Айлин Гоудж
Градината на лъжите (14)

Глава 12

Виетнам, 1969 година

— Мислил ли си някога какво става, след като човек умре? — запита в тъмнината отзад черното момче от Алабама. — Искам да кажа, отиване на небето и всички тези глупости?

— Не — прошепна Брайън. Удари нещо, което пъплеше по бузата му, но не можеше да види какво е. Промитата от дъжда тъмнина на джунглата беше непрогледна. Движеше се, воден единствено от джапането на ботушите на Матински точно пред него.

Минаваше полунощ. От четири часа следобед взводът му обикаляше района. Струваше му се, че бяха изминали не часове, а години. Преди пет или шест километра един от мъжете, Реб Паркър, беше стъпил на мина, която буквално го разкъса на две части. Умря с ботушите си… само че в този момент краката му не бяха прикрепени към тялото.

Не, Брайън не вярваше в рая. Но той знаеше прекрасно как изглежда адът: безкрайни мокри просеки в джунглата, остра до пояса трева, която режеше ръцете и дланите като с бръснач, вечен дъжд и просмукана във всичко мъртвешка миризма на разложение.

— Защо не? — настояваше младият негър, като се приближи до него. Брайън едва можеше да различи широките тъмни черти под маскировъчния шлем, но усети парливия му дъх на тютюн за дъвчене. — Ти си католик, нали? Виждал съм те да се кръстиш.

— Това не е доказателство.

— Доказателство за какво?

— Това, че съм католик, още не означава, че приемам всичко, което Църквата проповядва.

— Вярваш в Бога, нали?

— Вече не съм сигурен.

— Хей, не говори така. И без това не ми е много весело.

— Това първият патрул ли ти е? — досега Брайън беше взел участие в поне половин дузина. Още първия ден влезе във вътрешността на страната. Момчето от Алабама току-що се беше присъединило към взвода.

— Бих желал да беше. Влача се из тези гори толкова дълго, че сигурно ми идва редът… Това ми е третата екипировка.

Брайън спря.

— Слушай. Чуваш ли? Реката. Почти сме стигнали. Стигнем ли веднъж там, всичко ще бъде окей.

— Това, което чуваш, е само дъждът, момче — момчето, чието име Брайън беше забравил, се засмя тихо. — Нищо друго, освен дъжд от деня, в който ме докараха тук, във вътрешността. Господи, бих си отстъпил лявата топка за чифт сухи чорапи и цигара. И да има виетнамци тук, няма да ги чуем — те не носят ботуши. Не ги е грижа за сухи чорапи, мислят само как да взривят проклетите ни глави.

Той се изсмя сподавено и кискането му се превърна в поток от истерични звуци, които бяха като вой на трасиращ огън. Брайън се запита дали момчето не обезумява. Исусе, не си ли губеха разума всички те по един или друг начин?

Мислят за сухи чорапи, за да не мислят за смъртта.

Чуват реката, за да не мислят колко много път има до нея, може би.

Старите войници никога не говореха колко дълго са били във вътрешността на страната, говореха трескаво само колко малко им остава до завръщането вкъщи.

У дома. О, Господи, не мога да мисля за това. Там е мястото, където те изпращат, когато умреш. Беше чувал за взводове, които носели собствените си чували за трупове и дори спели в тях, за да се запазят от влагата.

Мислите му го върнаха назад към първия му ден тук. Приземиха се в Сайгон на борда на реактивния „Континентал“ със захаросаната мелодия на Глен Йербръф в слушалките и чуруликането на хубавичката русокоса стюардеса:

— Добре дошли във Виетнам, господа. Ще се видим отново след година.

Последваха часове престой върху изгарящата от жега самолетна писта в очакване да бъдат разпределени в съответните части. Момчетата се шегуваха помежду си, почти пияни от необичайната жега и от осемнайсетте часа полет. Едно от тях ревеше да бъде изпратено на предната линия, за да „ритне някой задник“. Тогава Брайън не беше много обезпокоен. От това, което беше видял досега, беше стигнал до извода, че разпространяваните разкази за Виетнам са силно преувеличени.

