Айлин Гоудж
Градината на лъжите (44)

Глава 42

Макс натисна за втори път звънеца на вратата. Исусе, какво означаваше? Шест сутринта. Трябва да е мъртво заспала. Зората едва просветваше.

Трябва да си тръгва. Глупаво беше да идва тук. Нямаше смисъл. Самолетът го чакаше.

Чувстваше през подметките си студа от заскреженото преддверие. Ръцете му бяха вкочанени. Снеговалежът беше спрял през нощта, беше твърде студено за сняг. Трябва да е доста под нулата. Дъхът му образуваше бели облачета в неподвижния сив въздух.

Накрая, след като натисна звънеца за трети път, реши, че Роуз няма да отвори. Може би не е вътре. Сърцето му се сви. Обърна се да си върви, вдигна куфара си.

Докато стъпваше тежко по затрупаните от сняг стъпала, той си спомни. Господи, та в джоба му лежаха ключовете от апартамента й дни наред се канеше да ги върне, но все забравяше да направи това.

Пъхна ръка в джобовете си и извади ключодържателя. Да, ето ги. Ключовете на Роуз. Обзе го неистова радост.

След минута беше на горния етаж, завъртя ключа, езичето на секретната брава се плъзна назад и той бавно и леко отвори вратата. Сложи безшумно куфара си на пода, точно зад вратата.

Макс остана там, сърцето му биеше в гърлото. По дяволите, кого се опитваш да измамиш? Ти не дойде тук да кажеш „сбогом“. Все още се надяваш, нали?

Исусе, защо не можеше да се поучи от нищо? Не, това наистина беше смешно.

И все пак, как би могъл да си отиде, без дори да каже едно „сбогом“.

Вярно, ако времето не беше толкова лошо, ако Мънки не беше го молила да вземе по-късен самолет, сега вече щеше да бъде в Бевърли Хилс.

Но полетът беше едва след два часа. И той си беше помислил: „Защо не?“.

Макс влезе на пръсти във всекидневната. Утрото, отразено от снега, натрупан по корнизите отвън, обливаше с допълнителна светлина стаята и създаваше впечатлението, че е по-късно от шест сутринта. Забеляза нахвърляни дрехи върху един от столовете — палто, чифт ботуши на пода. Трябва да се е прибрала късно, твърде късно… Възможно ли е да е била на среща? Някой мъж? Почувства леко гадене. Исусе, тя може и да не е сама в тази спалня. Неочаквано остана без дъх, сякаш някой го беше изсмукал от него.

Промъкна се тихо в спалнята й през щорите се процеждаше нежна светлина — тя разделяше стаята на мъгляви ивици, които проблясваха върху месинговите топки на леглото. Погледна фигурата под смачкания юрган. Сама, да, слава Богу. Почувства сладкото нахлуване на въздух обратно в дробовете си.

Впи поглед в Роуз — тя спеше, като от равномерното движение на гръдния й кош юрганът едва помръдваше нагоре-надолу. Лицето й — осветено наполовина, се очертаваше от тъмния облак на косата й, разпиляна върху възглавницата. Господи, колко беше хубава. Сърцето му сякаш се пропука вътре в него, очите му се напълниха със сълзи.

— Роуз — той докосна ръката й — Роуз, събуди се. Разреши ми само да кажа „сбогом“ и, обещавам, ще напусна живота ти.

Утре по това време вече ще се движи по Санта Моника Фрийуей. „Тук е седемдесет градуса по Фаренхайт — беше му казал Гари по телефона снощи. През проклетия ноември. Седемдесет градуса. — Ще те заведа във Венеция — беше казал той, — няма да повярваш на очите си. По тротоарите се пързалят момичета по бикини на ролкови кънки. Там човек ще трябва да го прави на сянка.“

„Да — помисли си Макс, — заедно с всичките онези патетични мъже с ризи, отворени до пъна и златни медальони на шиите, които тичат пряко сили след младите момичета.“

И какво от това, ако всичко, което искам, е точно тук? Но тя не те иска, Макс, старо момче. Така че по-добре изчезвай, преди напълно да си се направил на магаре.

