръпнали. Беше му студено, много студено. Но все пак успя да съсредоточи вниманието си върху думите й радваше се, че делото е приключило. След случилото се вчера резултатът не го изненада. Този подлец Слоун. Защо Рейчъл никога не му е споменавала, че Слоун има да й връща за нещо?

— Като че ли не изглеждаш особено щастлива — каза той.

Тя се вгледа в картината на полицата — любимите й огромни морски костенурки. Брайън си спомни деня, в който Рейчъл я откри в една малка галерия на Гроув Стрийт. Хареса я, веднага щом я зърна. „Не виждаш ли — беше се опитала да му обясни тя, — какво чудо е това, тъй грациозни са под водата и тъй тромави на сушата?“

В известен смисъл Рейчъл беше като тези костенурки. Тя плуваше със силни удари във води, които й бяха познати. Опасни води, в които другите биха се удавили — беше спасявала човешки живот, рискувайки своя собствен. Но се препъваше, когато трябваше да отвори сърцето си и се довери на някого — дори и на него.

— Предложението на застрахователната компания — каза тя накрая, — беше много по-ниско от първоначалното. Беше направо символично. А Соседо бяха така благодарни, че получават тези пари, че изобщо получават нещо. О, Боже, Брайън… беше така… патетично.

— Не трябва да се чувстваш отговорна — каза й той. — Нямаш никаква лична вина.

Тя сви рамене.

— Кой тогава е отговорен за всяко нещо, което се случва? Не, не мисля, че съм виновна за Алма. Но поисках от банката част от парите, които баща ми ми завеща. Ще ги дам на семейството на Алма. Нямам чувството, че съм длъжна. Но искам да направя това. Заради бебето. За сина на Алма.

Рейчъл го погледна и той видя част от предишния й огън да лумва в очите й. Спомни си за храбрата лекарка, която се беше борила за неговия живот. А той беше просто един нещастник, премазан от войната. Рейчъл — кой знае защо — беше повярвала в него и беше успяла да измами смъртта. Точно тази нейна страст да спасява и лекува, го накара да се влюби в нея. Обичта — лекарството на сърцето.

Би ли могъл сега да отхвърли всичко това?

А отговорността за всички техни неприятности. Той трябва да поеме от нея своя дял от тях. Исках всичко за себе си. Цялата тази страст, това изгарящо сияние, ревнувах.

— Рейчъл…

Искаше да продължи „Обичам те!“, но думите като че ли замряха в гърлото му. Спря го каменният израз на лицето й.

— Трябва да говорим, Брайън. Трябва да говорим за нас двамата — тя разгъна крака и се изправи. Отиде до огнището и протегна ръка към цигарите над камината. После промени решението си и ги отблъсна. Обърна се към Брайън, брадичката — вирната нагоре, челюстите й — стегнати, очите — горящи.

Той имаше чувството, че се смразява — знаеше, че тя изглежда така, когато се изправя лице срещу лице с тежък проблем, цялата от стомана и огън, стегната в мрачна решителност.

Брайън инстинктивно скочи на крака, вдигна ръце пред себе си.

— Почакай. Слушай. Преди да кажеш каквото и да било. Искам да знаеш… Съжалявам.

— Съжаляваш? — тя го гледаше с неподвижен поглед. После премигна и той видя, че в миглите й бяха пръснати капчици влага. — О, разбирам — имаш предвид Роуз?

— Роуз?

— Ти все още си влюбен в нея, нали?

Брайън усети неочаквано желание да се изсмее. Роуз? Тя мислеше, че той поддържа любовна връзка с Роуз. О, Господи, откъде би могло да й хрумне подобно нещо?

— Как, по дяволите… — започна той.

— Книгата ти — прекъсна го тя, — прочетох част от нея. За Роуз — изведнъж като че ли цялото й стоманено хладнокръвие се прекърши. — Не искам обясненията ти, Брайън. В известен смисъл разбирам. Не… не те обвинявам.

— Ти нищо не разбираш! — изкрещя той вбесен, че тя сама си причинява болка и то безпричинно. — Писах за определен период от моя живот. Това време принадлежи на миналото. Само защото си спомням как съм се чувствал тогава, още не значи, че се чувствам по същия начин и сега.

