Айлин Гоудж
Градината на лъжите (34)

Глава 32

Рейчъл следеше с поглед майка си, която поставяше тортата на масата. Беше с три слоя и шоколадова глазура, легнала върху специална чиния с позлатен ръб.

— Изненада — усмихна се Силви. — Не си помислила, че съм забравила, нали?

Рейчъл я гледаше в почуда, а после я обхвана чувство на вина. Мили Боже, годишнина от сватбата ми, а забравих. Забравихме и двамата. Ето защо мама ни покани на вечеря.

Втренчи се в тортата; в този миг мразеше майка си, че й напомня за провала на семейството й, мразеше я и за грациозността, която през целия й живот сякаш беше сочила е пръст пропастта между тях.

Паметта й я върна в детството й — онези отвратителни уроци по пиано след училище, дрънкането на „Мери имаше малко агънце“ и „Фермер в долчинката“ — отново и отново, докато Рейчъл започваше да си мисли, че всеки миг ще припадне. Но майка й никога не се уморяваше да слуша и дори да припява и да отмерва такта е крак. Отначало Рейчъл си мислеше, че майка й просто се старае да се държи мило с нея, но след известно време разбра, че всъщност наистина обича да слуша как тя изкарва от пианото онези вледеняващи ума звуци. Малкото й момиченце трябваше да бъде като нея — деликатно, сдържано, влюбено във фините неща от живота: музика, изкуство, цветя. Но с годините Рейчъл беше започнала да се вижда в съвсем различна светлина.

— Мамо, не трябваше. Това е… — гласът на Рейчъл се проточи и заглъхна. Беше победена от добрите намерения на майка си. — Не трябваше, това е всичко.

Силви й се усмихна, остави ножа за рязане на торта.

— Зная, скъпа. Но поисках да го направя — отново се усмихна; тази вечер тя изглеждаше още по-въздушна от всеки друг път, лицето й беше бледо на фона на затворената около врата копринена блуза с цвят на червени боровинки, в грижливо подредената й коса проблясваше сребро. Силви добави грациозно. — Ти си под такъв голям натиск в момента с това ужасно дело, не можех да не си помисля, че едва ли ще имаш времето или енергията да отбележиш годишнината от сватбата. Но затова са майките, нали?

Болка преряза Рейчъл. А тя ще бъде ли някога майка? Няма голяма вероятност.

Погледна Брайън, отпуснат на стола до нея в избеляла риза и износен панталон от рипсено кадифе. Неговата непринуденост беше като полъх свеж въздух в тази трапезария със симетрично подредените й стенни свещници, тъмна ламперия и тежки завеси, падащи на неподвижни дипли. Напоследък той носеше косата си по-дълга — почти до яката на ризата. Сега забеляза, че тя беше започнала да се прошарва, но това засилваше чара му. Беше прибавил някой и друг килограм.

Очите му срещнаха нейните и бързо се отклониха встрани. Болка раздра гърдите й.

„Обичам те — искаше и се да му каже. — Обичам те толкова много. Не можеш ли да разбереш? Ние, двамата, нямаме нужда от цветя, захарни сърца и торти. Нашата любов беше пример на необикновена любов още от самото начало.“

И в следващия миг се почувства внезапно съкрушена.

— Съвсем малко за мен — каза тя на Силви. — Ядох твърде много. Не знам дали бих могла да погълна дори една хапка.

Силви щедро отряза парче торта и го подаде на Рейчъл.

— Много си слаба. Трябва да ядеш.

Рейчъл се усмихна.

— Гледай само кой говори така. Ако съм твърде слаба, то е само защото приличам на тебе.

Силви се изчерви, в очите й проблесна странна искра. Засмя се звънко.

— Да… може би. Странно, но онзи ден обядвах с Евлин Гоулд — страшно е напълняла. Едра е като кон. И — о, знам, че не е много хубаво от моя страна, в края на краищата тя е най-добрата ми приятелка, но не можех да не почувствам поне мъничко задоволство.

— Мислех, че Гоулдови живеят във Флорида — забеляза Рейчъл.

