Айлин Гоудж
Градината на лъжите (30)

Глава 28

Случаят „Тайлър срещу Крупник“ наистина не беше обикновен случай. Роуз беше предположила това още миналия вторник, когато Бърни Стендал й подаде папката с демонстративно намигане — ясен намек за приятно прекарване.

Сега, докато въвеждаше Шимон Крупник в малката си канцелария, близо до стаята за консултации, Роуз се чудеше как ще се оправи с този човек. Крупник изглеждаше тъй, сякаш току-що е излязъл от някое гето от средата на деветнайсети век. Навън беше осемдесет градуса по Фаренхайт, а той носеше дълго черно палто с двоен ред копчета и тежка черна филцова шапка. Лицето му беше бледо, очите — като на къртица зад дебели очила без рамка. Имаше вид като че ли беше прекарал целия си живот в тъмен тунел. От всяко слепоочие се спускаха два дълги кичура, навити като спирали. Бледите му бузи бяха частично обрасли с черна брада, сякаш проядена от молци. „Боже Господи — мислете си тя, — как трябва да му говоря?“ Тя протегна ръка.

— Радвам се, че ви виждам, господин Крупник. Господин Стендал ви изпраща извиненията си. Страхувам се, че той няма да може да дойде.

„Нещо не е наред“, помисли си тя смутено. Крупник гледаше втренчено ръката й, сякаш тя държеше мъртва змия.

Смотолеви нещо като „Удоволствието е мое“, но не пое ръката й.

Изведнъж си спомни. Приятелка еврейка й беше казала, че евреите хасиди никога не докосват други жени, освен съпругите си.

Бузите и пламнаха и тя бързо отпусна ръка, като оправи полата си, сякаш нищо не се е случило. Попита го.

— Мога ли да ви предложа чаша кафе?

Той поклати отрицателно глава и тя забеляза леко стреснатото повдигане на веждите му. Разбра след миг. Ами да — нечисти чаши, не „kosher“. Мили Боже, едва започнах и вече успях да направя два гафа.

— Защо не седнете — каза тя и посочи малкото канапе, покрито с избеляло зелено памучно кадифе. То подхождаше по цвят с кожената подвързия на книгите, подредени на полиците над него.

Докато го наблюдаваше как сяда вдървено върху една от възглавничките, Роуз си спомни хасиди евреите, които беше виждала като дете. Мъже като че ли не от този свят, те бързо крачеха по Джед авеню. Полите на черните им палта се вееха, гледаха право напред, избягвайки погледите на жените. Веднъж, когато минаха край група от тях, Нани беше мушнала Роуз с пръст и беше изсъскала злобно: „Носят тези шапки, за да си скрият рогата. Знакът на Дявола. Да ни напомня, че те са убили нашия Господ Исус Христос, убили са го хладнокръвно, като куче.“

За първи път говореше с евреин хасиди и това я правеше нервна. Би искала Макс да е тук. Той положително щеше да знае какво да каже и да направи.

Напомнянето за Макс някак я успокои. Тя си го представи да отваря бутилка изстудено „Шардоне“ в края на деня — сякаш винаги знаеше от какво точно имаше нужда тя. Даже и за музиката. Вивалди, Джон Репбърн, Ким Стивънс — ако беше с опънати нерви; Мууди Блус, Лед Цепелин, Деветата симфония на Бетовен — ако се чувстваше добре и изпълнена с предизвикателство. Два дни, беше казал той. А бяха изминали два месеца. Оглеждаше апартаменти, но нито един от тях не се оказваше приемлив. А истината беше, че тя бе започнала да свиква с неговото присъствие. Дори беше започнала да харесва присъствието му.

Роуз се насили да концентрира вниманието си върху клиента, погледна папката пред себе си.

