Айлин Гоудж
Градината на лъжите (17)

Глава 15

Брайън пое бутилката уиски, предложена му от Дан Петри. Отметна глава назад в дълга глътка, която прогори пътя си надолу в гърлото му. Последните десет дни в Окинава бяха най-дългите в живота му и той безуспешно се опитваше да премине през още един безкраен ден чрез кралско напиване.

— Охлажда в горещия климат — каза напереният дребен австралиец и се изсмя. — Последния път, когато се наливах така, бях в рибарска лодка в Мексиканския залив и лочех черен ром с Фидел Кастро. Ако някъде има някой, който да ми бъде равен на пиене, чаша след чаша, то това е този чернобрад кучи син. Но и ти си добър. Лошото е, че това — както гледам — не убива бръмбара, който искаш да унищожиш.

Брайън фокусира погледа си върху дребния мъж с пясъчноруса коса, изтегнал се на оранжевия пластмасов стол срещу него. Петри му напомняше Литъл Лийг, треньор в някакъв малък град. Кореспондентът на „Ю Пи Ей“ беше облечен в син хавлиен халат, дясната му ръка — с превръзка през рамото, а тъмносиньото кепе, бутнато назад, откриваше част от ниско подстриганата му коса. За половин час разговор във фоайето на „Туу Ийст“ Брайън беше забелязал режещия език в наглед невинните и леки шеги на Петри. Острите му сини очи изглеждаха като закрепени с болтове в главата му; той притежаваше способността да си придава вид, че почти не слуша събеседника си, докато всъщност попиваше всяка дума.

— Получих съобщението днес — каза Брайън. — Демобилизират ме. Липсата на един бъбрек и няколко ярда черва ме квалифицира за незабавно освобождаване и орден за храброст.

Дан вдигна бутилката до устата си, после изтри устни с ръка.

— Войната може да осигури чудесна перспектива, но е ад по отношение на анатомията. Не изглеждаш много възторжен. Имам предвид не ордена, а това, че си отиваш вкъщи. В кое поделение каза, че си бил?

— 121-ви пехотен полк — отвърна Брайън, като избърса гърлото на бутилката с ръкава на карирания си халат, преди да я подаде обратно. — Бяхме разквартирувани на половината път между Да Нанг и едно село с име Тиен Сунг. Огнева база „Алфа“. Австралиецът кимна.

— Да, познавам това място достатъчно добре. Трябваше… бях там. Кървав хаос. Излязъл си навреме.

Брайън се вцепени, гърлото му се сви болезнено.

— Бил си там? — повтори той.

Петри посочи с почти празната бутилка превръзката си.

— Там получих този сувенир. Парче шрапнел с размер на чукало за врата — той се захили. — Счупи лакътя ми на две. И сега вместо с една, съм с две кости. Но ще се оправя — той спря и се вгледа в Брайън с присвити очи. — Исусе, не съм толкова сигурен за теб. Изглеждаш като гробар на собственото си погребение.

На Брайън му се гадеше, обхващаше го все по-засилваща се морска болест. Фоайето, в което бяха (грозно помещение без прозорци, пълно с пластмасови столове, неустойчиви масички за игра на карти и мъже с мътни очи в хавлии и пижами, които постоянно играеха на карти), се наклони и излезе от равновесие.

Вкопчи се от двете страни на стола — за секунда се изплаши, че може да падне. Беше по-пиян, отколкото си мислеше. Но не и достатъчно, за да не чувства студения възел страх, който се стягаше в стомаха му.

— Какво се случи? — запита той с горчив тебеширен вкус в устата.

— Бях в Да Нанг със задача на СЕАТО, когато разбрахме за тяхната акция. Докато ме закарат дотам, тя беше почти приключила…

Гърлото на Брайън така се стегна, че той не можеше да преглътне.

— Там… там имаше болница. Католическа болница. В Тиен Сунг, „Корпус Кристи“. Бях там, преди да ме докарат тук. Знаеш ли дали са евакуирани?

