Айлин Гоудж
Градината на лъжите (27)

Глава 25

Музиката процепи тишината.

Рейчъл мигновено се събуди и седна в леглото, усети възкисел вкус в устата си. После постепенно се ориентира. Радиото с часовника. Беше го навила за шест сутринта. Фокусира замъгления си поглед върху червените светещи цифри — девет и половина. О, Боже. Нанси и Кей ще полудеят в клиниката. Трябва да бърза, да се откаже от душа, да грабне нещо за ядене по пътя.

Рейчъл се пресегна, натисна копчето и гласът на Пол Маккартни изчезна. Стана от леглото. Чувстваше гърлото, си сухо и възпалено, като че беше покрито със стъклопласт. Слепоочията й болезнено туптяха.

Спомни си за миналата вечер и краката й се подкосиха, тя се отпусна на дюшека. Горещи сълзи изпълниха очите й.

Дейвид. Мензисът й. Разправията с Брайън.

Искаше да каже на Брайън. Всичко! За Дейвид, че той я беше нападнал, а не някакъв непознат. И беше започнала, но като забеляза как пребледня от ярост, мили Боже, представи си, че гневът му се обръща срещу нея. Представи си шока, който ще го обхване, след като научи истината защо не може да забременее. И как го беше мамила през всичките тези години…

Внезапно откри, че мястото на Брайън до нея беше студено, като че ли го беше напуснал преди часове. Спомни си неясно, че беше я сложил в леглото снощи, беше подпъхнал одеялото под нея. Но къде е сега?

— Брайън? — извика тя.

Нямаше отговор.

Грабна възглавницата му, притисна я до себе си. Смразяваща мисъл премина през нея: ако той я напусне, тя ще се събужда сама всяка сутрин в празното легло.

Но той не ме е напуснал. Излязъл е за няколко минути — на разходка, да потича, да вземе нещо от магазина. Не е искал да ме буди.

После си спомни. Разбира се. Брайън винаги излизаше по това време за сутрешния вестник, после вървеше до закусвалнята на Леви. Ако беше прекарвала повече сутрини с него вкъщи, вместо запъхтяна да тича към клиниката, щеше да се сети веднага.

Рейчъл се насили да стане от леглото, чувстваше се вцепенена и отмаляла. Тежката болка изпращаше пулсиращи вълни през долната част на корема й. Спазми. При това така силни, каквито не си спомняше да е имала някога.

Влезе в спалнята и затърси тампон в шкафчето. Кутията беше почти празна, бяха останали само два. Беше отложила купуването на нова кутия, надяваше се, че няма да има нужда от нея. „Каква съм глупачка — трепереше тя. — Никога няма да забременея. И бях длъжна да предупредя Брайън. Трябваше да му кажа истината.“

Но сега, когато старото страдание отново се надигаше в нея, тя се изправи срещу него. „Достатъчно — реши тя. — Имам да върша работа, да мисля и за други хора, освен за себе си.“

Наплиска лицето си. В спалнята обу дънките си облече свободно падащ пуловер. На път към вратата се движеше бавно, предпазливо. Чувстваше се все още разтреперена.

„Чаша кафе — мислеше си тя. — И тръгвам. Първо ще се отбия в болницата да видя Алма. Да се уверя, че е добре. Но ако беше станало нещо лошо, те щяха да ми позвънят.“

Рейчъл хвърли поглед към телефона върху старото ученическо бюро в хола и стомахът й се сви.

Беше откачен.

Снощи, когато се втурна вкъщи, телефонът звънеше непрестанно, докато се пинкаше за ключовете. Беше се хвърлила да вдигне слушалката, като мислеше, че може би е Брайън. Молеше се да е Брайън. Но беше Дейвид. Гласът му се дереше от ярост: „Ти, кучко, мислиш, че можеш да ми избягаш… Ще те унищожа…“

Беше треснала слушалката обратно, после откачи и кабела, ужасена от мисълта, че може да позвъни отново.

Приближи се и чу заглушеното виене на откачения телефон — Уаа… уаа… уаа… уаа… — като бебе, което плаче на другия край.

Постави обратно слушалката на място и едва сега си спомни обещанието, което беше дала на Алма. Сърце то й удари в гърлото. Ако е станало нещо?

Ако от болницата са се опитвали да се свържат с нея, но безуспешно?