Крупник беше обвинен, че е нападнал Тайлър, който имаше будка за вестници. Тайлър се оплакал в полицията, че Крупник, вбесен от изложения ционистки вестник (Сатмир сектата явно рязко отхвърля ционизма на базата на твърдението, че Господ не е предопределил Израел за Свещена земя), изискал от него да го махне. Тайлър отказал, при което Крупник уж го съборил на земята и го ударил няколко пъти. Свидетели подгонили Крупник, когото възприели като извършителя. Тайлър го идентифицирал като такъв.

Крупник отричаше всичко. Бил на един блок разстояние от будката, заключвал печатарската си работилничка. Хората го нападнали и го хванали откъм гърба. Червените петна по ръцете му били петна от червено мастило, не от кръв. Въпреки твърденията му, той бил арестуван. Обвиненията обаче били отхвърлени поради липса на доказателства. Нито един от свидетелите (освен Тайлър) не могъл да се закълне, че точно Крупник е нападателят.

Тогава Тайлър започнал гражданско дело с иск за триста хиляди долара обезщетение.

— Ще трябва ли да давам показания? — внезапно проговори Крупник, дългите му бели пръсти нервно се извиваха в скута му.

Роуз се усмихна с надеждата да го предразположи. Може би тук поне той не се различава особено много от другите хора. Всеки е напрегнат и нервен, когато трябва да бъде изправен пред съдия и съдебни заседатели.

— Не е задължително — каза му тя. — Имаме свидетели. Но все пак това би помогнало. Освен фактите по делото, съдебните заседатели ще поискат да узнаят какъв тип човек сте, как живеете — направи пауза, като си спомни ужасната забележка на Нани, както и подозрението, дори страха, с който хората гледат на всеки по-различен от тях. — Господин Крупник, семеен ли сте?

Той премигна два пъти, пръстите му се зачупиха още по-безжалостно.

— Живея с майка си.

— На колко сте години, господин Крупник?

— Следващия месец ще стана на четиридесет години.

— А имате ли любими занимания.

Той не отговори, само я гледаше втренчено с невярващи очи.

„Добре — помисли си тя, — глупаво беше от моя страна да задавам този въпрос. Но някакъв вид благотворителност би помогнала? Например — продажба на лотарийни билети в полза на страдащите от мускулна дистрофия или, защо не, четене на книги на слепи хора. Това би направило впечатление на съдебните заседатели.“

— Ще задам въпроса си по друг начин. Господин Крупник, какво правите в свободното си време?

— Изучавам Талмуда — този път не се поколеба. — Чета петте книги на Мойсей. Ходя в нашето училище — в тона му се усещаха нотки на невинна дързост. Той като че ли питаше: „А има ли нещо друго на този свят с истинска стойност?“

Роуз внезапно се обезпокои. „Ако не измисля нещо друго — каза си тя с отчаяние, — съдебните заседатели наистина ще започнат да вярват, че под тази шапка има чифт рога.“

Но какво?

И после си спомни. Случай, за който беше чела преди години. Съдели негър за изнасилване. А залата — натъпкана с негри. Жертвата — бяла жена, не могла да посочи ответника.

— Имам идея — каза възбудено Роуз. — Изгледите за успех са малки, но това не ни пречи да опитаме.

— Да?

— Кога видяхте господин Тайлър за последен път? Интересува ме кога за последен път сте бил лице в лице с него?

Крупник се замисли, веждите му се събраха над очите.

— Миналият октомври. В съда. Оттогава — само чрез адвокати.

Роуз се усмихна. Все по-добре и по-добре, помисли си тя.

— Господин Крупник, колко от вашите приятели и познати бихте могъл да съберете за делото? Имам нужда поне от двадесет и пет, а дори и повече, ако е възможно.

Крупник се втренчи озадачено в нея. Тя му разкри плана си и усмивка преобрази бледото му сериозно лице, придавайки му меката лъчезарност на горяща свещ.

— Дано — възкликна той тихо. — Ще ги доведа, разбира се. Сто, ако искате. Дори повече.