— Не съм чул, но се съмнявам. Късмет си имал, че си се махнал. Мястото бъка от партизани — всичките им ранени са настанени там.

О, Боже, дано греши — поне този път. Но Петри беше първокласен репортер. Ако някой знаеше точно фактите, то това беше той.

Мислеше за Рейчъл. Не беше излизала от ума му през всичките тези десет дни, откакто я напусна. Възкиселият огън на уискито се надигна към гърлото му. Беше чувал достатъчно разкази за това, което вършат виетнамските комунисти с белите жени… Исусе, онези френски монахини… мъртви, завързани за дърветата, с отрязани езици. Господи, надяваше се, че те имат твърде голяма нужда от доктори, за да извършат и с нея ужасите, които минаваха през главата му.

Някакъв слаб глас шептеше: „Тя може да се погрижи за себе си. Ще се измъкне, ако има опасност. Кой те определи за неин спасител?“

Брайън внезапно изтрезня. Стягането изчезна от гърлото му. Знаеше какво трябва да направи. Наведе се напред. Стаята рязко се изправи.

— Петри, трябва да се върна там — каза той с тих глас. — Познавам една лекарка… искам да съм сигурен, че всичко с нея е наред. Искам да я измъкна, ако все още е там.

Журналистът изсумтя с насмешка.

— Ти и проклетите въоръжени сили. Съжалявам, приятел, гледал си прекалено много филми на Джон Уейн. Освен това — никой ли не ти е казал? Там се води кървава война.

Брайън изчака. След минута или две циничната усмивка изчезна от лицето на Петри. И тогава той продължи.

— Нямам много време. А се нуждая от помощта ти.

Австралиецът му беше разказал как навремето, когато писал репортажи за Шестдневната война, бил пленен от сирийците на Голанските възвишения и как е успял да намери начин да не допусне да му отрежат топките. Дори и половината от разказа му да беше само празни приказки, изобретателността му бе достойна за Робърт Луис Стивънсън. Ако на Брайън се удаде да го спечели, то той би бил изключително полезен съдружник.

— Исусе, кой мислиш, че съм аз — някой от проклетите Зелени барети?

Брайън усети, че устните му се разтягат в усмивка, която нямаше нищо общо с него. Лицевите му мускули го заболяха от наложеното усилие.

— На Зелени барети не дават награди „Пулицър“.

От внезапно събудения интерес на Петри можа да почувства, че сега има на разположение цялото му внимание.

— От това може да се направи страхотна история — продължи Брайън, като се мъчеше да задържи и да се възползва от силата на момента. — Аз съм, буквално казано, мъртъв и тя… тя ме разрязва, масажира сърцето ми и ме връща към живот. И освен това… — той спря.

„Освен това, какво? Какво смяташе да каже? Нещо по-различно от това, което си мислил хиляди пъти, отговори си той.“

Петри чакаше, сега гологлав, късите му квадратни пръсти минаваха през стърнището на ниско подстриганата му коса. Бързите му сини очи бяха фиксирани върху него, като че ли Брайън смяташе да произнесе Планинската проповед.

— … ще я измъкна оттам и ще се оженя за нея — завърши Брайън.

Беше ли истина? Не знаеше. Но, Исусе, той го изрече гласно и това го накара да се почувства по-добре. А от това наистина може да излезе страхотен разказ.

— По дяволите — Петри плесна по коляното си и се захили по-широко отвсякога. — Това се казва история. Даже филм. Обзалагам се, че можеш да убедиш дори Джон Уейн за главната роля. Хубава ли е тази твоя лекарка?

За секунда Брайън не знаеше какво да каже. Никога не беше мислил за нея в това отношение. Хубаво е момиче с голи рамене и дълги загорели крака, което минава покрай теб по тротоара в лятната си рокля. Но Рейчъл не можеше да бъде описана така.

