Айлин Гоудж
Градината на лъжите (20)

Глава 18

1974 година

Силви изряза с ножицата изсъхналата розова пъпка. „Жалко — помисли си тя — не й е било разрешено дори да цъфне, преди да умре.“

После се наведе, за да огледа храста и забеляза фините бели нишки, изпредени като паяжина по някои от листата. Както изглежда, ще се наложи да се пръска цялата градина, а по-голямата част от храстите да се отсекат. Не беше справедливо в този великолепен слънчев юлски ден. Не беше ден за болести и унищожение.

Силви коленичи и замря неподвижно с градинарската ножица в ръка. Вслушваше се в приспивното жужене на насекомите и вдишваше чудесния, затоплен от слънцето аромат на розите. Погледът й се рееше из градината. Беше малко занемарена, обрасла; розовият храст беше претрупан с кремави пъпки, скупчени до светлолилавите, а чайните рози бяха напуснали вече дървената решетка за увивни растения и се простираха върху цялата южна стена…

Преди няколко години в никакъв случай не би допуснала градината й да има такъв вид… особено докато Джералд беше жив. Но през изминалите шест години толкова неща се бяха променили.

Тя самата се беше променила. Не съм глупавото пате, изплашено повече от собствената си сянка. Свърши се с извиненията за това, което съм… и което не съм за това, което мога да върша и за това, което не мога. Има дори мъже, които ме намират за привлекателна, дори желана — Алън Фогърти, който я води на вечеря, а когато е в града, й изпраща цветя. Денис Корбет от банката — съвсем скоро, всъщност миналата седмица, й се обади, че има два билета за балет. И разбира се Никос…

Силви пламна така, като че ли слънцето беше пробило през дрехите й. Представи си Никос — той крачи между купищата сгурия и стоманени греди на строителната площадка, ръкавите на синята му работна риза, навити над лактите и откриващи яките загорели ръце, ролка хелиографски копия в юмрука му, черните му очи просветват в тази или онази посока, понесли в себе си образа на сградата такава, каквато ще бъде, когато се построи.

А Силви — виждаше ли той нещо общо в бъдещето, свързано с нея? Мислеше ли някога за онова далечно време, когато бяха любовници?

„Господи, какво става — запита се Силви. — Той ли е мъжът, когото обичам?“

Беше обезпокоена от потрепването на ръцете си и леката възбуда, пропълзяла в стомаха й. Заповяда си да се концентрира върху розите и започна да ги подрязва. Първо здравите цветове — така нищо няма да се повреди. Вдигна пред очите си искряща съвършена роза, която току-що отряза от един заболял храст. „Огнен сняг“, един от любимите й видове. Безукорно кремавобяло в центъра, преминаващо постепенно в наситено тъмночервено около външните ръбчета на всяко цветно листенце. Изящна красота — истинско малко чудо.

А ето я и нея — на средна възраст — ще стане на петдесет и две години на следващия си рожден ден — коленичила в пръстта, доволна като дете, което прави сладкиши от кал — и това също е чудо. Колко е странен животът!

Може би чудесният ден след толкова много дъжд беше причината да се чувства така. Усещаше слънчевите лъчи върху тила си, топли и успокоителни, като ръка на стар приятел. Скоро ще стане горещо и тя ще започне да се поти, а странно защо сега кожата й настръхва. Но точно сега това беше най-прекрасното чувство на света. Чувстваше се силна… способна да направи всичко, което реши.

Отряза друг цвят и внимателно го сложи в кошницата. Мислите й отново се върнаха към Никос. Припомни си с какво внимание я беше обградил през всичките тези черни месеци след смъртта на Джералд и заминаването на Рейчъл за Виетнам. Посещаваше я редовно, за да види как е, разказваше й забавни истории, за да я ободри, даваше й да разбере, че винаги ще бъде на разположение, ако й потрябва приятелско рамо, на което да се опре или да си поплаче.

