Айлин Гоудж
Градината на лъжите (3)

Глава 1

Бруклин, 1959 година

— Благослови ме, отче, защото съм грешила.

Шестнадесетгодишната Роуз Сантини, свита на кълбо в тъмната изповедалня, чувстваше как капачките на коленете й се местят болезнено, притиснати в твърдата, дървена дъска за коленичене. Познати неща — смесените миризми на пчелен восък и тамян, слабото, монотонно мърморене, което идваше от олтара (беше време за вечерня) — и все пак беше изплашена до смърт, като че ли се изповядваше за първи път. Сърцето й гърмеше така високо в ушите — струваше й се, че изповедникът й би могъл да го чуе и без слуховия си апарат.

Мислеше си: Знам какво очаквате от мен, отче. Обикновените глупости, които ви казват децата — излъгах, че съм си написал домашното, изядох хамбургер в петък, наругах сестра си. О, ако това беше всичко…

Това, което тя беше направила, беше милиони пъти по-лошо. Смъртен грях.

Роуз стисна до болка молитвената си броеница в юмрука си, зърната се забиха в дланта й. Струваше й се, че е почервеняла и гореща, сякаш се разболяваше от грип. Но знаеше, че не беше болна. Нещо много по-лошо. Какво представляват болки в мускулите и възпалено гърло в сравнение с това да бъдеш осъден завинаги?

Тя си спомни сестра Габриела, която в първи клас й беше казала, че изповедта е като изпиране на душата. Роуз се беше видяла опъната на маса, над нея свещеник със завити нагоре ръкави и сапунени ръце, който търкаше с все сила, и накрая й налагаше покаяние да каже няколко молитви за Дева Мария и няколко пъти Отче Наш като завършек, за да се изчистят особено упоритите й петна.

Но днес душата й беше толкова черна, че никакво изтъркване не можеше да я почисти. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше да се постигне мръсно сиво, като на онези телевизионни реклами, които показваха резултатите от използването на неподходящ прах за пране.

— … не съм се изповядвала от две седмици — продължи тя с едва чут шепот.

Роуз се втренчи в преградата пред нея. Тя едва можеше да различи неясния профил на свещеника от другата страна. Спомни си как — когато беше по-малка — вярваше, че там е самият Господ… или почти… Господ, който говори чрез неговия пратеник, нещо като телефонен разговор от далечно разстояние, само че много по-далече от Топека и Минеаполис.

Сега, разбира се, знаеше, че там е само старият отец Донахю, който с хриптене изкарваше неделната литургия и чиято ръка миришеше на цигари, когато поставяше нафората на изплезения й език. Но знанието, че там беше вече само проскърцващият от старост отец, не облекчаваше стегнатия й стомах. Защото Господ виждаше и той щеше да я съди. Той можеше да я направи инвалид при автомобилна катастрофа или да я изтрие напълно от лицето на земята чрез раково заболяване. Виж какво е станало с онова бедно момиче, за което сестра Перпетуа им беше разказала, онази, която се отклонила от правия път и мислела, че е бременна, а накрая била разрязана и се установило, че е носила в себе си не дете, а отвратителен тумор (той даже имал зъби и коса, каза сестрата) с размери на диня.

В най-лошия случай ще има Чистилище. Тя си представи как Господ отмята греховете й в дебел черен тефтер с бледозелени разчертани страници — като този, в който сестра Агнес отбелязва закъсненията и нарушенията. Чистилището трябва да е като училище — всеки отива там. Въпрос само на това, кой преминава и кой пропада.

Роуз занарежда бързо в поток от думи:

— О, Господи, презирам всички мои грехове от все сърце, заради твоето справедливо наказание, но най-вече защото те обиждат, мой Боже, който си само доброта и заслужаваш моята любов.

Тя пое дълбоко дъх.

Отец Донахю измърмори нещо на латински и замълча в очакване да продължи.

Роуз прехвърли тежестта си от едното коляно на другото и дървото силно изскърца. В непоносимата тишина звукът изтрещя като пистолетен изстрел. Това може да го убие, помисли си тя. Да предизвика сърдечен удар. Свещеник, шокиран до смърт от изповедта на тийнейджър.

Отстрани на шията й туптеше пулсът. Устата й беше много суха и тя си мислеше с копнеж за наполовина пълната ролка бонбони в торбичката си. „Битър Ръм“, нейните любими. Но мисълта за бонбони в този момент също беше светотатство.

Тя се опита да извика в себе си прочистваща душата мисъл. Гъста горещина се затваряше около нея като потен юмрук, от мишниците й заструи пот, която бавно си пробиваше път в прищипаната плът около сутиена й, стар сутиен, който Мари й беше дала, поне с два размера по-малък. Тя мислеше за Света Жана на кладата.

Мъченичество. Роуз си спомни деня, в която сестра Перпетуа за първи път им разказа за него. Пети клас и те почти не слушаха монотонния разказ на сестрата, като клюмаха над опърпаните копия на „Живот на светците“.

— Момичета — гласът й внезапно се сниши до драматичен шепот. Гърбът на Роуз се стегна, вниманието й беше приковано. — Имам много рядка и свещена реликва, искам да ви я покажа. Ще я пусна между вас и всяка една може да я целуне.

Тя направи кръстния знак и извади сребърен медальон, който висеше на врата й. Той беше скрит под черното й одеяние. Какво ли друго има там, под него? — питаше се Роуз. Гърди? Лонни косми? Но единствената картина, която можа да извика в съзнанието си, беше тази на безформен чувал, плътно натъпкан с книжни кърпички за нос, които сестрата вечно натикваше в ръкавите си.

Роуз следеше като хипнотизирана отварянето на медальона: сестрата го направи с палеца си, квадратен като на мъж. Изпълнена с благоговение, сестрата го постави в ръцете на Мери Маргарет О’Нийл, които наподобяваха опашка на гълъб. Мери седеше винаги на първия чин в първата редица с бялата си блузка, така изгладена, че ръбът на ръкавите й можеше да съперничи с острието на нож, и с червена коса, прилично подстригана над ушите — за сестрата тя беше като зеницата на очите й, защото вече беше заявила, че ще става монахиня.

Напрегната тишина изпълни класната стая, докато всяко едно от момичетата с широко разтворени очи поемаше медальона и се навеждаше да го целуне със силно стиснати устни. Сестрата обясни, че това било късче от плътта на мъченик, изгорен на клада в Мексико преди повече от двеста години.

Докато чакаше реда си, Роуз трепереше, обхваната от болезнено любопитство. Как ли ще изглежда? Би ли могла да се принуди действително да го целуне?

След цяла вечност, реликвата накрая й беше подадена. Тя беше нещо ужасно, много по-гадно, отколкото си беше представяла. Нещо черно и сбръчкано. Като прегорял остатък, изстърган от тиган. Тя почти можеше да усети пушека, гранивата миризма на изгоряла плът.

В този миг ужасяваща мисъл прониза Роуз: Майка ми. Ето как трябва да е изглеждала, когато е умряла. Боже, о, Боже. И заради мен. Ако не съм била родена точно тази нощ, тя все още щеше да бъде жива. Сигурно затова Нани непрекъснато ми повтаря, че съм забелязана от дявола.

Не можеше да го целуне. Дори и пред очите на сестрата и целия клас, които я наблюдаваха и чакаха. Би умряла.

Седмици след това тя не можеше да яде сготвено месо. Само от мисълта за това й прилошаваше.

Сега, в потискащата тъмнина на изповедалнята, Роуз си представи, че тя е този мъченик. Гори, тялото й бавно се изпича под бялата блуза и плисираната тъмносиня пола. „Така ли се е чувствала майка ми? Дали е страдала ужасно?“, мислеше си тя.

Чувството, че гори се засилваше. Влага се стичаше между гърдите й, до ноздрите й достигна дъх от собствената й пот, воня като от горяща гума. „Анджелина заслужаваше да умре — казваше Нани. — Тя съгреши против Бога и той я наказа.“ Отвратителните думи на баба й се гонеха една през друга в главата на Роуз като мишките зад стената в кухнята през нощта.

Не, това не може да бъде вярно. Не вярвам.

Но какво, ако беше вярно? Това би ли я опетнило по някакъв начин? Беше ли тя белязана от греха на майка си, точно както човешката раса беше белязана от греха на Ева?

Да, тя беше белязана. След това, което направи миналата седмица, тя вече нямаше никакви съмнения.

Но как, как да изповяда стореното? Много, много по-лошо от всеки друг грях, който някога беше извършвала.

Започни първо с малките грехове, каза си тя. Приближи се до смъртния грях бавно, тогава може би той няма да предизвика силен шок.

Знаеше първата част така добре, че можеше да я изрецитира и в съня си. Същите грехове, които беше признавала от първото си Свето Причастие, само с малки вариации тук-там.

