Айлин Гоудж
Градината на лъжите (40)

Глава 38

Силви въздъхна и затвори счетоводната книга. Тя беше принадлежала някога на Джералд, но сега тънкият почерк, който изпълваше страниците й, беше нейният.

Прокара длан по изтърканата кожена корица. Някога тя беше светлокафява на цвят — сега имаше цвета на портвайн. Избелелите златни букви, издълбани в горната й част, съобщаваха:

Получени пари, изплатени пари. Всяка месечна колона цифри — чисто изравнени. Всичко — в пълен ред. Всички дългове — изплатени.

„Всички, с изключение на един“, помисли си тя.

Най-големият, най-важният.

„Ти си глупачка — каза си тя. — Не трябваше в никакъв случай да ходиш в съда. Не ти ли каза Рейчъл да не го правиш? Защо не я послуша?“

Спомни си Роуз, нейната Роуз — колко великолепна беше, как се бореше за Рейчъл — и почувства старото съжаление да се надига отново в нея, но сега придружено от нова, по-остра болка.

Видях какво си направила с живота си, дъще моя. И се гордея с тебе. Ти си красива и много надарена — точно както каза Никос. И аз сгреших, когато се отрекох от тебе. Даже това, че имам Рейчъл и любовта й, никога не може да компенсира твоята загуба.

Снощи, когато Никос й каза, че е решил да не се разкрива тайната на Роуз, тя беше така облекчена. Почувства се като персонаж от Библията, освободен от смъртно наказание с Божията намеса.

И после — когато й каза, че все още иска да се ожени за нея, дори повече, отколкото преди — тя беше трогната до сълзи.

Останала сама с мислите си в този момент, Силви се попита дали трябва да каже „да“.

Наистина го обичам, но искам ли да се омъжа за него?

Силви спря погледа си на портрета над камината, да, нейно подобие, но в действителност тя беше вече съвсем различна. Тя не беше повече тази боязлива жена, която някога тайно слезе в приземната стая на Никос, днес тя беше жената, която можеше да бъде вярна на себе си открито, без смущение или съжаления.

Само сърцето й не беше променено. Сърцето й, което не престана да скърби за Роуз…

Силви внезапно се почувства уморена, отпусна чело над счетоводната книга, кожената й подвързия беше така гладка, така излъскана от употреба, че сякаш притежаваше патината на жива плът.

Тя почти се наслади на собствената си умора, разреши й да се утаи в нея като стар приятел. Можеше да отпусне глава посред бял ден и нямаше кой да се върти разтревожено около нея и да й досажда с въпроси дали не е болна.

„Колко странен е животът — мислеше Силви. — Колко мразех да бъда сама след смъртта на Джералд, да сядам на маси, сложени само за един човек, и да имам целия ден, проснат пред мен като най-самотния път в света.“

Но сега тя беше установила, че това й харесва: самотната й закуска, понякога в леглото върху поднос, което я караше да се чувства глезена, разточителна, е. „Дейли Нюз“ и „Добро утро, Америка“ до нея. Да подписва всички чекове, нейните собствени пари, без някой да вдига вежди, ако си разреши още един чифт обувки или нова рокля.

Но най-много от всичко й харесваше да не зависи от никой друг, освен от себе си. Какъв разкош! И колко чудесно е човек да се чувства достатъчно силен и да може да върши толкова много неща!

Спомни си за онзи ден в къщата на Никос преди по-малко от месец. Беше сама, размисляше върху няколко мостри тъкани, когато на горния етаж се пукна тръба, водата бликаше като от извор точно в централната гостна. Обхвана я паника, толкова се обърка, че не можеше да се сети какво да направи. Но в следващия момент се втурна в сутерена, намери главния спирачен кран, после набра номера на аварийната служба на водопроводчиците и даже обра водата с парцал, преди да може да причини сериозна повреда на тавана отдолу.

Ако Никос беше там и беше се погрижил за всички, тя щеше да се чувства слаба и съвсем безполезна. И щеше да очаква от него да свърши всичко. Това точно беше ужасното. Тя беше силна личност. Не беше ли достатъчно силна, за да се съпротивлява на изкушението да остави един мъж да поеме цялата отговорност? И при това не само за една спукана тръба, а за всичко, за целия й живот?

И все пак Никос. Господ да го благослови, той имаше нужда от нея.

„Аз поне имам Рейчъл — мислеше си Силви, — а Никос няма никого. Не, даже по-лошо от това, има дъщеря, за която копнее, но…

О, Господи, прости ми, през всичките тези години живях в страх, че Джералд ще открие тайната ми. А всъщност Никос е този, на когото причинявам истинска болка.“

Възможно ли беше някога да й бъде простено? От Рейчъл, от Никос, от Роуз? Господи, как копнееше за това!

Силви повдигна глава. Часовникът мелодично отбелязваше часовете в тишината на къщата. Защо беше толкова тихо? Свободният ден на Бриджит. Само Мануел е тук, почиства мъртвите листа в градината.

Според прогнозата за времето се очакваше сняг. И наистина изглеждаше по този начин. Извън прозореца небето беше неподвижно и някак като подпухнало; скоро розовите й храсти ще бъдат обвити от бялата покривка на снега, ще изчезнат като сън.

Но няма да си отидат. Под снега и замръзналата почва прекрасна зеленина ще живее тайно в зимен сън. А през пролетта ще стане чудо и всичко отново ще се покрие с цвят.

„И така си върви животът — мислеше си тя. Нещо умира, но никога не си отива изцяло. В нашите сърца винаги остава малка частичка от него. И тя може да цъфне отново.“

Звънецът на външната врата прониза тишината на къщата, стресна я. И съвсем без причина сърцето й започна бързо да бие.

Страхуваше се да отвори външната врата.

Но дори докато вътрешно продължаваше да се колебае, стъпките й я понесоха през кабинета на Джералд във вестибюла, токчетата й притракаха по покритото с мраморни плочки фоайе. И без дори да вземе домофона, за да разбере кой е, тя отвори тежката дъбова врата.

Силви не беше попитала, защото в сърцето си знаеше кой може да е. Още преди да отвори напълно вратата и да зърне високото мургаво момиче в непромокаемо палто с подплата, изправено на предните стъпала с първите снежинки, заплетени в тъмната му коса като листчета от цветя, Силви знаеше.

Изправена на прага, сякаш пуснала корени там, тя почувства как сърцето й подскочи и заудря в гърдите й.

— Роуз — промълви тя.