И тогава се приземи голям хеликоптер, екипажът му започна да изхвърля навън големи брезентови чували. Отначало беше възприел това само като някакъв обикновен вид товар и сигурно щеше да успее да се убеди в това… ако не бяха тъпите, шляпащи звуци, които тези чували произвеждаха при съприкосновението си със самолетната писта. А после единият се отвори и в ужасяващата част от секундата, преди да припадне, Брайън получи своя истински поздрав за добре дошъл във Виетнам: буца кърваво накълцано месо във формата на това, което някога е било човешко същество.

Сега, докато се влачеше из джунглата, той опита да изпразни главата си от мисли — така, както Транг го беше научил. Може би те наистина ще чуят реката, може би наистина се приближават до нея.

Но единственото, което можеше да чуе, беше дъждът. Момчето — не се ли казваше Джаксън? — сега мълчеше и единственото, което можеше да се чуе, беше само това безкрайно барабанене на дъжда, мокрото припляскване на листата върху пластмасовото пончо, каквото носеше всеки от тях. Облаците трябва да се бяха разпръснали, защото като се взря в мрачината, Брайън можа да различи неясна фигура пред себе си (или беше почти на разсъмване. Исусе, моля те, нека да е зората…). Всъщност това беше гърбицата, образувана от раницата на Матински под пончото му, успоредно на главата му. Изглеждаше като някое чудато насекомо — като човека хлебарка от „Метаморфозата“ на Кафка. Лейтенант Грубер вървеше пред Матински, а най-отпред Брайън сега вече можеше да забележи тъничката сянка на Транг Ли Дук, който се движеше през гъстия храсталак със странна грация.

Помисли си, че ако има някаква NVA-акция тук, Транг ще ги усети.

Транг, Кит Карсън скаут, познаваше тази част от джунглата по-добре от всеки друг. Освен това имаше очите и рефлексите на леопард. На четиринайсет години е бил насилствено завербуван в NVA, а до деня на бягството си (вече на шестнадесет години), той беше успял да научи разни трикове — например събиране на информация за придвижването на врага чрез поставяне на малко плоско парче дърво върху земята и прилепване на ухото към него, както и установяване на разположените, режещи като меч, опънати жици за спъване през нощта чрез проверка на тъмнината отпред със стрък твърда, остра трева.

Някои от момчетата не бяха особено сигурни в Транг. „Виетнамецът си е виетнамец“, казваше Матински. Но не Матински, а Транг спаси живота на Брайън при един от патрулите преди по-малко от месец. Бяха изкачили хълмовете над Тиен Сунг с голямо напрежение, този път Брайън вървеше отпред и беше силно изтощен от часовете, през които трябваше да се придържа към правата линия на стръмния хребет. Призори Брайън беше вече толкова съсипан, че би се проснал и в оризова нива, пълна с пиявици, ако това би му дало възможност да затвори очи поне за няколко минути.

Попаднаха на селото точно, когато слънцето хвърляше първия си сутрешен червен огън над дърветата. Сънливо малко селце, сгушено високо в склона на хълма, а оризовите ниви бяха като стъпала, които водеха към него. Зад сламените колиби се къдреше пушек. Картината беше пасторална. Бяха спрели от доста време, за да проверят има ли белези на засада, но виждаха само възрастни мъже, жени и деца. Една от стариците бъркаше гърне, пълно с ориз. Не се забелязваше нищо необикновено. Тя дори се усмихна на Брайън с беззъбата си уста и му предложи малко ориз в бананово листо. Той вече протягаше ръка да го вземе, когато Транг неочаквано го сграбчи и го изблъска настрана. Само частица от секундата по-късно огън от покрит окоп разкъса земята на мястото, където беше стоял Брайън. Две от момчетата го поеха върху себе си, преди да могат да се прикрият.

— Откъде разбра, че влизаме в засада? — попита той Транг по-късно.

Транг го погледна със своите плоски, странно безизразни черни очи и каза.

— Оризът. Тя готвеше твърде много ориз за едно село.

Но болките в цялото му тяло сега не му разрешаваха да мисли за Транг или за каквото и да било друго, освен за своето собствено страдание. Искаше чифт сухи чорапи точно толкова силно, колкото ги искаше и Джаксън. Имаше чувството, че краката му се бяха превърнали в гниещи сюнгери вътре в ботушите. Боляха го. Боляха го по начин, който го караше да се страхува от това, което щеше да види, когато най-сетне развърже връзките и изтегли тези проклети ботуши.