Преглътна с труд през сухото си гърло и това предизвика прещракващ звук в ушите й.

— Излъгах баба си. Повече от един път — каза тя. До нея достигна слабият, дрезгав глас на отец Донахю — да, той наистина звучеше така, като че ли идваше от проводник за разговор от далечно разстояние.

— Какви лъжи? — запита той ласкаво, като пазач на фар, който сочеше пътя на изгубен кораб през тъмни води.

Роуз се колебаеше. Това беше опасната част, мястото, където свършваха безопасните води и започваха скалите. Ако започне да разказва на отеца за всичките лъжи пред баба си от последната й изповед, ще трябва да остане тук до Великден, който беше след две седмици. Не, трябва да избере само няколко от тях.

Роуз стисна очи и прекара влажна длан по плисетата си. Най-много мразеше изискването наистина да опише греховете си. А как, за Бога, ще признае смъртния си грях? Свещениците имат ли някакви знания за тези неща?

Тя пое един път дълбоко дъх и бавно изпусна въздуха.

— Излъгах за книгата — каза тя.

— Каква книга?

— „Спасителят в ръжта“ на Дж. Д. Селинджър. Взех я от библиотеката. Но Нани каза, че не трябва да я чета, защото била в списъка.

Тя си помисли за Моли Куин, най-добрата й приятелка, която наричаше списъка на забранени книги „Лайняния списък“. Дадена книга, обясняваше Моли, не е необходимо да бъде наистина мръсна, за да попадне в списъка, достатъчно било да съдържа четирибуквени думи. А всички непрекъснато правеха справки със списъка и сестрите, и дори децата, в което нямаше никакъв смисъл, докато един ден Моли не й обясни защо.

— Върви в обществената библиотека — каза Моли със смях и за миг разкри уста, пълна с метални скоби. Като прибираше дългата си руса коса зад ушите, тя продължи.

— Върви и виж какви книги се вземат най-често.

Отецът се изкашля учтиво и сухо.

— И ти прочете тази книга въпреки знанието, че вършиш нещо против волята на баба си?

— Да, отче, — въздъхна Роуз.

— В такъв случай си извършила два пъти грях. Не си почела баба си и си я измамила.

— Честна дума, не мога да разбера какво толкова лошо има в тази книга! Имам предвид това, което Холдън Колфийлд се опитваше да каже… Всъщност, тя не беше за секс — Роуз спря ужасена. Света Дева Марийо, наистина ли казах това? Не съм ли нагазила в достатъчно гореща вода и без да отварям голямата си уста?

Отец Донахю прочисти гърлото си.

— Трябва да имаш доверие в мъдростта на възрастните около себе си, мое дете — посъветва я той ласкаво. — И не забравяй, че нямаш право да поставяш под въпрос изискванията на църквата.

— Да, отче.

— Можеш да продължиш.

— Ъ… това е всичко, което мога да си спомня, отче — още една лъжа. Но какъв смисъл има да обяснява?

Отец Донахю не би могъл да разбере какво представлява животът й вкъщи.

Роуз отметна коса назад. Тя си спомни как Нани и плетеше плитки преди училище, когато беше в детската градина: издърпваше косата й назад и я сплиташе така стегнато, че кожата на слепоочията се опъваше и я заболяваше главата. Но до обяд косата й се освобождаваше по някакъв начин, маса от остри черни къдрици, извити на всички възможни посоки.

„Като циганче“, мърмореше Нани, стиснала устни, и всяка сутрин упорито обявяваше война на косата й. При всяко болезнено издърпване на четката за коса, Роуз не можеше да не мисли колко различна беше тя от всички останали в семейството. Странна чудачка с нейната маслинена кожа, невъзможна коса и огромни черни очи.

И едра, освен това. Не като сестрите си — и двете фини като кукли. Нито една от дрехите на Мари и Клеър не й прилягаха както трябва. Те се опъваха на гърдите и бедрата й и се събираха нагоре в ужасни гънки: караха я да се чувства огромна като Кинг Конг. Но какво би могла да направи? Грях е, казваше Нани, да се хаби добро облекло от суета. Освен това те бяха твърде бедни, за да си разрешат да хвърлят каквото и да било.

Веднъж, когато вкъщи нямаше никой, Роуз съблече всичките си дрехи и застана пред покритото с петна огледало на високия скрин в стаята си. Тя знаеше, че е грях да се разглежда по този начин: сестрата беше казала така. Но не можеше да откъсне очи от матовата си голота. Тежките й гърди с цвета на лака, с който Нани полираше мебелите в съботните дни, със зърна големи като чинийки за чаена чаша и толкова тъмни, че изглеждаха почти сини. И космите. Голямата, груба, черна четка косми, които растяха по хълмчето между бедрата й. По-тъмни и по-къдрави даже от косата на главата й.

Роуз се докосна там и почувствува мигновен спазъм от забранено удоволствие. Благословена Дево, откъде беше дошло всичко това? Мари и Клеър имаха метличено сини очи и красиви коси на вълни с цвета на джинджифилова бира — също като косите на баща им. Даже Нани, съсухрена сега и цялата на старчески нетна, някога е била руса и почти хубава по характерен, немски начин — доказателството, колкото и да не беше за вярване, се намираше в потъмнялата с годините снимка в метална рамка, изправена на полицата за всевъзможни дреболии над дивана. Родителите на Нани, както беше разказано на Роуз, бяха дошли от Генуа, където тевтонската кръв се беше смесила с италианската, за да дари Нани със светлото й оцветяване и бледосини очи.

Замаяна от някакво ужасяващо удоволствие, Роуз продължи да се докосва, изследвайки влажния отвор, заровен под еластичните черни косми, премести ръцете си нагоре, за да обхване в шепи големите си гърди, и почувства тежестта им на дланите си, като наблюдаваше как зърната й се втвърдяват като две стафиди. Грозна. Толкова съм грозна. Никой никога няма да поиска да се ожени за мен, да ме докосва така.

Нани беше казала, че „лошата кръв“ е причина да изглежда толкова тъмна, загатвайки, че тази лоша кръв беше дошла от майката на Роуз. Но как би могло да бъде така? Майка й е била светла, със светлокестенява коса и — съдейки по старото й зимно палто, което Мари носеше сега — тя също е била дребна.

Роуз беше открила една стара, моментална снимка на родителите си, подпъхната в подплатата на албума на Нани. И точно тази снимка — не сватбения им портрет — тя пазеше в главата си. Неясен образ на млада жена в старомодна рокля с подплънки на раменете, облегната срещу корабно перило, главата й наклонена назад, за да вижда представителния висок мъж в моряшка униформа до нея. Засмяна, очевидно влюбена, ръката й — вдигната в защита срещу слънчевата светлина — хвърляше сянка през очите й. Човек можеше да види само светлата й, развяна от вятъра коса, и щастливата резка на начервената й уста.

„Лоша кръв. Ако не съм я взела от мама, тогава от кого?“, питаше се Роуз.

Мрачината на изповедалнята като че ли пропълзя през порите й и я изпълни с отчаяние. Като кошмара, който тя често сънуваше — пропадане през черно пространство, изпълнено с червени метеори, ръце, които се протягаха да я хванат, но се изпаряваха като мъгла веднага, щом паднеше в тях…

Роуз си спомни нещо. Брайън, който й казваше, че всички глупости за лоша кръв и лоши очи са само приказки на стари бабички.

Той каза, че съм добра и умна. Каза, че досега не познава никого друго, който да може да решава кръстословици и да играе на карти така добре като мене или да измисля такива неща — например, когато намерих начин да осигуря безплатни билети за моя клас и даже за сестра Парп, за да видят как янките се справят с червените.

Роуз чуваше в главата си изпълнения с възхита глас на Брай: „Хей, Роуз, кой би се сетил да напише на Кейси Стенгъл писмо, че янките биха могли да използват всички извънредни молитви, които можеха да получат след последния сезон?“

— Сигурна ли си, дете мое? — отец Донахю проникна в мислите й.

Тя прехапа долната си устна. Трябва ли да му каже?

Сега?

Горещата тежест на греха й като че ли прогаряше дупка в стомаха й.

— Веднъж споменах името Божие напразно, — призна си тя, загубила кураж в последния момент.

— Само веднъж?

— Да, отче.

Беше се вбесила на вечно разпореждащата се Мари — тя непрекъснато я преследваше със забележки: Загащи си блузата, не се прегърбвай, направи нещо с тази коса, за Бога, разтреби твоята половина от стаята.

Роуз беше избухнала.

— Ако искаш стаята да изглежда като проклета войнишка барака, разтреби си я сама!

Нани чу от кухнята.