„Господи — молеше се тя, — дано тя да е в безопасност, тя и детето…“

Минути по-късно таксито я откарваше надолу по Второ авеню към болницата „Сейнт Бартоломю“.

* * *

Вцепенена Рейчъл гледаше дежурната медицинска сестра. Имаше чувството, че е сграбчена от някакъв гигант и тресната в земята. Мислите и чувствата й се оплитаха в главата й в абсолютен хаос.

Алма. Затруднено положение. Кърви. Опасност за бебето.

Стегна се и се помъчи да концентрира мислите си.

— Кой е с нея? — запита Рейчъл.

— Доктор Хардмън. Той е дежурен. Опитахме се да се свържем с вас — кафявите очи на Мейвин се присвиха, в тона й пропълзя защитна нотка. — Няколко пъти даже. Разбира се не знаехме, че става въпрос за спешен случай. Единственото, което момичето повтаряше, беше, че иска да говори с вас. Изглеждаше разтревожена, това е всичко. Не каза, че има болки. Така че никой няма право да ме сочи с пръст — затвори рязко шкафа за папки, — сякаш нямам достатъчно работа и без да се мъча да разчитам мисли.

Рейчъл се втурна по коридора, облян в ярка флуоресцентна светлина. Сърцето й гърмеше в ушите. Остарелият, имитиращ мрамор зелен линолеум пропукваше под нозете й. Нямаше време за извинения. По-късно ще има на разположение цялото време в света за обвинения и съжаления.

Представи си как Алма се събужда през нощта с родилни болки. Ужасена, но упорита в желанието си само доктор Розентал да извърши израждането на нейното бебе. И когато й казват, че не могат да се свържат с нея, тя решава да чака. Да не им казва, че вече има болки. Глупаво, детинско. Но в края на краищата Алма си е едно дете. Мило, наплашено дете, което беше повярвало, че нейната лекарка е Господ.

„И аз я предадох — мислеше Рейчъл с болка в сърцето. — Аз съм отговорна.“

В родилната зала видя първо лекаря, който даваше кратки нареждания на сестрите. Хардмън. Един от младите хора тук. Все още с жълто около устата. Пребледнялото му лице блестеше от пот — то стресна Рейчъл много повече от самата Алма, просната на масата, готова за Цезарово сечение — краката вдигнати в халките, огромният корем покрит със стерилно синьо платно. То й подсказа, че Хардмън очаква затруднения. Големи затруднения.

— Резултати? — запита Рейчъл. Нямаше време да се мие. Ще изтърве ценни минути. Оттук можеше да види колко се беше влошил отокът. Краката на Алма бяха подути, плътта около глезените й беше подпухнала.

— Лоши — каза Хардмън. — Високо кръвно налягане. Данни за ускорена сърдечна дейност и на бебето.

— Водите изтекоха ли? — запита тя, докато слагаше ръкавиците.

— Точно преди да влезете тук. Прегледах я. Главичката вече се е показала и не готова да излезе. Доктор Розентал, ако смятате да правите Цезарово сечение, на ваше място не бих чакал нито секунда.

„Хардмън може и да няма опит — мислеше Рейчъл, — но не е глупав. Можеше да избира между вагинално раждане и Цезарово сечение. Дамата или тигъра. Но в случая и зад двете възможни врати се криеше тигър.“

При такова високо кръвно налягане, изтласкването на бебето през канала можеше да предизвика пукване на кръвоносен съд. Но едно Цезарово сечение, по статистика само, означаваше поемане на още по-голям риск.

Рейчъл се приближи до другия край на масата, до зачервеното лице на Алма. То беше свито от контракциите, а огромните й тъмни очи почти излизаха от орбитите. Високо кръвно, повече от ясно. Боже Небесни, не можеше да има и капка съмнение.

Контракцията я отпусна и устните на Алма се опънаха в изтощена усмивка. Те бяха напукани и усмивката предизвика поява на капчици кръв по тях. Тя сграбчи ръката на Рейчъл.

— Знаех, че ще дойдете — каза със задъхване. — Чаках ви.

— Почти си накрая, детенце — Рейчъл също стисна ръката й, като се бореше с буцата, която притискаше гърлото й. — Почти на края. Главното е да не се плашиш. Мисли само за бебето. Скоро ще го държиш в ръцете си.

