Айлин Гоудж
Градината на лъжите (13)

Глава 11

Това беше най-грозното насинено око, което Роуз беше виждала някога: повече черно, отколкото синьо и подпухнало до размера на топката, с която си играеха като деца — онази, която гадае бъдещето в зависимост от това как се върти.

Сега Роуз нямаше нужда от гадаене, за да разбере какво се е случило със сестра й. Тя стоеше в занемарения коридор извън апартамента на Мари и с надигащ се в нея гняв гледаше черното око, което надничаше над веригата на вратата.

— Мари, Боже мили, окото ти.

— Да, знам, знам. Алфред Хичкок би ме одобрил за звезда в следващия си филм.

Мари се изсмя сухо, докато освобождаваше веригата, за да отвори вратата за Роуз. Даже в лошо осветеното антре тя можеше да види, че сестра й беше само кожа и кости под избелялата й домашна роба на петна от бебешка храна; мръсната й коса се беше слепнала към черепа й.

— Най-невероятната тъпотия, която човек би могъл да си представи. Блъснах се във вратата. Можеш ли да повярваш?

„Не — искаше да извика Роуз, — не вярвам!“ Какво се беше случило последния път? Стълбите. Мари беше казала, че си е счупила ръката като надала по стълбите, а преди това се беше спънала на направена от кибритени кутии кола и някак си беше счупила носа и избила един зъб. И разбира се беше само съвпадение, че при всички тези случаи Пийт си беше вкъщи и без работа.

Но Роуз не коментира. Здравото око на Мари я предупреждаваше да си държи ръцете настрана — предупреждаваше я достатъчно ясно: „Моя работа си е, ако старецът ми ме бие, така че задръж съчувствието си за себе си.“

Роуз последва сестра си във всекидневната, тясна като кутия, с изронена мазилка и с временния вид на стая в долнопробен мотел. Пийт се беше проснал пред телевизора с тенекиена кутия „Будуайзър“ в ръка. Боби и Миси играеха на пода до радиатора.

— За това ли ми позвъни? — попита Роуз, като инстинктивно протегна ръка към сестра си за утеха, но я отпусна надолу, без да я докосне — Мари се беше дръпнала назад почти незабележимо.

— Това? — тя докосна окото си, като трепна леко от болка. — Не е кой знае какво. Мога да се погрижа за себе си. Хей, искаш ли чаша кафе или нещо друго. Бих те поканила да останеш за вечеря, но тя не е съвсем за пред хора. Боб и кренвирши.

Пийт отдели очи от „Семейство Флийнстоун“.

— Пак ли? Господи, Мари. Знаеш, че ми прави газове. По дяволите, бих могъл да открия моя собствена подвижна бензиностанция с всички тези газове, кои го произвеждам заради теб — той се закиска на собствената си шега, а после каза. — Роуз, бъди моя гостенка. И без това ще излизам. Ще хапна нещо при Тони.

Тони имаше бирария в района.

Мари му хвърли гневен поглед и се наведе да вземе бебето. Малкият Гейб ревеше с отметната назад главица и с толкова широко отворена уста, че Роуз можеше да види не само четирите му зъбчета и блестящите от влага венци, а и цялата му уста до сливиците.

— Какво му направи? — Мари сряза Боби, който беше вече невинно погълнат в изтегляне на дълго накъдрено влакно от маслинено оцветения мокет, отлепен от пода точно на това място.

Боби се нацупи.

— Той ме удари пръв. И силно. С шишето си.

— Следващия път аз ще те ударя — каза Мари. — Той е още бебе и не знае какво прави.

Боби хвърли убийствен поглед на Гейб и се върна към заниманието си. Имаше тъмната коса на баща си и малки сърдити очи.

Роуз се приближи и клекна до него.

— Хей, Боби, донесох ти нещо.

Тя измъкна малко книжно чадърче от джоба на шлифера си — от тези, които в полинезийските ресторанти слагат в коктейлите. Господин Грифин го беше донесъл. „За късмет“, беше казал той с усмивка, като го пусна на бюрото й.

