Айлин Гоудж
Градината на лъжите (33)

Глава 31

Силви лежеше до Никос в тъмнината, изтощена до болка. За първи път се любеха в нейното легло. Леглото, което беше делила с Джералд.

Тази нощ той беше малко груб с нея — за разлика от по-рано. И така бърз, почти не я погали, сякаш бързаше да приключи със задължението си, за да не му виси на главата.

Сърдеше ли й се?

Вслуша се в тежкото му дишане с чувството, че собственото й сърце замира. Горещата тъмнина почти я задушаваше. Потърси ръката му над бъркотията от чаршафи — заля я вълна от облекчение, когато пръстите му се затвориха около нейните.

Тя отново си припомни изминалата вечер. Великолепната вечеря и бутилката френско шампанско в чест на къщата — най-сетне готова. Искаше тази вечер да е изящна. Роклята й, омекотено зелена коприна, съответстваше на очите й и на изумрудите, на обиците й. А Никос сякаш не забеляза усилията й. Беше учтив, но разсеян, ясно беше, че мислеше за друго. А сега се прибави и тежкото му мълчание. За какво мислеше?

Стисна ръката му с надежда за отговор.

Да, тя вече знаеше. Вътре в сърцето си тя се страхуваше от думите му. Това зрееше и се натрупваше между тях повече от три седмици — откакто му каза за Роуз, Никос стана по-тих, по-замислен, но тя чувстваше неговия смут.

— Видях я — каза Никос. — Роуз.

Гръдният й кош се стегна, дробовете й се свиха, сякаш се мъчеше да всмуква въздух през сламка.

„Не трябваше да му казвам — помиели си тя. — Трябваше да запазя тайната за себе си. Какво можех да очаквам…“

— Тя е красива. И умна — продължи Никос с дрезгав глас. — Ако само знаеше… ако можеше да я видиш, Силви, Боже мой, моята дъщеря.

Силви се изтегли нагоре, изрита чаршафите, увити около глезените й и прехвърли крака над ръба на дюшека.

Краката й трепереха — едва пресече килима, за да си вземе пеньоара от тясната седалка пред тоалетната масичка. Дръпна го бързо и нервно, нещо се скъса — единият от ръкавите се беше закачил някъде. Като че ли това имаше значение, като че ли изобщо нещо имаше значение сега.

Отпусна се на канапето, кадифените възглавнички се огънаха около нея, като че ли искаха да я скрият, да я заровят.

Високите френски прозорци бяха отворени, прохладен бриз повдигаше долната част на дантелените пердета. Силви разграничи розите си на лунната светлина, но не и цветовете им — все едно, че гледаше черно-бяла снимка. Огромните цветове на „Шот Силк“, която беше пропълзяла до парапета от ковано желязо, сега надничаха през многобройните фигури във формата на арфа. И „Блу Хейл“ — бледите и цветове се открояваха на фона на бръшляна, който покриваше южната стена.

„О, запази ги в безопасност… — мислеше тя. — Моите дъщери. Запази ги от удари. Накажи мен, но не и тях.“

— В продължение на тридесет и две години не съм искала нищо друго, освен да опозная истинската си дъщеря — тихо каза тя и думите й потънаха в аромата на нощта. — О, Никос, ти не знаеш, не можеш да си представиш! Твоето собствено малко момиченце — да знаеш, че тя е някъде там и може би има неприятности или е нещастна, а ти не можеш да й помогнеш. Не можеш да я прегърнеш… Толкова често съм мислила за това… мили Боже, да я прегърна… поне за миг. Да я помоля за прошка. Какво ли не бих дала за това! — тя махна с ръце. — Всичко това, всичко…

Обърна се към тъмния силует, седнал в леглото, сърцето я болеше тъй силно, стори й се, че умира.

— Дори и теб, скъпи ми Никос.

Той стана, някаква неясна фигура, и после — докато се приближаваше до нея — попадна в ивицата сребриста светлина, набитото му тяло се открои и като че ли самото то заизлъчва светлина.

— Съжалявам, Силви, мила… За всичките ти страдания. Не те обвинявам. Не си и помисляй за това. Само бих искал… — гласът му се пречупи и очите му присветнаха в сянката на лунната нощ. — Може би аз трябваше да зная. Все пак… нашето дете, моето дете, отглеждано от непознати… боли ме като си помисля за това… а ако знаех, нещата биха били толкова различни. Силви, Силви — защо не ми каза по-рано?

Той наистина я обвиняваше. И имаше право. Би ли могла наистина да очаква от него да се чувства по друг начин?

Сълзи се плъзнаха надолу по бузите й и покапаха по вкопчените й ръце.

— Никога не е имало време — каза тя, — достатъчно подходящо за това. Първо, трябваше да мисля за Джералд. В никакъв случай не исках да му причиня страдание. А ти… тогава ти принадлежеше към миналото. Не знаех къде си, какво е станало с теб. А когато се срещнахме отново… — тя пое дълбок, потреперващ дъх. — Казах ти само, защото не изглеждаше честно… да не знаеш… даже и ако вече е твърде късно.

