Айлин Гоудж
Градината на лъжите (42)

Глава 40

Докато следеше с поглед Силви, която отиваше към шкафа за палтото й, на Роуз й се искаше да я грабне и силно да я разтърси. Единственият й шанс да открие истината й се изплъзваше. Само още миг — и няма да го има.

„Тя знае нещо — мислеше Роуз, — но, по дяволите, няма да ми го каже. Изглежда изплашена. Но защо? От какво се страхува?“

Докато се оглеждаше, чакайки за палтото си, погледът й попадна през отворената врата в някаква стая — приличаше на кабинет: изтъркани кожени столове, стара карта, огромни оперни афиши, закачени в рамки на стената. Над камината с масивните месингови подпори за дървата в огнището висеше портрет на млада жена в бяла рокля с ръце на скута. Макар и бледа, тя излъчваше топлина и живот, сякаш всеки момент можеше да слезе от портрета.

Заинтригувана, Роуз пристъпи към стаята и влезе. Спря пред камината, загледана в портрета, в тази грациозна, зеленоока жена с коса като моарирана коприна. И в следващия миг забеляза нещо друго… нещо червено проблясваше под ухото й, рубин, инкрустиран в злато и с форма на сълза. Художникът го беше нарисувал така сполучливо, че той наистина искреше.

Главата й се замая, сърцето й заби с бързи удари. Това е тя… моят ангел хранител.

— Кабинетът на съпруга ми — пропя зад нея гласът на Силви. В него звучеше тревога и смут. — Всичките му книги, колекцията от плочи… той обичаше операта…

Роуз се насили да се обърне и да застане с лице към нея; тя стоеше на прага с палтото й в ръце. Имаше нещо странно, забеляза Роуз, в начина, но който го държеше, притиснато до гърдите й.

— Това сте вие — Роуз едва можа да изстиска думите навън, имаше чувството, че въздухът беше изтеглен от нея. Беше го знаела, разбира се… но… да я види наистина… тази обица. Огледален образ на нейната. Божичко, какво ставаше?…

Кръвта нахлу в главата й като огромна вълна, помитаща всичко със себе си, бучеше в ушите й.

Видя Силви да отстъпва назад, тя се залюля за миг, крехките й глезени се подгънаха под нея, спъна се и трябваше да се хвана за масата отстрани, за да се задържи. Палтото на Роуз падна от ръцете й, просна се върху ориенталския килим.

После Силви изправи тялото си, бавно, внимателно, като някой много възрастен или много болен. Напълно неподвижна и изправена, тя изглеждаше като мраморна статуя, осветена от неясната сива светлина, която се просмукваше през тежките дипли на завесите.

Роуз пристъпи напред, обхваната от вътрешен хлад, сякаш беше газила през вода и сега й се налагаше да плува в студен вир. Кожата й настръхна и се сви, вената на врата й бясно пулсираше.

Без да чувства какво върши, Роуз неочаквано разбра, че беше вдигнала ръка и пръстите й опипваха рубинената обица.

Забеляза, че Силви се дръпна назад, сякаш беше ударена.

— Коя сте вие? — прошепна Роуз.

Дълго време Силви не сне поглед от нея. Тя стоеше там като вледенена, без да мига — като диво животно, хванато в светлините на устремена към него кола.

После каза.

— Аз съм твоята майка.

Какво иска да каже? Роуз я гледаше глупаво. Силви изглежда й съобщаваше нещо, нещо важно, но на нея й звучеше като китайски. Майка? Как би могла тази жена да й бъде майка? Не. Не е възможно. Трябва да е чула погрешно.