Десет дни по-късно Роуз стоеше на стъпалата на „Стейт Сюирим Корт“ на Фоли Скуеър и наблюдаваше жълтия автобус, който спря недалеч сградата. От него се изсипаха около четиридесет мъже в дълги, черни палта, черни шапки, черни бради и люлеещи се спираловидни дълги кичури.

Когато всички седнаха безшумно в залата, Роуз се обърна към съдията.

— Ваше Благородие, имам една доста необикновена молба. Вместо предварително излагане на фактите по процеса, бих желала да извикам господин Тайлър.

Съдията Хенри, негър със снежнобяла дълга къдрава коса, за миг се намръщи, а Роуз изтръпна. Ако откаже…

— Бъдете по-ясна, госпожице Сантини. Какво точно имате предвид?

— Бих желала господин Тайлър да идентифицира моя клиент господин Крупник.

Последва шум от раздвижване — Роуз хвърли поглед към съдебните заседатели и видя, че досадата беше изчезнала от лицата им. Те изправиха рамене, изглеждаха заинтригувани. Чудесно. Само, дай Боже, замисълът ми да проработи.

Съдията кимна и тя забеляза, че и неговото любопитство беше събудено. Естествено кой не би предпочел малко театър пред един поток от думи? Само ищецът, вдървен и със зачервено лице, изглеждаше вбесен, докато се изкачваше на свидетелското място. Той изглеждаше като човек, способен да хвърли в лицето на присъстващите поне още осемдесет доказателства за правотата си.

— Господин Тайлър — каза тя хладно, — можете ли да посочите човека, който ви е нападнал вечерта на 21-ви октомври? Той в залата ли е?

— Разбира се, че мога — каза той. Насочи къс, дебел пръст към брадатия, облечен в черно мъж, който седеше на масата на защитата.

— Бихте ли станал, господин Крупник? — извика Роуз.

Настъпи тишина и всички очи се обърнаха към мъжа, който продължаваше спокойно да си седи на мястото.

После, от претъпканите места за зрители, два реда по-назад, бавно и тържествено стана Шимон Крупник. Дългите му къдрици се люлееха край ушите му и придаваха на сцената неочакван характер на литературно произведение, плод на комична приумица. Той се усмихваше.

Заля я вълна на тържество. И си помисли: „Ако Брайън можеше да бъде тук. Да види това. По-добро изпълнение от онези трикове с картите, които му показвах като дете.“

Десет минути по-късно, след пламенната, високопарна реч на своя противник и прекратяването на делото от страна на съдията, тя си проправяше път към дъното на залата с чувството, че е висока най-малко десет фута — кралица, раздаваща благословия. Усмихна се на голяма група евреи хасиди, които кимнаха с признателност, докато минаваше край тях. За първи път не се гневеше на тълпата зяпачи в съдебните зали, които — както обикновено — задръстваха изхода.

И тогава забеляза някакъв мъж със сребриста бяла коса, който пристъпи напред, хвана я за лакътя и я преведе през високата, облицована с ламперия врата.

Когато спря в коридора, за да му благодари, Роуз видя, че той е по-възрастен, отколкото си беше помислила, чувствайки силата на ръката му. Над шестдесетте. Но все още хубав, мъжествен, в него имаше нещо чуждестранно. Костюмът му изглеждаше скъп, въпреки че носеше сакото си преметнато през рамо. Ръкавите на изгладената до хрупкавост бяла риза бяха навити нагоре и разкриваха силни ръце, обрасли с тъмни косми.

„Как странно ме гледа — помисли си тя. — Сякаш я изучаваше като рядък музеен експонат на изчезващ растителен или животински вид.“ С рязко движение, което я стресна, той грабна ръката й в твърдо, топло ръкостискане.

— Може ли да ви поздравя, госпожице Сантини? — гласът му беше дълбок, с едва доловим акцент, който тя не можеше да определи. — Това беше истинско изпълнение. Силно съм впечатлен.

— Благодаря — каза тя и се засмя. — Това беше риск. Бих могла точно толкова лесно да се окажа и най-голямата глупачка в света.