Почувства се засрамена. Беше се облягала твърде много на него, беше се възползвала прекомерно от любезността му. И все пак, ако не беше той, къде щеше да бъде тя сега? Той беше този, който й вдъхна смелост да поеме отговорността за живота си, за парите си. Джералд не би одобрил това, но Джералд не беше вече тук, за да поеме нещата върху себе си и да я закриля. И така, тя беше нагазила в дълбоки води подобно на изследовател, който навлиза в неотбелязана на картата опасна територия. И какъв пущинак се оказа там. По-голямата част от акциите бяха в банката, а другите акции, общите фондови дялове, общинските фондове, ценните книжа, недвижимите имоти — да не говорим за големите къщи в Ню Йорк, Дийл и Палм Бийч. Адвокатът им, Пакард Хаймс, настояваше да бъде упълномощен и сам да поеме грижата за всичко; това безспорно щеше да бъде голямо облекчение за нея. Но нещо — да, вероятно Никос — я беше накарало да гледа на този начин с раздразнение.

И така, тя беше отишла до канцеларията на Пакард на Уотър Стрийт 55, наподобяваща стара библиотека.

Добрият стар Паки. Все още беше пред очите й, розовото му лице, проблясващите очи, наведен до нея, голямата му суха ръка я потупваше по рамото, докато я настаняваше в коженото кресло срещу бюрото си. Той й напомняше Реймънд Маш, висок, цъфтящ, с рунтави вежди и излъчващ бащинска загриженост.

— Не трябва да се безпокоиш за нищо, скъпа моя Силви. Авоарите на Джералд са солидни като скалата при Гибралтар. Ние и банката ще се грижим за тях и ще те поддържаме в комфорт до края на живота ти. Така че грижи се само за себе си, яж малко повече, организирай си пътешествия по море… Южните морета или някое друго приятно място в Карибия, това ще ти се отрази чудесно, бъди сигурна — съветваше я той е най-доброжелателната си усмивка, която преди беше възприемала като много успокоителна. В този момент обаче тя само я раздразни.

Спомни си, Никос й беше казал веднъж, че парите обикновено се управляват най-добре от тези, които рискуват да загубят собствената си риза, ако нещо не е направено както трябва. И неочаквано се чу да казва.

— Реших отсега нататък сама да ръководя собствените си финанси.

— Това не може да бъде сериозно — отсече Паки. — Какво знаеш ти за…

— Абсолютно нищо — прекъсна го тя. — Но не съм глупава. Мога да се науча, нали?

И тя се беше научила — с помощта на Никос. Когато дългите колони от цифри, листата с баланса, отчетите за печалбите и загубите, сметките с приходите и разходите започваха да плуват пред очите и, тя винаги можеше да черпи сили от окуражителните думи на Никос.

— Не е толкова сложно — беше й казал той, — само изглежда така на пръв поглед. Винаги помни две неща.

Първо, никога не се страхувай да задаваш въпроси. И второ, никога не допускай, че не можеш да разбереш отговорите.

И в нея започна да се оформя идеята, че тя има сили да направи и нещо повече от това просто да върши нещо, което да я ангажира, както всъщност винаги беше правила: поддържане на градината, пазаруване, обеди с Евлин Гоулд, осигуряване на пари за операта и — от време на време — вечери с Рейчъл и Брайън.

Съществуваше и банката. Отначало само мисълта да се покаже на месечните събрания на ръководството — единствена жена между всички онези мъже! — я изпращаше замаяна и с главоболие в леглото.

Но по-късно, две години след смъртта на Джералд, ценните книжа на „Пелхън“ преминаха в Глава 11 със задължения от почти двадесет милиона към банката. Беше си представила как целият тежък труд на Джералд през всичките тези години изгаря като пъпките на засегнатите от болестта розови храсти.