— Тя е такава жена, каквато никога не си виждал — каза Брайън.

Дан Петри пресуши последните капки от бутилката уиски. Бузите му бяха зачервени, очите му искряха.

— Ще ти отнеме месец, за да промениш заповедите, които си получил, ако те изобщо допуснат това. Нещо точно толкова вероятно, колкото аз да спечеля наградата „Пулицър“ — каза Петри.

— Ще наруша заповедите, ако трябва. Не мисли за мен. Кажи ми ти какво решаваш. Мога ли да разчитам на теб?

— Обвинявали са ме, че съм безразсъден, но не и че съм проклет идиот. Следващия път ще бъде простреляна главата ми.

— А Гопанските възвишения? Това съвсем не е бил неделен пикник.

— Това беше нещо различно.

— Как така?

— Поне там, в пустинята, ги виждаш като идват. Не стрелят по тебе от дървета. Искам да кажа, ако стигнеш достатъчно близо до тях. Първо, как смяташ да се измъкнеш оттук?

— Мисля, че това няма да бъде най-тежкият пункт от плана… няма толкова много глупаци, които да се натискат да се върнат обратно в онзи ад, когато са демобилизирани. Това ще бъде последното място, където ще се сетят да ме търсят. Но, по дяволите, имам нужда от твоята помощ.

Петри се замисли за момент, като подръпваше брадичката си.

— Ще трябва да издействам някоя и друга услуга. Мой приятел работи за „Старс и Страйс“, може би ще съумее да организира прехвърлянето ни. Не обещавам обаче.

Брайън, вече отчаян, продължи да го придумва.

— Ще дам интервю, само за теб, Петри. И даже ще те направя шафер на сватбата ми. Какво ще кажеш?

„Господи — мислеше си той, — какво говоря? Каква сватба? Ако изобщо се измъкнем живи оттам, то това би било истинско чудо!“

Но той знаеше, че заради Рейчъл би могъл да обещае всичко.

Петри леко кимна, изразът на лицето му все още бе нерешителен.

— Ще видя какво мога да направя, приятелю.

* * *

Момчето не изглеждаше повече от четиринадесет или петнадесетгодишно. Но на белязаното му с рани лице и в изтеглените му очи Рейчъл видя нещо, което никога не беше виждала по-рано.

Омраза. Чиста и убийствена.

Стори й се, че е погълнала нещо студено на празен стомах. Болка припламна в главата й. Побиха я трънки.

Разбра, че момчето в леглото, което я гледаше втренчено с тези горящи очи, би я убило без секунда колебание, ако имаше сили. Аз съм врагът. Не го интересува, че без моята помощ ще умре. Навярно би предпочел смъртта, отколкото да ми разреши да го докосна.

Рейчъл потръпна. Последва спазъм, от който ръцете й се разтрепериха, а спринцовката, която държеше, се изплъзна от ръката й и изтрака на бетонния под.

„Съвземи се — заповяда си тя. — Ти си лекар, не войник. Твоето задължение е да лекуваш. Това е толкова просто.“

Тя отвори обвит във фолио пакет с нова игла и хвана безжизнената, зацапана с кръв китка на момчето — търсеше вена. Може би има нужда от четири кубика кръв, но като че ли раните му не бяха толкова сериозни, колкото й изглеждаше отначало. Може би дори има нужда и от хирургическа намеса. Ще почисти раните, ще го зашие. После…

Нещо мокро се лепна на бузата й.

Ужасена, Рейчъл вдигна очи и видя, че той се хили; устните му, издърпани в отвратителна усмивка на триумф, бяха напръскани с кървава слюнка.

Разтреперена, Рейчъл взе парче чиста марля и изтри плюнката от бузата си. О. мили Боже, това не се е случило, не може да се е случило. Контролирам се.

Главата й се завъртя, всичко посивя и се загърни, сякаш гледаше през мръсни марлени пердета. Имаше чувството, че ако не легне, ще загуби съзнание. Не беше спала от двадесет и четири часа.