Но сега не можеше да направи нищо за тях. Човек не може да избяга от гнилоча на джунглата, както не може да избяга от насекомите, пиявиците и дъжда. О, Исусе, няма ли някога най-сетне да дойде краят на всичко това? Калта като че ли го всмукваше, теглеше го надолу малко по малко, с всяка стъпка, която правеше.

Прошумоляване дълбоко в храсталака го накара да наостри уши. Реката? Не можеше да каже със сигурност. Вероятно не още. Диксън там отзад с чудатите си хартийки беше казал, че има още време преди да стигнат до водата. Но това беше повече от преди един час, нали?

— Бих искал да имам на разположение един от тези „Старлайт“ прожектори — промърмори някой зад Брайън. — Човек би могъл да види с тях дори змия, която пикае в тъмнината на две мили разстояние.

Обади се и друг, още по-уморен глас.

— А аз искам само да съм си вкъщи.

Повече никой не се обади. Чуваше се само пляскането на листата, джапането на ботушите им в калта, слабото бръмчене от радиото на Матински.

Вкъщи, мислеше си Брайън. В главата му изплува образът на Роуз. Имаше чувството, че е погълнал патрона с инфрачервено излъчване за локация на местоположението. Пламък се вдигна от слабините му, пропълзя през тялото му и заседна над адамовата му ябълка. Видя я в стаята си в Колумбия, коленичила на пода, осеян с монети, гола, лицето й — мокро от сълзи. Видя и себе си да коленичи до нея, да я обгръща с ръцете си, да я люби направо там, на пода. Образът беше толкова жив, че почти усещаше всичко, изпитано тогава — даже монетите, които отпечатваха студени кръгчета в плътта му, изгарящата топлина между тези дълги крака, които обгръщаха неговите. „Не ме оставяй, Брай, никога не ме оставяй.“

А после образът изчезна. Той беше отново в джунглата. Дъждът барабанеше по шлема му, водата се стичаше по пончото му. Звукът от реката сега беше само шепот в главата му. Плачеше му се. Ако можеше да задържи образа й поне още малко, докато стигнат до реката.

Ела на себе си, човече! Тя отдавна те е забравила.

Не, не можеше да повярва. Не можеше. Но трябваше да приеме фактите — не беше получавал писма от месеци. Може да е срещнала някой друг. Може наистина да е станало така. Не, в това няма смисъл. Това би могло да стане с всяко друго момиче, но не и с Роуз. Но в какво има смисъл вече? Тук, в тези джунгли, той беше виждал чудовищни неща, които по-рано не беше мислил за възможни. Сега можеше да повярва на всичко.

Дисниленд Уест. Това беше жаргонното наименование за Виетнам. Измислено място. Но тук, сега, Виетнам беше толкова реален, като нещо, което е погълнал, нещо твърдо и студено, загнездено дълбоко в съзнанието му. Родният му дом вече не изглеждаше реален. Брайън едва можеше да си спомни как се чувства човек, когато върви по тротоар или ляга в легло с чисти бели чаршафи, или прекарва целия ден, без да поглежда през рамо в очакване някой да го застреля.

И Роуз дори не изглеждаше реална. Обикновено тя идваше при него сутрин, в тези първи няколко секунди, преди да се събуди напълно. В тези сиви утрини, в прехода между съня и събуждането, той чувстваше топлината на дъха й до бузата си, сигурен, че ако отвори очи, ще я намери заспала до него — изобилие от черни къдрици върху възглавницата му, дълга ръка със златиста кожа, отпусната на корема му. После някой сядаше тежко на леглото над неговото или започваше да удря по металната стена на бараката и образът й се изпаряваше като лека утринна мъгла.

В реалния свят беше нещо обикновено момчетата да бъдат изоставяни от жените и приятелките си. Онзи нещастник О’Рейли се хвалеше непрекъснато как жена му не можела да му се насити, а миналата седмица дойдоха документите му за развод. Без прощално писмо дори.

Исусе Христе. Ако Роуз само му беше писала. Поне едно писмо. Не искаше нищо повече.

Брайън започна да трепери. Дъждът се беше просмукал през пончото му, мокреше дрехите му. Помисли си за тетрадката, грижливо обвита в непромокаемо парче плат на дъното на раницата му. Дневникът му, който поддържаше от първия ден на този кошмар. Ако някога се измъкне оттук, ще има нужда от него…

Неочакван шум го стресна. Брайън замръзна на място. Шумоленето, много по-близо от преди, сега се долавяше по-ясно. В началото на колоната той забеляза, че Транг клекна с М-16 в позиция, готов за стрелба.

