Айлин Гоудж
Градината на лъжите (23)

Глава 21

— Роуз… съжалявам.

Гласът на Брайън зад нея, тих, но все пак звукът му някак шокиращ в мъртвилото на градината. Роуз почувства стягане на кожата, по нея плъзнаха тръпки. Сърцето й сякаш се втурна напред с гигантски неравни подскоци; тя се обърна и го погледна в лицето.

— Съжаляваш? — запита тя с горчивина. — Съжаляваш, че дойде тук тази вечер? Съжаляваш, че проявих лош вкус да ти кажа „здравей“? Или просто съжаляваш, че ме заряза, без да кажеш нито дума през всичките тези години? Разбери нещо, Брайън, истина е това, което се говори — една снимка е равна на хиляди думи. Нямаш представа каква истина… — гласът й се проточи накъсано.

Впи поглед в него, претърси лицето му за това, което се надяваше да намери. Наранено чувство. Болка. Мили Боже, направи така да почувства поне една нищожна част от това, което аз изстрадах. Но когато видя — във воднистата светлина, която се филтрираше надолу от осветените прозорци на горния етаж — колко беше блед, почти шокиращо блед, колко измъчен и нещастен изглеждаше, единственото й желание беше само да се приближи до него, да го обгърне с ръцете си, да го утеши.

И в този миг Роуз разбра защо никога няма да може да се освободи от Брайън. Защото не можеше да реши дали да го обича или да го мрази. Господи, защо той трябва да прави всичко така трудно? Защо тя не може да възприеме просто и леко факта, че всъщност не може да го мрази?

— Не беше точно така — каза той с дълбока тъга — и не съжалявам, че дойде тук тази вечер. Роуз… аз… мислил съм да ти се обадя много пъти. Но… — той разтвори ръце в жест на безпомощност, която казваше и всичко, и нищо.

Роуз усещаше ръцете си, свити в юмрук, с нокти, забити в дланите. Дъхът дереше гърлото й в горещи, сухи издишвания. Божа Майко, защо трябваше отново да минава през всичко това?

Но дълбоко вътре в себе си тя знаеше, че не може да избяга, независимо от желанието си. Имаше нещо съдбовно в това — тя и Брайън вървяха по една пътека един срещу друг и сблъсъкът беше неизбежен.

— Ако знаех, че ще бъдеш тук тази вечер — каза тя, — нямаше да дойда — вдигна стиснатите си в юмруци ръце до лицето; бяха студени като буци лед. — О, Господи, Брайън, защо? Защо направи това? Всичките тези години… бих искала поне да знам. Това ме убиваше. Не знаех защо. Защо се ожени за нея?

Дълга пауза — и Брайън каза тихо.

— Не защото не те обичах, Роуз. Искам да знаеш това. И ако това може да промени нещо, аз… е, добре, опитах се да те видя, когато се върнах, но ти…

— … затварях телефона, нали? Около дузина пъти, доколкото си спомням. Мислиш ли, че това може да промени нещо? Честна дума, наистина ли мислиш така, Брайън? Исусе, трябваше ли да се срещна с теб някъде на обяд, да изслушам фалшивите ти обяснения, да те оставя да подредиш всичко в спретнат малък пакет за сбогом? „И така, приятно беше, че се познавахме, а сега кажи как предпочиташ този сандвич от солено говеждо — с горчица или с кисело зеле“ — сега тя вече ридаеше. — Нашите отношения не заслужаваха това, нали Брайън? Ние бяхме повече от двойка бруклински деца, които правеха любов на покрива.

— Роуз… Роуз… — той протегна ръце към нея, като че ли искаше да я утеши, но не знаеше как. Тези негови дълги ръце, така бледи в тъмнината — изглеждаха й почти като нажежени до бяло. Беше ги обичала така пламенно, а те я бяха докосвали така нежно, бяха я познавали така интимно. — Все още бих искал да намеря начин да обясня. Само… това, което исках ти да знаеш… не беше така просто. Не беше едно просто решение, взето за един ден… когато реших, че така ще бъде, че така следва да бъде.