— Не — той поклати глава, усмихвайки се. — Никога.

Но защо я гледа по този начин. Втренченият му поглед започна да я дразни.

— Не мисля, че се познаваме — каза тя, като издърпа ръката си.

— Никос Александрос — представи се той.

— Срещали ли сме се по-рано? Страхувам се, че не мога да си спомня…

— Бих желал да беше така… но не е — после, със загадъчна усмивка добави. — Довиждане, Роуз. И късмет. Надявам се, че ще се срещнем отново.

Озадачи се едва когато беше вече навън и слизаше по широките каменни стъпала на съда. Той ме нарече Роуз.

Странно. Откъде знае името ми?

Загадката проблесна като камъче, подскачащо по повърхността на мисълта й, после потъна.

Тя си мислеше за предстоящата вечер. Бутилка хубаво вино, вечеря с Макс. Защо да не я превърне в празненство? Ще си облече онази бяла копринена блуза, която купи в Блумингдейл миналата седмица. И цветя. Божествено благоухаещи люляци за всяка стая.

Докато тичаше към таксито, което спря до бордюра, с периферното си зрение тя забеляза, че трима мъже се обърнаха и вторачиха в нея. Хвърли чантата с документите си на задната седалка, после и тя се настани вътре. Учуди се колко много се е променила. Не много отдавна би си помислила, че тези мъже се вторачват в нея, защото нещо не и е наред — я петно на полата, я бримка на чорапа. Сега тя знаеше защо я следват мъжките погледи — защото я намират за доста привлекателна.

И за първи път тя самата се чувстваше привлекателна. Дори хубава. Снощи, след вечерята, двамата с Макс бяха слушали старите записи на Глен Милър, които бяха купили от битпазара миналата неделя. Тогава Макс и показа как да прави „линди“ — широките му силни ръце я сграбчиха за кръста, завъртяха я, натиснаха я надолу и накрая я претърколиха на дивана. Потен, разгорещен, останал без дъх, Макс се беше смял като момче в пубертета. Роуз не можеше да си спомни кога за последен път се беше смяла така. Чувствайте се толкова щастлива! Колко женствен беше изборът й на дрехи тази сутрин — когато отвори гардероба, тя отмести настрана практичните костюми със земни цветове, които обикновено носеше, и посегна към нещо по-ярко — хубава пола от мек плат е индийски шарки и блуза от бледосиня коприна.

Роуз даде адреса на шофьора и се отпусна назад, опитвайки се да се намести удобно на продънената седалка. Гореше от нетърпение да се прибере вкъщи.

* * *

— Свинско Роуз — подаде картонената кутия на Макс и се вгледа в другата. — Не мога да позная какво има в тази. Напомня ми онова, което беше останало от бедната котка на госпожа Лнндкуист, след като я прегази камиона.

— Пресована патица — отговори Макс. — Беше вписана в специалитетите на заведението — той извади бутилка от чантата си. — И това също. Мисля, че трябва да си направим малко тържество.

Роуз погледна етикета.

— Френско шампанско! О, Макс, дори аз знам колко скъпа е тази бутилка. Не трябваше.

— Премия. За днес — той обви бутилката в кърпа за чинии и започна да изтегля корковата тапа. — Не мисля, че П. Т. Барнъм би могъл да ти предложи нещо по-добро.

Обля я топлина. Искам той да се гордее с мен. Дължа му толкова много.

Той изтегли тапата с едва доловим звук и наля пенливото шампанско в две чаши с високи столчета. Току-що бе излязъл изпод душа, лицето му — порозовяло, косата — мокра, къдреща се на тила над яката му като на дете. Разгърден и бос, с избелели и протрити дънки, той изглеждаше по-слаб и по-млад — не само защото беше свалил някой и друг килограм, просто беше… като че ли беше станал някак по-ведър.

Внезапно се запита — така ли го възприемат и другите жени? Жизнен, хубав, сексапилен. Завистта я прободе, като си представи как Макс целува някоя хубава клиентка, дошла да подава документи за развод.