И това й даде сили да действа. Направи проверка и установи, че този необмислен заем е дело на Хътчинсън Пайн. Надут стар глупак, винаги го беше презирала и сега не можеше да го остави да бъде повече председател — това би могло да се окаже фатално. Можеше да му прости, че е надут, но не и че е глупак.

Стана в шест часа сутринта за следващото събрание на управата и започна с гореща вана, за да отпусне нервите си. Последва закуска, която тя обикновено избягваше, но сега погълна насила две яйца и няколко тънки препечени филийки. Може и да не бъде в състояние да говори, но поне няма да припадне пред всичките тези мъже.

Силви си спомни също колко внимателно беше подбирала тоалета си онази сутрин. Копринени чорапи от Париж и костюма на „Шанел“, в който Джералд я харесваше толкова много — с двойно изплитане и бели ивици около подгъва и ръба на жакета. Перлите на баба й, единственото хубаво нещо, което беше получила от майка си. И, разбира се, шапка, една от онези елегантни, кръгли и плоски шапки без периферия на Халстън.

Беше разглеждала дълго и критично крайния резултат в огледалото. Наистина беше твърде слаба — беше отслабнала много след смъртта на Джералд. Жилава — така, както изглеждат жените на нейната възраст, ако не са пълни и отпуснати, което е единствената друга възможност. Но общо взето, независимо от всичко друго, много елегантна.

Джералд, беше си помислила тя, би се чувствал горд, макар и леко неудобно от това, което смяташе да направи…

Даже и сега — Силви се наведе напред и прищипа кафява пъпка на петна от храста, като внимаваше да избягва тръните — стомахът й се обръщаше при спомена за този ден, когато влезе в заседателната зала и видя всички тези намръщени лица и въпросително вдигнати вежди. Спомни си как се беше почувствала (също като в деня, когато дванадесетгодишна случайно попадна в мъжка тоалетна на Александър Плац и видя редицата от писоари и мъжете пред тях, държащи пенисите си…), едновременно изплашена и възбудена, като че ли беше влязла без разрешение в някаква тайна и изцяло мъжка територия.

Тя мълчаливо ги наблюдаваше през цялото първо съвещание, прекомерно потисната, за да говори. Достатъчно бе и това, което направи. Същото бе и втория път. До третото присъствие на тези съвещания тя все още не се чувстваше на мястото си, но страхът й беше отминал. Вече беше сигурна какво говорят зад гърба й: „Скучно й е да си седи само вкъщи, самотна е, иска й се да се чувства част от нещо. Идването тук й дава шанс да се облича в тези скъпи дрехи ако не нещо друго. Присъствието й тук разсейва глупаво вниманието, но всъщност е съвсем безобидна.“

„Колко погрешно!“ — мислеше Силви, като се смееше вътре в себе си, припомняйки си техните смаяни и вбесени погледи. Кой би помислил, че боязливата вдовица на Джералд ще стане и ще предложи без следа от колебание да изберат нов председател — тя дори имаше предложение: младия вицепрезидент Адам Кътлър. Той беше син на обущар от Северна Каролина и беше се изкачил до този пост без протекции. В управата Кътлър ясно не беше „от нашите“, но за Силви той беше единственият мъж с истински здрав разум и мозък.

Моментът след предложението й беше като издълбан с длето в паметта и. Дългата орехова маса — така добре полирана, че тя можеше да види техните отражения, неясни и призрачни. После Пайн — с неподвижно лице, почервенял и бесен, се изправи на крака и я прониза със стоманена усмивка.

— Ние… мисля, че говоря от името на всички тук… се радваме на интереса, който напоследък започнахте да проявявате към банката, госпожо Розентал — каза той с глас, който като че намали температурата на стаята с поне двадесет градуса. — Но съм длъжен, в името на интересите на всички нас, да ви напомня една проста истина — тук ние не се занимаваме с организиране на коктейли или с разплащане на стари сметки в магазините на „Сакс“.