Брайън смъкна надолу ръце. Отпусна се на пейката, загледа се неподвижно, без да вижда в тъмнината. Роуз си помисли безпомощно: „О, Исусе, той разбива сърцето ми, само като го гледам така. По-възрастен, по-слаб, тези скули, които сякаш изскачаха направо от лицето му като каменен хребет на планина и — все още не мога да повярвам — вече посивяла на слепоочията коса.“

— Много хора ще ти разказват какво е било във Виетнам — започна той с паузи между думите. — Но никой, нито аз, нито който и да е било друг, би могъл някога да те накара да повярваш, че това наистина е ставало. Беше като… като във Виетнам, войната, джунглата — това беше единственото реално, всеобхватно нещо, което беше и което някога е било — нищо друго не изглеждаше истинско. Нито дома, нито семейството ми, нито даже ти. Всички вие… да си представим какво правите, беше равностойно на гледане на онези стари телевизионни програми в бяло и черно с лоша картина на снежинки; дори когато се увличаш от тях, през цялото време знаеш, че това са само актьори, на които се плаща, за да играят, и които не дават пукната пара един за друг. Колкото и да си повтарях, че ти ме чакаш, че ме обичаш, това нямаше тежест, то просто… не ми изглеждаше реално. А после, когато престана да пишеш…

Като че ли заби нож в гърдите й.

— Писмата ти. Онези, които Нани беше скрила от мен. О, Боже. Не получи ли моето.

— Получих го. Препратиха ми го в базата. Но не преди да се уволня. След като Рейчъл и аз… — гласът му заглъхна, — виждаш как станаха нещата…

— Нима ме молиш да ти простя, Брайън? Наистина ли искаш от мен да повярвам, че си се оженил за нея, защото си мислел, че съм престанала да те обичам?

Той обърна лицето си към нея и тя видя, че в очите му имаше сълзи.

— Не мога да кажа нищо повече, Роуз. Мина толкова време. Честно казано, не зная повече какво точно съм мислил тогава. Зная само как се чувствах и това вероятно не е имало нищо общо нито с теб, нито с реалния свят. После… когато бях ранен… това чувство стана още по-лошо. Беше сякаш току-що съм се събудил от сън и всичко случило се преди е било само сънища. Едва си спомнях някои от тези сънища.

— Като мен например?

— Не. Спомнях си за теб, Роуз. Но ти беше само… ти беше измислица, нещо нереално, единствено реална беше болницата, леглото, в което лежах, ужасяващата болка. И Рейчъл. Та ми спаси живота, Роуз. Тя… тя беше истинска, реална.

Роуз си мислеше: „И това също е реално, начинът, по който се чувствам сега. Мразя го за това, което прави в този момент, мразя го, че се опитва да ме накара да разбера, че ми разказва всичко това, че ми причинява още по-голямо страдание.“

Но част от нея го разбра. Далеко от дома, с ужаса около него… това беше нещото, което беше повлякло техните два живота и ги бе взривило и разделило завинаги.

Тя разбра също, след всичките тези години, че Брайън не беше искал да й причини болка. Но нима не знаеше това през цялото време — дълбоко в сърцето си, там, където беше заровена прошката?

Роуз можеше да види по лицето му, че той й казваше истината, така както я чувстваше. Върху изпълнените му със сълзи очи попадна светлина и за миг те заблестяха ясни и остри като счупено стъкло.

И още една истина проблесна в нея: че го обича дори и сега и че винаги ще го обича, каквото и да стане.

— Брайън… — гласът й се задави.

Коленете й внезапно се огънаха. Роуз се отпусна на пейката до него, зарови пламнало лице в изтърканите ръбчета на сакото му от рипсено кадифе, вкопчи се в него по начина, по който се вкопчваше като дете в чудесните неща от сънищата си, с чувството, че стига само да се държи здраво за тях, ще ги има и като се събуди…

Роуз почувства как ръцете му я обгърнаха с нежността на човек, който иска да утеши изгубено дете и без да иска с болка в сърцето си спомни, колко много я беше държал така. Като че ли това бяха ролите, в които бяха родени и с които ще изкарат живота си.

— Целуни ме, Брай — изплака тя, като се дръпна малко назад и изви лице нагоре, за да срещне неговото. — Не ме карай да те моля. Само… в името на Бога… целуни ме.

— Не мога, Роуз…

По дяволите. Ще го накара да я целуне. Трябваше да знае дали някъде дълбоко в него все още имаше някакъв остатък от любовта му към нея.

