Айлин Гоудж
Градината на лъжите (29)

Глава 27

Момчето в коженото авиаторско яке злобно гледаше Рейчъл през бюрото.

— Ау, коя си мислиш, че си ти? К’во ми даваш акъл за моето момиче? И детето в нея си е мое. Така че, разкарай се с тези твои приказки. Аз мога и сам да се погрижа за нея.

— Разбира се, че можеш — сряза го Рейчъл, после се отпусна на въртящия се стол, разстроена и стресната.

Каза си: „Спри се, длъжна си да се контролираш.“ Винаги твърда и готова да помогне, съсредоточена само върху пациентката си.

Но вече седмици наред Рейчъл се чувстваше като опънато въже. Напрегната и тревожна. Готова да скочи и при най-малкото предизвикателство.

„Е, добре, аз наистина съм като обтегнато въже — напомни си тя. — Дейвид е решил да ми го върне, обвинява ме за Алма, насъсква всички в «Сейнт Барт» срещу мене.“

Да, така беше. И това момче й напомняше за Дейвид, въпреки че съвсем не си приличаха. Нещо в грубостта му, в пълното безразличие към здравето на приятелката му го приближаваше към Дейвид.

Сега той смени отпуснатата си поза с тази на гангстер пред атака. Черната му коса падаше на гъсти, мазни кичури по челото му, покрито с белези от акне.

Рейчъл скочи на крака с лице към него. Нервите й се свиха на кълбо.

— Виж какво — каза тя, — не е време да играеш роли на голям герой. Приятелката ти дойде да ме види, защото има проблеми. Голям проблем. Може да загуби бебето. Така че искам да не ме лъжеш. Вземате ли наркотици?

— Няма начин… — очите му се отместиха от нейните и той облиза устните си.

— Видях следи на ръката й. Каза, че били стари следи. Но на мен не ми изглеждат такива. Какво ще кажеш за това, Ейнджъл?

— Казах ти вече. Ние не си слагаме наркотици.

Рейчъл заобиколи бюрото си в тясното пространство между стената и шкафа за папки. Изправи се точно пред Ейнджъл, достатъчно близо, за да може да почувства както отблъскващата воня на цигари, така и миризмата на стара пот, която се носеше от него.

— Не ти вярвам — каза тя, като го гледаше студено и се опитваше да го принуди да срещне погледа й.

— Е, хубаво, е… си майката тогава! — пръски слюнка поръсиха лицето й. Чертите му се изкривиха от злоба. — И това не е твоя работа — той пристъпи към нея с присвити очи. — Това тук е моя територия. Домъкна се да ни учиш какво да правим. Е, нямаме нужда от тебе, ясно ли ти е? — захили се, като че неочаквано му хрумна нещо особено мъдро. Направи още една крачка към нея, лъхна я дъхът му, пръстът му с мръсен нокът докосна бузата й със заплашителна нежност. — Знайш ли к’во си мисля? Мисля си, че ревнуваш всички тези женища тук с огромни кореми. Дааа. Обзалагам се, че нямаш нито мъж, нито деца. Искаш ли да ти го начукам и да те напомпам като Тина?

В Рейчъл нещо се скъса. Усещаше само високо, бързо бръмчене в ушите. Червена пелена се спусна пред очите й.

Грабна теленото кошче, пълно с вчерашната поща и го заплати в това лице, издълбано с белези от акне.

Отдръпна се назад, ужасена от постъпката си.

Ейнджъл се вцепени. Сгънато на две писмо, написано на дебела синя канцеларска хартия, се задържа на едното му рамо. Снеговалеж от бели пилюрени копия се посипа надолу и се уталожи на пресни около изтърканите бомбета на мотоциклетните му ботуши. Изненадан, лицето му придоби глупав израз, в очите му лъщяха внезапни сълзи от шока.

Трепереща, Рейчъл го гледаше неподвижно, сърцето й биеше лудо в гърдите.

„Той нямаше да ме нарани — мислеше си тя. — Той просто играеше на грубиян. Защо загубих самообладание така?“

Той се завъртя и тръгна към вратата; спря се за миг, колкото да й покаже среден пръст, преди шумно да я затръшне.

Рейчъл се отпусна на бюрото, зарови лице в ръцете си. Гадеше й се. „Исусе! Ти наистина се взриви“, мислеше си тя за себе си.