— Не разбирам — каза Роуз. Трудно й беше да говори. Устните й бяха вкочанени, лицето й също. — Аз не… майка ми… майка ми е мъртва…

— Да, Анджи, тя умря. Но тя не беше твоята истинска майка. Аз те носих тук — тя притисна бледа ръка към корема си. — Аз те родих. Ти, така мургава… цялата тази черна коса, очи — като копчета от черен кехлибар… но как те исках… о, да, исках те. Но Джералд, той щеше да разбере, че съм се любила с друг мъж… и знаех, че ще ме намрази, ще се разведе с мен — Силви трепереше, думите й се извиваха във въздуха диво, несвързано, някак извън бледния, изкривен овал на лицето й — После пожарът — имаше ножар онази нощ… и, Господ да ми прости, аз взех бебето на Анджи вместо моето собствено. Вместо теб — тя покри лице с ръцете си, тънките й рамене се прегърбиха под червената й жилетка.

— Рейчъл — промълви Роуз.

И като светкавица в нея проблесна… онова непрекъснато измъчващо я чувство, което винаги беше имала по отношение на Рейчъл… Рейчъл винаги й беше напомняла за някого — но за кого? И сега, о, мили Боже… През цялото време ще ми извади очите, а не можах да го видя… На Мари. Господи, да.

Рейчъл и златистокестенявата й коса, горещите й сини очи, дребничка, почти като Мари. По-млада, по-хубава Мари.

Обзе я чувство на странна лекота, сякаш някой я беше вдигнал нагоре и тя се носеше във въздуха. Това не можеше да бъде истина… не можеше… невъзможно.

Тази жена, Силви Розентал. Моята истинска майка! Не, не може да бъде.

И все пак… в същото време тя чувстваше, че това е истината. Някъде дълбоко в себе си, в някакво тайно нейно кътче трябва винаги да го е знаела…

После й се стори, че се разпада на части, като частички от цветни стъкълца в калейдоскоп, подети от вихър и разпръснати. Но някъде в центъра остана нещо неподвижно, студено — и то бавно се утаи като слана около сърцето й.

„Майка ми не е мъртва. Тя не е загинала в онзи пожар… — мислеше тя. — Просто си е отишла… оставила ме е на непознати… О, Господи… тя ме е изоставила…“

— Съжалявам — каза Силви, отпусна ръце и откри пред Роуз изопнатото си, измъчено лице. — Съжалих веднага, щом го направих… исках да се върна, да им кажа, че е станало грешка… Но — не можех. Не виждах никакъв друг начин.

— А баща ми. Кой е баща ми?

— Никос Александрос. Той ми беше любовник. Не му казах… но сега той знае. И те иска… повече от всичко друго. Би те искал и тогава: Но бях така объркана и така изплашена… Груба грешка. Знам това сега. Не трябваше да те жертвам… През всичките тези години не е имало един-единствен ден, в който да не съм се мразила за това.

— Но ти би могла да се върнеш за мен… когато съм била на една, или пет, или седем години… — студът, който стискаше сърцето й, бавно се разпростираше по цялото й тяло, вкочаняваше пръстите на ръцете й, на краката й виждаше как падаше снегът навън — все по-бързо, все по-гъсто, вихреше се срещу стъклата на прозорците с характерно сухо шумолене. — А когато дойде в училището? Защо? Защо не ми каза тогава?

— Исках само да те видя. Само веднъж… да видя как си. Как изглеждаш — гласът на Силви се пречупи и тя вдигна трепереща ръка, опипвайки ухото си. — Тогава не можех да те оставя без… без нищо от мене…

— Но къде съм аз във всичко това? — извика Роуз и направи още една стъпка напред, колената й леко се огънаха под нея. — Ти си имала Рейчъл, не си имала нужда от мен.

— Не… не, ти не разбираш… Исках те. Но тогава беше станало вече твърде късно. Прекалено късно — по бледото лице на Силви пробягаха отражения от сипещия се сняг. — Как бих могла да ти кажа това? Ти би избягала от мен. Не би ми повярвала.

— Грешиш. Имах огромна нужда от теб… или от някого… от всеки, който би се обърнал с обич към мен — гледаше с неподвижен поглед Силви, забелязваше как тя пребледнява все повече и повече. Спомни си отново онзи ден, студеният вятър, който разгръщаше тънкото й палтенце, шокът от неочаквания подарък — рубинена обица като капка свещена кръв в дланта й, като символ на христовото страдание. О, да, как ясно си спомняше всичко. — Какво би станало, ако ме беше изискала тогава? Рейчъл ли те спря? Какво щеше да стане с нея?