Роуз потрепери от обида при спомена за това как беше насилена да коленичи на кухненския линолеум, да казва молитви една след друга и да моли Благословената Дева Мария, Исус Христос, Светия Дух и всички други, които биха могли да слушат, да й простят най-тежкия й грях. Господи, всичките тези часове. Острата болка от набитите й колена. Унижението. След това не можеше да се изправи. Но Нани никога нямаше да я види разплакана. Не, Роуз няма да допусне това. Сълзите биха направили унижението й непоносимо. И така, на четири крак, тя пропълзя до банята, заключи вратата и си изплака сърцето, като прикриваше риданията си с шума на водата, която се изливаше от крана във ваната.

— In nomine patris et filli — отец Донахю се впусна в последната благословия, като внимателно й напомняше по този начин, че има и други, които очакват реда си, за да се изповядат.

Паника обхвана Роуз. Смъртният й грях, тя не беше казала нито дума за него! Сега вече със сигурност Господ ще я накаже!

Тя пое дълбоко дъх, като се бореше с паниката си. Смесените миризми на изповедалнята — пот и тамян, сенсенът, който отецът дъвчеше — я задушаваше.

— Отче, аз извърших прелюбодеяние — изтърси тя внезапно, обляна в огън.

Силуетът на отец Донахю се разлюля и като че ли прие застрашителни размери.

Ще получи ли той сега сърдечен удар? Няма ли това да бъде нейното наказание — Господ поразява свещеника… точно като майка й.

Той се изкашля силно, звукът имаше ефект на експлозия и отекна гръмогласно в затвореното пространство като гръмотевица.

— Дете мое… — прохриптя той. — Знаеш ли какво говориш?

Слава Богу, той е все още жив. Роуз си представи изражението на розовото му, остаряло лице на херувим, ужаса, който той сигурно изпитваше. Искаше й се толкова много да грабне обратно думите си, да ги изтрие, да заличи греха си.

Но беше твърде късно вече за това.

— Да, отче — принуди се да прошепне през стиснатите кокалчета на пръстите си, които покриваха устата й. Обливаше я срам, но това беше странно студен срам, който едновременно й даряваше чувство за пречистване. Също като омразните студени душове, които се налагаше да взема, когато Мари беше използвала цялото количество гореща вода, Роуз трепереше и се задъхваше под студените струи, но след това тялото й пламваше и приятно трепереше. На сърцето й олекна. Беше го направила. Беше помолила Господ да й прости. Може би сега Небесният Баща ще избере някакво по-слабо наказание — изкълчен глезен, вместо да я осакати в автомобилна катастрофа, два дни ужасен грип, но не и левкемия.

Шепотът му се извиси:

— Напълно ли си сигурна? — шепотът му се извиси до напрегнат, трептящ тон.

— Да, отче.

— Извърши ли този… — кашлица, — акт повече от веднъж?

— Само веднъж, отче — Роуз трепереше. От нея се стичаше обилно пот, имаше чувството, че е в достатъчно количество да превърне изповедалнята в мочурище. Никога не се беше чувствала така уязвима, оголена, струваше й се, че още една пронизваща дума от отеца и ще бъде прободена до смърт.

Но отец Донахю започна да мърмори обикновената си молитва по начин, който звучеше като нисък, но пронизващ тон.

Нямаше ли да й задава още въпроси? Нямаше ли поне да й се скара?

Силуетът му зад преградката се превърна в неясно петно, когато направи кръстния знак.

О, Господи, благодаря Ти, всичко ще бъде… е, не толкова ужасно. Тя трябваше да се наклони напред, за да чуе наказанието, което й отреждаше. Петнадесет молитви за Дева Мария и трийсет пъти Татко наш. До този момент това беше най-големият брой, който някога е получавала. Но тя нямаше нищо против, съвсем никак, няма значение колко време ще й отнеме или колко натъртени ще бъдат коленете й накрая.

— Върви си и не влизай в грях повече — произнесе той умерено.

Свърши се. Направих го все пак. А все още беше жива. И отецът също.

Роуз се измъкна от изповедалнята в студения, миришещ на тамян храм. Старите дъски на пода протестираха с тихо скърцане, докато вървеше по претъпканата до бяло ивица на централната пътека между редовете. Отклони се, плъзна се пред празна молитвена пейка, смъкна се на колене и отпусна чело върху стиснатите си юмруци. Знаеше, че трябва да мисли за Бога, но не можеше да освободи мисълта си от Брайън.

Помъчи се да се изолира от него и да се концентрира в тежките мили наказание, които я очакваха.

— Пресвета Марийо, Божа Майко, Господ е с тебе, благословена си Ти и благословен и плодът на твоята утроба, Исус…

Не, не, тя не достигаше до това чувство на каещ се грешник, това чудесно чувство на омраза към това, което прави, и обич към самата нея за това, че го прави, чувство, което изпитваше, когато пускаше цял долар от нейните пари, припечелени от гледане на деца, в кошничката за събиране на помощи в неделя или пък, когато се придържаше към обещанието си да не яде бонбони през целия период на великите пости.

Тя почти очакваше, че ако вдигне очи, ще види Брай, изправен да й намига през парапета за получаване на причастия в старата си църковна момчешка роба.

Само при мисълта за това, което бяха направили, сърцето й заби бясно високо в гърлото.

Но не защото се срамуваше или съжаляваше. Господ да ми прости…

Всички наказания в света не можеха да променят факта, че обичаше Брайън. Би преминала през огън за него. Дори през пламъците на ада.

И дълбоко в себе си знаеше, че ако Брай я пожелаеше, отново би повторила това, което вече бяха направили.

Но възможността той да не я приеме дори и като приятел, смрази сърцето й. Днес беше събота, а тя не го беше виждала от понеделник, нощта, когато те… е, добре, забравиха, че трябва да бъдат само много добри приятели. Нарочно ли я избягваше? Би могла да отиде и да почука на вратата му, за да разбере, но само като си представеше, че прави това, стомахът й се обръщаше наопаки.

— О, Пресвета Дева Марийо, Божа Майко, Господ е с тебе…

Моля не допускай Брай да ме намрази…

— Благословена си ти…

… той е всичко, което имам…

— И благословен е плодът на утробата Ти…

… не мога да си представя, че бих могла да живея без него, честна дума, не мога…

— … Исус!

Роуз престана да прехвърля зърната на броеницата си и се втренчи в покрития с бяла покривка олтар, от двете страни с мраморни фигури на Исус и Благословената Дева Мария. Натрупаните в преддверието свещи капеха и димяха на течението, което изглеждаше дотолкова присъщо на това място, както неговите изолирани дървени пейки и църковни требници с протрити и подгънати краища. Докато Роуз втренчено гледаше напред, изгърбена фигура в черна рокля и безформена жилетка коленичи пред олтара, след това върна към живот една от свещите и пусна монета в сандъчето за дарения. Роуз забеляза, че дървеният му капак беше издълбан, а катинарът беше нов. „О, да — спомни си тя, — сестра Бонифис беше казала, че е имало кражба.“

Предполага се, че църквата е дом Господен. Но ако Господ можеше да живее някъде, питаше се Роуз, би ли избрал наистина църквата „Свети Мъченици“ на ъгъла между Кони Айлънд и БР авеню.

Съмняваше се. Съмняваше се много.

Роуз погледна нагоре. Късното следобедно слънце проникваше с неохота през високите прозорци и осветяваше всичко около нея в странна сива светлина на малки точици. Прозорците бяха напръскани с курешки от гълъбите, които живееха под стрехите, но никой никога не си правеше труда да ги почисти. Говореше се, че сърцето на отчето се било отвърнало от тях преди две години, когато някаква улична банда счупила красивите цветни стъкла и те били заменени с обикновени, нечупливи стъкла — повече от това енорията не е могла да си позволи.

Роуз знаеше точно как трябва да се е чувствал отецът. Нещо скъпо му е било отнето, счупено на парчета, невъзстановимо. Отишло си завинаги. Същото и се случи и на нея след един скандал с баба й. Нали беше измърсила единствената мечта, която Роуз лелееше в душата си — разрушила, смазала на парчета.

Тя крещеше по адрес на мъртвата й майка: „Блудница, евтина малка блудница и нищо повече от това.“

Споменът за тези омразни думи сви стомаха й на топка. Тя стисна с всичка сила очи. В нея се надигна омраза, отровна и накалена до червено.

Дори по-голям грях имаше тя, отколкото стореното с Брайън.

Искам тя да беше умряла. Бих искала старата вещица да беше изгоряла вместо майка ми.

Като се бореше напразно да прогони злите мисли, Роуз наведе глава над стиснатите си юмруци и се замоли с трескав шепот.

— Татко наш, който си на небето, да бъде свято името Ти: да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на земята, така и на небето. Дай ни хлябът наш насъщен и прости греховете ни, както ние прощаваме на тези, които грешат; пази ни от изкушение…

Помисли си за Мари и си спомни как всичко започна миналата седмица с ужасното съобщение на сестра й.