Внезапно си даде сметка кое всъщност я правеше така уязвима в този случай. Алма Соседо. Не искаше това да се повтори отново, още едно крехко болно момиче в пубертета, една потенциална трагедия.

Спомни си своето последно отиване при Алма, онова безжизнено създание, което някога беше хубавичко, бременно младо момиче. Все още нямаше никакво подобрение, а бяха изминали вече три месеца. Затворени очи. Механично вдигане и спускане на слабичкия гръден кош. Единственият звук в стаята беше съскането на респиратора, лекото пиукане на сърдечния монитор над леглото.

Рейчъл се беше борила с подтика да коленичи до леглото й и да я моли за прошка. И все пак, като минаваше отново през всичко, направено от нея, стъпка по стъпка, тя си даваше сметка, че при същите обстоятелства би направила същите неща. Беше предала Алма само в едно — беше й обещала нещо, което не можа да изпълни.

Но извиненията не биха могли да помогнат на Алма.

Освен това не беше само Алма. Тук се намесваше и Дейвид. Партизанска война, атаки зад гърба. Тайнствено изчезване на лабораторни резултати на нейни пациентки. Студено отношение на сестрите, преди това приятелски разположени. Липса на сътрудничество от страна на лекарите. И самият Дейвид, който смъкваше температурата под нулата, веднага щом тя се появеше пред очите му. Дейвид, който зад гърба й нарочно объркваше нещата с пациентките й, а след това я караше да изглежда като идиот в очите на другите поради неосведомеността й какво, по дяволите, става с тях.

Трябваше да намери начин да го спре. Да се изправи срещу Дейвид, да го смъкне от гърба си. Трябва да каже на Брайън за опита му да я изнасили. Но когато си представяше, че прави това, започваше веднага да се облива в студена пот.

Какво ми става? Аз мога да се справя с всичко. Винаги съм вярвала, че мога да се справя с всичко.

Напоследък обаче имаше чувството, че контролът върху нещата й се изплъзва. Малки проблеми, с каквито се беше справяла с лекота, сега я дърпаха надолу като мощно подводно течение. Бореше се ежедневно с него, опъваше му се, плуваше с цялата си сила. До средата на следобеда — вече изтощена и готова да се предаде.

Рейчъл коленичи на еквадорското килимче в ярки цветове пред бюрото си и започна да събира разпръснатите хартии обратно в кошчето. Ръцете й, забеляза тя с отвращение, трепереха.

Вратата се отвори, лъхна я въздух, някой влезе. Мускулите й се стегнаха.

— Дай да ти помогна.

Слава Богу — беше Кей.

Приятелката й клекна до нея и събра остатъка от боклука е един-единствен замах на ръцете си.

— Добър прицел, но с фалшиви бойни средства — каза Кей, като се залюля назад на петите си, тумбесто джудже с къдрава глава в черен китайски свободен панталон и бяла лабораторна престилка. Кафявите очи зад кръглите лещи се спряха на Рейчъл. — Чух всичко. Трябваше да го удариш с това — скочи на крака и грабна преспапието от бюрото.

— Трябваше да се въздържа, това бях длъжна да направя — отговори Рейчъл отчаяно. — Чувствам се като нищожество.

— Правиш го отново — очите на Кей се присвиха.

— Какво правя?

— Навиваш се срещу себе си. Ти си лекар. Това означава ли, че винаги трябва да бъдеш съвършена. Случайно си и човешко същество. И този факт ти дава право да губиш контрол над себе си — поне от време на време — Кей въздъхна, погледна искрящото парче скала, сгушено в дланта й. — Знаеш ли, понякога ми се струва, че ние двете с теб никога не напуснахме предната линия на фронта. Това тук е само друг вид воина.

Рейчъл започна да подрежда разбърканите документи.

— Имам чувството, че губя тази война.

Кей обгърна с ръка раменете й, лъх на парфюм достигна до Рейчъл.

— Грешиш, скъпа. Може би само битка тук и там. Слушай. Разработих съвършена стратегия. Взимаш си малко отпуска. Грабваш великолепния си съпруг и двамата изчезвате някъде — в едно от онези странни ханчета с камини и големи легла на четири колони. Знаеш какво имам предвид…

Ако само можеше да бъде толкова просто!