А после и разказа за приятеля си Сам Бланкеншър и за Фипс Фоундейшън, за възможността за стипендия в колеж, за юридическия факултет — ако тя има такова желание. Какъв чудесен човек беше господин Грифин. Света Дево, не би ли било истинско чудо да учи философия и Шекспир, и френски, може би. Въпреки че Господ знае къде ще го използва този френски. Все пак колко чудесно би било, ако можеше…

Но после ярката фантастична картина, която виждаше пред себе си, избледня.

Какво значение има всичко това без Брайън?

Четири месеца, мили Боже, без пито едно писмо. Нима ме е забравил? Нима не ме обича вече?

Не, не е истина, няма да си разреши да повярва в това. Трябва да има някакво обяснение. Роуз преглътна с мъка болезнената буца в гърлото си. „Никакви сълзи повече — заповяда си тя, достатъчно беше плакала. — Ако продължавам така, ще стигна до сериозен недостиг на сол.“

Боби разглеждаше чадърчето с подозрение.

— Гейб и Миси също ли ще получат по едно?

— Само ти — каза тя. — Но не издавай, това е тайна.

И той й се усмихна — като слънце, което пробива през черна грамада буреносни облаци. Роуз почувства, че на сърцето й олеква.

— От теб ще стане добра майка — каза Мери по-късно, когато вече седяха до жълтата метална маса в кухнята и пиеха кафето си. Роуз усети, че в гласа й звучи копнеж. Като че ли не вярваше в подобно нещо, сякаш добрите майки се срещат само в приказките — като добрите феи и Дядо Коледа.

— Защо не? Доктор, адвокат, индиански вожд. Бих могла да дам на всеки един шанс.

Роуз си помисли отново за Макс — той беше настоял да го нарича Макс, а не господин Грифин. („Глупаво е да ме наричаш така, след като едва не умряхме заедно.“) Беше се разтревожила, когато я повика в канцеларията си следващата сутрин — все пак нейна беше идеята да вземат колата за пробна разходка. Но той изобщо не спомена за това. Беше й казал само, че може да има малка изненада за нея като се върне от обяд. И същия следобед, когато й беше съобщил за възможността за стипендия, Роуз беше така развълнувана, че не можа да каже нищо друго, освен: „Благодаря!“

Тя разказа на Мери за случилото се, като се стремеше да не допусне до гласа си това, което я вълнуваше отвътре.

Изразът, който се появи върху насиненото лице на Мари, порази Роуз. Устните на сестра й трепереха и прорезът в ужасяващата подутина, през който надничаше лявото й око, просветваше с блясъка на неръждаема стомана.

— Направи го — изсъска тя, като се наведе напред. Слабите и ръце стискаха чашата с кафе пред нея. — За Бога, Роуз, шанс като този никога няма да се повтори. Колеж. Бих желала аз да имах този шанс. Не го похабявай, Роуз, като мен. Не прави нищо глупаво.

Върху здравото й бледосиньо око бавно се оформи сълза. Сълза като парченце лед, което не падаше. Вълна от мъка за сестра й заля Роуз — хваната като в капан в този апартамент, в тази кухня с купища мръсни чинии и трохи от хляб; единствената мечта в реалностите на Мари бяха отбелязаните колони на „Търси се работник“ от „Таймс“, разтворен до парче банан.

— Още нищо не е сигурно — каза тя. — Господин Грифин, Макс, искам да кажа, само е обядвал с този човек. Може и нищо да не излезе. Освен това все още трябва да работя поне по няколко часа на ден. А ако правя това плюс училището, кой ще се грижи за Нани?

Мари се отпусна обратно на стола си, очите й потъмняха, като че ли усилието й да прехвърли отново в себе си пропуснатите шансове, беше изтеглило от нея цялата й жизнена енергия. Тя каза с горчив глас.

— Попита ме защо ти телефонирах? Е, добре, когато ти кажа, ще си помислиш дали да си похабиш живота в ролята на Флоранс Найтингейл по отношение на нашата скъпа Нани.

— За какво говориш?

— Ето за какво.

Мари стана, издърпа чекмедже, пълно със стари гумени пръстени, пластмасови запушалки за бебешки шишета, ивици смачкани връзки. Тя зарови в дъното и измъкна дебела връзка писма, тънки сини пликове за въздушна поща, завързани в пакет с връзка от зеленчуковия магазин.

