Айлин Гоудж
Градината на лъжите (10)

Глава 8

— Защо не седнете, госпожице… доктор Розентал?

Доктор Доленц се усмихна, но Рейчъл забеляза, че усмивката му не беше сърдечна — това беше усмивка на доктор, който трябваше да вдъхва увереност в пациентите си. Поведението му й напомни за баща й, малко въздържано, но любезно. И този кабинет на Парк Авеню с неговата масивна, излъскана до блясък мебелировка — бюро и дъбови класьори с месингови дръжки за папки — също й напомняше за офиса на баща й в банката. Така го беше възприела още като малко момиченце, когато седеше в голямото кожено кресло срещу бюрото на баща си, смутена от строгите и тежки мебели и миризмата на тютюн. Точно така се почувства и сега, когато потъна в масивния диван под тройка английски ловни репродукции: погълната, умалена.

Заповяда си да стои спокойно, с ръце, скръстени в скута й, но сърцето й биеше лудо. Какви са резултатите от рентгеновите снимки? Шест седмици след аборта, а тя още не можеше да се освободи от него — и, може би, никога нямаше да може.

Тя го молеше мълчаливо вътре в себе си: Моля ви, ако е толкова лошо, колкото изкуствената усмивка на лицето ви, не искам да го чуя, не искам да знам…

Мисълта й се върна назад към първите дни след аборта — колко болна беше тогава — гореше от треска, дори на моменти бълнуваше. Инфлуенца, мислеше си тя в началото, толкова много заболявания имаше вече. Високомерно и глупаво беше отхвърлила предложението на Дейвид да я настани в такси. Беше вървяла пеш през цели шест квартала, безчувствена, като пияна, под леещия се дъжд, докато накрая изтрезня… или помъдря… достатъчно, за да извика такси. Докато се прибере вкъщи, тя беше вече мокра до кости, трепереше от студ, зъбите й тракаха.

Три дни имаше температура. Знаеше, че това не може да бъде инфлуенца. Имаше болки ниско долу в корема, стягаше като от хирургически скоби. Накрая Кей я убеди да дойде тук.

Доктор Мортън Доленц. Вгледа се в него сега, мургав мъж, с груби черти и окосмени ръце, твърде дълги за тялото му. Но независимо от вида му той беше учудващо внимателен. Диагнозата му беше остро възпаление в областта на таза. „Лошо — каза той, — но не достатъчно лошо, за да означава болнично лечение.“ О, да, тя знаеше за това заболяване. Знаеше, че от него не се умира, но то имаше последици…

Беше й предписал ампицилин, един грам четири пъти дневно. Състоянието й се подобри незабавно. Месец по-късно й беше предложил хистеросалиингография, за да види в какво състояние са фалопиевите й тръби и ако са засегнати, до каква степен. Беше й осигурил час за рентгенолог. Предписа й морфин и й обясни, че в тръбите й се инжектира контрастна материя и ще бъде болезнено.

Сега, седмица по-късно, той стана от стола си, отвори кафяв плик и извади от него снимките.

— Не смятам, че има смисъл да не говоря направо с вас — каза той. — Защо не погледнете снимките заедно с мен и аз ще ви покажа какво имам предвид.

Прикрепи снимките към рентгеноскопия. Рейчъл бавно стана и се приближи до него, пулсът й подскачаше диво в гърлото, стомахът й беше свит на топка.

Той посочи две сиви петна, през които контрастната материя не беше преминала.

— Както виждате, има значително запушване и в двете тръби. Това означава, че едно евентуално зачатие е… нека го кажем просто — малко вероятно. В бъдеще може да помислите и за хирургическа намеса. Но — той сви рамене, — както вероятно знаете, резултатите в тази област са все още малко обещаващи.

Какво иска да каже — няма да имам деца? Никога? Не… не може да бъде… о, Господи, не…

Главата й се замая сякаш отново беше в треска. Втренчи се в Доленц, очите й се заковаха в голямата брадавица на врата му, от която излизаха три твърди косъма. Трябваше да избяга от тези снимки с техните неясни петна и от думите му. Но тя продължи да гледа неподвижно брадавицата, като се питаше защо човекът, който имаше силата да изтрие част от живота й, не се беше сетил да отреже тези отвратителни косми.

— Съжалявам — продължи той, — бих искал да бъда по-обнадеждаващ. Но съм установил, че в тези случаи винаги е по-добре да бъда прям… така че да не поддържам фалшиви очаквания. Тогава се знае какви карти човек държи в ръцете си, така да се каже. Винаги можете да си осиновите дете, искам да кажа, ако съпругът ви…

Рейчъл протегна ръка, благодари му и постави край на непохватните му опити да разведри мрачното й бъдеще.