И Силви му беше благодарна, да, благодарна, че предизвика гнева й, защото той я мобилизира до краен предел. Ръцете й, които трепереха само преди минута, сега лежаха спокойно и мъжете около масата не изглеждаха по-заплашителни от случайните работници, шофьорите, продавачите и чиновниците, с които тя винаги се беше справяла вкъщи или в магазините.

— Опитвате се да ме смутите — беше заявила тя направо. — Вярно е, че едва отскоро се включих в работата тук — тя гледаше сивите лица на тези мъже и съзнателно търсеше погледите им, — но единственото нещо, което трябва да ме смущава, е, че не се намесих по-рано. А сега, разрешете ми да ви напомня, че владея шестдесет процента от търговския кредит. Ако вие не желаете да ме приемете сериозно, мисля, че елементарната почтеност изисква да ви информирам за купувача, когото имам на разположение, и който ми предложи добра цена за моите дялове…

— Не виждам как бихме могли да бъдем по-зле, отколкото сме сега — изстреля обливащият се в пот Сол Катцмън и гневно издърпа вратовръзката си изпод яката на ръчно ушитата си риза, сякаш имаше намерение да се обеси с нея.

— Предполагам, че някои от вас вече познават купувача, когото имам предвид — продължи тя мило, направи малка пауза и пусна бомбата. — Господин Никос Александрос.

Последва тишина; искаше й се да изпляска с ръце от радост. Добре беше разиграла картите си. Беше ясно, че те биха предпочели да имат работа с жена, отколкото с чужденец, с един аутсайдер и при това грък, от когото без съмнение се страхуваха, защото бяха сигурно, че ще намери начин да ги завърти на пръста си.

Силви знаеше, че е спечелила, още преди да пристъпят към гласуване. Единственият въпрос тогава беше: щеше ли да намери сили да излезе оттук, без да припадне в асансьора?

„Е, хубаво, не припаднах, нали?“, Силви прекъсна спомените си, за да се изправи с известно усилие на крака, беше използвала стъблото на розовия храст за опора. За момент й се зави свят. Оранжево-червени слънчеви нетна затанцуваха пред очите й. Сърцето й биеше твърде бързо.

„Време е да се прибера“, помисли си тя, като погледна следобедните сенки под розовите храсти и алабастровите саксии с цъфтящи дюли и фалшиви портокали, подредени край тухления вътрешен двор. Ако побърза, все още ще има време да извика Мануел, за да напръска градината, преди да се подготви за обеда с Никос.

Беше й казал, че иска да сподели с нея вълнуваща новина. Каква ли ще е? „Може би — помисли си тя със завист, — той беше срещнал жената, за която искаше да се ожени, а и защо не?“ Все още беше жизнен, привлекателен. И най-доброто от всичко: беше мил и внимателен.

Разбира се нямаше причина да не се ожени. Само че — е, добре, не беше мислила за това по-рано. И… о, Боже, дали това ще означава, че ще трябва да престанат с техните обеди, които очаква с такова нетърпение? А операта? А благотворителните събирания, където Никос я спасяваше от поставянето й до някой патетичен старец, току-що загубил жена си?

Скъпият Никос. Дължеше му толкова много. Най-вече — Рейчъл. Независимо от нейните отрицания, Никос изглежда все още вярваше, че Рейчъл е негова и все пак не настояваше върху това. Никога. Винаги вежлив и с приятелско отношение към Рейчъл и — толкоз. Силви се чувстваше така благодарна, че би му дала всичко в замяна, тоест всичко, с изключение на истината… за Роуз.

Лъгах Джералд през всичките тези години, а сега лъжа Никос. Мисълта я прободе като остър трън на розов храст.

Ако научеше за Роуз, той би преместил земята и небето, за да я открие. А, от друга страна, не заслужаваше ли детето, за което така копнееше?