— Нея — поправи я Алма. — То ще бъде момиче. Знам това. Ще я кръстя… ооо ххх, как боли само. Сякаш там долу съм в пламъци.

Рейчъл извика с ръка сестрата.

— Дръж я така, почти седнала. По този начин няма да й се налага да се напъва толкова силно. Вие — тя хвърли бърз поглед на Хардмън, — развържете краката й.

— Но това е против…

— Не ме е грижа дали това е по протокола или не! — изсъска му тя. — Просто го направете!

Хардмън я погледна със съмнение, но освободи ремъците, които връзваха краката на Алма към тежките метални халки. Изглеждаше дори по-изплашен отпреди няколко минути, тъмно петно от пот се бе образувало върху предната част на зеленото му хирургическо кепе.

„Ако аз трябваше да раждам — мислеше Рейчъл, — последното, което бих желала, е да бъда в тази поза — но гръб с вдигнати и вързани крака. По-лесно е за майката по този начин. По-естествено е.“

Усети, че Алма е готова да се напъва. Рейчъл зае удобна поза, огледа добре шийката на матката, видя, че е наистина готова и я подкани ласкаво.

— Хайде, миличка, напъни сега. С всичка сила.

Алма сбръчка лице и напъна, стана тъмночервена от усилие, разкъсан стон се изтръгна от гърлото й.

Главата излизаше, кръг от сплъстена тъмна коса с размер на монета от 25 цента: нараства, сега се отдръпва. Рейчъл протегна ръка за ножиците за епизиотомия в очакване да види дали Алма ще се разкъса. В същото време слушаше гласа на Хардмън, който следеше кръвното налягане — то се качваше все повече и повече. Рейчъл, разтревожена, изплашена, чувстваше, че сърцето й бие на големи прескачащи тласъци, като че ли самата тя участваше в състезателно бягане.

„Господи, помогни ми да спечеля“, молеше се тя.

Появиха се раменцата на бебето — сякаш в отговор на молитвата и.

— Как бърза само това момиченце! — ликуваше Рейчъл, докато извърташе внимателно на четиридесет и пет градуса свитите раменца, и в същото време поддържаше малката мека главица с другата ръка.

Останалата част от детето се плъзна навън изведнъж.

— Момче! — извика Рейчъл. Грабна аграфите за пулсиращата, тюркоазно оцветена пъпна връв.

Алма плачеше, сълзи се стичаха надолу по лицето й.

— Момче — повтори тя с лека почуда. — Може ли да го подържа?

— Разбира се, че можеш. Той е твой. Може и да го накърмиш, ако искаш.

Рейчъл постави дребничкото бебе, все още с непрекъсната пъпна връв, в ръцете на Алма. Мъничкото му сбръчкано личице се зарови в гръдта й, намери зърното и започна да суче.

Вълна от тъга премина през Рейчъл. Никога няма да преживея това. Никога няма да знам какво чувства една жена в такъв момент.

Но тя беше спечелила надбягването и това беше най-важното в момента. Бебето беше в безопасност. Алма също.

Почувства се силна, ликуваше от радост, сякаш беше изкачила Матерхорн и беше забила своето знаме на върха.

Малко по-късно пиеше блудкаво кафе в стаята за лекари, когато Хардмън се втурна вътре, все още със смачканото си, на петна от пот зелено хирургическо облекло. Лицето му изглеждаше почти също толкова зелено. Преди още да отвори устата си, Рейчъл вече знаеше, че се е случило нещо ужасно.

— Алма Соседо. Загуби съзнание във възстановителното. Няма да дойде на себе си. Отвеждат я в операционната.

Рейчъл скочи на крака, сърцето й се блъсна в гърдите. „Мили Боже — помисли си тя, — какво направих?“

* * *

Когато се прибра, някъде около десет вечерта, Брайън не беше вкъщи. Върху хладилника намери бележка.

„Отби се приятел. Излязохме да хапнем нещо. Не ме чакай.

П. П. Нахраних Къстър.“

Рейчъл се отпусна срещу вратата на хладилника, опря чело в студения емайл.

„Ела си вкъщи — молеше се тя от все сърце. — Имам нужда от теб. Сега. Точно сега. Имам нужда от теб сега, моля ти се. Повече от всеки друг път.“

Но как смееше тя да очаква това от него? Колко нощи — стотици нощи — той я беше чакал тук, сам в апартамента? Колко пъти навярно е имал нужда от нея, а тя не е била тук?