* * *

Те вечеряха сред застоялата кухненска миризма на препечено месо с картофи — тя, Клеър и Нани — когато Мари влезе, закъснявайки както обикновено. Роуз почувства незабавно, че нещо не беше в ред, нещо голямо. Мари стоеше в средата на стаята, ръцете й бяха неподвижно отпуснати встрани, челюстта й беше изкривена под ъгъл, а сините й очи горяха предизвикателно. Тя дишаше със затруднение, гръдният й кош се издигаше и спускаше, като че ли се беше изкачила тичешком до четвъртия етаж, без да спре нито веднъж. Беше с тясната си черна пола, с навит нагоре колан, розово червило и черни лачени обувки. Тя раздвижи застоялия кухненски въздух, накара го да трепти, да бръмчи от напрежение.

Мари пусна тъмната си бомба.

— Двамата с Пийт ще се женим — съобщи тя със същия дързък и предизвикателен тон, с който би могла да каже: „Двамата с Пийт ограбихме банка.“

За момент никой не помръдна. Беше като жива картина, помисли си Роуз по-късно, странна пародия на жива картина, представяща „Тайната вечеря“, която брат Пол поставяше всяка година на Светия Четвъртък в Прешъс Блъд, където Брайън ходеше на училище. И трите стояха като замръзнали около масата под флуоресцентния ореол от тавана. Нани, с червената си рокля от изкуствена коприна (онази, с която ходеше на църква всяка неделя и първия петък), тя и Клеър в училищните си униформи. С вилици, вдигнати над чиниите, с очи върху Юдата през тях. Роуз забеляза как се стесниха бледосините очи на Нани в момента, в който се спряха на дебелия пуловер, свободно спуснат над кръста на Мари. Неочаквано тя разбра. Всичко застина на мястото си — ужасните звуци на повръщане, които тя чуваше иззад заключената врата на банята всяка сутрин през изминалата седмица, нервността на Мари напоследък, избухването й при всяка дума на Роуз. И, разбира се, стремежът й да бъде с Пийт по цели дни и нощи.

Просвета Дева Марийо, Мари беше бременна.

Нани спря да дъвче, бавно се изправи с длани, опрени на масата от двете страни на чинията й, отблъскваше се с кокалестите си ръце нагоре, докато застана лице в лице срещу Мари през масата. Светлината премина през стъклата на очилата й без рамка и за един кратък миг Роуз видя собственото си лице, отразено в тях, не по-голямо от петънце, оставено от муха. Тя дълбоко пое въздух, за да се стегне срещу внезапното, зашеметяващо чувство на пропадане, което почувства в стомаха си.

Нани изблъска стола си назад, бавно заобиколи масата и се приближи до Мари. Вдигна ръка, костите й — рязко очертани под отпуснатата кожа на старчески петна, като скелет на Хелоуин. Тя удари Мари право през лицето. Остър звук разкъса тишината, сякаш някой скочи върху замръзналата локва.

— Срам! — изсъска Нани. — Да, срам. Ти не си по-добра от мръсна курва.

Мари стоеше бяла и смразена, трескави ивици загоряха сега върху лицето й с цвят на домашно сирене. Очите й заблестяха от гневни, непроляти сълзи. Но тя не помръдна, нито извика.

Клеър беше тази, която издаде неконтролируемо, измъчено ридание. С пронизващо изскърцване, тя отблъсна стола си и се втурна ридаеща навън, с лице заровено в ръцете си. Докато я следеше с поглед, дошлата вече на себе си Роуз мислеше злобно: „Правилно, бягай. Бягай при молитвеника си, както правиш винаги. Мис Гуди Гимдропс. Или може би те е страх, че това е заразно като шарка и ти също би могла да забременееш.“

Тя се обърна отново към Мари, като я гледаше втренчено и се опитваше да схване какво точно става. Мари, вече почти двадесетгодишна, работеше като продавачка на козметика при „А и S“ — където и срещна Пийт — от момента, в който завърши Сейкрид Харт. Така че дори и ако върховете на черните й обувки без токчета да бяха одраскани и протрити, а поне единият от чорапите й да беше вечно с бримка, лицето й беше винаги добре гримирано и направено — веждите й бяха оскубани и изтеглени като тези на Одри Хепбърн, а червилото й — най-бледият нюанс розово. Светлокестенявата й коса беше вдигната на кок, на челото й бяха подредени кичури коса в линия от неподвижни запетайки.

Мари имаше всичко. Като че ли никога не й се случваше нещо наистина лошо. Тя беше бунтовничката в семейството. Гневът на Нани се оттичаше от нея като вода по дренажна тръба.

Независимо от мъката си, Роуз почувства, че гърдите й се изпълниха с гордост и обич към по-голямата й сестра. Мари беше груба, да, но тя можеше да бъде и щедра, и мила. Роуз си спомни как й се беше молила, за да й разреши да поноси любимата й гривна талисман. А на връщане от училище успя да я загуби. Беше напълно сигурна, че Мари ще побеснее. И Мари наистина страшно се ядоса… в началото. Но след това, по характерния за нея начин, сви раменете и каза: „О, престани да ревеш, светът не се е свършил. Знам, че не си го направила нарочно. Хайде, издухай си носа, ще те изведа за сладолед“.

— Срааам! — острият глас на Нани върна Роуз към действителността.

Тя гледаше с ужас как Нани размахваше кокалест пръст пред лицето на Мари.

— Какво става с теб? Отгледах те като собствена дъщеря. Хранех те. И да ми направиш такова нещо. За срам. Стоиш в този магазин, с това боядисано лице — нещо, което нито едно добро момиче не прави. Носиш се напред-назад през нощта като улична котка с този твой черен нехранимайко!

Мари се наежи.

— Не е вярно! Той е само наполовина пуерториканец откъм майка си. Нямаш право да го наричаш така.

— Той те посрами, нали?

— Ако искаш да кажеш, че ще имам бебе, отговорът е да. Да, ще имам дете.

Мари пристъпи напред почти заплашително. Бледорозовата и уста се изкриви от отвращение.

— Остави ме да ти кажа още нещо — моето дете ще живее по-добре от мен!

— Ха! — Нани се засмя саркастично. — Не ти беше толкова зле! Щеше да завършиш по тротоарите, ако не бях те взела, след като Господ прибра моя Дом, мир на праха му.

Роуз се втренчи в парчето месо в чинията си. То беше вече изстинало; покриваха го островчета от восъчно сива мазнина. Повдигна й се. Защо Мари не замълчи? Роуз се страхуваше, че сестра й може да накара Нани да направи или каже нещо, за което след това всички щяха да съжаляват.

Мари побесня. Тя направи още една крачка с издадени напред рамене и стиснати юмруци.

— Не съжалявам, че се чуках с Пийт и знаеш ли защо? Ще ти кажа. Защото най-накрая ще се махна оттук, по дяволите! Няма повече да ходиш по петите ми, за да ми казваш колко съм лоша. Може би затова станах наистина лоша — ти по цели дни ми повтаряше това. Съжалявам Клеър. И тебе, Роуз.

Тя погледна с жал сестра си.

— Ако знаеше, кое е наистина добро за тебе, би се махнала и ти оттук.

— Ти нямаш право да споменаваш името на сестра си! — озъби се Нани. — Клеър, нея Господ я призова, тя ще стане монахиня. И никога няма да ме посрами по този начин!

— Сигурно. Ти я тъпчеш с Христос и Господ от толкова дълго време, че стига само някой да каже „А“ и тя ще си помисли, че Господ я е повикал. А Роуз? Отнасяш се към нея, като че ли е калта под краката ти! — тя сърдито се обърна към Роуз. — Защо й разрешаваш да се държи с теб така, а, Роуз? Защо?

— Мари, моля те… Недей… — Роуз беше така поразена, че едва можеше да движи устните си. Тя вдигна очи към сестра си, умолявайки я с поглед да спре.

Кухнята като че ли се събираше и затваряше върху нея. Жълтите стени с избелели купчинки плодове. Редицата кухненски шкафове, някога сини, сега тъжно помийно сиви.

— Роуз — Нани произнесе името й така, като че ли се изплю, с устни, дръпнати назад в презрителна гримаса. Малките й бледи очи се фокусираха върху Роуз, пълни със злорадство. — Тя не ти е сестра.

На Роуз й се стори, че задушаващият въздух изведнъж отново оживя, бръмчейки като рояк разсърдени пчели. Трябва да съм чула погрешно, мислеше тя.

Нани не би могла да каже това.

— Луда ли си? Какво искаш да кажеш с това?

— Тя не е дете на моя Дом — продължи Нани. — Тя е копеле точно като това, което носиш в корема си. Разбира се, нямам доказателство. Но — продължи тя, като се почукваше по гърдите, — някои неща не се нуждаят от доказателства. Погледни я само! Божие проклятие беше денят, в който се роди. Дом се разплака, като я видя за първи път. Казах му: „Какво знаеш ти за тази твоя жена с нейните копринени чорапи и рокли по петдесет долара? Какво си мислил ти, че момиче като нея прави, когато мъжът й е на война, а не е до нея да я пази?“ Казвам ти, смъртта на майка ти в онзи огън беше Божие проклятие. Наказание, изпратено й от Бога!