Сега момчето крещеше. Без съмнение потокът от злоба беше насочен срещу нея.

Рейчъл се отдръпна бавно назад, все още със спринцовката в ръка. Погледът й попадна върху войника от Виет Конг, който пазеше на входа на отделението. Нещо в очите му я изстуди до мозъка на костите й — той я гледаше, както змия гледа заек, докато се колебае дали да го погълне или не.

Полезна им бях преди четири дни с техните ранени, които пълнеха операционната… но сега вече не е така, няма такъв прилив, а и Лили каза, че е чула командира им да говори за осигуряване на техни лекари. Никой не знае колко време ще мине, докато стане излишна за тях. Тогава — какво?

Лили пое нещата в ръцете си.

— Yen lang cho! — скара се тя остро (Млъкни, куче!?). Грабна спринцовката от Рейчъл и вкара иглата в ръката на момчето. Лили изглеждаше толкова изтощена, колкото се чувстваше и Рейчъл. Кичури омазнена черна коса, освободени от кока й, се спускаха надолу по врата й. Очите й бяха като стъклени — те бяха обхванати в мрежа от червени капиляри. Предната част на униформата й беше вкоравена от засъхналата кръв.

Кога някоя от тях спа за последен път? Четирите дни, изтекли от превземането на Тиен Сунг, изглеждаха като три години. Сега селото беше пълно с войници на Виет Конг. Как би могла да знае, че ще стане така, когато при последната евакуация миналата седмица по собствено желание реши да остане, за да се грижи за онези няколко ранени, които бяха твърде зле, за да могат да бъдат транспортирани? Сега най-лошото отмина, но отделните схватки всеки ден докарваха слаб поток от ранени.

Помисли за Брайън и внезапно се почувства по-силна и по-жива. Слава Богу, поне той се измъкна оттук навреме.

После отново я погълна сиво отчаяние. Господи, как само й липсваше. Представяше си го отново и отново — сребристосивите му очи, острите очертания на слабото му лице, последния му поглед, изпълнен с безкрайна тъга, когато се качваше в хеликоптера, за Да Нанг.

Замина. И вероятно никога повече няма да го види. О, как болеше само. Болката беше по-силна, отколкото би могла да си представи.

Не трябва да рухва. Не сега. Тези виетконгци бяха човешки същества и се нуждаеха от нея. И докато им помага… те сигурно ще я оставят на мира.

Рейчъл се надвеси над следващата носилка.

— Bac-si — представи се тя на съсухрен, дребен старец, който я гледаше с плоските си с цвят на обсидиан очи. — Доктор. Това означава, че съм тук, за да помогна, без значение колко много се мразим и двамата. Разбра ли?

Очевидно не. Очите му останаха изпразнени от съдържание подобно на халосни патрони, изглеждаше на сто години и изразът на сбръчканото му маймунско лице говореше, че може да живее още сто и да не види нещо, което да го изненада.

Не е сериозно ранен — в сравнение с другите. Дълбоката, странична рана в крака му изглеждаше като рана от нож, от коляното до слабините.

— Но това лице…

— Ann bao nhieu tuoi?^[1] — запита го тя на разваления си виетнамски.

С глас, безизразен като очите му, той й отговори.

— Muoi chin.

Деветнадесет.

О, мили Боже…

Рейчъл с мъка потисна истеричния смях, който се надигаше в нея. Помисли си, че ако не се махне скоро оттук, много по-вероятно е да изгуби разсъдъка си, отколкото живота си.

* * *

Брайън се хвана за ръба на седалката, докато джипът подскачаше през огромната дупка на пътя, в която можеше да потъне воден бивол. Целият се стегна срещу прекършващото гръбначния стълб раздрусване. Исусе! А той си мислеше, че главният път е лош. В сравнение с него сегашният му изглеждаше като прясно павиран експресен път.