Тя излезе навън, вървеше изправена, с изпънати рамене, с вирната брадичка, сякаш ако се задържи така изправена, би могла някак да предотврати преливането на огъня от гърдите си навън. Извървя пътя до дома си, като се съобразяваше само машинално със светофарите, вървеше, без да се оглежда и без да забави крачките си, даже и след като почувства образуването на мехури на петите си, вървеше, без да усеща проливния дъжд, който се изливаше над града. Стигна до апартамента си едва на смрачаване. Косите й падаха, сплъстени и мокри, тя цялата беше вир-вода.

Сви се на топка в плетения стол във всекидневната, без дори да си направи труда да съблече мокрото си палто. Едва сега почувства студ. Но всички сухи дрехи на света и всички одеяла не биха могли да разтопят буцата лед в корема й.

Без деца… без бебета… о, Боже, какво направих?

Скри лице в ръцете си.

О, поне Кей да беше тук, мислеше си Рейчъл. Тя би я прегърнала, би й направила чаша чай и двете биха си говорили, говорили, докато — може би се появи някакъв изход. Но Кей не беше тук вече цели три седмици, беше заминала във Виетнам… на оня край на света…

Рейчъл отпусна ръце от лицето си, сви ги в юмруци. По дяволите, не, няма да стоя тук потънала в самосъжаление. Е, добре, това се случи, но още не съм мъртва… Господи, а и как бих могла? Не и при тази болка вътре в мен.

Трябва да се махна от тук, каза си тя. Пълна промяна. Може би трябва да бъда с Кей. Имат нужда от лекари във Виетнам. Точно сега Кей може би се нуждае толкова много от мен, както и аз от нея. И тогава може би ще мога да забравя това — ако бъда на такова място, където няма да имам време да мисля за — за това…

Телефонът звънеше.

Нека да звъни. Сега не искаше да говори с никой. Който и да беше, нека се обади по-късно, утре.

Но телефонът продължаваше упорито да звъни… Рейчъл с мъка се изправи на крака.

— Ало?

— Рейчъл, слава Богу, почти се бях отказала! — гласът на майка й, мелодичен и чист, прозвуча като звън от кристални чаши.

Сребристият й глас я накара да се почувства уязвима, а злочестината й сякаш беше безсрамно изложена пред очите на всички. Също както по времето, когато беше дванадесетгодишна и майка й я завари да плаче, защото онзи глупак, Уил Спъри, беше накъсал любовната й картичка, която му беше дала в училище. Съчувствието на майка й я беше наранило дори повече от жестокостта на Уил Спъри. Не, тя не може да понесе съжалението на никого, още повече на майка си.

А помисли ли си само как би страдала и майка й — няма да има внуци, няма да има грижи за бебета, да си играе с тях, да се глезят. Не, много по-добре е майка й да не знае.

— Съжалявам, току-що влизам — излъга Рейчъл. — Хей, мамо, не може ли да ти позвъня след малко? Работата в болницата ме държи на крак през целия ден и се чувствам като парцал от умора. Най-голямото ми желание в момента е да съм под душа.

— Ще те задържа само минутка — изчурулика Силви. — Става въпрос за утре, ще ти изпратим колата в десет и половина. Така ще имаме достатъчно време да стигнем до Коулд Сиринг към дванадесет, даже и да има голямо движение.

За какво става въпрос? Коулд Сиринг… утре, в дванадесет? Рейчъл зарови в паметта си, опитвайки се да разбере какво има предвид Силви.

— О, скъпа, не си забравила, нали? — Силви сякаш прочете мислите й и беше поразена.

— Разбира се, не. Как бих могла да забравя — отново излъга тя и в смущението си започна да се смее.

— Мейсън. Сватбата на Мейсън Гоулд — подсказа майка й и също се засмя. — Рейчъл, честна дума, само за медицина ли мислиш тези дни? И не ми казвай, че нямаш подходящ тоалет, защото веднага ще дойда и ще те отведа в „Сакс“.

О, Боже, да. Написаната на ръка картичка, която получи миналия месец — беше й направила впечатление, просто беше по-различна от скования стил на официалните покани, каквато беше очаквала. Заинтригувана, тя си помисли колко хубаво би било да види Мейсън отново и да се срещне с момичето, за което той се женеше. После натика поканата някъде, в някакво чекмедже и забрави за нея. Господи, ако майка й не беше позвънила, не би се и сетила.