— А как се чувстваш сега? Не, почакай, не отговаряй — тя скръсти ръце на гърдите си, като стискаше силно и двата си лакътя. — Първо трябва да ти кажа нещо. Нещо, което трябваше да ти кажа много отдавна, преди да се оженим. Тогава се страхувах. Страхувах се, че ако ти кажа, ти ще престанеш да ме обичаш. А сега се страхувам още повече. Защото… о, Брайън, толкова е трудно… — тя спря, изглежда се бореше със себе си. Лицето й беше бледо, почти прозрачно. — Защото те лъгах през всичките тези години. Заблудих те, скрих истината от теб, оставих те да вярваш, че няма сериозна причина да нямаме деца.

* * *

Рейчъл имаше чувството, че се търкаля надолу по някакъв склон. Спираловидно нарастваща замаяност, приток на кръв в лицето й, и странното усещане за освобождаване, за откъсване от непосилната тежест, която толкова дълго беше носила в сърцето си.

В продължение на един див, ликуващ момент тя сякаш прелетя във въздуха напълно освободена. Беше го направила. И вече не можеше да спре, даже и да иска.

А после видя Брайън, вторачен в нея, зашеметен, озадачен.

— Не разбирам — каза той.

О, толкова силно го искаше обратно до себе си, така близък, така непостижимо скъп. Вгледан в нея с тези дълбоки очи. Първото нещо, в което се беше влюбила. Почти почувства топлината, излъчвана от тялото му. Искаше да протегне ръце, да се сгуши в тази топлина. Да се загуби в него.

Но само ако е чиста, ако не трябваше да продължава да го лъже.

Вдигна рязко глава и задържа погледа му.

— Ти вероятно си се чудил много в съда — запрепъва се Рейчъл, мъчително търсейки подходящите думи, — защо Дейвид Слоун ме мрази толкова много. Защо иска толкова настойчиво да ме накара да страдам. Разбираш ли, той и аз… ние някога бяхме любовници. Преди много време. По време на специализацията ми. Забременях и той… той искаше да абортирам. Но аз не можех. Не по неговия начин, студен и отблъскващ, като че ли ми вадят зъб. И аз… аз го накарах той да направи аборта. Затова той ме мрази. И затова… бях болна, много болна след това… и те казаха… о, Боже… рентгеновата снимка… те казаха, че вероятно никога няма да имам дете. Шанс едно на хиляда… — тя спря, отстъпи назад, усети в гърба си студения ръб на мраморната камина. Имаше чувството, че се свива, че се скупчва на кълбо, за да се защити от ужасната болка вътре в себе си. — Сега ти знаеш защо трябваше да се ожениш за Роуз вместо за мен. Защо няма никакъв смисъл да продължаваме…

Едвам задържа надигащите се сълзи. Нямаше право да плаче и да изпитва съжаление към себе си. Това беше нейно дело. Тя беше причината Брайън да изглежда така, както при раняването му във Виетнам, сякаш изпаднал в шок.

— О, любов моя, ако бих могъл да се върна назад, да променя всичко, да започна отначало. Колко различен би могъл да бъде нашият живот! Но това е невъзможно. Което е сторено, е сторено. Последствията идват сега. Единственото, за което се моля, е да не ме мразиш и да се опиташ да ме разбереш.

Но Брайън мълчеше, просто стоеше там, загледан в нея, очите му като че ли отразяваха цялата вселена.

Чувстваше се изгубена, сякаш се носеше безтегловно по водна повърхност. Най-сетне освободена от лъжата… но и така самотна.

„Върви си сега — заповяда си тя. — Върви си, преди да си започнала да му се молиш да ти прости, да те приеме обратно.“

Рейчъл се обърна и тръгна към вратата.

„Не поглеждай назад!“, заповяда си тя отново.

— Рейчъл. Почакай.

Тя спря, обърна се и видя през пелена от сълзи неясната фигура да се спуска към нея. В нея заискря мънистено зрънце надежда.

Тя я отблъсна. Сигурно иска само да каже „сбогом“, това е всичко. Да й пожелае може би късмет. Такъв си е Брайън: винаги бил и любезен, дори и в най-тежки времена. Истински джентълмен.

