Айлин Гоудж
Градината на лъжите (36)

Глава 34

— Той лъже — каза Рейчъл.

Роуз я наблюдаваше как пали цигара и се отпуска на стола. Изглеждаше сива от изтощение и много напрегната: като че ли и най-слабото докосване можеше да я разбие на парченца. Бяха в стаята на съдия-изпълнителя. Съдията беше обявил час и половина прекъсване.

Роуз крачеше напред-назад побесняла, но внезапно спря и изгледа гневно Рейчъл.

— Кой от двама ви лъже — ти или той?

„Каква проклета идиотка съм — проклинаше се тя. — Да повярвам, че ми е казала всичко. Нарочно е скрила този разговор със Слоун. Господ знае какво още крие.“

Рейчъл сви рамене.

— Има ли значение?

Роуз удари с юмрук по масата и събори една празна пластмасова чаша за кафе, от металния пепелник се разпиляха зацапани с червило фасове. Рейчъл едва забележимо трепна.

— Дяволски си права има значение! Не само твоят задник е на предната линия. Представи си само как се чувствах, докато седях там и слушах наемната пушка на Ди Фацио да ме информира за това, което моята клиентка би трябвало да ми каже. Ти нарочно ме държа на тъмно!

Рейчъл седеше, без да реагира, вторачена в снимката на президента Форд, окачена на отсрещната стена. Димът от цигарата и се издигаше в удължена въпросителна. Роуз се чувстваше безпомощна и обезсърчена. Щеше да се чувства по-добре, ако Рейчъл и беше изкрещяла в отговор. Но тази странна нейна апатия, как да се бори срещу нея? Исусе, какво й стана.

Роуз прехвърли в главата си последните няколко месеца, дългите обсъждания в канцеларията й, безкрайните им телефонни разговори, безбройните кафета, които бяха изпили. И през цялото това време Рейчъл с нейната събрана като юмрук енергия, с нейния гняв, осигуряваш гориво и за двете. Макар и неохотно, Роуз беше започнала да се възхищава от тази жена, която считаше за свой враг. Беше се захванала с този случай единствено заради Брайън. Но сега тя вече искаше да помогне на Рейчъл заради самата нея.

Седна срещу Рейчъл, сега беше по-спокойна. Ще накара Рейчъл да говори, да й каже всичко за този подлец Слоун, ще я накара да говори и заради себе си, и заради нея.

Роуз пое дълбоко дъх.

— Добре. Да приемем, че той лъже. Защо? Къде е личният му интерес в цялата тази история?

— Не знам — гласът на Рейчъл, равен и мъртъв приличаше на съобщение от телефонен секретар.

Но едно трепване на клепачите я издаде. „Лъже“, помисли си Роуз.

Роуз се наведе напред с длани, плътно опрени на масата.

— Добре. Нека да опитаме по друг начин. Защо не ми даде твоята версия? Дискутирали ли сте случая Алма Соседо с доктор Слоун?

— Да.

— Той направи ли препоръки?

— Да.

— Какви?

— Посъветва ме да изчакам. Каза, че ако предизвикам преждевременно раждане, вероятно ще има по-голям риск — тя натисна фаса си в пепелника с рязък, нетърпелив жест. — Не споменах за това, защото не ми изглеждаше свързано с делото.

— Мислиш ли, че прикрива себе си? — запита Роуз. — Затова ли лъже… за да прикрие собствения си задник?

Но самата Роуз не мислеше така. Слоун беше твърде спокоен. Поведението му беше преднамерено и добре обмислено.

— Може би. Откъде да знам? Виж какво, това има ли значение?

— Мисля, че има.

Рейчъл се обърна много бавно. Извиваше глава към Роуз с бавните, внимателни движения на инвалид. Сините й очи неволно се присвиха, за да се предпази от дима на незагасения й фас.

„Сега мога да разбера защо Брайън се е влюбил в нея — помисли си Роуз. — Тя е упорита като него. Обзалагам се, че се е борила бясно за живота му във Виетнам.“

— Дейвид Слоун би желал да ме види изкормена и нарязана на части — каза Рейчъл. — Ето защо.

— Някаква особена причина?

Рейчъл мълчеше.

Пареща безпомощност бликна в Роуз и преля навън.

— Хиляди дяволи! Какъв точно вид игра играеш тук? Как си мислиш ще изглеждам отстрани, когато се върнем в залата и ме направи на глупачка, докато го разпитвам?