Брайън бързо легна по корем, освободи затвора на своята собствена М-16 и стреля, движенията му бяха точни и механични, като че ли в главата му прещрака ключ. До него Джаксън направи същото. Пред него Матински, едро момче от ферма в Небраска, не особено пъргав, тромаво се втурна за прикритие, радиото на гърба му се клатеше и подскачаше.

Брайън чу бърза стрелба — сякаш изгърмяха поредица от фишеци — и Матински се претърколи с трясък в храсталака като свален хеликоптер.

И в следващия миг се отприщи целият ад.

Още стрелба от автоматични пушки, после тъмнината експлодира в оглушителен взрив от оранжев пламък. Минохвъргачки, о, Исусе, обстрелват ни с минохвъргачки. В продължение на един адски миг нощта се превърна в ден и джунглата скочи върху Брайън в ярките цветове на грандиозна филмова продукция. Клони и пълзящи растения се преплитаха едни в други като змии, обгърнати в мъгла и очертани на фона на сиянието от експлодиралите мини. Нито следа от врага, но, Господи, като че ли стотици пушки стреляха срещу тях, от всеки храст изригваше огън, от всяко проклето дърво. Летящи парчета червена глина жулеха лицето му. Само на десет ярда от лявата му страна се образува кратер с размери на прясно изкопан гроб. Оголените корени на дървото се гърчеха като пръсти на огромен скелет, влачени от въздушните течения на експлозиите — те сякаш се мъчеха да си пробият път до повърхността…

Главата на Брайън се въртеше като празен варел.

Те са ни чакали. Реката. Никога няма да стигнем до реката!

Чу висок, задавен вик и видя Джаксън да коленичи като в молитва.

Половината от черепа му беше отнесена.

О, Исусе, не, не…

Тънко, сиво перде замъгли за миг зрението на Брайън. Ушите му звънтяха. Стори му се, че пушката му тежи поне сто фунта. Всичко наоколо като че ли ставаше на забавен кадър. Като в кошмар, със смисъл, какъвто само сънищата имат…

Къде, по дяволите, е лейтенант Грубер? Защо не поеме нещата в ръцете си?

Друго ослепително оранжево-червено избухване на мина, чу щракването на радиостанцията на Матински и глас — но не на Матински, който крещеше в него:

„Делта Браво, елате, елате, чувате ли ме? Делта Ехо тук. Ударени сме. Изглежда като че ли са ни обградили от всички страни. Имаме нужда от помощ тук, моля ви. Координатите са… 15 ООХ… По дя…“

Гласът беше прекъснат.

Обградени от всички страни. Исусе, ако само можеше да ги види. Брайън пусна един откос в храсталака. Чувстваше конвулсиите на земята под себе си, причинени от експлозиите. Опита се да не мисли за тялото, чийто мозък изтичаше в калта до него. Страхуваше се, че ще започне да повръща.

Задушаваше се от вонята на бездимен барут, кръв и изгоряла човешка плът. Мили Боже, те ни обстрелват като патици в стрелбище.

Като заби лакти в земята, Брайън пропълзя в храсталака, хаос от пълзящи растения и гигантска трева. Жлъчката отново се надигаше към гърлото му. Чифт безжизнени очи гледаха втренчено небето на по-малко от два метра от него. Грубер. О, Боже. Дъждът падаше върху тези безжизнени очи, събираше се в тях като в чаша.

Брайън почувства, че силен вик събира сили в слънчевия му сплит. Вик, който ще изкорени докрай останалия му здрав разум.

Но нещо стискаше рамото му, натискаше го надолу. Брайън изви глава и видя пред себе си ориенталско лице с остри черти, наплескано с оранжева кал, и чифт непроницаеми черни очи. Лице като ръждясало острие на брадва. Транг.

— Тихо! — изсъска Транг и посочи към гъсталака от бамбук отляво, отдалечен на две или три дузини ярда. — Реката е там. Последвай ме.