„А скоро той ще си замине“, помисли си тя.

С чувство на необяснима тъга Роуз разбра, че не й се иска той да си отиде. Апартаментът би изглеждал така празен без него. Ще й липсват вечери като тази, общото суетене около приготвянето на нещо за ядене, разговорите за изминалия ден на чаша вино. Бяха си създали вече навици, в някои отношения напомняха семейна двойка. Заедно се качваха на метрото за работа, нерядко заедно се връщаха вкъщи. Ако единият имаше по-късен ангажимент, другият приготвяше вечерята. Тя се къпеше сутрин. Той — вечер. Даже си бяха разпределили и времето за пране.

Всичко, което върши една семейна двойка — освен споделеното легло.

Снощи, докато танцуваше с Макс и се чувстваше тъй приятно и секси в ръцете му, тя си помисли за миг: „Защо не?“ Те бяха приятели, харесваха се. Беше изминало толкова време. Не беше ли това Векът на Водолея, на Свободната любов, на секса без излишна емоционалност?

Но да прави секс с Макс, това означаваше да изложи на риск едно чудесно приятелство. И за какво? Все някой ден Макс ще се премести оттук, ще се среща с други жени, може би ще се влюби. А аз ще си остана с мечтите за Брайън, по-самотна от всякога. Не. По-добре е да не мисля за това. По-добре е нещата да останат такива, каквито са.

Роуз отпи от шампанското, което Макс й предложи.

— Ммм. Чудесно е.

— Само не допускай да ти се замае главата.

— От какво? От шампанското, или защото спечелих прекратяване на делото?

— От шампанското. Познавам те достатъчно добре и се обзалагам, че не си обядвала.

— Предполагам. Бях твърде развълнувана, за да ям. Във всеки случай обещавам да не се напивам на дребно. Не бих могла. Не на долар за глътка.

Той чукна чашата си в нейната.

— Пия за бъдещите ти победи, дано да бъдат много и… о, какъв съм идиот, извини ме, патицата. Натиках я във фурната да се стопли.

От ъглите на фурната се извиваше пушек и до ноздрите на Роуз достигна миризма, която й напомни неприятно за рафинериите край Джърси Търниайк. Макс се хвърли към фурната, дръпна бързо вратичката и измъкна тавата с овъглените остатъци от тяхната пресована патица. Той вторачи тъжен поглед в тях.

— Няма значение — каза Роуз. — И без това не съм много гладна. Ще ми стигне и свинското.

Роуз изпи шампанското и си наля друго. Приятна топлина се разливаше в нея. Главата й се замая, движенията й се забавиха — като че ли мина цяла вечност, докато пръстите й, протегнати към лепкавото столче на чашата, го докоснаха и се затвориха около него.

Добре де, малко съм пияна. Но се чувствам добре. Не мога да си спомня кога за последен път си пийнах така. Преди много години. Брайън и аз? Да, горе на покрива. Онази кана с червено вино. Наздраве, Брайън — за теб и жената, с която пиеш сега…

Остра болка проряза сърцето й, стегна гърлото й, докато преглъщаше. Нагоре по носа й пропълзяха мехурчета въздух, напълниха очите й със сълзи.

Роуз се задави и започна неконтролируемо да кашля. Мак я заудря по гърба. Най-сетне дойде на себе си. Погледна го, видя загрижеността му и внезапно го обви с ръце, притисна буза до успокоителната топлина на голите му гърди.

— Ако си се опитвал да ме напиеш, успя — промърмори тя. — Обещай ми едно нещо. Ако съвсем се загубя, ще ме сложиш ли в леглото?

— Разбира се. За какво са приятелите?

Ръката му се отпусна леко на главата й и я погали. Роуз потрепери от допира на пръстите му, които минаваха през косата й и докосваха тила й. Хубаво. Колко хубаво е да бъде докосвана така…

Макс се отдръпна рязко. Отиде до умивалника и пусна водата върху прегорелите останки от патицата. Мръсен гейзер се вдигна нагоре, покри плочките с мазни капки.