— Да, така е. Тук са само за седмица на гости на Мейсън.

Рейчъл се оживи. Мейсън! Господи, не беше го виждала от векове! Чакай да видим… изминали са поне две години. Трябва да му се обади, ще й бъде приятно да види Мейсън отново.

Силви наруши настъпилото мълчание.

— Между другото, определиха ли вече дата?

— Дата? — Рейчъл се обърка за миг, после се сети, че майка й говореше за делото. Последното нещо в света, за което искаше да мисли точно сега. Но предполагаше, че майка й имаше право да знае.

— Не още — отговори тя. — Адвокатът ми каза, че за подготовката му ще е нужно време. Тя го нарича „снеговалеж“. Това е, което правят адвокатите тези дни: обсипват се едни други с толкова много документи, изследвания и прочее, че нищо чудно, ако някой от тях бъде заровен под лавината им.

— Тя? Адвокатът ти жена ли е? — Никос се наведе към нея. Рейчъл насочи вниманието си към него. Изглеждаше по-мрачен от всеки друг път. Изглеждаше и по-възрастен в тъмния си костюм. И през цялата вечер беше много по тих от обикновено, изреченията му бяха внимателни и премислени. Възможно ли е той и майка й да имат проблеми?

Рейчъл се надяваше, че греши. Никос беше така добър към Силви. През последните години майка и като че ли разцъфтя — също като някоя от розите й. Цвят на бузите, искри в очите. Рейчъл беше сигурна, че спят заедно. И не беше ли чудесно, че майка й имаше около себе си Никос, за да се грижи за нея.

Все пак, колко глупаво е да мисли за майка си по този начин, сякаш е девственица, за която някой трябва да се грижи. Майка й беше доказала, че е съвършено способна да се грижи и сама за себе си.

— Да, жена е — отговори Рейчъл, като добави със смях. — От време на време ние жените, се изкачваме и на по-високо стъпало от, примерно, медицински сестри и секретарки.

Никос се усмихна.

— Да разбира се, не исках да кажа… само че майка ти ми разказа толкова малко за тази голяма неприятност.

— Грешката е моя — каза Рейчъл. Държах я настрана дотолкова, доколкото беше възможно — обърна се към Силви. — Не исках да те тревожа, мамо.

В замъглените зелени очи на Силви бързо проблесна искра, преобрази ги в нещо твърдо и блестящо. Рейчъл се дръпна неволно назад, леко стресната и обхваната от чувство на несигурност.

— Няма нужда да държите каквото и да било настрана от мен — каза Силви. Няма да се разпадна на части. Имала съм работа и е къде по-лоши неща.

Рейчъл се смути. Разбира се. Когато баща й умря. Колко беше силна майка и тогава — по-силна, отколкото Рейчъл някога си беше мислила за възможно.

В този момент Брайън хвана ръката й под масата и я повали. Рейчъл беше трогната до сълзи. Откога не я беше докосвал по този начин спонтанно, без чувство на неудобство?

— Съжалявам, мамо. Само… не ми се искаше да говоря за това.

— Засега няма много за разказване — предложи помощта си Брайън. — Обикновена рутинна работа, която те наричат „разкриване“. Роуз събира свидетелски показания под клетва. Тя…

— Роуз? Името й е Роуз? — прекъсна го Силви, раменете й се вцепениха, гласът й прозвуча неестествено остро. Застина с вдигнат нож в ръката, по чието сребърно острие проблясваха отразените пламъчета на свещите.

Брайън я погледна с изненада.

— Роуз Сантини — каза той.

Името сякаш отекна в неестествената тишина на стаята.

Силви седеше, очите й — широко разтворени, лицето — внезапно лишено от цвят. „Защо това име така я преобрази — чудеше се Рейчъл. — Защо, за Бога, гледа така?“

Ножът се изплъзна от ръката на Силви с приглушен звън и разпръсна черни трохи по белоснежната покривка. Силви седеше, притискаше гърдите си и леко се люлееше с болезнено бледо лице.

Рейчъл се изправи разтревожена.

— Мамо! Какво ти е?