Брайън погледна назад. В отблясъка на адското зарево той видя, че периметрите им се бяха разтворили в небитието. Липсваше видимата линия за подкрепа, липсваше авторитетен глас, който да ръководи маневрите откъм фланга. Грубер — мъртъв. Радиостанцията, закрепена към гърба на Матински с ремъци — разбита на части: хаос от отделни медни проводници, печатни платки, деформирана пластмасова кутия. Сержант Старски лежеше мъртъв до нея в локва кръв и стискаше ръчната настройка в замръзнала хватка. Застрелян, преди да може да предаде по радиото координатите им.

Реката. Да. Ако той и Транг можеха да стигнат до реката. На другия бряг на реката имаше пясъчна яма, където можеше да се приземи хеликоптер — така беше казал Диксън. Ако само можеше да се задържи достатъчно дълго, за да отвори излъчващия в инфрачервения спектър патрон и да издълбае дупка за него в земята; приспособлението за приемане на излъчванията в инфрачервения спектър на хеликоптера може да го засече.

Брайън издърпа ръчна граната от колана си, вдигна предпазителя й и я захвърли в храсталака, за да разчисти пътя им. Ярка бяла светкавица, погълната от гъст червен пушек, само част от секундата по-късно — гръмотевичен взрив.

В кратката тишина, която последва експлозията на гранатата, той чу приятния звук на течаща вода. Толкова близо. Не повече от сто ярда. Но тук тези сто ярда бяха равни на сто мили… Те ще стигнат до реката — може би. Но дали ще бъдат цели?

Независимо от съмненията си той последва Транг, който сега пълзеше ниско и тихо като гущер, като прокарваше диагонална пътека през храсталака. Отпред лежеше гъсталакът от бамбук, гравюра от напречни сенки, близък и същевременно далечен като мираж в пустиня.

Изстрел. Край ухото му пропищя куршум. Брайън се държеше ниско към земята, коремът му поемаше всяко избухване на мините като тъп ритник под лъжичката. Придвижваше се напред с помощта на коленете и лактите си, болезнено напредваше, клони и корени деряха лицето му, в устата му скърцаше пясък.

Не мисли за смъртта. Не мисли за рая и ада или за каквото и да било друго — мисли само за едно: как да се измъкнеш оттук.

Не изпускаше от очи тъмната фигура на Транг отпред, не смееше да мигне, за да не го изпусне от очи. Още малко напред. Моля ти се, Боже. Само още няколко фута.

Тънки листа с остри като бръснач ръбове бодяха и режеха лицето му. Стройни бамбукови пръчки проблясваха като полиран нефрит и падаха настрана със сухо пращене. Коленете му потънаха в тинестата речна кал, която го обви със смрад на гниеща растителност. Звукът от течаща вода изпълни ушите му, най-чудесният звук на света.

Той вече можеше да види през бамбука блясък на лунна светлина върху черен сатен, о, Исусе, реката. Сърцето му подскочи. От другата страна на реката се простираше дълга ивица пясък, достатъчна за приземяване на хеликоптер.

Молитва, на която беше отговорено като по чудо: Брайън чу над главата си далечното свистене на роторни перки. Търсят ни. Чувство на облекчение премина като огън през него. Заопипва якето си за патрона с излъчване в инфрачервения спектър.

Ръцете му трепереха, докато разтваряше обвитото във фолио пакетче и изравяше дупка в кишавата земя. Врагът нямаше да забележи нищо, но от хеликоптера щяха да го засекат.

Точно тогава тънката фигура на Транг се отлепи от земята и притича полуприведена до брега на реката, така леко и безшумно като плъзгане на масло по водна повърхност. Внезапно бамбуковият гъсталак експлодира в корона от червен огън. Брайън усети, че нещо се блъсна в него, влак със скорост сто и петдесет мили в час…

Огромна свистяща тъмнина падна върху него като нож на гилотина и го отряза от съзнанието му.

Когато дойде на себе си, имаше чувството, че през стомаха му беше прекаран огромен, нажежен до червено шиш, който го беше заковал към земята. Опита се да крещи, но в дробовете му като че ли нямаше никакъв въздух. Беше останала само агонията, огромна, горяща и бездънна, в която някак се беше претърколил.

Плъзна се отново към сивия ръб на безсъзнанието. Неясни шумове се носеха около него. Мъже крещяха. Автомати грачеха.

Бавно, агонизиращо, в непосилна борба със сивата вълна на безсъзнанието, която го теглеше назад, Брайън успя да се изправи до седнало положение. Вгледа се в накъсаните на парчета останки от пончото му. О, Исусе, беше ударен лошо. Кръв. Много кръв. Запита се дали ще умре.