— Това е, което истински те интересува, нали? — каза Рейчъл, гласът й се повишаваше. — Репутацията ти, как ти ще изглеждаш. Какво значение имам аз? — очите й блестяха от гняв. — Не съм изненадана. Знаех в какво се набутвам. И може би затова се съгласих да те наема. Уморена от тайни, това съм аз. Уморена от болката в тъмното. Предполагам, че може би всичко това е заради Брайън.

— Предполагам, че е така — призна тихо Роуз с чувство за странно извисяване. Може би сега всичко ще излезе наяве. Не беше ли точно това, към което и двете се стремяха от самото начало? — Винаги съм искала да узная защо той се ожени за теб вместо за мен. Защо престана да ме обича.

— Сигурна ли си в това? — устата на Рейчъл се изкриви надолу в горчива усмивка.

— Направих всичко, което можах по това дело — каза Роуз. — Искам да знаеш това. Каквото и да съм чувствала към теб, аз дадох най-доброто от себе си.

— Знам. Но сега ми кажи само едно нещо. Все още ли си влюбена в Брайън.

Хубаво. Най-сетне беше я попитала. Роуз почувства как част от горчивината, която я разяждаше като бавно действаща отрова през всичките тези години, изтече от нея.

— Да — каза тя.

Рейчъл премигна и тихо каза.

— Предполагах. Добре тогава. Беше почтена с мен. Ще ти разкажа за Дейвид Слоун. По-добре е наистина да знаеш. Сега разбирам, че тук има някакъв вид справедливост. Защото ако не бях излъгала, той може би щеше да се ожени за теб.

— Не разбирам.

На Роуз й се стори, че стаята внезапно се накланя. Мили Боже, какво говори тя?

Рейчъл изглеждаше спокойна, но очите й излъчваха такава интензивна светлина, че погледнеше ли в тях, изпитваше болка. На Роуз леко й прилоша и тя потрепери.

— Ще разбереш — отново тихо каза Рейчъл. — Когато ти обясня. Когато ти разкажа как Дейвид Слоун и аз убихме детето си.

* * *

Видя, че Брайън я чакаше. Роуз го забеляза в дъното на бара, където се закачаха палтата. Барът беше претъпкан, потънал в облаци дим. Някъде отзад се носеше кадифеното стенание на саксофон. Махна му с ръка, но той не я видя. Гледаше с неподвижен поглед в пространството, на масата пред него стоеше почти празна чаша бира.

Тя се промъкна край шумната редица от посетители, натрупани на бара. Гъстата, кисела миризма на бира се носеше като мъгла из въздуха. Лицата, отразени в дългото огледало над тезгяха, проблясваха в задимения въздух.

Чувстваше се виновна, почти като престъпница, сякаш всички знаеха и я гледаха вторачено с обвинение в очите. А ако се окаже, че Брайън всъщност не я иска? Всяка стъпка предизвикваше горещи, назъбени като начупени стъкла вълни. Сърцето и гърмеше, заглушавайки шума в бара.

Роуз отметна глава назад, стисна зъби и си напомни: „Ще взема само това, което е мое, което винаги е било мое. Брайън ми принадлежи.“

Толкова е близо сега до него. След толкова дълго чакане.

Почти в обсега на ръцете й.

Това беше мигът, който беше очаквала, за който се беше молила, за който беше мечтала в продължение на седем дълги години. Сега мигът беше настъпил.

„Ще бъдем заедно — мислеше тя, — както бяхме решили тогава. Ще си купим къща в някой отдалечен квартал, може би на Лонг Айлънд или в Уестчестър. Знам от какво има нужда той — от съпруга, която да го постави пред всичко друго и пред всеки друг. А после, след година или две, ще си родим бебе. Бебето на Брайън. Аз мога да му го дам.“

Задименият бар, мушамата й против дъжд, а сега и мелодичните звуци от пиано, присъединили се към саксофона, й напомниха за любимия й филм „Казабланка“. (С изключение на края му тя винаги беше мразила онази част, когато Боги се отдалечава в мъглата и изоставя Ингрид зад себе си. И винаги беше копняла страстно Боги да притисне Бергман в прегръдките си и да й каже, че нищо друго няма значение, освен това да бъдат заедно.)

Сега тя ще пренапише отново този край, ще го направи така, както тя иска.