Силви поклати глава. Устата й се отвори, затвори се плътно, отвори се отново — сякаш се бореше за въздух. Ръцете й — вкопчени в ръба на масата, кокалчетата на пръстите й — побелели.

Сега и Никос беше до нея.

Силви му махна с ръка да стои настрана, ръката й пърхаше във въздуха като ранена птица.

— Нищо… нищо… — прошепна тя. — Ще се оправя. От храната е. Само съм малко замаяна. Аз… мисля, че е по-добре да си легна. Ще ме извините ли? Не, Никос, ти остани. Рейчъл ще ми помогне до горе.

Рейчъл обхвана с ръка майка си, учудена, стресната дори от слабостта й. Възможно ли е наистина да се е разболяла? „Толкова съм погълната от моите собствени проблеми — помисли си Рейчъл, — можеше дори изобщо да не забележа, че нещо не е наред.“

Представи си за миг, че може да загуби майка си и дъхът й спря като след удар в стомаха. Не можеше да си представи живота без нея, без нежността й, дори и без розовия й поглед върху света, така приятно закътан и старомоден — и така различен от нейния.

На горния етаж, в тишината на спалнята, Рейчъл чуваше само тиктакането на часовника върху високия скрин. Огледа се бавно. Спомни си как като дете минаваше на пръсти през тази стая с нейния пастелен килим и полирани стари мебели, крехки вази и порцеланови кучета, наредени върху масите с тънки крака. Сдържаше движенията си, дори дъха си от страх да не счупи нещо. Сега тя виждаше колко красива беше тази стая. Какво огледало беше тя на майка й, уютна, ведра; остров, отделен от останалия свят.

„Нищо лошо не можеше да се случи в такава стая“, каза си тя.

Рейчъл погледна Силви, слаба и бледа сред чаршафите с дантели. Тя беше намерила малко валиум в шкафчето с лекарства в банята и й беше дала една таблетка. Силви заспиваше.

В меката розова светлина Рейчъл виждаше тъмните, сякаш насинени кръгове под очите на Силви.

Седна внимателно на края на леглото, съсредоточи се върху повдигането на гръдния й кош.

Замисли се е болка за Алма Соседо — колко пъти беше седяла до леглото й. Само че Алма, отслабнала и неузнаваема, никога нямаше да се събуди.

„Майка е добре — каза си тя. — Само е уморена. От работата по къщата на Никос — тичане надолу-нагоре, търсене на точния цвят килими, осигуряване на ореховия паркет. Като дете, обхванато изцяло от възбудата на нещо ново, без ни най-малка представа кога да спре.“

За да бъде спокойна, ще настоява утре да дойде лекарят на майка й и да й направи пълно изследване. Майка й сигурно е отлагала това с години.

Ръката на Силви се подаде изпод завивката. Студените й пръсти конвулсивно стиснаха китката на Рейчъл. Боже мили. Какво…

Клепачите на Силви се повдигнаха, широко разтворените й очи имаха стъкления блясък на сомнамбул.

Сърцето на Рейчъл подскочи.

— Дъщеря ми… — прошепна Силви, гласът й звучеше странно, очите й бяха вторачени с невиждащ поглед в нея. — Къде е дъщеря ми?

— Тук съм, мамо — Рейчъл внимаваше гласът й да звучи бодро, за да прикрие обзелата я паника. Дали майка й беше само загубила ориентация или имаше нещо по-сериозно?

В следващия миг тя сякаш дойде на себе си, очите й се фокусираха.

— Рейчъл — тя се усмихна и в усмивката й имаше дълбока тъга. Пред Рейчъл сякаш се повдигна воал, който разкри напълно душата на майка й. — Искам да знаеш… Никога не съм съжалявала — Силви млъкна, очите й се затвориха.

— Да съжаляваш за какво, мамо?

Последва продължителна тишина и Рейчъл си помисли, че майка й най-сетне беше заспала. Тя изпиташе някакво странно чувство (сравнимо само с тръпките, които я полазваха по тила, когато вървеше по тъмна уличка или чуваше стъпки зад себе си), че каквото и да кажеше майка й, за нея би било по-добре да не го чува.