Господ й е свидетел, беше се опитвала да му каже, но всеки път думите отказваха да напуснат устните й. Защото трябваше да мисли и за Рейчъл. И за Роуз… и за себе си, да.

Силви вдигна напълнената с рози сламена кошница — цветове с всички нюанси на жълто, розово ни червено — и беше така впечатлена от тяхната деликатност и красота, че сълзи изпълниха очите й.

„Бедна ми Роуз — мислеше тя. — Ти не ме познаваш, но аз мисля за теб всеки ден. Вярно е, с по-слаба болка отпреди. Годините бяха милостиви към мен в това отношение. Но… о, скъпо мое дете… как бих искала…“

Силви изтегли тъмночервена роза от кошницата и я притисна към бузата си в продължение на един дълъг, разкъсващ сърцето миг.

Но после, съвсем внезапно, тя изправи рамене и пусна розата в кошницата. Може би беше преседяла на слънце твърде дълго, за да стигне до това състояние. А трябва да бърза, иначе ще закъснее. Внезапно се притесни. Страхуваше се от новината на Никос. Не искаше изненади точно сега.

 

 

— Така… какво ти е мнението? — запита Никос, като й се усмихваше от площадката на втория етаж на къщата, в която я беше довел следобеда. — Глупак ли съм или гений? Стоте хиляди долара като че ли доказват първото, така че най-вероятно съм глупак.

Силви настигна Никос на горната площадка, изкачвайки грациозно извитата стълба. Беше дошла тук, в тази запусната сграда близо до Грамърси Парк, беше изкачила тази поддаваща се под тежестта й стълба и през цялото време се питаше какво всъщност иска да й покаже. Сега тя разбра. Погледът й обхвана повредената и пълна с боклуци стая, която някога е била великолепна гостна в стил от времето на Едуард. Огромните врати, които се плъзгаха под голяма, силно извита арка, бяха безобразно натрупани с пластове стара боя, половината от гравираните стъкла на прозорците бяха счупени или липсваха. Високият чудноват таван със своите нащърбени розетки и напукани корнизи беше като горната част на сватбена торта, проядена от плъхове.

Къща. Това е искал да ми покаже. Слава Богу, не е някаква лоша новина.

Обхвана я чувство на слабост, главата й почти се замая от облекчение. В следващия момент тя вече мислеше колко ще струва превръщането на тази стара съборетина в място за живеене и се обезпокои за Никос. В края на краищата той не беше вече млад, беше минал шестдесетте.

Погледна го — беше застанал под арката сред парчета нападала мазилка и купчина счупени плочки. Все още изглеждаше така, както преди тридесет години. Малко понапълнял в кръста, но в никакъв случай не и размекнат. Косата му — гъста, каквато е била винаги, сега сивееше, но беше къдрава и твърда като железни стърготини.

Беше наметнал сакото си през рамо, под едната му мишница имаше ролка хелиографски копия. Оглеждаше стаята със замечтан и трескав поглед.

Отдавна не беше забелязвала такъв блясък в очите му. По време на обяда, като дете, което едва сдържа тайната си, той й беше хвърлял странни погледи, а накрая поръча бутилка шампанско. Нищо чудно, че главата й се върти сега. Не бяха ли ни двамата малко пийнали?

— Мисля, че… има възможности — каза тя накрая, като правеше усилие да не каже нещо погрешно.

Никос обърна тъмния си поглед към нея и се изсмя гръмогласно. Смехът му отекна в разнебитената празна стая.

— Глупости говориш. Ти я мразиш. Какъв нескопосен лъжец си, ти, Силви. Видът ти е като че ли току-що си отхапала нещо с много лош вкус.

— Ще има нужда от много работа — смути се. Но защо? Нямаше никаква причина. — О, Никос, нима си решил наистина да купиш тази къща? Искам да кажа… да, разположението е добро. Близо до Грамърси Парк и само пет блока от канцеларията ти. Но погледни само. Чудо е, че досега не са я съборили. Колко голяма казваш, че е?