Не, поне едно бързо сбогуване. Трябва да го направя. Това е адвокатът в мене. Всяко нещо трябва да има начало, среда и край. Закриване.

Разбира се, вероятно в продължение на няколко години ще си разменяме коледни картички и може би ще минавам през канцеларията й за едно „Здравей“, когато съм в града. По дяволите, тя сигурно ще се омъжи в някой от идващите дни и ще ме покани на сватбата си. Но това е мигът, в който напускам сцената. Последният кадър, в който влизат съдебните заседатели.

— Роуз — прошепна той отново, без да откъсва поглед от нея опитваше се да запомни лицето й. Тя спеше така дълбоко, нямаше сърце наистина да я събуди. Изглеждаше изцяло потънала в съня си, бедното дете.

Хубаво, може би е по-добре така… да напусне, преди тя даже да разбере, че е бил тук.

— Сбогом. Ще ми липсваш — прошепна тихо Макс.

Чувстваше се така безпомощен, като през онези далечни нощи, когато стоеше над детското креватче на дъщеря си. Исусе, той можеше да наблюдава Мънки да спи с часове, сърцето му се пълнеше със сладост като я гледаше — и през цялото време знаеше, че независимо от страстното му желание да я закриля, да я огради с непробиваемите стени на любовта си, ще дойде време, когато тя ще излезе навън, в света, и ще го остави там отзад, на бордюра.

Сърцето му се стаи в гърдите и сълзи запариха очите му.

— Да… добре — наведе се и я целуна по отпуснатите в сън устни. — Ще се видим, дете.

Беше стигнал вратата на спалнята, когато го настигна съненият глас на Роуз.

— Макс? Ти ли си?

Обърна се, сърцето подскочи в гърдите му.

— Аз съм. Съжалявам, ако съм те изплашил.

Сега тя бързо седна в леглото, напълно събудена, огромните й тъмни очи се впиха в него с изненада.

— Макс, какво правиш тук? Ти трябваше да бъдеш в Лос Анжелис!

— Мънки се безпокоеше, че се налага да пътувам в такова лошо време и аз й обещах да почакам, докато се поразчисти. А сега съм на път за летището. Спрях само да кажа „сбогом“… и да ти оставя това — той освободи ключовете й от ключодържателя си и ги постави на тоалетната масичка със заглушено притракване. — Не ставай. Имам на разположение не повече от минута — насили се да се усмихне. — „Калифорния, ето ме, идвам“, както се пее в песента. Хей… хей, какво значи това? Какво става, защо тези сълзи?

Роуз внезапно беше скочила от леглото в смачканата си синя фланелена нощница и с тази нейна дива коса, накъдрена като пружина на часовник и стърчаща на всички страни около главата й по бузите й се стичаха сълзи. Приближи се до вратата.

— Няма да ходиш никъде. Няма да те пусна.

Макс се втренчи стреснат в нея.

— Роуз, ти не се чуваш.

— Ти ме чуй, Макс Грифин! Няма да ходиш никъде. Без мен — не, никога! — червени петна се появиха на бузите й, очите и блестяха.

Зрънце надежда се пръсна вътре в него и изпрати нагоре блед, търсещ филиз. И тогава Макс установи, че може да се движи, прекоси стаята с две големи крачки, грабна я за раменете.

— Роуз, луда ли си?

— Чуй ме. Идвам с теб.

— Сънувам ли? За какъв дявол искаш да ходиш в Калифорния?

— За грозде.

— Роуз… ти не…

— Индустриална мъгла. Горещи вълни. Безплатни автостради. Роналд Рейгън…

— Да не би напълно да си…

— Ти! — тя се усмихваше. — Обичам те, Макс. Не мога да остана тук без теб.

Сега вече надеждата в него цъфтеше в разкошен цвят, невероятна.