Клепачите на Силви потрепнаха и се отвориха отново.

— За тебе — каза тя тихо. — Никога не съм съжалявала за тебе.

Рейчъл почувства страшно облекчение. Не е изповед, а нещо, което тя винаги е знаела.

— О, мамо, мислиш ли, че не знам това? Не бих могла да искам по-любяща майка.

Устните на Силви леко се разтеглиха в ъглите нагоре в призрачна усмивка.

— О, мило мое бебе…

Силви отпусна клепачи и като че ли се унесе. След няколко минути Рейчъл дочу дълбоко, равномерно дишане. Майка й беше заспала.

Наведе се и я целуна по бузата. Хладна кожа като коприна, сладък аромат на пудра. Почака още няколко минути, за да се увери, че майка и наистина е заспала дълбоко.

Но в момента, в който Рейчъл бавно се надигаше от леглото, за да си тръгне, чу Силви да шепне нещо в съня си. Рейчъл се вцепени.

После си каза бързо: „Въобразих ли си това, което току-що чух. И аз самата съм много уморена. Уморена от усилието да държа главата си над водата, уморена от заплахите на Дейвид и от отчуждаването на Брайън. Разбира се, че си го въобразих. Или може би тя просто си промърмори нещо за някое от цветята си.“

От къде на къде мами ще вика Роуз?

 

 

Рейчъл се изгуби. Беше наистина смешно. Тя, нюйоркчанина по рождение, загубена в самия център! Хвърли поглед на часовника см. По дяволите, ще закъснее…

Забърза обратно в подобния на пещера тунел, който се оказа още една сляпа уличка. Когато зави обаче, тя го видя „Ойстър бар“. Въздъхна с облекчение, докато си пробиваше път през вратата.

Огледа бързо оживения бар и забеляза някой, който смътно и напомняше Мейсън. Бързо се провря между келнерите, които профучаваха край нея с големи подноси, отрупани със стрили и миди. Отвън улиците издишваха горещия като в пещ въздух, а тук долу, в тази по-голяма зала от проблясващо дърво и месинг, беше блажено хладно. Разнасяше се приятна миризма на риба като в истинска морска пещера.

Приближи се усмихната. Да, Мейсън беше и погледни го само! Опашката и сандалите бяха изчезнали. Къдравата му кестенява коса беше прилично подрязана, въпреки че бакенбардите му бяха малко дълги. Носеше добре изгладено сако и вратовръзка. Изискване на „Дегъл Кид“ или му беше омръзнало да бъде хипи? Толкова време беше изминало. Бяха разменили няколко честитки за празници и по някоя пощенска картичка от време на време. Разделяха ги много години.

Улови погледна на Мейсън и той и махна с ръка.

Стигна до него и бързо се наведе да го целуне, преди да се настани в стола.

— Мейсън! Радвам се да те видя! Извинявай за закъснението. Таксито ми заседна зад двоен фургон и се наложи да вървя пеш. А после можеш ли да си представиш? Загубих се тук, на детелината! — и двамата се разсмяха, тя се облегна назад и погледна лицето му. Беше отслабнало, от ъглите на веселите му кафяви очи излизаха като лъчи тънки бръчици. — Господи! Не сме се виждали от години! Изглеждаш чудесно. Но какво стапа с косата ти?

— Поднесена беше в жертва на Великия бог на капитала — Мейсън въздъхна престорено. Навремето е имало стена на Уол Сгримт срещу нападения на индианците. Е прибрах се обратно във форта, за да отбягвам ездачите на корпорациите.

— Какво стана с „Потиснатите и Справедливостта“?

Той сви рамене, разпусна сгъната си вратовръзка и се облегна назад.

— Нищо драматично… Чисто и просто започнах да гледам реално на нещата, както се казва. Открих, че по-голямата част от хората, на които се опитвах да помогна, не ме харесваха, а и аз не бях особено луд по тях. Едно момче изрази това доста красноречиво… Онзи деветнадесетгодишен нарушител хванат за втори път влизане с взлом. Та той ми каза извини ме, но тези бяха точните му думи: „Ти не правиш това за мен, правиш го за себе си. Така че можеш да се прибереш вкъщи и да си изядеш ваниловия сладолед.“

Мейсън вдигна чашата.