Гласът й се издигна до пронизително виене.

Роуз запуши с ръце ушите си, но продължи да чува. Всяка дума я пронизваше като жило на оса, проникващо в тялото й.

— Не! — Роуз скочи яростно от стола си и го събори. — Лъжеш! Майка ми не е била такава! Тя е била добра и… и… — не можа да намери думи, с които да изрази огромното, парещо, нараняващо чувство, което разпъваше гърдите й отвътре.

Брайън. Тя трябваше да намери Брайън. Той ще знае, той ще помогне, той ще спре това и ще отнеме болката й.

Роуз изтича край Мари и Нани, горещи сълзи се плъзгаха по бузите й. Тя премина със спъване през всекидневната, заслепена за миг от вечния сумрак, който цареше там. После очите й хванаха сивата светлина, която се процеждаше през жалузите, и восъчния блясък на покрития с изкуствена материя диван.

Представяше си, че е насекомо, което баба й искаше да размаже, да убие, че е хлебарка. С мъка освободи веригата на предната врата, изпълнена с омраза към нея, с омраза към всичко в тази стая и в този ужасен апартамент.

В следващия миг беше на външната площадка, свободна, летяща нагоре по стълбите към Брайън, като се молеше да го намери там.

Шумната суматоха в апартамента на семейство Маккланахън я обгърна като пелена в момента, в който влезе вътре. Майката на Брайън я поздрави с бебе, опряно на пълен хълбок, докато друго се беше лепнало здраво за крака й. Във всекидневната се носеше топла ароматна миризма; стаята беше претъпкана с деца, възглавнички по пода и празни бебешки бутилки със засъхнало мляко.

— Роуз, Господ те праща! Би ли подържала Кевин, докато извадя кекса от фурната. Джаспър има рожден ден и аз — о, ето го — тя натика Кевин в ръцете ми с подмокрената му пеленка и се спусна към кухнята, като викаше:

— Брайън! Роуз е тук. Ако не изкараш Шийн от ваната, ще се свие като фъстък.

Роуз изтри набързо сълзите си с опакото на ръката си и се отпусна на кушетката, като балансираше Кевин на коляното си.

— Хей, приятелче. Искаш ли да поиграем ча-ча?

Бебето я дари с голяма беззъба усмивка. Любимата му игра с Роуз беше подхвърляне под ритъма на невидим оркестър за латиноамерикански мелодии. То се смееше безпомощно. Роуз започна да се чувства мъничко по-добре.

Хаосът наоколо й действаше някак ободрително. Голямата, обточена с шерит черга представляваше истинско корабокрушение от разхвърляни тенекиени играчки, детски кубчета с азбуката, наполовина издъвкани от бебета с растящи зъби, празна кутия за шапки, влакчета от кибритени кутийки, галоши, счупени цветни моливи и издания на „Гоулдън Букс“ със скъсани обложки. Върху изподрасканата масичка за кафе бяха струпани несръчно опаковани подаръци за рождения ден на Джаспър. Кацнал върху стария плетен стол, на който господин Маккланахън всяка вечер вдигаше краката си и четеше вестниците, двегодишният Джаспър тъпчеше ситото за брашно с краката си.

— Добре дошла в града на хаоса. Чу ли? Президентът Айзенхауер току-що обяви това място за бедствена зона.

Роуз вдигна очи и погледът й срещна усмивката на Брайън. Той носеше четиригодишния Шийн, порозовял от току-що взетата вана. Ръкавите на спортната му риза с надпис Бруклин Колидж бяха навити над лактите му. Заблудени пръски пяна от шампоан украсяваха тъмнокестенявата му коса като снежинки. Видът му беше достатъчен да накара Роуз да се почувства почти щастлива.

Преди да може да отговори, той постави Шийн на пода и потъна на дивана до нея. Тя забеляза, че отпред на спортната му риза се беше отпечатило мокрото телце на Шийн.

— Хей, Роуз, добре ли си? — попита той тихо. — Като че ли си плакала.

Роуз тръсна отрицателно глава, стягайки гърлото си срещу заплахата от нови сълзи.

— Добре съм. Но пеленката на Кевин трябва да се смени. Мисля, че нито един от нас двамата няма да може да издържи много дълго.

— Шийн! — изкрещя Брайън през стаята. — Моля те, наблюдавай Джазбо. Не го пускай близо до подаръците, чуваш ли?

В малката стая, която Брайън делеше с двама от братята си, Роуз и той успяха да закрепят чиста пеленка на Кевин, независимо от неговото въртене. Брайън го подпря в кошарката му и му даде парче оръфан сухар и прашен пръстен с пластмасови ключове.

— Пълно затишие на Западния фронт — прошепна той, като я хвана за ръката. — Хайде, време е да се измъкнем, преди индианците да подушат следата ни.

Сред вълната от обич, която я заля, Роуз си помисли: Той знае. Води ме на форта, защото разбира, че нещо не е на ред.

Фортът. Колко време не са били там? Най-малко две години. Откакто Брайън завърши Прешъс Блъд преди две години и се записа в Бруклин Колидж. След това фортът изглеждаше някак детински. Тя обаче си спомняше времето, когато той изглеждаше най-вълнуващото място на света.

Апартаментът на семейство Маккланахън беше на най-горния етаж. Майката на Брайън отдавна беше взела мерки за монтиране на предпазни решетки на всички прозорци. Но Брайън беше измислил начин за влизане от общата площадка в килера с материалите за почистване. Той имаше прозорец, който се отваряше към малка външна платформа. Над нея имаше стълба към покрива. Стълбата вътре в сградата беше запечатана за живеещите в блока, след като четиригодишният Джими Сторели падна от покрива преди осем лета, докато майка му прибирала прането от простора. Външната стълба се състоеше от осем ръждясали стъпала, закрепени с болтове към сградата и нищо отдолу, освен пететажна пропаст.

Когато за първи път я откриха, тя беше на седем, а Брайън на осем и половина години. Спомни си ужаса, с който стъпи на платформата, да не говорим за изкачването на покрива по тази стълба. Но Брайън я придружаваше и окуражаваше, обещаваше й, че ще бъде точно зад нея и ще я хване, ако падне. Той даже се изкачи два пъти по стълбата съвсем сам, подскачайки като маймуна, за да й покаже, че никак не е трудно.

Боже, колко беше изплашена. Даже сега, докато се катереше зад Брайън в здрача, стъпвайки с лекота по ръждясали стъпала, закрепени с болтове към сградата, стъпало на стъпало, си спомняше за този първи път, когато вятърът дърпаше сукманчето й от рипсено кадифе, наследено от Мари. Как в един момент то се надуваше отвътре като платно на кораб, за да прилегне с удар в следващия към сгънката на коленете й. Сърцето и стомахът й се преплитаха в кълбо при мисълта за бедния, малък Джими Сторели; тя си представяше как пада надолу, представяше си и удара в тротоара, и глухия звук като от разплескана диня, изръсена от минаващ камион.

На половината път нагоре тя се смрази, коленете й се подкосиха.

— Не мога! — изрида тя.

Гласът на Брайън долетя до нея.

— Разбира се, че можеш, Роузи. Знам, че можеш. Не е трудно. Обещавам ти, че няма да паднеш. Но и да паднеш, аз ще те хвана.

И тя му беше повярвала, Брайън ще я хване. Разбира се, че ще я хване, абсолютно, напълно сигурно. Нима не се е грижил винаги за нея? Тя си спомни как я заведе в детската градина онзи първи ден, когато Мари, вбесена от реването й, я беше зарязала навън, в двора на училището. Брайън, вече в трети клас, й даде захарна пръчка и я заведе до стаята. И я беше държал за ръка. Това беше най-хубавото и той го направи, въпреки че всички негови приятели, големи момчета от Прешъс Блъд, го гледаха и го освиркваха. Така че Роуз, скована там, пет етажа над тротоара, не се съмняваше ни най-малко, че Брайън ще удържи на думата си, въпреки че друга част от нея знаеше, че ако падне наистина, той никога не би могъл да я хване.

Роуз се усмихна сега, докато стъпваше през горното стъпало на покрива с неравномерната му, обработена със смола повърхност. Тя се спря за момент, докато очите й се приспособят към оранжево-сивия сумрак. Там, вклинен между комина и вентилаторната шахта, беше фортът. Тяхното тайно скривалище. Беше малко изненадана да го види все още там. Преди години те го бяха струпали от отпадъци, събрани от строителната площадка зад пекарната на Гросови — парчета шперплат, изоставен лист ламарина, изолираща ролка от стъклена вата, няколко стари дунапренови възглавници, украсена с розови морски кончета завеса за душ. Колко беше впечатлен Брайън, когато му демонстрира системата от въжета и макари за изтегляне на всичко това на покрива, която беше измислила. Като използваха сандъчето за инструменти на господин Маккланахън, те двамата работиха един до друг, за да го построят — съвършената представа на Брайън за това, как ще изглежда, съчетана чудесно с нейната прецизност и внимание всяка дъска да ляга на място, преди да се забие гвоздей.