Да, би било чудесно да види Мейсън отново. Рейчъл потръпна смутено от спомена за приема по случай двадесет и първия му рожден ден и те двамата, вкопчени тромаво един в друг върху онзи килим в апартамента на баща му. А след това — колко загрижен беше той, колко внимателен. Опитваше се да й помогне да се облече, изпрати я до асансьора, като че ли беше възрастна леля на амбулаторно лечение. И с вързан език, като че ли бяха се срещнали случайно, а не се познаваха от милиони години. Тогава мислеше, че го е загубила завинаги като приятел, приятел от детинството й. Но по-късно, отново сред другите на приема, Рейчъл беше грабнала в отчаяние шепа натрошен лед и го беше пуснала отзад в панталоните му. Мейсън затанцува на един крак и закрещя. Как ли не я нарече — подла кучка, досадна хлапачка, гадна малка мръсница. И си останаха добри приятели.

— … освен, ако предпочиташ магазините на Блумингдейл — продължаваше майка й в слушалката.

Пазаруване? Господи, само това й липсваше. Не, ще подбере нещо от гардероба си.

— Не се безпокои, мамо, имам чудесни дрехи.

— Десет и половина тогава — каза Силви и въздъхна. — И, за Бога, скъпа, не забравяй да си сложиш чорапи и комбинезон. Последния път, когато беше с рокля…

Рейчъл, леко раздразнена, не можеше да не се запита това ли беше същата Силви, с която се почувства така близка, в такава хармония, когато й се довери, че е бременна.

— О, мамо, моля те! Да, добре, хубаво, ще бъда с комбинезон — с десет комбинезона, ако това те прави щастлива — комичната нотка в разговора им достигна до нея и тя се отпусна и се засмя. — Ти поне си лесна за задоволяване. Мамо, зная, че ще умреш щастлива, стига винаги да нося чисто бельо, да слагам хартия върху чуждите тоалетни чинии и да кръстосвам крака в глезените, когато сядам. Мамо, обичам те. И, мамо, слушай, благодаря за…

За какво? Да, за това, че заедно с всичко друго ти знаеш кое действително е от значение… за това, че си била с мен и до мен винаги, когато е трябвало… когато съм имала нужда от теб.

Силви не припадна, когато Рейчъл й каза за аборта. Нямаше плач, нямаше суетене, нито горчиви обвинения. Тя само беше притиснала Рейчъл към себе си, почти причинявайки й болка, и беше казала: „Обичам те, скъпа, и винаги ще те обичам, каквото и да се случи.“

— Благодаря за какво? — запита Силви.

Буца притисна гърлото на Рейчъл, но тя успя да я преглътне.

— О, нищо. Просто благодаря. Ще те видя утре в десет и половина.

* * *

Сватбата на Мейсън Гоулд не отговаряше на очакванията й. Беше си представяла синагога, задушена от цветя, шаферки с подходящи по цвят шифонови рокли с буфан ръкави, младоженка и младоженец съответно в бял сатен и фрак, като фигурки от сватбена торта.

А ето я сега, седнала с родителите си в тази голяма и стара оранжерия на върха на тревистия хълм над Хъдзън, а пред тях — две хипита, които си обещават да се обичат, уважават, но не и да се подчиняват безвъзмездно един на друг. Мейсън Гоулд — хипи! Невероятно. Абсурдно.

Вярно, не беше го виждала от години… и сега едва го позна. Висок, с дълга коса, вързана отзад, в свободен бял кафтан и сандали. Младоженката беше с пасващ по цвят кафтан, а в дългата й права черна коса бяха вплетени малки диви маргаритки. Те стояха под кошницата с висящи бегонии, техните сочни бели цветове докосваха главите им, пред нозете им бяха разпръснати паднали листчета от цветове.