— Макс? — извика тя.

Нещо не беше наред. Той се движеше с напрегнати резки движения, сякаш беше сърдит. Мускулите на раменете му се бяха свили на възли. Обърна се към нея и тя разбра. Червенина запълзя нагоре по бузите й. Почувства се глупава и тромава.

Макс я желаеше.

Разбира се. Той не е бил с жена, поне доколкото тя знаеше, от седмици. Как можеше да бъде толкова неделикатна? Разнася се сутрин напред-назад по пижама. Без много-много да му мисли се втурваше към телефона полуоблечена. А сега… О, Боже, какво ли мисли за нея?

В главата й изскочи картина от съблекалнята в училище. Сексуално възбуждане. Грубо, но добро като пример. Стори й се нелепо и смешно да мисли за Роуз Сантини като за жена, която възбужда мъж сексуално, но отказва да спи с него.

Обхвана я желание да се изсмее, но бързо прехапа долната си устна.

— О, Макс — въздъхна тя. — Хайде да си лягаме. Остави вечерята. Може и да съм пийнала, но не съм чак толкова пияна, че да не знам какво искам.

Роуз се изправи малко нестабилно на краката си и се приближи до него. Обхвана врата му в примката на ръцете си.

— Роуз… — започна той с дрезгав глас.

— Знам какво правя, ако това е, за което си мислиш — каза тя с лека усмивка. — Няма да съжалявам сутринта. Ако си останем приятели. Така добре ли е?

Той кимна утвърдително. Адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу. После я притегли към себе си със стон и я целуна. Дълбоко. С толкова много глад, че на Роуз внезапно й се стори като че ли я всмуква в себе си. Главата й се завъртя. Мили Боже. Кой би могъл да предположи? Макс…

„О, Господи, прекрасно е“, мислеше си тя, докато той я разсъбличаше в банята. На колене пред нея, докато събуваше чорапите й, целуваше нозете й, прекарваше нежно език между краката й. А после, като я обърна по корем върху месинговото легло, направи същото със свивката на коленете й и нежните гънки плът под двете и задни части.

Роуз потръпваше от удоволствие, всяко усещане — нов, неочакван подарък, който трябваше да се разопакова бавно и да се вкусва с наслада, колко чудесно е да правиш любов така, без да бъдеш влюбен…

Той нежно я обърна по гръб, главата му се движеше между краката й.

О, мили Боже…

Тя беше пред оргазъм. Бързо, неконтролируемо, като претърколване надолу по гореща, хлъзгава, пясъчна дюна. Краката й се обвиха около гръдния му кош, пръстите й се впиха в косите му.

— Исусе… мили Исусе… Макс… откъде знаеш да правиш това чудесно нещо.

Когато свърши, тя се отпусна задъхана, горяща, гладна за още.

— Ела в мен — стенеше тя. — Побързай.

Така е по-добре. По-добре от тези сребърни трепети, които той създаваше с езика си. Твърд, дълбоко в нея. Бедрата му се извиваха и пареха, мускулната сила на ръцете и краката му се вливаше в нея като електрически заряд. Така различно от Брайън с неговите дълги и някак свободно прикачени крайници. Разлика между бегач на дълги разстояния и професионален боксьор.

„Не — заповяда си тя, — не мисли за Брайън. Не е честно. Не е честно. Даже и да не си влюбена в Макс. Ти нямаш право да вмъкваш Брайън тук.“

Дишането на Макс се ускори — силни пориви въздух край ухото й.

— Роуз… не мога да издържам повече…

— Да, Макс, да.

Почувства, че той избухва и тя беше понесена на вълната на собствения си оргазъм. Тялото й запя, обхванато от силния гърч на удоволствието. Отново и отново, и отново…

А после се отпусна изнемощяла, без сила да помръдне, сърцето й лудо галопираше в гърдите. Обгърната в топлия, хлъзгав пашкул на потта, все още отделяна от телата им. Вслушана в постепенното забавяне на дъха на Макс край ухото й.