Неприятно беше, че и двамата бяха пораснали твърде много за детското си скривалище, мислеше тя, като сви надолу глава, за да не се удари в дъската, върху която Брайън беше прогорил неравномерно думите: „Spy glass hill“ в чест на наблюдателния пост от „Островът на съкровищата“. Мършавото, кокалесто дете, с което тя играеше тогава, се беше превърнало в младеж, висок шест фута, с мускули като въжета. Изтегнат на дунапреновите възглавници, облегнат на едната страна с крака, подвити срещу другата, Брайън изглеждаше малко смешен. Като Гъливер в Страната на лилипутите.

И все пак Роуз беше обхваната бавно от странно спокойствие. Господи, часовете, които бяха прекарали тук! Всъщност, не бяха правили нищо особено, спомни си тя. Просто си седяха. Играеха карти. Или пушеха цигари „Уинстън“, които той свиваше от баща си. Но най-често само си говореха, фантазираха за бъдещия си живот като големи.

Брайън искаше да стане писател като Ърнест Хемингуей. Когато беше тринадесетгодишен, той написа роман. В него се разказваше за лов на едър дивеч и беше изпълнен със сцени, в които героят му избягваше на косъм опасността да бъде промушен от носорози или яростно нападнат от лъвове. А героинята упорито припадаше точно на пътеки пред бягащи в панически ужас слонове. Части от този първи писателски опит я караха да се смее, беше толкова смешно, но тя много го харесваше.

Мечтата на Роуз съвсем не беше така голяма и вълнуваща. Тя искаше само едно нещо: да се махне, да се махне надалеко, много надалеко. Тя си фантазираше, че бяга — може би в Калифорния, където Нани никога не би могла да я открие. Представяше си, че успява да се вмъкне на кораб или влак и пътува до крайната спирка.

Имаше само един проблем. Бягството щеше да означава раздяла с Брайън.

— Пени за мислите ти — гласът на Брайън прекъсна бляновете й.

Роуз въздъхна.

— По добре го направи долар.

— Толкова ли е лошо?

Тя сви коленете към тялото си и облегна глава на стената. Години дъжд и сняг я бяха деформирали и изкорубили. Но те я бяха направили дебела няколко инча и я бяха закрепили здраво с тел към комина. Тази стена може да издържи и ураган, помисли си Роуз.

Хвърли поглед на Брайън. Ръцете му бяха зад главата, тилът му беше обхванат от преплетените му пръсти. Здрачът проникваше през скъсаната завеса за душ. Лицето му беше само контури и сенки. Тя спря поглед на дългия, кокалест гребен на носа му. Очите му, това е, което имаше истинско значение за нея. Те бяха като очите на светците от иконите, сребърносиви, излъчващи светлина, която като че ли не идваше отникъде. Брайън не беше светец — тя си помисли за множеството цигари, които той „заемаше“ от баща си, и за деня, в който беше завързал с въже колата на брат Пол към воден кран. Но той беше единственият истински добър човек, когото Роуз беше познавала някога, единственият, който искрено държеше на нея.

Тя отмести погледа си. Не можеше да понесе мисълта, че тези очи биха могли някога да се обърнат с презрение към нея.

— Мислил ли си някога за родителите си… ти знаеш… да го правят с други хора, освен един с друг? — попита Роуз.

Брайън се изсмя.

— При техните седем деца? Даже и да искаха, откъде щяха да намерят време.

— Чудех се за… другите хора. Които го правят, въпреки че не са женени — Роуз задърпа парче мръсен сив дунапрен от възглавницата. — Мари и Пийт ще се женят.

— Това е чудесно!

— Тя е бременна.

— О! — той замълча за миг. — Затова ли беше плакала?

— Не. Радвам се за нея. Пийт е чудесен. Той е всичко, което тя иска. Аз също… — и в експлозия от сълзи, тя му повтори думите на Нани.

Брайън я гледа дълго време. После й каза по неговия бавен, замислен начин:

— Даже и да е вярно, защо ти го е казала?

— За да си върне.

— За какво? Какво си й направила?

— Тя мисли, че съм убила родителите си. Тя не се интересува от майка ми. Баща ми е този, за когото тя е като луда.

— Исусе, но ти си била само бебе.

— Той е бил далече, радист на разрушител. След като майка ми… след раждането ми се е върнал… Но само за няколко дни. Винаги съм мислила, че причината, поради която не е останал при нас, е била мъката по майка ми. Ние трите — Мари, Клеър и аз, твърде много сме му напомняли за нея. А след като беше убит… го превърнах за себе си в голям герой. И майка ми също. Представях си я като светица, като Жана Д’Арк… А сега Нани каза… — горещи сълзи се надигнаха отново в гърлото й и погълнаха думите.

— Забрави това, което е казала — сърдито отряза Брайън. — Не е истина. Знаеш, че не е. Тя винаги се е опитвала да се нахвърля върху тебе по един или друг начин.

— Но ако е права? Погледни ме, Брай. Не приличам, на никого от семейството. Като че ли… като че ли съм паднала от небето или нещо подобно. Никой не е толкова мургав, колкото мен. Знаеш ли как ме наричат някои момичета в Сейкрид Харт? Леля Джамила. Казват, че някой от моите предци трябва да е бил негър.

Брайън се скова, лицето му светеше като бяло петно сред сенките на здрача.

— Никога не си ми казвала това — каза той.

— Знаех, че ще се вбесиш. Няма значение, аз се погрижих за тях — тъничка нишка на задоволство се източи от мъката й. — Вписах имената им в списъка за еднодневно пътуване с автобус до манастира „Сейнт Мери“. Сестрата беше толкова щастлива, когато ги прочете — и никоя от тях нямаше смелостта да се откаже.

Роуз се засмя, но смехът се задави в гърлото й. В следващия миг тя вече плачеше с тежки, задушаващи ридания, които я прегъваха на две.

Брайън клекна до нея и я обгърна с ръцете си.

— Прати ги по дяволите всички. Няма значение какво мислят за тебе. От значение си само ти самата.

Тя вдигна лице, мокро и подуто от сълзи.

— Мислиш ли, че е истина, Брай? Мислиш ли, че съм… копеле като бебето на Мари?

— Не, но не би ми пукало и да беше — той я погали по косата, докато Роуз притискаше лице в ризата му. Тя миришеше на прах за бебета, шампоан и неговата собствена мускусна, мъжка миризма. — В края на краищата, какво толкава има в това, че си различна? Ти си хиляди пъти по-умна от всички момичета, които познавам.

— Но не съм хубава — тя чувстваше колко фалшиво, свенливо прозвуча това и бързо добави. — Не търся комплименти. Това си е така.

— Кой ти каза?

Щипеща горещина пропълзя нагоре по врата й и тя беше благодарна, че той едва ли би могъл да я види в тъмнината.

— Просто не съм — тя говореше по-рязко, отколкото искаше. — Във всеки случай не ми пука от това.

Брайън се дръпна леко надолу и я хвана за раменете.

— Роуз, ти си хубава.

— О, нима? — изсмя се подигравателно тя. — Е, не виждам някой да търчи към мен, за да ме погледне отблизо.

— Може би ще го правят, ако ти самата не ги затрудняваш така. Толкова си сигурна, че другите не те харесват, брадичката ти се вирва нагоре, преди да успеят да си отворят устата. По дяволите, Роуз, ти трябва да им дадеш шанс.

— Искаш да кажеш, че би трябвало да флиртувам повече, като Джорджет?

— Не се нахвърляй върху нея отново, Роуз — предупреди Брайън.

— Какво чак толкова казах?

— Ти не я харесваш.

Роуз се чувстваше като понесена на колелото си надолу по Кони Айлънд. Искаше да спре, но не можеше, нямаше начин да слезе. Дълбоко в себе си тя беше вбесена на Брайън от момента, в който той започна да излиза с Джорджет. Глупаво беше, но не можеше да се пребори с чувството, че го губи като свой най-добър приятел.

— Никога не съм казвала, че не я харесвам — възрази тя. — Всъщност, няма значение какво мисля аз. Важното е, че ти я харесваш. Може би дори я обичам. Тя е типът, след който момчетата обикновено тичат. Предполагам, че ти го правиш с Джорджет.

— Това не е твоя работа! — избухна Брайън. Той сърдито се отдръпна от нея и се хвърли обратно върху възглавниците. В последвалата тишина Роуз почувства бързите удари на сърцето си.