На най-горния плик имаше поне половин дузина пощенски марки — той беше адресиран до нея със стегнатия, остър почерк на Брайън.

Слепоочията на Роуз започнаха бързо да пулсират. В главата й нещо забръмча равномерно и безотказно, внезапно й се зави свят. Протегна трепереща ръка за снопчето пликове и тежестта му — след толкова дни и нощи на празен копнеж — допирът на хладната шумоляща хартия, името й, написано с ръката на Брайън… всичко това се стовари върху нея изведнъж и изпрати спирала от вълни на замаяност през тялото й. О, милостиви Боже, той не я беше забравил.

— Но как ги получи? — успя да попита с несигурен глас. За един момент, като в унес, това дори не й се стори важно. В този миг нищо друго нямаше значение, освен писмата в ръката й. Сърцето й биеше лудо. О, Боже, мили Боже, той ме обича, той все още ме обича.

Мари скръсти ръце на гърдите си.

— Направих това, за което ме преследваше през всичките тези месеци. Пазарувах и си помислих, е, добре, какво пък, по дяволите, ще се отбия да видя старата вещица поне този път. Едва не скочи до тавана от радост, като ме видя. Не престана да говори. Думите й не бяха съвсем ясни, както ти каза, но схващах значението им достатъчно добре. Мрази те и в червата, Роуз. Не можеше да говори за нищо друго, освен за тебе: как я оставяш сама по цели дни, как не й обръщаш внимание, когато си вкъщи, как не й даваш каквото тя иска, как си отказала да кажеш две молитви за Светата Дева, когато паднала и си счупила бедрото, докато се опитвала да отиде в банята.

— Не разбирам — каза Роуз, замаяността й се уталожваше и се превръщаше в нещо твърдо и студено. — Какво общо има всичко това с писмата на Брайън?

Тя ги стисна с две ръце и в този миг изглеждаше, че ако се пусне от тях, ще потъне право надолу през пода.

Устните на Мари се изкривиха в тънка презрителна усмивка.

— През цялото това време, докато плюеше срещу тебе, можех да видя колко беше изплашена. Изплашена, че някой ден ще я изоставиш и около нея няма да има никой, от когото да се оплаква. Изплашена до смърт, че ще остане сама. Но тук тя направи една груба грешка. Реши, че съм на нейна страна и ми се довери за писмата, каза ми даже къде ги е скрила.

Барабаненето в главата й беше толкова силно, че Роуз едва чуваше думите на Мари. Нани? Писма? Имаше чувството, че гледа Мари на телевизионен екран, в една от сантименталните истории, които Нани поглъщаше една след друга като пържени картофи в тъмнината на всекидневната.

— Госпожа Слатски донася пощата следобед — чу Роуз собствения си глас, някак неясен и несвързан с нея. — Нани я очаква, даже разните нищо не струващи реклами. И онези пликове с прозрачно прозорче за адреса, според който можете да спечелите сто хиляди долара в някакви лотарийни залагания, ако изпратите… — Роуз отпусна лице в шепите си. — О, Господи, Мари, не мога да повярвам. Тя не би ми направила това.

Но даже докато го казваше, Роуз знаеше, че Нани би могла да го направи. Във всичко станало имаше такъв съвършен, ужасяващо отвратителен смисъл.

Каква идиотка съм била да се надявам един де и да признае, че всъщност ме обича. Да мисля, че всичко, което правя за нея, има някакво значение в нейните очи.

Спомни си изживяния преди години шок, когато видя снимка на баща си с изрязана дупка до него — като останка след откъсване на хартиена кукла по напречна линия. Ужасната гола дупка на мястото на образа на майка й: Нани я беше изрязала с ножици, сякаш беше искала да унищожи и спомена за нея.

— Какво ще правиш? — запита Мари и отстъпи назад малко изплашена — като дете, което си е играло с кибритени клечки и е запалило огън, без да знае как да го изгаси.

Роуз гледаше неподвижно ръцете си, свити в юмруци върху покритата с петна маса. Беше парализирана от гняв, който минаваше на мощни тласъци през нея като всепоглъщаща приливна вълна.