— Господи, Макс, Господи — шепнеше тя в омая.

И в този миг беше пронизана от дълбока тъга. Толкова искаше да е влюбена в него.

* * *

Часове по-късно сънлива и преситена, Роуз се сгуши до Макс с мисълта, че и след секса й беше приятно да го има в леглото си. С другите мъже, с които беше спала в миналото, тя се беше наслаждавала на полученото удоволствие, но почти винаги след това бе я обземало чувство на безпокойство. Нямаше търпение да си отидат, за да има отново леглото само за себе си. Но с Макс се чувстваше уютно, не бързаше да го отпраща.

Още малко и щеше да потъне в съня, когато неочаквано го чу да казва.

— Днес имах телефонен разговор със Стю Милър в „Пруденшъл“. Заведено е дело срещу притежател на застрахователна полица при него… една лекарка, всъщност ти я познаваш… Рейчъл Розентал.

На Роуз й се стори, че той изля ведро ледена вода върху главата й, всеки нерв бе събуден от шока, сърцето й лудо биеше в гърдите. Рейчъл… съпругата на Брайън.

Завъртя се на гръб и избягна очите на Макс. Не желаеше той да усети чувствата й в момента; те бяха твърде лични, твърде болезнени.

— О, така ли? — насила се прозя. — Много лошо. За какво става въпрос?

— Още не знам подробностите. Утре сутринта имам среща със Стю по този проблем. Очаква аз да поема нещата в ръцете си. Помислих си, че би харесала идеята да се присъединиш към мен. По всичко изглежда, това ще бъде интересно дело.

По дяволите, защо Макс прави това? Той би трябвало да знае колко трудно ще и бъде.

— Не знам — каза тя, като внимаваше гласът й да бъде изчистен, от каквито й да било емоции. — Трябва да проверя календара си.

В главата й беше истински хаос, въображението й препускаше напред. Тя вече се виждаше на тази среща. Рейчъл пред нея — може би Брайън. Ще бъде ли Брайън там? Рейчъл ще бъде разтревожена, а Брайън, с ръка около раменете й, ще я утешава. След всичко, през което вече мина?

Не, по дяволите, дневният й ред не включва съжаление за Рейчъл.

Но после започна да си представя нещата по друг начин. Не би ли могла просто да се преструва, че съжалява Рейчъл и че иска да й помогне? И може би накрая наистина ще успее да направи това — и като се има предвид колко е обвързан Макс тези дни с делото на „Бостън Корпорейшън“… Колко благородна ще изглежда тя тогава! Способна да прости.

А Брайън не би ли бил благодарен? О, да. Тя ясно виждаше сега как се срещат — за кафе или обяд — обвързани от една обща кауза.

Отначало те ще говорят само за Рейчъл. Но по-късно разговорът ще се обърне и към други неща. Те ще се смеят заедно, ще си спомнят времето, когато бяха влюбени, тяхното време…

Роуз беше поразена от зашеметяващата сила на единствения важен за нея факт: връзка. Да, така ще бъде. Връзка между нея и Брайън.

А Макс? Какво ще му каже? Това е някакъв вид тест, сигурно е така. Макс е така проклето умен, че никога няма да изпусне и най-малката подробност. Сигурно подозира какво значение може да има срещата за нея. По дяволите, той й го поднася като примамка. Ако се появи на тази среща утре, той ще знае, че интересът й към Брайън е все още жив.

Но какво го е грижа него? Е, добре, тя ще приеме примамката, но при нейните условия, не при неговите.

Бавно се обърна, за да застане лице в лице с Макс. Вътре в нея проблясваха искри от възбуда. Струваше й се, че може да стои будна цяла нощ, без да се почувства ни най-малко уморена.

— Няма значение моята ангажираност — каза тя. — Ще намеря пролука.