Силви се изправи, сякаш някой я дръпна нагоре, сякаш към нея бяха прикрепени невидими конци за кукли, които изправиха гръбначния й стълб, повдигнаха високо главата й. Лицето й трепереше от усилието, с което сдържаше сълзите си.

— Няма да те лъжа — каза тя. — Лъгах достатъчно. Обичам Рейчъл като мое собствено дете. Не бих могла да се откажа от нея… освен ако…

Роуз почувства как нещо се скъса вътре в нея. Тя скочи напред — в новата си безтегловност тя сякаш прелетя през стаята с една-единствена гигантска крачка, хвана Силви за раменете, пръстите й се забиха в меката плът под крехката извивка на ключицата й усети парфюма й, лека, сладка миризма на цветя, която събуди в нея и копнеж, и бяс.

— Освен… какво? Освен ако тя беше твое собствено дете? Това ли искаше да кажеш? Това ли?

Силви не направи опит да се освободи от ръцете й. Тя стоеше там с отпуснати, безжизнени ръце, в огромните й зелени очи сякаш гореше огън.

После бавно поклати глава и движението й освободи една сълза. Тя се търкулна по бузата й, по брадичката й и падна върху китката на Роуз.

И в следващия миг Силви беше тази, която я държеше, която беше обхванала лицето й между пръстите си като в молба… пръстите й — студени и парализиращи.

Роуз със студенината си. В продължение като че ли на един безкраен миг те стояха така — съединени, мълчаливи.

— Всичките тези години… — треперещият глас на Силви разби тишината. — Да те докосна… ето така… детето ми… моята дъщеря.

Роуз се изтръгна от ръцете й, вълна от бяс се надигна в нея, мътни червени цветове се пръснаха в главата й.

— Не! — изкрещя тя. — Не! Ти не си ме искала тогава… никога не си ме искала… изоставила си ме като… като че ли съм била куче. През целия си живот чувствах, че не съм част от семейството си. Или от когото и да било друг. Собствената ми баба, тя ме мразеше. Виждаше колко съм различна — мислеше, че причината е в моята майка, Анджи — че тя е спала с различни мъже. Обвиняваше ме за смъртта на сина си. А ти си си мислила, че с някаква въшлива банкова сметка можеш да компенсираш всичко това? О, да, знам и това. Няма кой друг да е. Но даже и тогава не си имала смелостта да посочиш името си.

— Не можех. Не исках ти да имаш нещо…

— Ти ми даде едно голямо нищо! Не, по-малко от нищо. В оня ден… в училището… ти беше като красив сън — тогава ти ми даде надежда. Но това беше фалшива надежда. Безполезна. Като тази обица. Някога сетила ли си се колко безполезна може да бъде една-единствена обица? По-лошо отколкото… тя само напомня за това, което ти липсва.

Силви притисна ръка до сърцето си. Лицето й беше мокро от сълзи.

— Съжалявам… съжалявам толкова много — давеше се тя. — Не съм искала, никога не съм искала да ти причиня болка…

— Как би могла да ми причиниш болка? Аз не те познавах — Роуз почувства солен вкус в устата си, всеки миг можеше да се разплаче.

Наведе се да вземе палтото си от пода. Главата й се завъртя. Светли точици затанцуваха пред очите й, заслепиха я за миг. После зрението й се проясни й тя тръгна към вратата.

— Сбогом… майко.

— Почакай! Не можеш да си тръгнеш така. Не сега… не докато… чакай, моля те!

Гласът на Силви отекваше като ехо в главата й. Ехо от друго време. И тя почувства — както и през онзи отдавна отминал ден — как натежаха ръцете и краката й, как забавиха движенията си, докато накрая тя установи, че се обръща — безнадеждно хваната в примката и настойчивата молба на този глас.