О, Господи, защо той просто не я остави да си отиде? Не можеше да понесе мисълта, че ще се разделят като тенис партньори, които си стискат ръцете след мача.

А Брайън вече така я притискаше в ръцете си, че изкара въздуха от дробовете й.

Сърцето на Рейчъл стреснато подскочи.

— О, Господи, истина ли е това — Брайън я бе прегърнал? Рейчъл усещаше сигурността на силното му мускулесто тяло. Сякаш се беше давила и той я бе измъкнал на някакъв прекрасен бряг.

— Рейчъл — шепнеше той, гласът му беше задавен от сълзи. — Как можа изобщо да помислиш, че ще престана да те обичам? А аз през цялото това време мислех, че причината е в мен, че ти си престанала да ме обичаш.

Той плачеше. И двамата плачеха. Усети солен вкус по устните си, когато го целуна.

— Брайън — шепнеше тя. — О, Брайън… ще можеш ли някога да ми простиш?

В тишината до нея долетяха звуци, които преди няколко минути не беше осъзнавала: тиктакането на часовника, мъркането на Къстър, излегнал се на дивана, съскането на радиатора.

После чу Брайън да казва.

— Вече ти простих.

На Рейчъл й се искаше усещането за полет да не спира, да продължава до безкрай. Но все още имаше нещо твърде важно, което трябваше да узнае.

Тя леко се отдръпна назад. Искаше да следи изражението му, когато й отговаря.

— Достатъчна ли съм за тебе, Брайън? Само аз — без дете?

Светлината в очите му беше чиста, искряща от любов.

— Ти ми стигаш — каза той.

* * *

Роуз вървеше бързо по коридора, когато в дъното забеляза отворената врата. Канцеларията на Макс. Вътре светеше.

Затича се, сърцето й биеше силно. „Дано да е там“, молеше се тя.

Беше се опитвала безуспешно да се свърже с Макс през двата почивни дни. Звъня неколкократно в апартамента му, заслушана в свободния сигнал. А тази сутрин — просто нямаше избор — трябваше първо да се срещне с Ди Фацио и чак след това да мисли за Макс.

И едва сега — най-сетне — ще може да го види. Няма още обяд, трябва да е в кабинета си.

Застана на прага. Имаше чувството, че сърцето й спря.

Макс беше клекнал пред дъбовия шкаф зад бюрото си и пълнеше някакъв кашон с папки.

— Макс, за Бога, какво става?

Той я погледна и смутено се усмихна.

— Изглежда, че ще се местя.

Някаква шега, разбира се. При това съвсем не е смешна.

Роуз огледа бързо канцеларията. Тя изглеждаше странно празна. Бюрото му — напълно почистено, край библиотеката — натрупани кашони.

О, Майко Божия, той не се шегува.

На Роуз й се стори, че след толкова бързане е успяла да пресече финала… твърде късно, задъхана и потна, с вцепенено и пулсиращо тяло. Искаше да се скрие някъде на тъмно, далеч от този кошмар, от тази ужасяваща гледка — Макс, който онакова нещата си и… заминава.

Това не е вярно. Ще изляза оттук и когато се върна, всичко ще си бъде пак на мястото. Точно както си беше.

— Какво значи това? Макс? За Бога, кажи ми!

— Опитах се да ти позвъня снощи — каза той, — но телефонът ти непрекъснато даваше заето. Исках да те предупредя. Съжалявам, че трябваше да те изненадам по този начин.

— Снощи на няколко пъти се опитвах да се свържа с теб. Звънях ти непрестанно и през почивните дни.

С кого ли е говорила, когато Макс е звънил? Ами да — Клеър се беше обадила, толкова разстроена, че едва говореше по телефона. Нани пак беше получила удар. По-слаб, но обезпокоителен. И Роуз трябваше да я успокоява половин час, борейки се с желанието си да затвори слушалката и да освободи линията в случай, че Макс позвъни.

Исусе. Иронията на случилото се я порази. Роуз започна да се смее и плаче едновременно.

Макс я погледна озадачено.

— Няма ли да ми кажеш какво има?

— О, Макс, клекнал изглеждаш толкова смешен. Като… като… о, не знам… като че ли съм те заварила с ръка в тенджерата или нещо подобно — от ъгълчетата на очите й потекоха сълзи.