Мислеше за Брайън, в някаква джунгла на оня край на света, където срещу него се стреля, и за неговите писма, изпратени в мъчително очакване на отговор, самотен, изплашен, може би дори отчаян. Четири месеца. Беше му писала почти всяка седмица, но после спря да изпраща писмата си. Не беше посмяла — те бяха препълнени с болка и гняв. И през цялото това време Брайън сигурно се е питал дали не го е забравила или пък е престанала да го обича.

Дива ярост се надигаше в нея, всичко наоколо стана черно. Черно като смъртта. Черно като злото. Черно като гадното сърце, което биеше в изсъхналата гръд на баба й.

В този миг на Роуз й се искаше да убие Нани, да постави ръце около мършавия й врат и да я души, докато това нейно черно сърце спре да бие.

— Ще направя това, което трябваше да направя много отдавна — каза Роуз.

* * *

И ни освободи от злото сега и завинаги.

Амин.

Роуз гледаше с напрежение крехката белокоса фигура, коленичила в молитва върху протрития зеленикаво розов линолеум до леглото. Това огромно, тъмно, чудовищно, във викториански стил легло, което я караше да сънува кошмари като дете, проблясваше мътно под жълтеникавия пласт лак — цялото в пукнатини и цепнатини от старост. Върху горната мраморна част на нощното шкафче имаше една-единствена лампа със слаба крушка, която хвърляше изкуствен жълт отблясък върху тясната като килия стая. Над леглото на Нани висеше старо разпятие от пластмаса, разцепено и пожълтяло като зъбите на много старо куче. Под него — поставен в рамка и под стъкло траурен венец, направен от сплетената посивяла коса на починалия баща на Нани.

Роуз беше прекарала последните няколко часа на една от пейките в близкия парк — тя чете и препрочита отново и отново писмата на Брайън, смееше се и плачеше над тях, хората я гледаха така, сякаш се питаха дали не е луда; после беше вървяла и вървяла, докато гневът й се уталожи до гладка стоманена буца, легнала като студен куршум в сърцето й.

Сега този куршум започна да се нагрява до тъмночервен пламък в гърдите й.

— Ти, лицемерно набожна стара кучко, как смееш да коленичиш там и да се молиш. Като че ли имаш някакво право на милостта Божия.

Нани се стресна леко и вдигна очи. Устата й се сви, сякаш някой я дръпна с шнур за чанти. Светлината попадна върху очилата й и за една зловеща секунда те сякаш отблъснаха обратно към Роуз собственото й отражение.

— Така. Мис Америка накрая се сети, че има дом — изкряка Нани. Бледите й очи зад искрящите лещи бяха пълни с презрение. — Ела тук и ми помогни да стана.

„Всичките тези часове работа с нея — мислеше Роуз, — да й помагаш да върви, да я учиш как да говори отново. Трябваше да я оставя да изгние.“

— Помогни си сама, ти, стара кучко — Роуз трепереше, коленете й бяха като гумени, сърцето й биеше бързо.

— Какво? — бялата глава на Нани се наклони на една страна като на птица. Неволно отворената й уста застина в тънък, лъщящ прорез. — Какво каза?

— Ти ме чу. Или още по-добре — каза Роуз, като впи пръсти в дръжката на вратата за опора, — защо не помолиш Господ да ти помогне да станеш? След всичките тези години, прекарани в молитви, всичките тези „Света Дево“ и „Отче наш“, които тъпчеше като центове в монетен автомат за паркинг, би трябвало да можеш да получиш нещо в замяна.

— Богохулство! — изсъска Нани. — Как смееш да богохулстваш в дома ми?

Роуз я наблюдава известно време как се мъчеше да стане, като се придържа за рамката на леглото, за да рухне отново на колене на пода…

Стана й студено дори в тази стая, претоплена, задушна и с миризма на шкафче за лекарства.