— Три етажа, освен този. Ела, ще погледнеш ли? — и преди да може да отговори, той хвана ръката й и я поведе нагоре по други, също тъй стръмни и разнебитени стълби.

„Наистина е опасно“, реши тя. Усещаше, че някои стъпала се залюляват и проскърцват под тежестта им като корабна мачта при буря. Тук-там липсваха дъски. Ако не внимаваше, можеше така лесно да падне и да си изкълчи глезена. Освен това наоколо се носеше остра, неприятна миризма като от гнила хвойна. Приближаваше се задъхана към върха, когато забеляза тъмен силует, той се плъзна от сенките и бързо пресече стълбищната площадка. Сърцето й подскочи. Но това беше само някаква бездомна котка — затова тук така вонеше.

На третия етаж Никос я преведе през голяма просторна стая с обезцветена мраморна камина, вероятно спалня. Като погледна наляво през прозореца, замърсен от сажди, Силви можа да различи зелената трева с красиви цветни лехи и чистите пътечки, покрити с чакъл. Млади жени бутаха бебешки колички, но пейките седяха хора с разтворени книги.

Неочаквано, о да, тя можа да прозре възможностите тук. Замайващо количество работа, но накрая…

Силви се обърна й видя Никос, клекнал на пода, разгънал плановете си — всеки ъгъл, притиснат с парче тухла.

— Ето, виж… тук и тук, това тук е мястото, където ще съборя стените, ще направя големи стаи, с повече светлина. Погледни тук — край на малката кухня. Ще направя голяма. Тази сутрин видях на Грийн Стрийт стара касапска подпора, огромна, би била точно на място край тази стена. Но вратата, не съм много сигурен за нея. Мисля си, че може би тя трябва да бъде тук…

Преди да осъзнае какво прави, Силви беше на колене до него, увлечена от ентусиазма му. Мишел вероятно ще припадне, ако я види какво прави с класическия бял като яйчена черупка ленен костюм, който беше измислил специално за нея. Силви забеляза, че върху бледата, с цвят на бисквита копринена блуза вече имаше черна ивица. Но какво от това? Това й доставяше удоволствие.

Като вдишваше парливата, силна миризма на хелиографското копие, Силви следеше широкия пръст на Никос, който преминаваше от стая в стая с решителни почуквания.

— Не — прекъсна го тя. — Не мисля, че е необходимо да слагаш врата тук. Ще изглежда претрупано. Защо не откриеш цялата южна стена и не поставиш френски прозорци? Превърни това пространство към градината в слънчева веранда. Виж, има достатъчно място за столове, ето тук.

— Да… може би си права — той присви очи, сякаш се опитваше да си представи крайния ефект. — А какво ще кажеш за това място тук? Трябва ли да го превърна в килер или не? Мисля, че е много малко за стая за закуска.

— Не, съвсем не, ако махнеш тази стена с шкафовете. Имаш достатъчно пространство да създадеш остров в центъра. Много по-ефикасно според мен. В такъв случай ще можеш да използваш щанда от двете страни с шкафчета отдолу. Освен това ще имаш и мястото отгоре, за да закачиш ефектни сувенири.

Никос се залюля назад на пети и я погледна.

— Забележително! Силви, ти винаги успяваш да ме изненадаш. Как можа да криеш способностите си толкова дълго време?

Тя със смях коригира неправилно използваната от него дума на английски.

— Аз съм без значение тук. Важното е как ти ще съумееш да извършиш всичко това. Никога не си осъвременявал стара къща. Може да се окаже много по-трудно от построяването на нова — спомни си, когато преди години купиха къщата в Дийл: огромна, бяла, поне стогодишна къща (но, независимо от това, много по-запазена от тази) — за всичките онези свободни дни в края на седмицата, прекарани заедно със зидаро-мазачи, дърводелци и бояджии.