И Роуз стегна ръце около врата му. Притегли го към себе си — сякаш се давеше, а той беше доплувал до нея, за да я спаси. Боже… о, Боже… колко много пъти беше копняла с болка за това? Беше го сънувала наведен над нея по този начин. Моля те, Брайън, моля те, дай ми поне това… само тази целувка…

И той я целуваше с отворена уста, свирепо и сладко, с глад за нея и задавен стон в гърлото. Виждаш ли… О, Брайън… ти все още ме обичаш…

Но, нещо не е в ред. Той се дърпа настрана, със сила се изтръгва от нея, пръстите му — болезнено впити в раменете й.

— Не! — извика той. — Не… не мога. Не можем. Роуз, онези неща, които току-що ти казах. Всичките те са истина. Но това беше много отдавна. Обичам Рейчъл. Тя е моята съпруга. Това е… това не трябваше да става. Съжалявам…

— Съжаляваш? — слаб смях забълбука в нея. Човек казва това, когато настъпи някого по мазола или когато събори — без да иска — нощна лампа. Но не и когато прегазва като с танк целия свят на някой друг.

Брайън се изправи и се извиси над нея с израз на безкрайна тъга. Искаше й се да крещи срещу него, да дере лицето му. Не ме съжалявай, копеле. Нямам нужда от твоето съжаление.

— Наистина съжалявам, Роуз.

Нямаше какво още да се добави. Той си отиваше, отнасяше със себе си всичко, което някога беше желала.

О, Боже, само как болеше, как дяволски болеше…

Роуз, ридаеща от ярост и болка, грабна празната чаша, която стоеше в края на пейката, за да я хвърли по него, да го нарани, да го накара да изпита поне част от болката, в която се гърчеше сега.

Но вместо това ръката й някак се сгърчи около чашата. Нещо прещрака звучно и — дива, разцъфваща болка. Роуз погледна надолу и видя кръвта, тъмна и гъста, и парчета разбито стъкло, които стърчаха от дланта й. Боже, какво направих? Какво направих?

Роуз седеше там, стиснала китката си и вторачена, хипнотизирана от ужас, в кръвта, която изтичаше и образуваше езерце в чашата на дланта й, процеждаше се по китката й и капеше в скута й върху красивата, кадифена рокля.

— Роуз… о, Исусе, какво…

Брайън. Не беше ли си отишъл? Не. Защото, ето го тук с нея, точно до нея, държеше я в обятията си, обгръщаше с длани наранената й ръка, ярки капки кръв попиха в предната част на бялата му риза като малки червени цветчета.

— Раната изглежда дълбока — казваше той със задавен глас. — Може би ще имаш нужда от лекар. О, Боже, Роуз… — и той заплака, прегънат на две, ужасен звук, като от ранено животно, звук, непредназначен за човешки уши.

Обхвана я чувство за някакво изкривено тържество. Защото Роуз знаеше — в някаква част от мозъка й, която плуваше свободна от болка — че той беше неин. Че каквото и да се случи, колкото и да се нараняват един друг, Брайън винаги ще бъде неин.

* * *

Докато Брайън я водеше нагоре, с окървавена ръка — обвита в носната му кърпа, Роуз се чувстваше странно отдалечена. Тя мислеше: „Нищо от това не се случва с мен, просто гледам филм, в който аз самата играя една от главните роли.“ Една от онези Би Би Си драми, които играеха в „Мастър пийс Тиътър“.

Тълпата се смълчаваше и отдръпваше настрана като вълни — сякаш беше репетирала това. „Разделянето на Червено море. Пародия“, мислеше тя и част от нея се вслушваше във въображаем смях.

Голата, почти без украса стая, като че ли се разпадна, а след това подреди в някакъв чудат колаж. Срещу нея скачаха дребни вещи, дразнещи, деформирани. Цигара, прегоряла до пепел в ръката на висока руса жена, която я гледаше, замръзнала в ужас. Бяла персийска котка, която се промъкваше крадешком между гората от крака; наслагани един върху друг мокри пръстени на повърхността на стъклен поднос за кафе — като вълни в езеро.

И ето я нея, като мираж, повяващ се от никъде. Рейчъл. Пробива си път през тълпата, крачи напред през разкъсаната от нея червена мъгла… и всичко става синьо като очите й, като синия цвят на сънищата и дима — или изчезналите като в небитието обещания.