— Твоята къща — повтори тя, гласът й се извиси, студен и равен от обзелата я ярост. — Да, така е, Нани. Аз не принадлежа към този дом. Ти никога не си ме искала — от самото начало. Сигурно си искала да умра в огъня заедно с майка ми. Мари ме попита веднъж, много отдавна, защо допускам да се държиш с мен по този начин, защо чисто и просто не напусна. Виждаш ли, ти ме накара да се чувствам така мръсна — мислех си, ако можех да стана чиста, ти ще ме обичаш, както обичаш Клеър. Но мръсотията не искаше да се махне. Сега знам защо.

Тя впи твърд като кремък поглед в баба си и каза.

— Защото мръсотията не беше върху мен. През цялото това време тя е била по тебе.

Нани отново сграбчи дървената рамка на леглото и се вдигна с мъка. Масивната дъска откъм главата проскърца и се залюля, като почукваше несвързана морзова азбука по измазаната с боя стена.

Сега тя беше вече на крака и търсеше с ръка бастуна си, който беше облегнат на стената; после се обърна с лице към Роуз — стара жена, наподобяваща старо ръждясало ножче от самобръсначка, изкривена и окуцяла от артрит — и все пак някак заплашителна.

— Уличница! — изкрещя тя със странно изкривено лице, защото едната й страна беше останала парализирана след удара — изглеждаше като нещо, получено от глина за моделиране, теглена в противоположни посоки. — Боклук направо от канавката! Да, знам какво правиш зад гърба ми… търкаляш се с онова момче и Господ знае още с кого. Това върши и тази вечер, нали? Натискаш се с мъжете като евтина уличница. Точно като майка си и оная, другата уличница, сестра ти. Срамите ме, черните доброто име на сина ми.

Омразата й запламтя, искри от живи въглени около сърцето й.

— И така, ти задържа писмата на Брайън. Скри ги, за да мисля, че не го е грижа повече за мен.

Злобно тържество заблестя в избледнелите очи на старицата.

— Да, скрих ги. Нека Божията воля да бъде изпълнена. И Лошите ще се покаят и ще бъдат заличени от добрите.

— Боже, о, Боже! — Роуз закри лицето си с ръце. Ужасът от станалото се затвори около нея, смаза я с тежестта си като внезапна тъмнина на килер, който я затваря с прещракване между стените си. Само че сега тъмнината беше и вътре в нея, черна дупка в гърдите, където някога е било сърцето й.

А гласът на Нани продължаваше да съска като някаква дяволска змия.

— О, да, моли го за милостта му сега. Но е твърде късно. Той ще те накаже. Точно както наказа Анджи. Той направи така, че тя да изгори заради греховете на прелюбодеянието. Сега ще видим какво ще стане. Как Праведните ще бъдат въздигнати, а Порочните презрени. И каква полза от ценните за теб писма тогава, уличнице? Каква полза?

Нещо се скъса вътре в Роуз неочаквано и бързо — като внезапно пропадане на прогнило мостче — и я хвърли в черно, убийствено пространство, в което пламтеше само червеното слънце на яростта й.

Роуз се впусна напред с вик, дясната ръка — протегната напред, лакътят — вдигнат. В ушите й нещо високо виеше, в устата си усещаше вкус на кръв. Единственото, за което можеше да мисли, беше да удари Нани достатъчно силно, за да откъсне главата й от мършавите й рамене.

— Кучко! Ти лъжлива, злобна стара кучко!

Но нещо по-дълбоко от омразата й я спря и тя не удари Нани — разумът и благоприличието, заровени дълбоко в душата й.

Но тя само протегна ръка и грабна разпятието от стената, изтръгна почернелия му гвоздей сред градушка от парчета хоросан и стара боя. Захвърли го през стаята в купчината шишета с лекарства и кехлибарени фармацевтични стъкленици. Звучен трясък. Шишета и стъкленици се разхвърчаха срещу огледалото на нетна, закачено на гардероба, претърколиха се на ръба, като подскачаха и гракаха по линолеума. Шише с пептабисмол се залюля на една страна, мътилка от възрозова струя потече надолу по нащърбения фурнир на гардероба. Надигна се воня от мента — сладникава гадна вълна. Нани нададе остър писък и се отпусна на дюшека така рязко, сякаш някой беше ритнал бастуна от ръката й.