— Мисля, че съм те обичала от самото начало, но не съм знаела това. А после помислих, че е твърде късно — когато ми каза, че отиваш в Лос Анжелис… о, Макс, наистина ли е твърде късно?

— Искаш да кажеш, че ще дойдеш с мен ли?

Тя се усмихна, но той можа да забележи, че ъгълчетата на устните й трептяха.

— Чувала съм, че горещите вани правят чудеса по отношение на сексуалния живот. Освен това случайно обичам грозде.

Макс я гледаше и му се струваше, че подът се изплъзва изпод краката му и той се претърколва във въздуха. А после се приземява със смазващ костите удар. Исусе, о, Исусе, двадесет години лош път имаше зад него — а ето я нея сега, неочаквана, мираж, проблясващ на хоризонта с обещание за прохлада и сладка вода — и край на самотата.

Господи, може ли да се повярва на това?

От подсъзнанието му изплува спомен. Шестнадесетгодишен, а така силно искаше да има своя собствена кола, че всеки ден през лятото работеше в циментов завод в Джърси на конвейера за опаковане на цимента в торби. Всеки ден се връщаше вкъщи, потънал в прах, с възпалени очи и стържещ вкус на цимент в устата, който не искаше да се махне дори когато миеше зъбите си, докато венците му започнеха да кървят. И най-сетне дойде септември — той вече имаше спестени четиристотин долара и най-сетне — колата. О, Исусе, каква страхотна кола. „Олдсмобил 88“ от четиридесет и първа година, гадно зелен цвят. Проядена от ръжда и готова сякаш да се разпадне всеки миг. Майка му се разплака, когато я докара вкъщи и я паркира в алеята отпред. Но тя вървеше по дяволите. Едва се крепеше, но вървеше. Харчеше по галон отгоре на всеки редовен галон. Господи, как само обичаше тази кола. Много повече от чисто новата „Тъндърбърд“, която купи, след като завърши Юридическия факултет, много повече от всички коли, които беше купувал оттогава. Сега той мислеше, че разбира защо я беше обичал толкова, независимо от всичките й кусури.

Защото той не просто я беше купил, той беше мечтал за нея. Като някакъв обезумял Али Баба в юношеска възраст, той я беше създал като с магическа пръчка от циментов прах и силен копнеж. И той беше разбрал тогава — и завинаги! — докато седеше зад попуканото от слънцето кормило на неговия „Оулдз“, че ако човек желае нещо достатъчно силно и мечтае за него достатъчно упорито, нямаше начин да не го постигне.

Макс премигна и Роуз изпълни неочаквано и ослепително очите му, като някаква малка вселена… погледът му проследи нежните синкави вени по слепите й очи; всяка проблясваща къдрица коса, искрящата, ясна светлина в тъмните й, лъчезарни очи.

Той вдигна ръка към лицето й с длан към него, без да я докосва, но достатъчно близо, за да усети излъчваната от нея топлина. Роуз се облегна на тази длан и затвори очи; коприненонежната й кожа го изпълни с топлина и любов — и той остана така бездиханен, замаян, със замряло сърце. „Не е мираж“ каза си той. Не — и тя като него беше просто още един уморен пътник, най-сетне пристигнал у дома.

— При едно условие — каза той.

— Казвай — прошепна тя.

— Омъжи се за мен.

Очите й внезапно се отвориха. Лицето й светна в усмивка.

— Да. Искам да кажа, ще се омъжа за теб. Да. Доволен ли си от този отговор или искаш да продължа.

— Да — каза той, — доволен съм. Но искам и да продължиш. Харесва ми да те слушам.

Тя отметна глава, разсмя се звънко, ръцете й се протегнаха нагоре, вратът й се изви назад като дъга, заредената й с електричество коса се отпусна назад, освободи ушите и врата й.

И тогава той забеляза обиците. Две обици, еднакви, оформени като две сълзи, искрящи на ушите й.