— Не мога — каза тя.

— Защо не? Нанси и аз ще задържим фронта за няколко дни.

— Не е честно. И вие двете не сте ползвали отпуска.

— Все някой трябва да бъде пръв. Във всеки случай, ако аз имах съпруг — не чак толкова секси, колкото твоя — щях да правя всичко възможно да подклаждам огъня от време на време. Никога не допускай да се говори за мен, че съм против живота, свободата и тичането след големия секс.

— Благодаря, Кей. Ще си помисля за това.

Кей се засмя.

— За един гинеколог ти знаеш учудващо малко за птичките и за пчеличките. Необходимо е нещо повече от „ще си помисля за това“, мила моя.

Рейчъл, с чувство на благодарност към Кей, че се опита да й повдигне духа, се засмя и си помисли: „А защо не?“

Да забрави — макар и за малко — чакалнята, изпълнена с жени с огромни кореми, с деца, залепени до полите им, да забрави обедите с представители на фондацията за дискутиране на нови фондове, да забрави за Алма Соседо…

И най-вече — Дейвид Слоун.

Кей стана, отиде до малкия умивалник в ъгъла до прозореца, където имаше кафеварка и котлон. Тя порови в кутия за обувки с разбъркани торбички чай, пакетчета захар и захарин, отделно обвити клечки за зъби, всякакви пластмасови пликове. Накрая измъкна пакетче, обвито във фолио с надпис „Липтън“ и го подхвърли на Рейчъл.

— Бърза пилешка супа — каза тя. — Само отваряш и бъркаш.

Рейчъл се вцепени, усети какво идваше.

— Защо имам чувството, че ще боли?

— Рейчъл — Кей се изправи пред нея, вече напълно сериозна. — Трябва да спреш. Убиваш се така. Слоун е маниак. Но не виждаш ли какво става? Ти му помагаш… Той използва мълчанието ти срещу самата теб — тя направи пауза… — Не исках да ти казвам, но между сестрите се говори, че Слоун се опитва да ти отнеме привилегиите.

Рейчъл трепна като от удар.

— Негодник.

— Той би трябвало да бъде хвърлен в затвора за това, което прави с тебе — продължи Кей побесняла. — И ако не ме беше накарала да обещая да не говоря за това, бих отишла и бих съобщила веднага, където трябваше.

— Не е Дейвид този, от когото се страхувам каза Рейчъл. — Страх ме е за Брайън. Ако знаеше…

Прекъсна я почукване на вратата.

Беше тяхната секретарка, Глория Фуентес. Изглеждаше нервна — стоеше там на вратата и навиваше на показалеца си кичур от дългата си черна коса.

— Един човек иска да говори с вас, доктор Розентал — каза Глория. — Носи ви нещо. Казва, че е важно.

Сигурно някой от компаниите за продажба на лекарства, помисли си тя. Всички те мислят, че това, което предлагат, ще спаси света.

— Добре — отвърна тя и въздъхна. — Покани го.

Той беше много дебел. Виждаше се долната му фланелка между опънатите до скъсване копчета на мръсната му риза. Носеше плътно прилепнало към черепа кепе, характерна част от облекло на евреин, бродирано със златисти конци. Не е продавач, помисли си тя. Може би е от някое еврейско духовно училище — сигурно ще иска дарение.

— Вие ли сте доктор Розентал? — попита той с тежък бруклински акцент.

Тя кимна.

Той й подаде дълъг тънък плик, после се обърна и излезе през вратата.

Рейчъл беше обхваната от внезапен страх. Какво имаше в този плик? Изпита желание да го скъса на милиони парченца, без да го отваря, да го хвърли в тоалетната и да пусне водата.

Но тя го отвори.

Очите й преминаха бързо по странно напечатания документ.

„Окръг Ню Йорк. Щата Ню Йорк. Хектор и Бонита Соседо, ищци срещу доктор Розентал, ответник.“

Родителите на Алма я съдеха за лекарска небрежност.

Зави й се свят, в гърдите й се надигна ужасна, изгаряща болка.

Рейчъл стисна очи и видя множество парещи светли точици от вътрешната страна на клепачите си.

Дейвид. Това е той. Той стои зад това. Само той може да бъде!

Той няма да спре, няма да се откаже докато не ме свърши, докато не ме просне отново по гръб — точно както преди.