— О, Мейсън, знам — Рейчъл не можеше да не се разсмее. Точно така е и при мен понякога… в клиниката.

— Но ти държиш за нея — Мейсън вдигна чашата си в жест на признание. — Винаги си била дяволски упорита. Какво ще кажеш за едно питие?

— Да, но аз ще платя. Не забравяй, аз те поканих — поръча кампари и сода. Чувстваше се отпусната и спокойна, по-добре, отколкото през последните дни. — А семейството ти… как е потомството?

— О, трябва да видиш Шан… привърза се към онези риби, наподобяващи змиорки… Сега е влюбена в тях, не я стряска дори преливащият септичен резервоар. А децата — о, те са навсякъде — за тях животът е все още безкраен празник. Скоро си взехме един от онези надуваеми пластмасови басейни, сложихме го на поляната зад къщата: сега и трите се плискат в него по цели дни. Взехме им и куче — златисто, ловджийско куче на име Дрейк — оказа се, че и то обича водата.

Рейчъл не можеше да не се усмихне, като си представи Мейсън — същият този Мейсън, който я блъскаше в басейна на родителите си като дете — сега вече мъж в разцвета си, да изнася боклук, да коси ливадата, да кара децата си в детската градина. И същевременно почувства пробождане от завист. Три деца… не беше честно. Не би ли могъл Господ да й даде поне едно?

Мейсън наведе очи, вгледа се в чинията си.

— Рейчъл, чух… за процеса срещу теб. Исусе, какъв мръсен удар.

Келнерът донесе поръчката й и тя беше благодарна, че можеше да си разреши да се разсее. Удължи максимално времето, нужно за изстискване на парчето лимон. Отпи от питието. Вкусът му беше като на вода за промиване на уста. Тези дни всичко беше безвкусно, дори и противните цигари, които беше започнала отново да пуши. Чу тътнежът на преминаващите влакове и й се стори, че вибрират в стомаха й.

Имаше чувството, че се намира на опънато въже, от което може да падне всеки миг. Най-лесното нещо беше точно сега да излее насъбраното, да се разтовари за сметка на Мейсън. Но тя се закле в себе си, че няма да го направи.

Сви рамене.

— В сравнение с другите специалности гинекологията се слави с най-висок процент процеси за професионална небрежност.

— По дяволите, бих желал да направя нещо за теб, Рейч. Но фирмата, за която работя сега… толкова сме тясно специализирани, че не знаем нищо за този вид дела. Но бих могъл да препоръчам някого, ако не си сигурна в адвоката си. Кой е адвокатът ти?

— Роуз Сантини. От фирмата „Стендал и Купър“.

— Сантини… Сантини — да, четох нещо за нея в „Ло Ревю“. Трябваше да се казва Хасиди, не Сантини. Чула ли си за делото й с евреите хасиди?

— Не, не съм.

— Защитавала един евреин хасиди, обвинен в нападение. Тя осигурява цял автобус хасиди — черни бради, черни палта — Сантини иска от ищеца да посочи нейния клиент — ищецът разбира се прави грешка и Сантини постига отхвърляне на иска.

Рейчъл почувства, че духът й се повдига. Не че нейното дело би могло да се реши с такава лекота, но си представи как Роуз успява с някакъв подобен ефектен трик. Роуз беше дяволски умна и не се страхуваше от рискове.

Но Роуз би могла и да я унищожи.

В някакъв тъмен ъгъл вътре в нея зашептя глас: „А това не би ли било удобно за Роуз? Ако тя каже на Брайън всичко за Дейвид, не беше ли естествено той да се обърне към най-отдавнашната си, най-скъпа приятелка за съвет, дори за утеха? Колко съвършено и удобно.“

И все пак, необяснимо защо Рейчъл вярваше на Роуз. Близкият контакт с нея в последно време й беше разкрил навярно какво е харесвал Брайън в Роуз; уязвимостта й под тази нейна огнена енергичност на духа, топлотата и нежността й.