— Сигурен ли си, че знае къде отива? — изкрещя Брайън на Дан Петри, като се опита да надвика рева на мотора, без да откъсва очи от тила на Нгуен, техния виетнамски шофьор.

Беше повече от сигурно, че не бяха на път, отбелязан на картата на Ранд Мак Ноли. В продължение на почти пет километра не бяха виждали никакви белези на цивилизация. Това беше, което Дорфмейър, приятел от взвода, обикновено наричаше „Страната на студената пот“. Нищо, освен извисяващи се над тях тикови и манганови дървета, обвити в лиани, високи до кръста папрати и гигантска трева. Добро място за засада.

— Нямам ни най-малка представа — извика жизнерадостно Дан. — Но защо да се безпокоим, скоро ще узнаем.

Брайън наблюдаваше как Нгуен умело управлява джипа. Със забележителна пъргавина той успя да заобиколи друга огромна дупка. Пътят, всъщност вече пътека, беше достатъчно тесен за джина и завоят ги накара силно да се наклонят — джипът занесе и остави отзад опашка от смачкана трева и разровена кал.

Защо да се безпокои. През последните дни чуваше за стотен път Петри да казва тези думи. Като че ли пътуваха в директен влак за Шиипсхед Бей. Исусе. Всеки миг можеха да бъдат убити. Но Дан Петри, само Господ знае как, беше успял да ги докара дотук без проблеми.

Първо, полетът до Сайгон. Петри беше съумял някак да измъкне фалшиви документи, според които Брайън също беше репортер от неговия отдел и това беше направило възможно качването на тежкия С130, пълен с новобранци. Забележителен късмет до момента, в който подполковник от дивизията на Брайън не поиска да види документите му. Исусе, как се беше облял в пот тогава! Но той беше погледнал право през него и го беше отминал. И Брайън разбра какъв трябва да е външният му вид. Сигурно той самият не би могъл да се разпознае. С четиридесет фунта по-лек, а може би повече, от това, което е бил преди шест месеца. Сега вероятно изглежда като Хо Ши Мин.

Шест часа по-късно приятелят на Петри от „Старс и Страйпс“ се появи във фоайето за офицери на летището и ги поведе към хеликоптер „Чинук“. Скоро Да Нанг беше под тях; красива гледка от птичи поглед — с неговата синя вода и кафяви плажове, оградени със зеленина, също като на пощенска картичка. Никой не би могъл да каже, че съвсем близо до него са убивали хора.

С късмета им като че ли се приключи — поне за Брайън изглеждаше така, докато Петри се опитваше да подмами сержанта, отговорен за автобазата, да им заеме един джип. Но Дан просто успя да измъкне друг заек от шапката си — този път под формата на съвсем ново порно списание и пакет цигари с опиум — в следващия момент джипът беше техен.

Наемането на този шофьор, Нгуен, беше друго вдъхновение на Петри… поне така се струваше на Брайън тогава.

От момента, в който се отклониха от главния път, Брайън започна да мисли, че късметът им е изневерил. Тогава се беше съгласил с Петри, че по-безопасно би било да стигнат до Тиен Сунг по някакъв черен път: не с такова голямо движение и така строго контролиран. Но сега се страхуваше, че бяха сбъркали…

Бяха вече във вража територия, можеше да почувства това. Скалпът му така го стягаше, че топките му още малко и щяха да стигнат до гърлото му.

— Съжаляваш ли? — попита Петри, чиито сини, сякаш завинтени към лицето очи, надзъртаха към Брайън изпод ръба на кепето му.

— Не — отговори Брайън. Единственият резултат от всичко това можеше да бъде смъртта на всички тях, но той трябваше поне да се опита да се добере до Рейчъл.

— Тя трябва да е наистина нещо специално тогава — Петри започна да си подсвирква мелодията от „Мостът на река Куай“.