— Съжалявам, Брай — каза тя тихо и протегна ръка към неговата.

Всъщност не съжаляваше, че не харесва Джорджет. Кой би могъл да харесва някого на име Джорджет — още повече, когато тя изглеждаше като кукла Барби, носеше кашмирени пуловери и имаше повече руса коса от едно коли?

— Ти не й прости, нали?

— Казах само, че ми напомня за Ласи.

— Ласи е куче.

— Е, и? Случайно харесвам кучета.

Брайън се изсмя, без да иска.

— Признай си, Роуз. Нямаше да я харесваш дори и да беше Грейс Кели. Ти чисто и просто не я възприемаш, защото аз излизам с нея. Ти и майка ми. И двете сте еднакви.

— Майка ти! — побесняла, Роуз скочи на крака. Ударът в ниския покрив й напомни рязко и болезнено, че доста е пораснала от времето, когато беше в четвърти клас. Но физическата болка не я нарани толкова много, колкото душевната.

Майка му. Исусе. Това сравнение я уязвяваше. Независимо от това, че той беше само нейният най-добър приятел, а не любовник, чувстваше се оскърбена, че я поставяше на едно ниво с неговата едра, размекната и някак (независимо от седемте деца) безполова майка.

— За твое сведение, господин умнико, самата аз имам вече доста опит — каза му тя. — И не само целувки.

— То се знае — каза Брайън с обикновен тон. Тя видя, че стиска устни, за да не се усмихне.

Роуз въздъхна победена. Нямаше смисъл да лъже. Брайън винаги можеше да види право през нея. Спомни си как един ден се хвалеше, че баща й е бил адмирал във флотата и е потопил цяла флотилия дръпнати очи, когато е бил на война.

Те вървяха тогава към училище и Брайън се беше навел да вземе почерняло пени от тротоара. Той го разгледа внимателно.

— Да — каза накрая. — Баща ми го е познавал. Каза, че е бил чудесен човек, обзалагам се.

Той натика пенито в задания си джоб и се обърна към нея. Лицето му беше сериозно, като лице на човек, много по-възрастен от дванадесет години.

— Роуз, къде си чула тези думи? Дръпнати очи.

Тя престана да подскача около него, спряна от чуждия израз в сивите му очи.

— От Нани. Тя каза, че хората, които са убили баща ми, са подла банда жълти копелета с дръпнати очи.

— Не го казвай отново, разбра ли? Това е лоша дума. Като онези, които виждаш по стените на спирките на метрото. Харесваш Боби Лий, нали?

— Разбира се. Той е добър — бащата на Боби Лий притежаваше мандариновата градина на Одиън авеню, а семейство Лий живееше в тяхната кооперация на третия етаж.

— Е, хубаво. Но ако казваш тази дума, ти наричаш така и него. Има лоши думи и за хора като нас. Уоп, Дейгоу, Мик.

Роуз се почувства измърсена и засрамена.

— Не съм искала да кажа това.

— Ау, Роуз, да не мислиш, че не знам това?

И в този миг Роуз разбра изведнъж истинската причина, поради която мразеше приятелката на Брайън. Не заради нещо, свързано с нея, а защото Джорджет беше пресякла някаква граница с Брайън. Не, не граница, а стена — стена, която разделяше децата от възрастните. Берлинската стена на секса.

Е, хубаво, омръзнало й беше да бъде от другата страна на тази стена и само да си въобразява какво другите хора всъщност правят.

Хора като Брайън (вероятно) и Мари (определено).

— Целуни ме, Брай — каза тя, като произнесе това по начина, по който би казала: „Какво ще кажеш за една игра на карти?“

— Какво? — гласът му прозвуча толкова изумен, като че ли тя му беше предложила да напръска със спрей статуя на Дева Мария.

— Само за упражнение — обясни тя. — Така че да не изглеждам пълен идиот, когато настъпи моментът. Ти можеш да ми кажеш къде греша. Не сме ли за това най-близките приятели.

— Не съвсем — гласът му вече не звучеше така объркано, но си личеше, че беше смутен. — Но, е… хубаво. Предполагам, че една такава целувка няма да те нарани.

— Да седна ли или да легна? — попита тя, обхваната от неочаквана нервност. Устата й беше суха като шкурка. Ще забележи ли Брайън? О, реши тя, какво значение има, ако това е само целувка за упражнение? Брайън изглеждаше разтревожен.

— Стой точно там, където си — заповяда той. — И ако някой някога ти каже да легнеш, не го прави, чуваш ли.

Тя затвори очи и зачака. Нищо не се случи. Тя отвори очи и видя, че Брайън я гледаше втренчено и намръщено.

— Не така. Какво си се нацупила. Отпусни устните си.

— Да кажа ли „чийз“?

— Не, освен ако не искаш да те снимат.

— Това би било хубаво. Мигновена снимка за албума ми „Моята първа целувка“.

— Целувка за упражнение — поправи я той.

Брайън се наведе към нея. Почувства дъха му на лицето си, топъл, със слаба миризма на бонбон. В следващия миг устните на Брайън се движеха нежно по нейните. На Роуз й се струваше, че се намира в асансьор, който пропада три етажа надолу.

Нещо меко и кадифено се търкаше в зъбите й. Върхът на езика му. Тя отвори устни по-широко, по нея се ливна надолу вълна от топлина, докато той опипваше с езика си устата й отвътре.

И двамата дишаха тежко, когато се дръпна назад.

— Брайън — прошепна тя замаяна, както беше навремето, когато свиха бутилката от „Галоу Ред Маунтин“ и я изпиха до дъно тук, горе. — О, Брайън…

— Господи, Роуз, съжалявам. Не исках да… — той покри лицето си с ръце. Роуз забеляза, че те трепереха. — Не съм искал да стане така.

— Целуни ме отново — подкани го тя. — Целуни ме истински.

Този път целувката им беше безкрайна. Той я изтегли на матрака. Чувстваше се странно тежка. И мокра. Там долу. Като че ли беше в мензис. О, Дева Марио, така ли е започнало с Мари и Пийт?

Брайън изстена като от болка.

— Боже, Роуз.

Ръката му се придвижи нагоре и обхвана гръдта й. Чувстваше я гореща и потна под колосаната си памучна блузка. Знаеше, че това беше грях. Грях, срещу който сестрите бяха предупредили — грях беше даже да докоснеш себе си по този начин. Но някак си сега това не изглеждаше грешно, не с Брайън. Ръката върху гръдта й беше същата, която беше държала нейната онзи първи ден в детската градина…

Брайън я целуваше навсякъде, устните му докосваха шията й, косата й. Дъхът избухваше срещу нея в горещи учудени издишвания. Той пъхна ръка под блузата й, като се опитваше несръчно да разкопчее сутиена й.

И тогава Роуз разбра: Той никога не е правил това преди. Той не знае как да го направи.

Нова вълна от нежност към него я залюля. Тя протегна ръка и освободи сутиена си.

Брайън простена, движейки устни по нея.

Погали голата й гръд и на Роуз й се стори, че ще се разтопи под горещината на ръката му. Но беше и уплашена. Беше твърде хубаво. Всичко, което беше толкова хубаво, трябва да е грях. Тя се изви, за да се освободи от полата си; Брайън неочаквано се стегна като изпусна дълбок задушен стон.

Роуз почувства нещо мокро на крака си. Отначало тя си помисли, шокирана, че се е напикал. В следващия миг разбра — неговото нещо. Онова нещо, от което стават бебетата.

Засрами се — знаеше, че бяха направили нещо ужасно, непоправимо. Сега тя беше точно като Мари.

Но в следващия момент чувството за срам избледня и остана само Брайън. Държеше я в здрава прегръдка. Най-добрият й приятел, душата й.

Дълго време той лежа неподвижно с лице, заровено във врата й. Чувстваше дъха му в косите си и пулса, който диво удряше във врата му. На Роуз й се искаше да остане така завинаги.

Накрая той се раздвижи и повдигна глава. Удълженото му лице блестеше в тъмнината. Роуз видя израза на мъка в очите му и леко притисна пръст към устните му.

— Недей — каза тя. — Не казвай, че съжаляваш.

Роуз беше учудена от това, което изпитваше, въпреки че в този момент не можеше да каже какво точно беше. То преминаваше като порив на буен вятър през нея със силата на реактивна струя и изгаряше изпълнените с омраза думи на Нани. Чувстваше се нова, излъчваща светлина, като че ли беше родена отново.

„Сигурно подобно чувство изпитват тези, които получават Божието призвание, според описанието на сестра Перпетуа“, мислеше си Роуз. Само че не Господ я караше да се чувства така, а Брайън.

Неочаквано й се стори, че част от нея беше остаряла с много години. Тя гледаше себе си, обърната назад към детето, каквото беше само преди час, към всички онези неща, които чувстваше, но не можеше да изрази с думи.