Роуз се съблече и седна срещу Брайън. Гърлото й беше стегнато от чувствата, които се блъскаха в нея. В един момент се уплаши, че няма да може да говори.

Брайън вдигна очи.

— Страхувах се, че няма да дойдеш.

Той изглеждаше изненадан.

— Казах ти, че ще дойда — усмихна се Роуз.

— Ще пиеш ли нещо? Бира? Това е, за съжаление, единственото, което предлагат. Избрах това място само защото е близо.

— Няма значение — Роуз почувства леко бодване от нетърпение. Нима наистина мисли, че я е грижа къде са? — Не искам нищо за пиене.

Той сви рамене и наведнъж изгълта остатъка от бирата си. Когато отметна назад глава, тя видя дългия му леко обрасъл врат. Искаше й се да го докосне, да го държи в ръцете си, да го обсипе с целувки. Колко тъжен само изглеждаше, остарял от последния път, когато се бяха видели. Бръчици се пръскаха като ветрило от ъглите на устата му.

— Брайън — тя протегна ръка, почувства как дългите му пръсти се обвиха около нейните, топли и леко влажни.

Как ще реагираш, когато ти кажа? Когато ти кажа, че тази твоя жена те е лъгала през всичките тези години? Че никога няма да даде живот на твое дете? Ще дойдеш ли при мен тогава?

— Радвам се, че си тук — завърши тя. — Искам да говоря с теб… За Рейчъл.

Раменете на Брайън се отпуснаха и светлината като че ли изчезна от очите му.

— Нима ти знаеш.

— Какво?

Той замълча за момент.

— Тя ме напусна.

Дива радост изпълни Роуз, сякаш я дари с крила. Брайън беше свободен. Свободен. Всичко се оказа толкова лесно. Рейчъл беше намерила разрешението за всички тях.

— Напусна ли те? Каза ли ти защо?

— Не беше нужно. Това започна отдавна. Ние… — адамовата му ябълка конвулсивно се движеше нагоре-надолу, в очите му имаше сълзи. — Виж какво, не искам да те натоварвам с всичко това. То няма нищо общо с делото. Започна преди известно време… Не знам кога, нито мога да ти кажа как. Господи, бих искал да знам.

Безнадеждното отчаяние, което се четеше на лицето му, върна Роуз обратно на земята.

Имаше чувството, че потъва. Това е шок за него, затова е разтревожен, успокояваше се тя. Ще го преодолее. Някой ден ще се обърне назад и ще разбере всичко…

Особено след като му каже истината за Рейчъл.

— Брайън, има нещо, което трябва да знаеш… — започна Роуз, обхваната от внезапно чувство на несигурност.

В този миг си спомни вътрешната сила и храброст на Рейчъл. Ако тя беше плакала и стенала, ако беше потънала в самосъжаление, сега щеше да й е по-лесно да говори с Брайън. Но единственото, за което Рейчъл помоли тогава, беше да я изслуша, без да я съди. С онези свои сякаш оголени, горящи очи, тя беше поискала разбиране, а не прошка.

Роуз започна да се дразни от себе си: „Кажи му сега. Това е твоят шанс. Във всеки случай тяхното семейство е разрушено. Нямаш нищо общо с това. Вземи това, което си беше твое поначало.“

Но разбра, че Брайън дори не осъзнаваше къде се намира и защо е тук. Той отново се беше вторачил пред себе си, далеч от нея и от всичко, което го заобикаляше. Искаше й се да го грабне за яката, да го разтресе, да го накара да я види, да бъде с нея.

После се отпусна назад, леко шокирана от себе си. Беше си представяла барабанен салют и цигулки, зашеметяващи светкавици, великолепни фойерверки. А ето ги тук, в претъпкан бар на Трето авеню… пият бира… всеки потънал в своите собствени мисли. Брайън търсеше утеха. Тя търсеше обещания за любов.

„Ние сме като… — болеше я дори да си го помисли — … като непознати. Възможно ли е? Възможно ли е да съм се изменила толкова много, възможно ли е да сме станали толкова различни след войната?“

Внезапно музиката се смени и тя установи, че мисли за Макс. За това колко е празен апартаментът й, откакто се бе изнесъл. Дори миналата нощ бе протегнала ръка през студеното, празно легло, за да се увери, че го няма. Как й липсваха дори обикновените неща като бръснача и четката му за зъби на умивалника в банята, документите му, разпилени по масата.