— Ето го твоят Бог — извика Роуз на съсухрената старица. Кръвта бучеше високо и диво в главата и, имаше странното чувство, че е безтегловна — сякаш току-що беше отхвърлила огромен и страхотен товар от гърба си. — Нека Той да се грижи за тебе сега.

* * *

„Скъпи Брайън,

Не знам как да започна това писмо, нито как ще го завърша. Ръката ми така трепери, че едва държа химикалката. И не мога да престана да плача. Току-що препрочетох писмата ти за петнайсети или шестнайсети път. И мога само да се надявам, че когато получиш това писмо, ще ми простиш за моето мълчание. Разбираш ли, получих писмата ти едва вчера. Нани ги беше крила от мен. Не ти ли звучи това като готически роман от Шарлот Броите? Не мисля, че даже и тя би могла да го опише както трябва. Но ако всичко това има и светла страна, то тя е, че накрая имах смелостта да направя това, което трябваше да направя преди години — да напусна.

Снощи — след сцената — опаковах всичко, което можах да събера в един куфар. Сега съм при приятелката си Ейприл Люис (едно от момичетата в канцеларията) — ще остана при нея само временно, докато си намеря квартира. Сигурно няма да бъде кой знае каква предвид това, което печеля, но — о, Брайън — само мисълта за това — мое собствено място, далеко от Нани — е като сън. Все още не мога да повярвам, че наистина го правя. Нито пък Нани, обзалагам се. Телефонирах на Клеър миналата нощ от телефонна кабина на път за квартирата на Ейприл. Казах й за станалото и преди да може да каже «Ще се моля за теб», й обясних, че ако не иска Нани да умре от глад или да падне по стълбите и да си счупи всяка егоистична кост по тялото си, тя трябва да си опакова божествения ореол, да слезе от облака, на който се намира, и сама да поеме грижата за Напи. И знаеш ли какво, не мисля, че Господ ще ме осъди за това.

А искаш ли да чуеш още нещо, по-налудничаво? Тази сутрин, когато отидох на работа (пиша това писмо в обедната си почивка), шефът ми, господин Грифин, ми каза, че има добри новини за мен. Бил говорил с един стар негов приятел, който отговаря за фонд стипендии за по-възрастни хора (това съм аз!). Той е предложил да продължа образованието си и практически всичко е вече уредено. Отивам в колеж! Да, аз! Парите не са много, но достатъчно за обучението и свързаните с това неща. Но господин Грифин обеща да ми дава толкова работа срещу заплащане, колкото ще мога да свърша, така че ще има и за храна. Много съм развълнувана от всичко това, по и много изплашена. Достатъчно ли съм умна? Няма ли да ми се смеят в класната стая още от първия ден? Телефонирах на Моли преди малко и тя ми каза, че съм пълна глупачка, което предполагам означава, че според нея съм достатъчно умна. Господи, надявам се, че е така. Иначе ще бъда най-старият и най-тъпият заек в колежа.

Всичко това може да ти звучи малко необикновено и странно, но ти обещавам, че всичко ще бъде за добро. Когато се върнеш, ще можем да започнем отново, само ти и аз. Без Виетнам! Брайън, толкова ми липсваш понякога, струва ми се, че не бих могла да издържа пито минута повече. Толкова ли е тежко там, както се говори? Не пишеш много в писмата си за условията на живот, за сраженията, за да не ме тревожиш ли? Пишеш, че ме обичаш и че ти липсвам, но ако страдаш и задържаш това за себе си, между нас ще се издълбае пропаст. Предпочитам да се тревожа, отколкото да бъда отдалечена и изолирана. Моля те — моля те, разказвай ми всичко. Моля се за тебе всеки ден, всяка минута. Но най-вече за това писмото ми да те намери, преди да си се отказал от мен.

Любов завинаги, Роуз

П. П. Прилагам една моя снимка — Ейприл ме снима снощи, въпреки че изглеждах като раздърпана котка (не я показвай на приятелите си, ако е възможно). И не питай защо нося само една обица. Това е нещо като талисман — за късмет — също като четирилистна детелина. Ако бяха две, магията би се развалила, не мислиш ли? Във всеки случай, нося я за теб. Няма да я сваля, докато не се върнеш при мен.“