Погледна бележката. Приятел. Но какъв приятел? Не пише. Може да е всеки. Или тя…

Този приятел, това можеше да бъде Роуз.

Рейчъл отпъди подозрението. Не, не може да е вярно. Брайън не се среща с Роуз.

Той ме обича. Той се ожени за мен не за нея.

„Да — отговори й вътрешен студен глас, — но това стана преди много години. Представи си, че оттогава той се е променил? Че съжалява за избора си?“

Рейчъл завъртя докрай крана — сякаш силната струя вода можеше да удави тези мисли. Напълни чайника и го сложи на печката. Чаша чай ще я успокои. Може би с малко мед и лимон, както правеше майка й, когато беше малко момиченце и лежеше в леглото с възпалено гърло.

Кога беше говорила с майка си за последен път? Седмица, повече? Майка й обикновено телефонираше всеки ден. Но, разбира се, напоследък тя самата е твърде заета.

Рейчъл си призна, че майка й, й липсва.

Различаваха се почти във всичко — начин на живот, мисли, маниери, поведение. Но майка й беше единственият човек, на когото тя можеше да разчита, че винаги ще я обича, каквото и да стане.

Рейчъл бързо навъртя номера й.

— Рейчъл! — в гласа на Силви имаше изненада и радостно вълнение, като че ли тя беше отдавна изгубена приятелка, която се обажда от Найроби. Толкова отдавна ли не се бяха чували? — О, скъпа, така се радвам, че ме хвана вкъщи. Тъкмо бях тръгнала да излизам.

— Няма да те задържам тогава — Рейчъл беше разочарована. Но веднага си помисли: „Какъв си егоист — да очакваш да захвърли всичко заради тебе.“

— Не бъди глупава. Само още едно от тези отегчителни събирания за помощи. Откриването на лек за рака едва ли зависи от моето евентуално закъснение. Бих позвънила и сама, но тичам от сутрин до вечер. Цяла сутрин бях в „D и D“, а следобед…

— „D и D“?

— Това означава „дизайнери и декоратори“ — бях в изложбената им зала. На Трето авеню. Прекрасни тапети и тъкани. Скъпа, добре ли си? Гласът ти звучи малко странно. Да не би да се разболяваш?

Рейчъл се засмя.

— Не. Просто не съм свикнала с твоето ново „аз“, това е всичко.

Сега Силви се смееше.

— Небеса, това звучи ужасно, като онези нови суперподобрени перилни средства. Толкова много ли съм се променила?

— Ти си — Рейчъл се помъчи да намери правилната дума, — по-щастлива, предполагам. Откакто се ангажира с къщата на Никос. Радвам се за теб. Честна дума.

Тя беше и малко ревнива. Копнееше да се почувства така щастлива, както изглеждаше майка й.

— По гласа ти разбирам… като че ли ме осъждаш… — пауза. — Никос ли е причината? Това, че прекарваме толкова време заедно напоследък?

— Не, разбира се, не. Харесвам Никос. Ти знаеш това. Той е много мил и очевидно е луд по тебе. Спиш ли с него?

— Рейчъл! — тя чу някакъв странен звук, напомняше лек смях. — Не се отказваш от опитите си да ме шокираш от време на време, нали? А отговорът е: не. Никос и аз сме само приятели.

— Приятелите понякога спят заедно.

— Честна дума, аз само… О, скъпа, ето го и него. Чака ме долу. Казах ли ти, че той ще ме придружи? Сега трябва да тичам. Имаше ли нещо специално, за което искаш да си поговорим?

— Не, мамо.

„Не за нещо специално. Просто за всичко.“, — помисли си Рейчъл. В този момент до болка й се искаше да е отново малко момиченце, да пропълзи в скута на майка си, да отпусне глава върху ароматната мекота на гърдите й.

— Е, тогава…

— Дочуване, мамо. Приятно прекарване. Целуни Никос от мен.

Когато постави слушалката, чайникът вече свиреше. Рейчъл го смъкна от горелката и отля малко гореща вода в чашата. Разрови шкафчето за чай. Лъхна я застояла миризма. Кога беше пазарувала за последен път? Или приготвяла вечеря?