Рейчъл се усмихна и си помисли: „Браво, Мейсън. Все пак съумя да се освободиш от консервите със замразената храна.“

Огледа се. Дългите шперплатови маси, отрупани с плоски съдове за разсад и малки растения в глинени саксии, бяха изтеглени към запотените стъклени стени, за да се освободи място за около петдесетина сгъваеми стола. Забеляза Гоулдови, седнали на първата редица, близо до голяма саксия с цинии. Евелин, най-близката приятелка на майка й, седеше изправена като цев на пушка с храбра, замръзнала усмивка на лицето. Рейчъл забеляза, че токчетата на розовите й обувки (боядисани така, за да съответстват по цвят на бледорозовия й костюм) бяха окаляни от стръмната пътечка по подгизналия склон. Очите й изглеждаха подпухнали и зачервени, като че ли беше плакала. Айра Гоулд до нея, пълен и плешив, хвърляше замаяни погледи наоколо, сякаш всеки миг очакваше да види Алън Фънт да изскочи иззад някое дръвче в голяма саксия, за да съобщи, че са във фокуса на „Кандид Камера“. Това не беше женитба според техните планове. Това беше женитба, която не бяха сънували и в най-ужасните си кошмари.

Рейчъл лесно можеше да отдели роднините и приятелите на Гоулдови… всички те изглеждаха не на място, чувстваха се неудобно и непрекъснато мърдаха на столовете, седяха с наведени очи в скутовете си или си разменяха смутени погледи. Но не и майка й, така елегантна в бледосиния си кашмирен костюм — тя изглеждаше само учудена. Рейчъл се гордееше с нея.

Напрегна се да чуе свещеника, брадат мъж с мек глас, който изглеждаше искрен и, за радост на Гоулдови, беше с костюм и връзка. Четеше високо клетвите, които Мейсън и Шанън — името й беше Шанън, нали? — бяха написали заедно. Нещо за любовта, която е свободна като орел… и кръгове в кръговете. Хубаво, без да бъде прекалено сантиментално.

Рейчъл почувства, че очите й се пълнят със сълзи. Господи, нима наистина плаче? Може би причината беше в начина, но който Мейсън гледаше любимата си — в погледа му имаше толкова нежност. Те бяха напълно погълнати един от друг. Биха могли да стоят в потъваща лодка и да не забележат това. Дейвид нито веднъж не я беше погледнал така.

Приятелите на Мейсън (кои други биха могли да бъдат?) — дългокоси момчета в дънки и спуснати над тях ризи, седяха близо до предната редица. Момичетата, четири или пет на брой, бяха до една с дълги коси, разделени в средата, и без грим. Едно от тях, с разпиляна по раменете руса коса, й напомняше търговските реклами за средствата за почистване от крем. Няколко други кимаха замечтано с глави и изглеждаха доста разсеяни. Какво ли друго отглеждат тук в тази оранжерия, освен цветя?

Мейсън постави пръстен на невестата си и сега, с пламнало лице и треперещ от силата на чувствата си, се навеждаше да я целуне. Момче, възседнало голяма, обърната глинена саксия с китара в скута си, започна да свири „Лунна сянка“ на Кат Стивънс. Без да иска, Рейчъл затананика, пленена от радостта на момента.

Няколко минути по-късно всички започнаха да се изнизват навън начело с Мейсън и Шанън, след тях вървяха приятелите им, усмихнати и весели, всеки прегърнал другия.

По-възрастните изчакаха назад, измърморвайки с напрегнати гласове учтивите си поздравления на Гоулдови. Рейчъл забеляза, че Айра Гоулд се мръщеше, докато друг нисък плешив мъж, който изглеждаше като брат или братовчед, го потупваше утешително по рамото.

През редиците столове Рейчъл хвана погледа са баща си и двамата се усмихнаха. Татко се наслаждава на това… Айра, смъкнат надолу с резка или две… Татко винаги е смятал, че приятелят му е много демонстративен.

Ето я сега надолу по хълма, балансира с високите си токчета. Колко смешно наистина — тя се беше безпокоила, че ще бъде много навлечена в бялото си поло и вълнената пола…

В непретенциозната селска къща закуските бяха наредени на кръгла дъбова маса. Галони с прясно изстискан ябълков сок, салати със здравословен вид, поръсени със слънчогледови семки, черен хляб, глинени съдове с прясно масло и домашно сирене, вегетариански деликатеси в калени съдове за печене.

По-късно в голямата старомодна кухня Рейчъл успя накрая да хване Мейсън сам.

— Всичко това истинско ли е? — запита тя. — Не мога да повярвам, че това си ти. Какво стана с Йел, с Дж. Прек, със Стрийг…

— Опитвала ли си някога стъбла от целина в прясно изстискано фъстъчено масло? — той взе едно парче от ощърбената чиния върху наклонения плот и го поднесе в устата й. Наблюдаваше я ухилен до уши как се опитва да го сдъвче. — Чейн ги прави. Отначало не харесвах нещата, които яде, но тя ме преобрази.

Рейчъл се насили да погълне клисавата, жилава топка.