— Тя е добра адвокатка — каза Рейчъл. — И аз я харесвам — всичко това беше самата истина, независимо от страховете й и от ревността. — Имам обаче един проблем. Тя е бившата приятелка на Брайън. Малък свят, нали?

Мейсън подсвирна и мълчаливо поклати глава.

— Виж ти. Мислиш ли, че все още не е изстинала към него?

— Може би не — тя сви рамене, прилоша и леко и й се прииска да сменят темата.

— Не знам, но ако отнякъде се появи бившият приятел на Шан, мисля, че ще направя всичко възможно, за да го отпратя през девет земи в десета.

— Мислех, че вие и двамата не сте хора със силно чувство за собственост един спрямо друг.

— О, да, голяма заблуда беше, че сме толкова хладнокръвни по тези въпроси. Докато два месеца след женитбата ни не разбрах, че Шан и Буз се бяха къпали голи в изкуственото езеро в мое отсъствие (бях в града да взема някои неща). Тя се закле, че всичко е било напълно невинно, повярвах й, но бях побеснял — той се изкикоти на себе см. — А сега погледни ме само: господин Маилууд Драйн. Започвам все повече и повече да приличам на баща си.

— Как са родителите ти? Чух, че са при тебе.

— Само за две седмици. После се връщат на Палм Бийч. Сега живеят там през цялата година. Продадоха къщата в Харизън. Когато татко реши да се оттегли от активна дейност. Сега играе голф всеки ден, а мама си прекарва времето в игра на бридж и организиране на представления с благотворителна цел. И двамата имат чудесен тен. Ние с Шан често летим с децата при тях. Нашият двегодишен Дилън е истински шок за татко, луд е за грах, спанак, брюкселско зеле. Това дете яде всичко, което „Гоулд Стар“ замразява — Мейсън клатеше осъдително глава, но Рейчъл можеше да види гордостта и обичта, изписана на лицето му. — А как е майка ти? Как се справя?

— Добре е. Има си любовник.

Веждите на Мейсън се вдигнаха нагоре.

— Така ли? Това е прекрасно. Има ли сериозни намерения или само си прекарва времето?

— Не знам. Изглежда доста сериозно, но майка ми не споменава нищо за женитба. Откакто татко почина тя много се промени. Не е така нервна и е по-щастлива поне така ми изглежда на мен. И няма да повярваш тя пое банката в ръцете си. Майка ми Големият шеф! Просто на човек му е нужно време да свикне с това. Мейсън, как ти се струва нашите родители ли са се променили или ние?

— Струва ми се, че всички се променяме. Но чуй, ето ти една страхотна мисъл: ти и аз сме горе-долу на същата възраст сега, на която бяха родителите ни, кога го двамата с теб се блъскахме един друг в басейна.

— Господи, толкова отдавна ли беше?

— Да — той се изсмя кратко и доизпи остатъка от питието. — Знаеш ли, дори ми харесва да шофирам комбито си.

Рейчъл хвана ръката му изпълнена със странна нежност. Имаше нужда от приятел, а той беше най-отдавнашният.

— Мейсън. Страх ме е. От процеса. От старостта. От… о, от толкова много неща.

Мейсън стисна ръката й.

— Присъединявам се към твоя клуб, детенце. Като се погледна в огледалото някой ден, кого мислиш, че виждам? Слушай, в деня, в който престана да вземам поне няколко pro bono дела и си купя апартамент във Флорида, застреляй ме нали ще го направиш?

— Ще направя нещо по-добро — каза Рейчъл и се засмя. — Ще те наема в клиниката ми. Защитата на наркомани ще ти изглежда като лек ветрец само след две седмици.

Мейсън се усмихна.

— Съгласен съм.

До масата им се изправи келнерът, готов да приеме поръчката им, и Рейчъл изведнъж почувства вълчи апетит. И така, животът продължава. И ако океанът се разбунтува твърде много добре, просто ще й се наложи да плува с по-големи усилия, това е всичко.

— Стриди — каза тя на келнера. — Най-голямата порция, която имате.