Почувства глад, но беше твърде изтощена, за да се залови да приготвя каквото и да било. Отнесе чашата си във всекидневната, пусна телевизора. Същите стари неща. Откъси от свидетелски показания по аферата „Уогъргейт“, които бяха предавали по-рано. Сега Джон Дийн в очилата си с рогови рамки се навежда напред към микрофона с характерната изкуствена сериозност. Съпругата му, Мо, седнала до него елегантна, твърда, с платинено руса коса, навита на кок, който изглеждаше така силно стегнат, та създаваше усещането, че дамата не се разпада на части единствено благодарение на него.

Но как би могла Рейчъл да съжалява Мо Дийн, тъй пленително красива и очевидно здрава? Даже страданието й изглеждаше предварително режисирано, за да докосне сърдечните струни на зрителите.

Рейчъл мислеше за Алма Соседо. Колко хора някога ще научат или ще се трогнат от нейната съдба? Точно в тази минута тя лежи в кома. Масивен мозъчен кръвоизлив. Вероятно никога няма да дойде на себе си.

Нито ще държи бебето си на ръце…

Стомахът на Рейчъл се сви на топка.

„Грешката е моя. Не трябваше да й давам онова глупаво обещание. Трябваше да бъда по-силна. Защо го направих? Господи, поне Брайън да се върне — мислеше си тя. — Толкова много се нуждая от него.“

Рейчъл изключи телевизора и отиде във вътрешната част на апартамента. До спалнята им имаше отделна стая, Брайън я използваше за кабинет. Стаята, която бяха отделили в началото за детска. Ще почака там, докато той се върне. Там, сред неговите неща, ще се чувства по-малко самотна.

Отпусна се в дълбокия кожен стол пред бюрото на Брайън, отправила невиждащ поглед в пишещата му машина — обикновена стара машина, която си беше купил още в колежа. „Моят талисман“, я наричаше той. Сега на нея имаше страница, напечатана наполовина.

А от металната кошница до бюрото стърчаха купища листа. Новият му роман? Изглеждаше като че ли го е преполовил. Как е възможно? Нима не го беше започнал тия дни? Или само така й се струваше, просто защото не беше обърнала внимание?

Почувства болка при мисълта колко близки бяха с Брайън, когато той работеше върху „Двоен орел“. Всеки ден тя четеше написаното, казваше му кое според нея е хубаво, къде думите са в повече и трябва да бъдат съкратени. Плачеше заедно с него, когато спомените се задълбаваха твърде навътре. Смееше се на черния му хумор — никой, който не е бил там, не би могъл да го разбере.

Къде отиде близостта им? Би трябвало все още да има поне нещичко, останало от нея, нали?

Рейчъл изтегли страницата от машината и се зачете.

„… тъмно, но той беше намерил стълбата, дланите му докоснаха металните стъпенки, все още топли от слънцето, залязло преди часове. Нямаше луна, но виждаше достатъчно благодарение на всички тези запалени прозорци над и под него. Всъщност, проклет да е, ако не виждаше целия път до Кони Айлънд, осветен като коледно дърво. Лора го чакаше там горе, в скривалището, което бяха построили като деца. Двете цигари «Лъки Страйк», беше ги свил от металната кошница с обяда на баща му, кротко лежаха в предния джоб на ризата му. По една за всеки от тях. Мислеше си за това, което предстоеше. Лора до него, раменете й сгушени уютно до неговите, голите й крака протегнати от твърде малката за нея рокля, дълги и мургаво златисти като кленов сироп. Обля го гореща вълна, независимо от хладния полъх на летния ветрец, който галеше врата му и внезапно се ядоса на себе си. Може би беше време да престане да я среща тук, горе. Сега, когато вече приближаваше четиринадесетия си рожден ден, той беше започнал да прозира, че устните на Лора са предназначени и за нещо друго, не само за духовитости или за цигарите на баща му…“

Рейчъл изтърва страницата. Беше изтръпнала и измръзнала, беше й страшно студено, сякаш кръвта й бавно изтичаше, а нямаше кой да й помогне.

Роуз. Той пише книга за нея.

Защо не ми е казал?

Какво означава това?

Рейчъл усети, че трепери. Да, тя се страхуваше. И се питаше дали сега страхът й не беше по-голям от оня, който понякога беше изпитвала във Виетнам.