Той се изправи, лицето му бе зачервено, а погледът му бе така злочест, че смехът й секна.

— Поемам юридическия отдел в Лос Анжелис — обясни той. — Всичко стана някак неочаквано, ти беше ангажирана с делото… не исках да ти съобщавам тази новина преди…

— Това ли е, което искаш, Макс? Това ли е наистина, което искаш?

Макс сви рамене и почти незабележимо се усмихна.

— Това е благоприятна възможност за мен. А и на Мънки й харесва там. Ще бъде с мен всяко лято — през ваканциите. Заведох я в Лос Анжелис миналия уикенд. Имахме време дори за басейн — той нави ръкава си, ръката му имаше златистокафяв тен. — Погледни ме, можеш ли да повярваш? В средата на ноември.

Господи, Макс наистина си отива. И то завинаги.

На Роуз й се стори, че подът се повдига и някакво черно пространство я погълна.

Макс, нейната непоклатима опора! Единственият приятел, на когото можеше да разчита напълно. Беше го приемала като нещо естествено, като чистия въздух, както дишането, винаги налице, когато имаше нужда от него.

А сега… Искаше й се да каже: „Макс, не си отивай. Имам нужда от теб.“

Но думите не идваха. Само ще изглежда като глупачка и ще смути и двамата. Макс вече я беше напуснал. Три хиляди мили лежаха между тях. Сигурно беше потеглил още преди четири месеца, когато се премести. Тогава тя не направи нищо, за да го спре.

Твърде късно е. Истината я шокира.

— Кога? — попита тя.

— След седмица. Бих предпочел да разполагам с повече време, за да свърша някои неща тук. Но Гари настоява, нещата не търпели отлагане — разтвори безпомощно ръце. — Ето ме сега тук, опитвам се да разчистя двадесет и три години. Предполагам, че нямаш време да ми помогнеш.

Едва сдържайки риданието си, Роуз неволно издаде глух звук. Наведе глава, за да прикрие болката си. После разтегли устни във фалшива усмивка и заговори привидно с бодър глас.

— С удоволствие, но имам ангажимент. В момента съм като подета от вихър. Слушай, ако не си твърде зает, ще обядваме заедно, преди да тръгнеш, нали?

— Разбира се — коленичил, Макс отново ровеше в долното чекмедже на шкафа. Разсеяно махна с някаква папка. — Ще ти се обадя веднага щом си намеря календара сред този боклук.

В Роуз се запечати тази сцена — блясъкът на ранния следобед се промъкваше през щорите и покриваше всичко в странна смесица от светлина и сенки. Наведената глава на Макс, извитият му широк гръб, който опъваше ризата на раменете. Една смачкана част от нея се беше измъкнала от колана. Спомни си, че веднъж, когато бяха заедно под душа, Макс й беше казал, че има тяло на стар бизон.

Замисли се. Някъде беше чела интересен разказ за индианците: ако ловците попаднат в снежна буря, за да се спасят от измръзване, убивали бизон, разрязвали търбуха му и се скривали на топло, докато премине бурята. Не беше ли постъпила по подобен начин с Макс? Беше го използвала, за да запази собствената си топлина.

Какво друго би могла да очаква? Че ще бъде вечно на разположение с отворени за нея обятия? Не. Тя му беше причинила болка. И той беше реагирал както всеки нормален човек.

А сега вече беше твърде късно, за да върне събитията.

Беше си представяла как вечер разтоварят с Макс на чаша вино. Тя му разказва за делото, за върховата му точка, за предстоящите си срещи тази сутрин. И за това, което беше я озадачило и което я беше преследвало цяла нощ. Необяснимото съвпадение на нейния Ангел Хранител от детството с майката на Рейчъл.

Искаше й се да бъдат вкъщи сега, да отворят бутилка вино и да я вземат в леглото. А после, след като са се любили, да говорят за всичко, докато тя все още лежи отпусната в ръцете му. Както беше по-рано. Всъщност само тя говореше и искаше съвети, а Макс я слушаше, нали?

Изведнъж беше обхваната от силно желание да научи повече за Макс. Но нямаше време. Беше изгубила шанса си.

Роуз се обърна и със сподавено ридание излезе от кабинета на Макс.