— С твоята помощ — отговори той без колебание.

— Моята? Какво зная аз за това?

— Току-що ми показа какво знаеш. И… — той вдигна ръка с дланта нагоре, като отряза всички по-нататъшни аргументи — имаш усет към красивото. Тази къща е като жена, чувствам го, не го ли усещаш? Тя се нуждае от докосване на жена.

— О, Никос… — Силви се вгледа в черните му очи и видя, че е напълно сериозен. Беше и поласкана, и объркана. — Ти си най-невъзможният човек, когото някога съм познавала.

— Това означава, че за теб е невъзможно да кажеш не, нали? — той се усмихваше.

— Не знам.

— Помисли за… Моля те.

Повдигна брадичката й с квадратните си мазолести ръце. Силви усети миризмата на хелиографско мастило по пръстите му и леко подраскване от частички натрошена мазилка по челюстта си, която той държеше — и я целуна.

Като се мъчеше да преодолее топлия шок от устните му върху своите, Силви си помисли: „О, Боже, аз съм тази, която полудява. Целуна ме така преди тридесет години. Но сега? Това не може — това не става. Ние сме само стари приятели. Отдавна сме оставили този вид глупости зад себе си.“

Но в същото време установи, че се поддава на чувства, едновременно прекрасни и изумителни. Стана й горещо, много горещо, сякаш юнското слънце, което проникваше през прозореца, се беше фокусирало върху нея, изгаряйки я по начина, по който тя с увеличително стъкло някога прогаряше името си върху дървени дъсчици.

Откога не се беше чувствала по този начин? Години, да, години.

Мили Боже, кое ме кара да си мисля, че съм твърде стара?

Беше я изчаквал през цялото това време, докато реши, че е готова.

Отдръпна се назад и прочете отговора в очите му. Да, той беше чакал дълго. Сега бяха толкова различни от безразсъдните глупаци, които се бяха вкопчили един в друг преди толкова години. Трябваше им много време, да, много години, за да се научат взаимно да се уважават и харесват. Да се опознаят като двама души, двама приятели.

С една целувка само той й беше напомнил, че тя е все още жена, а той — мъж. Очите му й казваха: „Аз съм тук — ако ме искаш, ако си готова.“

„Не още — отговори му тя мълчаливо, — но може би скоро. Да, мисля, че може да стане много скоро.“

Силви се отдръпна назад, почувства лек хлад. Правоъгълникът слънчева светлина, в който бяха коленичили, беше пропълзял до стената. Отнякъде изскочи огромен котарак и замръзна от вътрешната страна на прага: очите му святкаха злобно срещу тях, мръсната му бяла козина беше настръхнала, опашката му нервно потрепваше. Стресната, Силви леко извика.

— Всичко е наред — успокои я Никос. — Гладен е, това е всичко. Чуди се дали ще му дадем нещо да яде.

— Изглежда така, като че ли иска нас да изяде. Котаракът изчезна, погълнат от сенките. Никос се изправи, протегна ръка и й помогна да стане.

— Хайде, скъпа моя Силви. Ще те отведа вкъщи, където няма опасност да бъдеш изядена от подивели от глад котки. И ще ти кажа довиждане. До следващия понеделник ще бъда в Бостън по работа. Може би ще вечеряме заедно, когато се върна?

— Да, мисля, че това ще бъде чудесно. Във всеки случай — каза тя, като навиваше на руло хелиографските копия и ги слагаше под мишница — това ще ми даде шанс да прегледам тези планове.

Той се усмихна, белите му зъби проблеснаха на фона на набраздената груба кожа на лицето му. Отново й се стори, че сърцето й подскочи, старият копнеж се стопи и натежа като неродено дете в корема й.

С ръка в топлата, сигурна длан на Никос Силви си помисли: „О, Боже, в какво пак се забърквам?“