„Ето я моята близначка — мислеше Роуз, — да, ти си това. Моята сиамска близначка. Ти не ме познаваш. Но аз живях с тебе години наред. Здраво вързана за тебе. С омраза към теб. В почуда защо той избра тебе вместо мен…“

— Дайте да ви помогна — каза Рейчъл хладно. Роуз не можеше да повярва на ушите си. Но тези тънки, силни пръсти вече бяха хванали китката й. — Аз съм лекар.

„Това е филм — каза си Роуз. — Такива неща не стават в истинския живот.“

Роуз се отдръпна, сви се от докосването на Рейчъл като от удар, мразеше я за вниманието й, за компетентността й повече, отколкото би я мразила, ако беше груба, нараняваща…

— Не… не… добре съм. Това е… не мисля, че е дълбоко… благодаря, но аз ще се справя.

— Не бъдете глупава — Рейчъл отново хвана китката й твърдо и сигурно, както един възрастен би постъпил с упорито дете при пресичане на опасна улица. — Все още тече кръв. Раната трябва да е дълбока. Как се случи това? — очите й пресякоха разстоянието между нея и Брайън. Само за миг, но Роуз забеляза въпросителния знак в тях.

И тя отново се сгря от скритата жар на тържеството, което я беше обхванало в градината. Този път не се отдръпна. Покори я някаква непреодолима сила. Внезапно тя откри у себе си желанието да опознае тази жена. Приближаването до нея би било малко като приближаване и до Брайън, нали? Да види Рейчъл през очите на Брайън — може би ще открие с какво го бе спечелила, кое го беше накарало да се влюби в нея.

„Опознай врага си.“ Не се ли казваше така в Библията? Може би ще открие слабостите на Рейчъл. Слаби места, в които може да бъде вкаран клин.

— Чаша за шампанско — каза тя. — Счупи се в ръката ми. Трябва да съм я стиснала твърде силно.

— Дайте да видя — Рейчъл започна да развива окървавената кърпичка, после вдигна очи, стоманеносините й очи обхванаха хората наоколо, които любопитно протягаха шии. — Не тук. В банята.

Независимо от личната й воля Роуз беше поведена напред, с подкрепяща ръка на лакътя й. От тълпата се отдели позната фигура. Макс. Изглеждаше раздърпан, изваден от равновесие.

— Роуз. Търсих те навсякъде… — той спря, втренчи се в ръката й и безизразното му лице като че ли се сви, остаря пред очите й. Каза тихо. — О, Роуз, о, малката ми.

И неочаквано Роуз се почувства по-добре, обгърна я огромната, гладка като огледало вълна на спокойствие. Макс беше тук. Макс ще спре тези луди, обагрени в червено мисли, които прииждаха в главата й. Макс ще й помогне да намери отново себе си.

— Макс… добре съм — каза тя и наистина се чувстваше така. — Само малка злополука. Чакай ме. Ще се върна след няколко минути. А после, моля те… моля те, само ме отведи в хотела.

— Ще чакам — каза Макс и в този миг Роуз усети нещо в гласа му, в очите му, което я накара да се Пита дали…

Ето че и Рупърт Еверест чупи ръце, въвежда я във фантастична баня: черни мраморни плочки и фламингово розов фаянс, огромна вана, вдълбана в пода, с кранове във формата на бронзови водни нимфи. Огледала на всяка стена под мека розова светлина, умножаваща всеки ъгъл, превръщаща го в истинско развлекателно шоу.

Роуз се отпусна на тапициран стол край стъклена етажерка, пълна с френски ароматични шампоани за вана.

Рейчъл затвори вратата. Те бяха сами.

Само за миг на Роуз й се стори, като че ли реалността около тях сякаш затаи дъх и ги остави — тях, двете — в някакъв вид сюрреалистичен вакуум. Място, в което нищо нямаше… и всичко… имаше смисъл.

Роуз имаше чувството, че е виждала Рейчъл някъде по-рано. Не можеше да бъде тази снимка във вестниците. Така неясна, а и лицето й — почти скрито зад Брайън. Не, беше нещо друго. Нещо наистина познато — и от това точно я полазваха тръпки. Рейчъл й напомняше някого, когото познаваше добре, само дето не можеше да си спомни кое беше това лице. Образът му упорито се изплъзваше от нея точно, когато си мислеше, че го хваща.

„Въобразявам си“, каза си тя.