О, Господи, какво й става? Брайън беше всичко, което тя желаеше, от което се нуждаеше. И сега беше нейният шанс.

Но нещо я спираше. Самотата, която се четеше върху лицето му? Тя чувстваше тази празнота като безлюдна улица в четири сутринта, шибана от студения вятър.

О, да, чувствах се така, когато си отиде Макс.

В следващия момент думите й започнаха да се изливат сами. Но не и тези, заради които беше дошла.

— Не искам да се правя на психиатър или нещо подобно — започна тя ласкаво. — Но това състояние ми е познато. В един съдебен процес човек оголва личния си живот и то пред зала, пълна с непознати. И ако това не е стресова ситуация… И за отделната личност, и за семейството. Не прави никакви заключения точно сега.

— Кога ще свърши това проклето дело?

— Още ден или два най-много. Поисках от съдията прекъсване до понеделник. Има някои неизяснени неща, които трябва да проверя.

„Доктор Слоун например. Имам чувството, че не е напълно чист, особено като се прибави и казаното от Рейчъл“, премълча Роуз.

Брайън отпусна глава. Когато я вдигна, очите му бяха обградени с червени кръгове. Усмихна се — кратка тъжна усмивка.

Сърцето й се сви и тя си спомни как преди години той беше скърбял за нея. Тя беше тринадесетгодишна и бе играла Мария Магдалена в училищната великденска пиеска. Онези гадни момчета хвърляха хартиени топчета по гърдите й — нейните големи като виме гърди — като се хилеха така, че само тя да ги види, не и публиката. О, колко унизена се беше почувствала тогава! После Брайън я намери зад сцената и цялото нейно страдание беше изписано на лицето му. Ръцете му се бяха обвили около нея, бяха задържали вцепененото й гордо тяло в прегръдките си.

Като го погледна сега, Роуз забеляза колко малко всъщност се беше изменил — онова същото състрадание бе все още живо и непомрачено от времето.

Погледна ръката му. Дългите му пръсти бяха обвили чашата, на палеца имаше бледо мастилено петно. Тя си представи как протяга ръка към нея, за да погали лицето й.

— Това е като във Виетнам — говореше Брайън. — Знаеш ли защо изгубихме войната? Ще ти кажа. Изгубихме войната, защото не можехме да разберем за какво се бием. Ние не знаехме за какъв дявол се бием. Врагът не беше Виет Конг, а самите ние. Това е, което ни уби. Не знаехме за какво се бием и това незнание ни караше да се въртим в кръг. И това е, което убива Рейчъл. Тя не знае кой е врагът й. Соседови? Ди Фацио? Не мисля така. Това е тя самата… ние двамата. Има нещо криво в нас двамата, нещо липсва. Мислех, че причината е в детето, което не можахме да родим. Но сега знам, че е нещо друго… Ние и двамата се нуждаем от нещо, към което да се прикрепим. Нещо стабилно. Но, Исусе, то повече не е при нас. Беше. Може би все още е някъде… но ние просто не го търсим достатъчно усърдно.

Почувства, че в нея се промъква нещо, което я пречиства, нещо свежо като планински извор.

Прошката.

Обичах те, Брайън. Обичах те така силно, че бих могла да умра за тебе. Но не можах да те спася, както направи Рейчъл. И сега разбирам. Разбирам как духат ветровете на промяната. Как отделните факти в живота могат да се окажат по-силни от нас. И дори как може да се обича повече от един човек — всяка любов със своите почти неуловими нюанси. Едната може би по-силна от другата, но без едната непременно се зачерква напълно другата.

Беше тичала след дъждовната дъга. Брайън я беше обичал с част от себе си и сигурно винаги ще я обича. Така както възрастен човек обича щастливите дни на детството си. Босоноги лета и оранжада, разходки за десет цента с метрото до Коуни Айлънд. Любов толкова по-затрогваща, защото нямаше връщане назад.

— Питам се как ли би се обърнал животът за нас. Ако ти се беше оженил за мен, вместо за Рейчъл — каза Роуз. Преди време не би могла да изрече тези думи, би я заболяло твърде много.

Брайън се усмихна, част от тъгата му се вдигна от лицето му.

— Щяхме да направим грешки както всеки друг. Щяхме да се караме за това кой е оставил пастата за зъби отворена и на кое точно кино да отидем. Сигурно щеше да има моменти, в които щяхме да желаем горещо да се бяхме оженили за някой друг.