— Мислех, че се казва Шанън.

— Беше. Тя си смени името.

— Не мислиш да сменяш твоето, нали? — при мисълта, че може да й се наложи да го нарича Тонто или Сийгъл я досмеша.

Той се засмя.

— Разбира се. Какво ще кажеш за Акапулко?

— Смешно. Много смешно — сега вече тя се смееше. Същият стар Мейсън. Отпусна се.

— Съжалявам, беше подло от моя страна. Това, което казах за Йел. Просто не съм свикнала да те виждам с коса, вързана на опашка. Но се радвам за тебе, Мейсън, честна дума.

— Няма нищо. Искаш ли да видиш останалата част от къщата? Шан — Чейни и аз сме на целия горен етаж. Дъв и Горди делят втория с Лиза и Джо. Запозна ли се с Джо? Тази къща е била на дядо му, той е бил някакъв ботаник. Джо предложи да направим сватбата в оранжерията…

Рейчъл последва Мейсън нагоре по широка стълба с дъбови перила, украсени с дърворезба, и очарователно оформени вретенообразни напречни дървени фигури. Третият етаж, където живееше Мейсън, всъщност беше таванско помещение. Тя влезе след него в ниската варосана стая, като навеждаше глава, за да не се удари в скосения таван. Някой — вероятно Чейни — беше ушил пердета от покривка за легло. Единствената мебелировка беше двойният матрак на пода и шкафът с чекмеджета.

Мейсън седна на матрака с кръстосани по индиански крака. Той забеляза стреснатия й поглед и каза.

— Знам, че е малко нещо празно, но това е временно. До края на лятото. После се местим в града. Започвам работа през септември с „Легъл Ейд Сосайъти“ — не съм ли ти казвал? До гуша ми дойде от корпоративната адвокатура, богати магарета, които се разкъсват едно друго. Знаеш ли колко много чудесни хора отиват по затворите всеки ден само защото не могат да си позволят добър адвокат? Разбира се, в „Легъл Ейд“ има и голям брой некадърници, а те са там просто защото не ги бива за нищо друго. Лично аз отивам по избор, защото искам да помогна.

Рейчъл се отпусна до Мейсън и го целуна по бузата. Гордееше се с него, със смелостта му, с ангажираността му.

— Бедната Дела Стрийт — каза тя.

— Какво общо има Дела Стрийт с това?

— Просто си мисля къде би могла да бъде Дела, след като Пери Мейсън отива в Легъл Ейд?

Той се изсмя и се наведе, за да измъкне пластмасова торбичка изпод ъгъла на матрака.

— Искаш ли да запалиш? Заради старите времена?

Той сви цигара с наркотик и те си я разменяха, като всмукваха в тишина. Беше хубаво и някак правилно да дели тази цигара с Мейсън на сватбения му ден. Имаше нужда точно от това, за да забрави поне за малко себе си и болката в сърцето. После Мейсън запита.

— А какво става с теб тези дни? Твърде ангажирана със спасяване на страдащи, за да се влюби и ожени?

— Бях влюбена веднъж — каза тя. — Поне така си мислех на времето. Мисля да се отдам на страдащите и да спасявам живота им, като започна от моя собствен… Хей, знаеш ли, започнах да свиквам с твоята опашка. Всъщност като че ли започнах да я харесвам. Трябва да съм се опила.

— Отглеждам я сам.

— Опашката ли? — тя се разсмя, главата й все повече и повече се замайваше.

— Тревата — протегна цигарата си. — В оранжерията.

— Помислих си нещо подобно.

— Мисля, че и татко подозира. Упорито ме подпитва дали не върша нещо извън реда на нещата. Убива ме. Предполагам все още не може да ми прости, че отказах да вляза в бизнеса.

Рейчъл дръпна силно и изкашля сладникавия пушек. Доста дълго време беше изминало от първия й опит с наркотици, може би прекалено дълго. Тя се отпусна назад на матрака, като се подпираше на единия си лакът. Погледна през ниския прозорец — слънцето залязваше в мандаринова мъгла над реката.

— Искаш ли да чуеш нещо наистина ново? — каза тя. — Мисля да отида във Виетнам.

Мейсън се втренчи в нея.

— По дяволите, Рейчъл, сериозно ли говориш?

— Да — до този момент не беше напълно сигурна, но сега, след като вече го каза на глас, решението й придоби реални очертания.

Мейсън се вгледа в цигарата, стисната между палеца и показалеца му.

— Ау-у. Знаех, че домашно отглежданият наркотик е добър, но не знаех, че е чак толкова добър.