Брайън се концентрира върху тясната пътека пред тях. Всяка секунда можеха да попаднат на мина. Или да бъдат открити от снайперисти. Исусе, искаше му се да държи своя М-16 в ръцете си. Или поне пистолет. Но в Да Нанг Дан беше настоял да бъдат без оръжие. Цивилни — подскачаше той пред Брайън — само така можеха да продължат. Това беше единствената им защита и надежда в това рисковано мероприятие. Освен това даже с чифт пушки срещу снайперистите на Вит Конг те нямаше да имат време дори за една молитва.

Думите на Петри обаче бяха дали една идея на Брайън. Имаше и други оръжия, освен автомати.

В деня, преди да напуснат Да Нанг, той беше отишъл в католическата църква в центъра на града. Спомни си сега как свещеникът, евроазиатец, който говореше английски с френски акцент, го беше превел през лабиринт от тесни каменни коридори до малка, затворена градина. Каменни стени, покрити с цветя, някакъв вид подобна на мъх трева, която растеше на туфи между грижливо подредени отломъци, малко езерце с разпръснати по повърхността му водни лилии, разположено в центъра й като скъпоценен камък. Най-прекрасната градина, която Брайън някога беше виждал. На тикова пейка под сянката на хибискусово дърво отец Себастиан му беше сервирал горчив китайски чай, а после Брайън се моли с него, коленичил в ниската трева. Чувстваше се някак отдалечен от Бога, но древните думи и напявания го успокоиха — сякаш майка му беше поставила хладна длан върху горещото му чело. После свещеникът го изпрати с благословия и нещото, за което Брайън беше отишъл… нещото, което можеше да осигури безопасността им, надяваше се той, беше сега под якето му. Беше го скрил. Даже Петри не знаеше.

Шофьорът неочаквано натисна спирачки и спря.

На около тридесет ярда пред тях някой блокираше пътя, момче с черни шалвари и виетнамски обувки. Изглеждаше около шестнадесетгодишен и би могъл да бъде момче от селото на път към оризовите ниви… ако се изключи фактът, че беше с мушка. Съветска АК-47.

— Dung Lai! — изкомандва момчето.

Нгуен скочи пъргаво от шофьорското място и изтича към него, калта дърпаше назад обутите му в сандали нозе. Брайън наблюдаваше сцената безпомощно, а всеки мускул в него се стегна и сви на кълбо.

Последваха обяснения между двамата на напевен виетнамски с много резки жестове напред и назад.

— Не мърдай — шептеше Дан, като сложи ръка върху тази на Брайън. — Само се усмихвай. Усмихвай се като току-що избран подгласник в проклетото шествие за Мис Америка.

Брайън последва съвета му. Усмихваше се наистина усърдно и имаше чувството, че лицето му ще замръзне завинаги в тази насилствена усмивка. През цялото време тялото му беше като вцепенено, мускулите стегнати, челото му мокро от стичащата се надолу пот, стомахът му свит на топка от ужас.

Нгуен се обърна рязко и се отправи обратно към джина. Изразът на лицето му — стегнат от напрежение, очите му — стеснени от презрение.

Петри изруга тихо.

— Нещата не са добри. Няма да ни остави да минем. Късметлии сме, че не ни застреля — след кратка пауза той добави мрачно. — Освен ако не си запазва най-хубавото за десерт.

Брайън се замисли за Рейчъл. Трябваше да стигне до нея. Трябваше да рискува.

Внезапно цялото му тяло се напрегна и се съсредоточи в едно движение.

Издърпа ръката си от хватката на Дан и скочи. Твърде късно, трябваше да бъде по-предпазлив. Видя избухването на оранжев пламък. Звук като от капка студена вода върху нажежен до червено тиган го прониза. Нещо го опари по бузата.

Топлата кал миришеше на тор. Лежеше по корем с ръце, свити в защита над главата, а все още топлата цев на автомата беше притисната към тила му. Ще умра. След всичко това. Застрелян като заек на пътя. Исусе Христе, каква загуба.