— Но щяхме да бъдем щастливи.

— Да. Вероятно — ръката му стисна нейната и погледът му — чист и спокоен — срещна за миг нейния. — Но, Роуз, ние нямахме монопол върху щастието. Ти ме обичаше отчаяно, защото се чувстваше толкова самотна. Но беше така проклето горда. Ако беше допуснала друг в…

— Не исках никой друг.

— Тежко е, Роуз, да бъдеш единственият отговорен за щастието на друг човек… Никой не трябва да бъде единственият.

Сълзи пареха очите й, но тя насила се усмихна.

— Ти се справи добре в това отношение.

Той поклати глава, изглеждаше доволен.

— Никога не съм си и помислял, че ще чуя това от теб.

— Много дълго време не бих могла. Болеше твърде много — споменът за онези дни. Но, предполагам, вече съм се променила. И двамата сме се променили. Мисля, че бих предпочела да си спомням хубавите неща, отколкото да ги изхвърлям заедно с лошите — тя наклони замислено глава. — Пазиш ли все още онзи медальон на Сейнт Кристофър, който ти бях дала?

— Не, но той спаси живота ми във Виетнам — със запъване той й разказа своята версия за това как Рейчъл го бе спасила.

— Радвам се, че ми каза — тя изтегли ръката си, за да избърше влагата от очите си. — Тогава бях отчаяна, че не мога да достигна до тебе. До известна стенен това изравнява сметката.

— Каква сметка?

— Рейчъл и ти. Години наред ревнувах при мисълта, че тя е спасила живота ти. Бих го направила за тебе хиляди пъти… само че никога не ми беше даден шанс.

„Но имаш този шанс сега“, каза си тя.

— Роуз… ако това може да има значение за теб — каза той със запъване, — аз те обичах. И все още те обичам в известно отношение.

— Знам — каза тя.

Те си размениха дълъг, нежен поглед. Тя разбираше какво иска да й каже той… защото тя самата се чувстваше така. Те обичаха това, което всеки един от тях е бил в миналото и което можеха да бъдат, но не и това, което са сега.

— Обичаш ли Рейчъл? — запита Роуз, нарушавайки дългата пауза.

— Да. Не бях сигурен колко много я обичам за тези последни няколко дни.

Той я погледна и тя видя искрените му и честни очи. В Брайън никога не е имало нищо друго, освен честност.

Бих могла да му кажа за лъжите й, бих могла да го поставя на колене, но не бих искала…

Роуз се отпусна назад, чудеше се колко слаба беше болката в нея. Тя беше приключила с Брайън и в нея се разливаше само горчивата сладост на носталгията.

— Върви при нея — каза му тя с неочаквана настойчивост. — Ако наистина я обичаш, върви при нея, кажи й, че я обичаш, че за тебе няма значение какво е правила, нито какво някога ще направи.

— Толкова ли е просто?

— Не, никога не е просто. Не казвам това — пред себе си видя образа на Макс, най-сетне освободен от сянката на Брайън. Образ така ясен — като красив спомен, от който се беше отказала, без да разбере стойността му.

О, Макс, защо не го прозрях по-рано?

— Трябва да се опиташ — завърши тя неуверено, неспособна да предаде с думи всичко, което чувстваше.

— Роуз, има нещо друго… Искам да знаеш колко много и колко дълго се мразех за това, което стана между нас.

— Не трябва — каза тя и беше напълно сериозна. Стисна ръката му и я пусна. — Ти беше прав в началото. Ако се бяхме оженили… Тогава очаквах само съвършеното. Като форта върху покрива. Нашият собствен малък свят. Но той не беше истински, нали? Той беше създаден от нас. Като онези разкази, които пишеше тогава.

— Роуз, това, което чувствах към тебе, беше истинско.

— Знам. Сега знам — тя се изправи. — Трябва да тръгвам, Брайън. Има нещо важно, което забравих да направя. Надявам се само, че не е късно.

Той също се изправи, протегна непохватно ръка.

— Сбогом, Роуз.

Без да обръща внимание на ръката му, тя се наведе и го целуна леко по бузата.

— Сбогом. И — късмет! Надявам се, че всичко ще се оправи… Знам, че е странно, но все още вярвам в щастливите финали.

Роуз обърна гръб, пресече препълнения бар, последвана от самотното бълбукане на саксофона. Молеше се тихо в себе си да намери Макс.