Тя се изсмя.

— Е добре, малко съм се опила, но говоря съвсем сериозно.

— Без изключение, това е най-налудничавата ти идея от всички досега — кафявите му очи се отвориха широко в преувеличен израз на недоверие, напомнящ рисунка от комикс.

— Нямам предвид да вляза в армията или нещо такова. Ще работя в частна болница — „Католик Рилийф“. Срещу цивилните също се стреля и много от тях са осакатени. Същото се отнася и за войниците. Не мисия, че това ще бъде по-лошо от твоята работа в „Легъл Ейд“.

Мейсън се замисли върху това, като присвиваше очи; над главата му се виеше димът от цигарата.

— Да, може и да си права за това. Във всеки случай, кой съм аз, за да съдя? Според татко доста добре съм си прецакал живота, така че какво право имам аз да ти казвам какво да правиш и какво не? Освен това, познавам те достатъчно, за да знам, че щом си го решила — ще го направиш.

Мейсън измъкна някакъв фас от пепелника, близо до матрака, и мълчаливо го довърши. Рейчъл си помисли, че ако имаше брат, би желала той да бъде точно като Мейсън.

— Ще ти пратя картичка — обеща тя.

— Само не пиши, че би желала да съ там — потупа се по гърдите, като се усмихваше.

— Сърдечен шум. Лентяй.

Рейчъл се изправи с известно усилие на крака — чувстваше се натежала, уморена, но някак по-добре в сравнение с изминалите седмици. Да, тя ще отиде… това беше отговорът… ще остави всичко зад себе си…

Нов живот — като Мейсън.

— Хайде да слизаме — каза му тя. — Чейни може да се чуди какво правиш тук горе с друга жена на сватбения си ден.

— Успокой се, Чейни не е такава. Тя не вярва, че някой може да притежава някого по този начин — той също се изправи.

Рейчъл се вгледа в стъпалата му, обути в сандали, в закривения под странен ъгъл малък пръст, който той беше счупил едно лято в Дийл, докато караше водни ски, тогава, когато и двамата бяха още деца. Видът му я натъжи, като че ли изкривеният пръст на Мейсън беше символ на свободната от грижи част от живота й, която тя беше загубила завинаги.

Вдигна очи и погледна строго Мейсън.

— Слушай, само не прави опити с нея в това отношение, чуваш ли? Ако я обичаш, не рискувай щастието си.

Мейсън отдаде чест, единият ъгъл на устните му беше изкривен нагоре.

— Няма страшно. Тя е всичко, което имам и още нещо. Чуй. Ще ти кажа нещо, което не съм казал даже и на родителите си. Чейни и аз… е, добре, тя е бременна в третия месец. Ще ставам баща. Можеш ли да си представиш?

Като че ли докосна сърцето й с оголен проводник, по който течеше ток — толкова силна беше изгарящата болка в гърдите й. Този шантав израз на щастие върху лицето на Мейсън. Той я накара да си спомни за Дейвид, колко отдалечен беше той, колко студен. О, Господи.

Рейчъл се овладя с усилие.

— Не губиш време.

— Това е нещо друго, нали? Аз се ожених и ще имам дете. Ти отиваш във Виетнам — обърна се към нея, докато вървяха към стълбите. Близо до челюстта му тя забеляза две малки червени следи от порязване с бръснач. Беше й казал, че си е обръснал брадата едва тази сутрин от уважение към родителите си. Би им дошло твърде много, ако го бяха видели отгоре на всичко и с брада като Исус Христос. — Само не си надигай главата твърде много там — и после добави. — О, по дяволите, защо казвам това? За тебе това звучи толкова безсмислено, колкото „Не мисли за слонове.“

Тя го потупа по рамото.

— Добре, обещавам. Няма да мисля за слонове.

От площадката пред стълбите тя дочу суматохата долу. Някой извика, затръшна се врата. Бързи стъпки изтрополяха надолу по стълбите.

— Рейчъл! Рейчъл! — викаше я изпълненият с тревога глас на майка й. Някой наранен? Тя си спомни съвсем не на място за онези стари комични предавания; Бъгс Бъни и писъкът му: „Има ли доктор в къщата?“

Но когато лицето на майка й изплува в дъното на стълбите. Рейчъл се смрази. Стори й се, че сърцето й спира. О, Боже… нещо ужасно… нещо ужасно трябва да се е случило с…

— Рейчъл — майка й с мъка си пое дъх. — Баща ти…