Изтекоха мъчителни минути, прекарани неподвижно по корем в калта и в чудене как ли ще се чувства, когато умира. Разбра, че това може и да не стане… поне не сега. Смъкна бавно ръце и вдигна глава. Пред него стояха два мръсни крака в местни обувки. Брайън бавно се повдигна на колене с вдигнати ръце и открити длани, за да покаже, че няма лоши намерения. Сега, когато погледна в кръглото мургаво лице на виетнамеца, той забеляза, че момчето беше точно толкова изплашено, колкото и той самият.

Поемайки риска, Брайън посочи с жест, че иска да разкопчее якето си. Момчето вдигна автомата, насочи го право срещу челото му… и кимна.

Брайън разтвори ципа на непромокаемото си яке.

Под него носеше черната риза на свещеник и пасторска яка.

Прекръсти се, като се молеше с по-голяма пламенност от стотиците пъти, през които беше коленичил пред олтара на Светите Мъченици, това момче да е — или поне да е било — католик, а не будист.

Сърцето му гърмеше в ушите, пот течеше по носа и брадичката му. Рояк насекоми бръмчаха около него, подлудяваха го, жилеха го. Видя синьо рибарче да се спуска от високо дърво, слънчевите лъчи попаднаха върху крилцата му — и избухна сияние с всички цветове на дъгата.

Сякаш измина цяла вечност, докато момчето бавно и вцепенено отмести автомата. Разреши му с жест да стане. Предпазливо, почти с благоговение, протегна ръка и докосна с показалец ордена на Свети Кристофър, който се люлееше над яката на Брайън.

Брайън измъкна верижката над главата си и подаде ордена на момчето с усмивка, за да му даде да разбере, че му го дава като подарък, за умилостивяване. Жестокостта изчезна от лицето на момчето и то се усмихна.

„Може би всичко ще бъде наред“, помисли си Брайън.

Вълна от облекчение премина през него. Краката му се подгъваха под тежестта на тялото му, когато се опита да стане — залитна на два пъти, преди да успее да стъпи на крака.

Заговори бързо, без да се обръща, като отправяше думите си към Нгуен.

— Кажи му, че трябва да отида до болницата. Там има лекар… лекарка… имаме нужда от нея за… за един свещеник в Да Нанг, който е много болен. Кажи му, че този свещеник ще умре, ако не я заведем обратно с нас.

Нгуен бързо преведе.

Пет минути по-късно джипът им се изкачваше по стръмния планински път към Тиен Сунг заедно с момчето. Все още с пушка в ръка то изглеждаше възхитено и гордо от новата си роля.

Дан се обърна към Брайън със сгърченото си в недоверчива усмивка маймунско лице.

— Господи, каква дързост. Това беше най-доброто изпълнение от Тайната вечеря досега.

Брайън се засмя.

На Тайната вечеря не се сервира сватбена торта.

* * *

Рейчъл заключи шкафа с лекарствата и тръгна към стълбите, които водеха към втория етаж, като крепеше поднос с нови спринцовки и четири ампули с морфин и пеницилин. Хвърли поглед на виетнамеца, облегнат на стената в другия край, с пушка пред гърдите — той внимателно я наблюдаваше. Не я плашеше повече. Искаше й се даже да я застреля, за да сложи край на това мъчение.

Не беше спала цели три дена. Беше на ръба на рухването, ако не беше Кей, как щеше да се справи? Кей, която също изглеждаше ужасно, като че ли черпеше сили от някакъв дълбок резерв. И все пак, дори и Кей имаше някаква граница на издръжливост. Рано днес Рейчъл я беше видяла да се спъва от умора — тя едва не изпусна пакета нови спринцовки, които носеше.