— Твърде късно? — очите му се впиха в нея, усети ги, въпреки че виждаше само искриците отразена в тях светлина; те проблясваха като далечни звезди. — Не, не приемам, че е твърде късно.

Сърцето на Силви гърмеше в ушите й. Мили Боже, какво иска да каже? Какво ли би могъл да мисли? Никос добави.

— Наблюдавах я. Следвах я като шпионин. Знам къде работи, знам къде живее. Дори се престорих, че се сблъсквам с нея, за да мога да я заговоря. Мисля, че много прилича на теб в някои отношения. Умна и горда. И с толкова вътрешен огън! Но тя рядко се усмихва. Питам се дали е щастлива.

— И мислиш, че аз съм причината? Или двамата заедно? О, Никос, не разбираш ли? Би било много по-лошо за нея, ако научи истината! Тя ще ме намрази. Изоставих я, предадох я на непознати. Взех друго дете…

— Но не си я забравила. Погрижила си се да бъде добре. Да има нари.

— Пари — тя сякаш се изплю. — Колко лесно за мен и колко страхливо… Като че ли каквато и да е сума би могла да я обезщети за това, което направих!

Луната се скри зад облак и пълната с рози градина неочаквано помръкна в сянката му.

„Колко пъти може да се разбие едно сърце?“, питаше се тя.

— Видях я веднъж — каза му тя. — Когато беше малко момиченце. Причаках я извън училището й. Исках… както и ти… просто да я видя, да знам, че е добре. Поне така казвах на себе си. А после, когато я видях… това беше моментът, в който проумях каква ужасна грешка бях направила. Краката ми се подкосиха. Трябваше да я докосна, да се приближа до нея. Моето собствено дете. Детето, което износих в утробата си. О, не греши по отношение на мен, не обърквай нещата. Това не означава, че някога бих могла да съжалявам за Рейчъл, за обичта си към нея, за това, че я отгледах… А ако не бях направила този ужасен избор в началото, никога не бих познавала Рейчъл. Нямаше да я обичам.

Никос я сграбчи за раменете. Грубите му пръсти се впиха в нея и сигурно оставяха сини петна йод коприната на пеньоара й.

— Не е твърде късно, Силви. Роуз има право да знае. И да реши за себе си как ще се чувства.

Стори й се, че стаята се разпада на огромни назъбени късове, които падаха върху нея и я режеха на парчета.

— Не!

Отблъсна го настрана, с мъка стана на краката си.

— Не мога! — извика тя. — Не разбираш ли? Колкото и погрешен да е бил изборът ми, не мога да върна нещата обратно. В този момент съм длъжна да мисля и за Рейчъл — след всичките тези години тя е много повече моя, отколкото Роуз. Обичам я като моя плът и кръв. Представи си само за миг какво би било това за нея. Да научи, че съм я откраднала от истинското й семейство, че съм я мамила през цялото време, че съм се представяла за нейна майка. О, Никос — недей!

Той се изправи и застана до нея. Черните звезди на очите му изгаряха лицето й, тя сякаш нямаше сили да избегне втренчения му поглед. „Очите на Роуз“, забеляза тя, внезапно потресена. Същите черни очи — огромни и тъжни, и някак гладни — я бяха погледнали някога край училищния двор, когато сложи обицата си в малката ръчичка на стреснатото дете.

— Не се шегувам, когато казвам това — отговори Никос, гласът му звучеше тъжно и отдалечено. — Не те и обвинявам. Мисля, че достатъчно си се самонаказвала. На всички нас ни се налага да избираме и кой, освен Господ, може истински да ни каже кое е право и кое не е? Може би е егоистично от моя страна, една вече голяма жена, и при това напълно непозната, да се превърне в онова малко момиченце, което никога не съм имал. Но желанието ми е толкова силно, по-силно от мен… Казваш, че вече си направила избора си и връщане назад няма. Не знам. Понякога разбираме, че вървим в дадена посока, без да знаем защо. И един ден вдигаме очи и откриваме, че не сме пристигнали никъде — замълча за миг, сякаш се бореше да възстанови контрола върху себе си. После гласът му се освободи. — Имам нужда от нея, Силви — всяка негова дума плющеше като револверен изстрел. — Ти имаш дъщеря. А аз нямам… Дай ми Роуз. Моля те, върни ми я.

Почувства се като умряла — и сигурно някаква част от нея беше убита, но знаеше, че трябва да отговори.

— А ако откажа? — запита тя едва чуто.

Никос я гледа няколко мига, изправен до нея, гол в лунната светлина, мускулестите му ръце бяха безжизнено отпуснати надолу, накрая каза:

— Тогава аз ще направя това, което трябва да направя.

На Силви й се стори, че някъде дълбоко вътре в нея се разтвори пукнатина и болезнен студ заизлиза оттам. Просмука се в нея, вледени я.

Представи си всичко — като в счупено огледало. Нейният живот, този на дъщерите й — разбит, разпаднал се на малки остри отломки. О, мили Боже, какво беше направила?

Силви вдигна ръце пред лицето си, сякаш да се предпази от удар. По-рано не можеше да си представи нещо по-ужасно от лъжата, която беше носила в себе си през всичките тези години. Но сега разбираше, че имаше и нещо по-лошо.

Истината.