Никога не е бил така уплашен. Не искаше да умре. И най-вече, не можеше да умре тук, в тази забравена от Бога лайняна дупка, като останка, плесенясваща върху мръсна чиния.

Обещах на Роуз, че ще се върна. Обещах.

Брайън дочу агонизиращ стон и очите му затърсиха в тъмнината. Видя го. Транг. С лице в калта и остатък от натрошена кост там, където беше десният му крак.

О, Исусе… мина. Той е попаднал на мина.

Като се опита да пропъди белия огън, който ръфаше и извиваше червата му, Брайън допълзя до Транг и прокара ръка под тесните му рамене. Коленичи и го изтегли нагоре така, че главата му да легне на бедрото му.

— Трябва да се махаме оттук, приятелю — каза той задавено. — Трябва да минем на другия бряг.

Брайън се вгледа в небето. Видя червените светлини на боен хеликоптер „Кобра“, които направиха широка дъга, после последва експлозия — над дърветата се разтвориха гигантски бели и оранжеви цветове — като красиво отровно цвете от градината на Рапачини.

— Didi mau! Didi maul — Транг клатеше глава, лицето му — пепеляв кръг в сутрешния сумрак.

— Не — с мъка каза Брайън. — Няма начин да те изоставя.

Транг му беше спасил живота веднъж. Брайън не беше забравил.

Той стегна ръката си около раменете на Транг и усети свирепото превъртане на шиша в стомаха си. Обзе го слабост. В главата му нещо силно запищя, сякаш забръмча рояк комари от джунглата. Пребори се с вълната на слабост, която го заля.

По-късно, човече, не можеш да загубиш шанса си точно сега. Съвсем близо си. Никой не се предава точно на финала.

Реката, реката.

Трябва да преминеш на другия бряг.

Брайън започна бавно да пълзи през калта от воняща смрад и бамбук към брега на реката — с дясната ръка беше обхванал Транг под мишниците, ползваше за опора левия си лакът.

Болката се надигна и забалансира като звук, който би могъл да разбие кристал. Мозъкът му се гърчеше, влизаше и излизаше от бездната на безсъзнанието.

Исусе… Той вървя през водата, превърна я във вино… Оулд Ман Ривър… той се търкаля… търкаля…

Транг тежеше много, толкова тежък… как е възможно… дете като него?

Коленете му потъваха в дълбока киша, вода напълни устата му, ноздрите му. Брайън повдигна главата си нагоре, задавен от раздираща кашлица. Сивата мъгла над очите му се отърколи настрана и той видя, че е до кръста във вода.

Водата прибра крилете си около него и единственото нещо, което можеше да прави, беше да задържа отпуснатото тяло на Транг, да не допусне то да бъде повлечено от бавното течение. Бореше се да задържи и двамата на повърхността, като опъваше глава назад, когато черната вода пропълзяваше в устата му или се промъкваше в ноздрите му.

Погледна право нагоре и видя, че облаците се разкъсват. Небето под тях имаше цвета на отзвучаваща синина, жълто и розово. Няколко звезди просветнаха между разреждащите се облаци като през отломъци от кост. Зазоряваше се.

Заплака. Толкова е близо, а не можеше да го направи. Усещаше как последните останки от силите му изтичаха от него надолу по реката, понесени от течението. А болката нарастваше, огромна и ужасна, планина от начупени стъкла, която той трябваше да изкачи с голи ръце и колене.

И тогава до него достигна глас, далечен, но ясен като ехо в дълъг коридор. Гласът на Роуз.

Ти обеща, Брайън. Обеща ми, че ще се върнеш. Ти обеща…

Но неговото обещание вече беше без значение. Толкова дълго време беше изминало, откакто беше държал Роуз в ръцете си. Някъде в този безкраен коридор от време той я беше изгубил. Или тя беше изгубила него…

Тя беше престанала да го обича… А сега беше време да се отпусне.

Искаше да се отпусне. Да престане да се бори с тази изгаряща агония и да се остави на бавното течение, успокоен, безтегловен, като клонче или тревичка…

Транг се размърда слабо в ръцете му и той разбра, че не може да се отпусне, не още. Поне заради Транг.

Брайън, събрал сила, каквато не притежаваше, със сърце, близо до пръсване от усилието да крепи и двамата над водата, заплува към другия бряг.