— Обичам те — каза тя.

— Роуз — тоя я притегли към себе си и я притисна в прегръдките си, думите му бяха заглушени в косата й. — Нещо… стана. Не знам точно какво. Но… мисля, че го исках. Мисля, че трябва да съм го искал. Господ да ми е на помощ, Роуз, мисля, че го исках.

Последните му думи, Господ да ми е на помощ, бяха тези, които прободоха мозъка й като трън. Ужасяваща мисъл я смрази: ще я накаже ли Господ за това, че обича Брайън по този начин? Те бяха извършили прелюбодеяние, нали? Сестрата беше казала, че прелюбодеяние е всяка нечиста мисъл или деяние. Роуз не се чувстваше измърсена, но знаеше какво искаше сестрата да каже с думите си. Секс. Това беше грях, освен ако си семеен и го правиш, за да имаш бебе. Всякакъв вид секс.

Страх обхвана сърцето й. Тя мислеше за ужасни неща. Няма да забременее, но ще бъде ударена от кола, докато пресича улицата. Или ще падне пред метрото. Или — тя се спря; в този момент натискът върху сърцето й и причиняваше болка. И тя разбра кое би било най-ужасното наказание.

Да загуби Брайън.

* * *

— … но ни освободи от лукавия. Амин.

Роуз приключи с последната молитва „Татко наш“. Вдигна очи и видя, че се е стъмнило и църквата е почти празна. Коленете я боляха, а червата й куркаха. Трябва да е време за вечеря.

Изправи се сковано и се измъкна от църковната пейка, потръпвайки от болка като коленичи отново. Потопи пръсти в светената вода, прекръсти се и излезе навън.

Роуз бързо вървеше по тротоарите в падащия здрач. Беше се заоблачило и започваше да ръми. Тлъсти, хладни капки пръскаха по лицето й.

Притиснала брадичка към яката си, тя бързаше надолу по Коуни Айлънд авеню. По това време на вечерта улиците напомняха затворена през зимата алея за разходка. Разпрани сенници, сгънати назад тежки, метални жалузи или врати от гофрирана ламарина, изтеглени пред магазините. Даже човекът, който продаваше глазирани, хрупкави бисквити, беше напуснал ъгъла, на който обикновено стоеше. Роуз зърна гърба на черното му палто с развени поли: подтичваше леко, докато пресичаше улицата, като буташе количката пред себе си.

И все пак улицата гъмжеше от живот. Клаксони на коли пронизваха въздуха, минувачи бързаха да избегнат дъжда. Роуз чу плещест шофьор на камион да реве на шофьора на Плимут, който се беше наврял зад него и надуваше лудо клаксона си.

— Ааауу, гос’не, ще натикам… е… предницата в носа ти.

Тя ускори крачките си. Разхвърлян боклук — листа от вестници, парчета стиропор, сламени опаковки, празни цигарени кутии — се носеха пред нозете й. Почувства се по-самотна от всеки друг път.

Не беше виждала Брайън от онази нощ на покрива преди седмица. Той я избягваше. Защо? Съжаляваше ли за това, което се случи? Или беше твърде смутен, за да се срещне лице в лице с нея?

Гризеше я чувство за вина. Аз съм виновна, аз го накарах да ме целуне. Въведох го в грях, точно както Ева направи с Адам.

Това ли щеше да бъде Божието наказание? Раздяла с Брайън?

О, моля те, Боже, моля те, ще направя всичко, ако ми го върнеш обратно. Няма да ям месо през цялата седмица, не само в петък. Ще постя цели четиридесет дни през Великите пости. Ще посветя живота си да служа на другите.

Когато влезе в апартамента, Нани гледаше Лорънс Уелк Шоу по телевизията. Тя едва отклони поглед от плетивото си.

— Закъсня — изграчи тя. — Оставих ти вечеря във фурната.

От деня, в който Мари си отиде, Нани не нападаше Роуз както обикновено. Тя се питаше дали баба й не съжалява за казаните ужасни думи.

— Не съм гладна — каза Роуз.

В малката тъмна спалня, която беше делила с Мари, едното легло беше оголено — без чаршафи, с износена плюшена покривка, стегнато опъната над дюшека. Чисти кръгчета се открояваха в праха върху горната повърхност на скрина, отбелязваха местата на шишенцата парфюми и лосионите за лице на Мари. Изчезнали бяха и моменталните снимки, както и комиксите по 25 цента, които бяха подпъхнати от вътрешната страна на огледалото. Гардеробът беше опразнен от страната на Мари. Когато Роуз закачи дебелия си пуловер, празните закачалки се залюляха и заудряха една в друга с, металическо пощракване.

Човек можеше да си помисли, че Мари беше умряла. Роуз потрепери и се прекръсти почти механично.

В следващия миг, клекнала на пода, тя издърпваше напред изтъркания, незакрепен към него край на кафеникавия мокет. Отдолу се показа разхлабена дъска. Роуз намери металната пиличка за нокти, която държеше в долното чекмедже на скрина, и повдигна дъската. Под нея имаше място колкото за стара метална кутия за бинтове. Тайното й място. Никой не знаеше за него. Дори и Мари. Даже и Брайън не знаеше.

Роуз отвори металната кутия и изтърси от нея парче посивял памук. Бавно го разви, разкривайки блестящото съкровище, увито в него.

Рубинена обица като замръзнала капчица кръв искреше в ръката й.

Вълната на спомена я понесе назад. Преди седем години — нима беше толкова отдавна? Всичко изплува пред очите й така ясно, като че ли ставаше в момента. Елегантната дама във визонено палто. Един ден Роуз я видя изправена до училищната сграда. Тя не изглеждаше като майка на някоя от съученичките й. Приличаше повече на кралица, или по-скоро на тайнствена, филмова звезда в това красиво палто и шапка с малък воал, който се спускаше над очите й.

И после разбра, че онези мистериозни очи под воала се вглеждат втренчено точно в нея. Отначало Роуз беше сигурна, че греши. Тя даже погледна през рамо, за да види дали няма някой зад нея. Но не, дамата гледаше право в нея. Очите й бяха големи и някак влажни, като прозрачно зелените топчета за игра от нейната колекция — онези, които можеха да се сменят с десет котешки очи.

Роуз предпазливо се приближи. Тъжна и изгубена — така изглеждаше дамата. Но в това нямаше никакъв смисъл. Защо? Всеки, облечен така хубаво като нея, би трябвало да е богат, а богатите хора не познаваха тревогите на възрастните от обкръжението на Роуз. Беше студен ден и дамата като че ли потрепери и загърна палтото по-плътно около себе си. Рубинени обици проблясваха в ушите й. Какво ли би могла да иска?

Когато Роуз премина през вратата сред шумна, блъскаща се тълпа съученички, жената направи няколко несигурни стъпки напред и извика със слаб, задавен глас „Почакай!“

Стресната, Роуз спря, като си спомни веднага, че многократно й беше повтаряно — и от Нани, и от сестрите — никога да не говори с непознати. Но сега тя не можеше да избяга. Обувките й като че ли залепнаха на тротоара. Ръцете и краката й се вцепениха.

Роуз стоеше хипнотизирана от това красиво, но измъчено лице с крехки кости, под бледата кадифена кожа. Над кожената й яка беше разпръсната мека коса с цвят на есенни листа. Приличаше на снежинка, която би се разтопила при първия допир. Подобните на цвят устни на жената потръпваха. Очите й бяха изпълнени със сълзи. Тя като че ли се канеше да каже нещо, но се дръпна рязко назад, внезапно променила намерението си. Вместо това вдигна ръка — Роуз си спомни, че ръката й трепереше — и освободи рубинената обица от дясното си ухо.

Роуз стоеше неподвижно пред нея твърде шокирана, за да протестира, когато дамата притисна малката, леденостудена обичка в дланта й. В следващия миг тя вече тичаше, високите й токчета тракаха по замръзналия тротоар, бързо се наведе и влезе в дълга, лъскава лимузина, която чакаше до бордюра, и изчезна в облак пушек.

Роуз беше сигурна, че дамата е нейният Ангел Пазител. Всеки има такъв, каза сестра Перпетуа. Но Роуз не вярваше, че и тя има такъв… до този ден.

А сега тя имаше обицата като доказателство.

Роуз я повдигна към светлината, рубин във формата на сълза, който висеше от малка, украсена със злато и диаманти основа. Тя блестеше със своя собствена светлина даже в сумрака на стаята и Роуз задържа дъха си от изненада, въпреки че я беше гледала стотици пъти досега. Да, магия. Магия, изпратена от Бога.

А тя се нуждаеше от магията й сега повече от всеки друг път.

— Не ме оставяй, Брай — прошепна тя, като стисна здраво обицата в юмрука си и повече страст в сърцето, отколкото можеха да съберат хиляди молитви. — Моля те, никога не ме оставяй!