Ако само можеха да се измъкнат…

„Приличам на гладуващ, чието тяло започва да яде собствената си плът — мислеше тя. — Но това е всъщност мозъкът ми, умиращ за сън, обхванат от копнеж да сложи най-сетне край на живота в тялото ми, което и без това ще се самоизяде.“

Мислите й се завъртяха още веднъж в същата позната посока.

Брайън, любов моя. Ако само можехме открито да се любим, дори само за един час, колко по-добре бих се чувствала сега.

Беше приела Роуз. Когато прочете дневника на Брайън, беше разбрала връзката между тях много по-добре, отколкото ако той се беше опитал някак да й я обясни. Да, правилно беше той да се върне при нея. Ще се оженят, ще създадат голямото семейство, което искаше Брайън, с децата, които тя със сигурност никога не би могла да му роди. Така е, така трябва да бъде. Но да разбереш все още не означава да потушиш болката. Приемането на Роуз не можеше да премахне студената празнота в сърцето й.

Подът като че ли се движеше и проблясваше като сгорещен въздух, издигащ се от силно напечен асфалт. Главата й се въртеше. Накрая на коридора сега имаше вече двама пазачи, заети в някакъв гневен разговор. Появи се трети виетнамец, невъоръжен, приближи се усмихнат и каза нещо с приятелски тон. Различи думата „цигари“. После и тримата изчезнаха през вратата, която водеше към двора.

През изминалите ден или два пазачите като че ли се поотпуснаха. С пристигането на двамата руски лекари снощи те дадоха разрешение на Ян Мак Дъгъл да тръгне вчера заедно с двегодишно виетнамче, което се нуждаеше от сложна операция, която Ян можеше да извърши само в болницата в Да Нанг. Но какво общо има това с нея? По-късно беше забелязала, че един от пазачите я гледаше по начин, който смрази кръвта й и я накара да мисли, че има по-лоши неща от смъртта.

Сега през вратата влязоха други двама мъже, тръгнаха към нея. Осветлението беше неясно. Единственото, което можеше да види, бяха неясните им очертания, единият — висок и слаб, другият — нисък и набит.

Високият пристъпи напред. Свещеник. Какво може да търси един свещеник тук?

И тогава видя лицето му. Мършаво, изпито от болест, но най-хубавото лице, което някога беше виждала. Отначало не можеше да повярва на очите си. Сигурно е сън.

— Брайън — ахна тя.

Трясък. Погледна разпръснатото стъкло в краката си. Беше изтървала подноса. Затича се към него.

И както става в сънищата, краката й бяха така тежки и толкова тромави, сякаш тичаше през дълбок пясък и всяка стъпка я дърпаше назад. Разтвори ръце… и полетя във въздуха като хвърчило… вятър свиреше в ушите й… и я носеше напред…

Той я държеше в ръцете си, прегръщаше я. Притискаше я така силно, че тя разбра — не сънува, истина е. Това бяха ръцете, лицето, тялото на Брайън. Беше се върнал при нея. Брайън, който я беше накарал да се почувства човек достоен и от значение, човек благословен, който я беше накарал да излъчва светлина от любов. А сега — истинско чудо — беше дошъл да я спаси.

— Брайън, о, Брайън — тя се притисна към него, зарови лице в твърдите черни гънки на ризата му, която заглушаваше риданието й. Не я интересуваше защо беше облечен в тези свещенически дрехи — единственото нещо от значение беше, че е тук, за да я вземе.

— Рейчъл — шепнеше той в косата й със задавен глас. — Рейчъл, слава тебе, Господи. О, Боже, благодаря ти.

Целуна я, мръсни ръце обхванаха лицето й, бузите му я одраха с набола брада, но, о, колко чудесно беше…

Експлозия от светлина пръсна червени звезди под затворените й клепачи.

Отвори стреснато очи и видя ниския мъж с маймунско лице, размахал камера на няколко ярда от тях, ухилен, като че ли току-що беше получил бронзов медал.

— Добре извършено, приятел — изграка той. — Тази целувка ще бъде видяна в целия свят.