Рейчъл плъзна назад една от огледалните вратички на шкафчето над умивалника и зарови вътре. После коленичи върху дебело розово килимче пред Роуз, махна носната кърпичка и прегледа раната: дълъг прорез диагонално през дланта, разтворен като уста в подигравателна усмивка, но не по-дълъг от част от инча.

Роуз почувства облекчение. Не е чак толкова лошо, колкото си беше помислила. Даже и болката се беше уталожила само до тъпо пулсиране. Задържа погледа си върху горната част на главата на Рейчъл, в бледорозовата пътечка, която разделяше косата й — тя изглеждаше като изтеглена линия във вълните проблясваща кехлибарена коса, падаща над лицето й. Изкушаваше се от мисълта да вземе статуетката на дискохвъргач, поставена на мраморния плот, и да я стовари върху тази съвършено права розова пътечка.

Трепна, когато Рейчъл извади с пинсети парченце стъкло от раната. Нови вълни на болка заличиха грешните й помисли.

Рейчъл я погледна със съчувствие.

— Ох! Обзалагам се, че боли. Но няма да има нужда от зашиване. Само ще почистя раната и ще я превържа.

— Благодаря — каза Роуз със задъхване. — Това наистина беше много глупаво от моя страна. Такава глупава случайност.

— Случват се такива неща. Не сте виновна вие — но в очите й отново проблесна същият въпросителен знак. „Какво се случи между теб и Брайън там?“, прочете Роуз в потъмнелия й поглед.

„Познай сама“, отговори мълчаливо Роуз.

Тя наблюдаваше промиването на раната с някакво антисептично средство с остра миризма; след промиването Рейчъл превърза ръката й, вътре в себе си Роуз се възхити на грациозните и компетентни движения на ръцете й, но после си представи същите тези ръце върху тялото на Брайън, докато прави любов с него — ръце, танцуващи по него с леките докосвания на пеперуда.

„Спри. Спри веднага! — заповяда си тя. — Това е налудничаво. Държиш се като…“

Изправена вече на крака, Рейчъл въртеше крана, за да измие ръцете си.

— Оставете превръзката в продължение на ден или два — гласът й се издигна над шума от течащата вода. Изсуши ръцете си с една от розовите хавлиени кърпи, поставени една до друга на закачалката и се обърна към Роуз. Погледна надолу и поклати глава. — Жалко за роклята все пак. Хубава е. Надявам се, че не е унищожена.

Роклята й? Не беше помислила за нея и сега почувства кратък пристъп на тревога. Не е голяма работа — тя може да се почисти. Ако само животът й можеше да бъде възстановен така лесно, животът, който можеше да има с Брайън…

Но това беше невъзможно — все едно да иска никога да не е имало война във Виетнам. Или да не беше ставал пожарът, който уби майка й.

Победена, Роуз допря чело до хладните мраморни плочки и заплака, задушена от беззвучни и безнадеждни ридания.

— Вижте — каза Рейчъл с професионален тон. — Вие преживяхте шок. Върнете се в хотела си, вземете два аспирина и си легнете.

Като се насилваше да започне да се владее, Роуз вдигна към Рейчъл очи пълни със сълзи.

— Брайън не ми каза къде сте отседнали. Хотелът ви. За да изпратя чек за услугата ви.

Рейчъл настръхна.

— Това не е необходимо. Не бих и помислила да взема пари от приятел. На Брайън — добави тя бързо, твърде бързо. Наситена червенина плъзна нагоре по врата й като ветрило и покри кадифената й розова кожа с грозни червени петна.

Роуз почувства гъделичкане от задоволство под лъжичката. Чудесно. Оказва се, че и тя си има ахилесова пета. И тя беше — както беше подозирала — Брайън.

— В такъв случай съм ви длъжница — каза Роуз.

Рейчъл спря на вратата, обърна се и я изгледа продължително. И Роуз си помисли: „Ние сме във филм на Фелини“, докато гледаше отраженията на Рейчъл в розовите огледала, отново и отново, дузини Рейчъл, подредени като плочки от домино, дребни и златисти, с очи като незабравки. Още веднъж Роуз отново беше обхваната от същото странно, мистериозно чувство, че познава отнякъде това лице…

— Не ми дължите нищо — каза Рейчъл с тънка, сякаш залепена усмивка. — Считайте, че сме си изравнили сметките.

„Не още — помисли Роуз, горчивината й премина в студена буря, — не, докато ти имаш Брайън.“