Глупачка. Махай се оттук! Но тя стоеше, не помръдваше, изпълнена с омраза към собствената си слабост. Дори и в този момент тя копнееше за това, което никога не беше имала. Майчина любов. Беше твърде късно. Ако Силви й беше казала по-рано… ако я обичаше повече от Рейчъл.

— Имам нещо за теб — каза Силви. — Почакай.

На Роуз й се искаше да избяга… но нещо я държеше здраво — вида на Силви, тя беше сребристо бледа, сякаш излъчваше трептяща светлина… и това абсолютно страдание на лицето й…

Сега Силви беше тази, която тичаше… втурна се през стаята, внезапно отвори френския прозорец зад тежките завеси. Леден въздух облъхна Роуз и тя видя танцуващи снежинки, които потъваха в кадифените дипли на завесите.

Роуз се вгледа, разтреперена от студ, в стелещата се белота навън. Градината. Градина, разстлана под белия танц на снега. Скелети на храсти. Дървета с вече оформени снежни възглавници в извивките на клоните им. Плетеница от увивни растения по отсрещната тухлена стена.

Силви се впусна в тази белота, нехайна към студа, без да си направи труда да грабне палто или поне пуловер. Роуз я гледаше как се бори с вятъра — тя почти се подхлъзна по стъпалата надолу, високите й токчета оставяха дълбоки следи в снежната покривка на вътрешния двор.

Господи… но какво прави тя?

— Силви! — извика Роуз.

Но вятърът като че ли грабна гласа й и го хвърли надалеко.

Като метна палтото върху раменете си, тя тръгна след нея, студът я захапа, снежинките се нахвърлиха върху бузите и устните й като студени пясъчни зрънца.

— Силви! — изкрещя тя, докато се придвижваше с усилие по хлъзгавата настинка на вътрешния двор. — Какво правиш? Ще замръзнеш!

Но Силви изглежда не я чуваше… или не я беше грижа. Като присвиваше очи срещу вихъра от снежинки, тя вървеше с опипване край тухлената стена. А сега дращеше с голи ръце по една от тухлите.

Като се приближи, Роуз видя, че ръцете на Силви бяха посинели от студа, ноктите й бяха начупени, запълнени със сняг и натрошена мазилка. Слабият й гръб се напрягаше и отпускаше, докато стържеше и дърпаше като обезумяла. Върху синьо-бялото й лице изпъкваха яркочервени петна.

— Силви, за Бога! — Роуз падна на колене до майка си, полуридаеща, в отчаян опит да я спре. Не можеше да понесе нито миг повече това… да я гледа така… посиняла от студ, прекършена и в сълзи… деряща с голи ръце по тухлената стена.

Роуз се загърна още по-плътно в палтото си, студът бодеше като с остри игли ръцете и краката й. Какво търси Силви тук?

Тухлата, която Силви дърпаше, неочаквано се размърда и падна. Сега Силви ровеше в отвора, измъкна нещо, свито в зацапано парче найлон.

— Погледни! Тук е! — тя ридаеше тържествуваща. Скъса обвивката от найлон и там, върху загниващо парче кадифе, лежеше обицата. Рубинена обица, напълно еднаква с тази, която проблясваше на ухото на Роуз.

— Ето — Силви й я подаде. — Също както беше направила преди години. Но сега ръката й беше трепереща и мръсна, не беше в елегантна ръкавица както по-рано.

Сърцето на Роуз се преобърна отново и отново, сякаш се търкаляше надолу по стръмен склон.

Мамо…

Тя почувства, че протяга ръка… за да вземе обицата.

Не ангел пазител, а тази жена, коленичила пред нея, беше истинска… и тя, тя също искаше нещо от нея…

Имаше ли какво да й предложи? И би ли могла да си позволи да прости? Преди да си отговори, Роуз вече подаваше ръка на Силви. Почувства как замръзналите й пръсти се свиха около нейните, стиснаха ги с все сила, рубинената обица — като остър трън между дланите им.

„Не те познавам — мислеше Роуз, — но искам да те опозная. Искам поне да опитам.“

— Хайде да се прибираме вътре — тихо каза тя.