Айлин Гоудж
Градината на лъжите (9)

Глава 7

Роуз успя да се промъкне в претъпканото метро и да се хване за дръжката. Залиташе с неравномерното движение на вагона. Телата около нея я притискаха на вълни от всички страни. Слава Богу, поне сега се движи в правилна посока. Към къщи.

Затвори очи и си представи, че е вече там. Изкачва стълбите бавно, четири стръмни редици стъпала, колкото е възможно по-бавно, за да може да се наслади на очакването. Даже и съзнанието, че Нани ще бъде там, не можеше да попречи на това чудесно чувство на надежда, че може да я очаква писмо — писмо от Брайън.

Момя те, Боже, нека този път да има писмо. Толкова време мина, цели два месеца, и бях толкова търпелива. Само едно писмо, картичка, каквато и да е. Знам, че не е мъртъв. Майка му и баща му получават писма. Трябва да има някаква причина, за да не съм получила нито едно.

Ами ако причината беше, че той вече не я обича?

Роуз започна да се поти. Блузата й залепна върху плещите под дебелото зимно палто. В същото време чувстваше в стомаха си ледена буца страх. Моля те… о, моля, направи така да има писмо и за мен…

Усети как някакво тяло започна да я притиска отзад. Мъжко тяло, така вонящо на цигари, че можеше да го помирише и зад гърба си. Мили Боже, даже и през дебелината на палтото си тя почувства втвърдения му член. Гняв и отвращение закипя в нея.

Опита се да се измъкне, но беше притисната от всички страни. Не можеше дори да се обърне, за да види кой е, по дяволите. Перверзен тип, гадняр, сигурно говори мръсотии на малки момиченца по телефона.

Роуз се сети за книгата, която носеше под мишницата си — подвързан том със статии по право от 1967 г. Тя я наклони под ъгъл надолу и удари рязко с лакът назад. Тежката книга придаде допълнителна сила на удара й и той попадна точно на място. Роуз чу изненадано изръмжаване. Натискът отзад рязко отслабна.

Метрото спря рязко и всички бяха още по-наблъскани един върху друг. Вратите се отвориха и кондукторът извика.

— Авеню Де Калб, следваща спирка — Атлантик!

Част от пътниците се изсипаха навън, но вместо тях се качиха още повече. Роуз имаше желание да си проправи със сила път между тях и да изскочи на платформата. Следващият влак може да е по-свободен — или поне ще се освободи от перверзния тип отзад.

Но не успя. Стисна зъби и остана на мястото си. Трябва да се върне вкъщи. При писмото на Брайън. Да, днес ще има писмо, беше сигурна в това. Може би даже няколко, цяла връзка писма, всичките писма, които трябва да й е изпратил и които не бяха стигнали до нея — препратени в погрешно направление или забутани в някоя поща.

— Само това искам, Господи — шепнеше тя тихичко. Молитвата й потъваше в тракащия рев на метрото. — И за всяко писмо ще казвам по няколко молитви. И няма да коленича на килима, а на пода в банята, който е твърд и студен. И отново ще ходя на изповед… На литургията през Първия петък…

Мисълта за богослужението й подейства успокоително и това й напомни за нещо друго, което ще й помогне да се чувства по-добре. Книгата под мишницата й. Вече й беше помогнала веднъж тази вечер. Предвкуси удоволствието, което й предстоеше късно тази вечер, когато се вглъби в нея, пукането на подвързията й, когато я разтвори, гладката свежест на дебелите страници. Знаеше, че няма да разбере всичко, което ще прочете, но обичаше фразите, тежкия ритъм на латинските термини и всички тези резюмета на случаите, на пръв поглед сухи, но ако човек чете между редовете и използва въображението си, може да се приемат като разкази. Да, напомняше й чувството, което я обхващаше, когато коленичеше в църквата и четеше своя католически требник, вслушана в припяването на свещника.

Тревога сви сърцето й. А какво ще стане, ако той разбере това? Ще се ядоса ли господин Грифин, че е взела книгата? Но тя никога не е взимала повече от един том и винаги го е връщала на следващата сутрин. Вероятно господин Грифин няма да забележи, даже и ако го задържи цяла седмица. Но защо да си създава излишни тревоги? Работата за него беше най-доброто от трите служби, които беше сменила досега. Първо продаваше на едро оборудване за канцеларии, но напусна бизнеса. След това работи за адвокат, който настояваше извънредните часове да прекарват в леглото му, сега нямаше намерение да загуби тази работа.

Не, разбира се, че той няма да има нищо против. Беше толкова внимателен, толкова различен от онези двамата, Уелч и Делани. И така енергичен! Понякога я караше да се чувства като Дороти, подхваната от вихъра…

Тя си го представи сега как крачи напред-назад зад бюрото си с телефонната слушалка, притисната към ухото му, от време на време размахва ръце или удря по бюрото, за да наблегне на нещо. Едър мъж, около четиридесетте, малко тежък в кръста, но иначе с хубаво лице. Лице на човек, на когото можеш да разчиташ, мислеше си тя. В това отношение й напомняше за Брайън, въпреки че иначе те бяха напълно различни. Господин Грифин повече й напомняше за ексшампион по бокс, но шампион, който се биеше с думи, не с юмруци. Той обикновено мяташе сакото си на облегалката на стола, навиваше ръкави над лактите си и винаги прекарваше пръсти през косата си, прошарено кестенява, и я оставяше да стърчи безразборно нагоре като спици на колело. Това я изпълваше със странна нежност към него, същото чувство, което изпитваше към малкия брат на Брайън, Джейсън, който винаги беше със зализан кичур коса. Освен това, той се усмихваше често — още нещо, което й харесваше в него. А онова писмо, което изпрати погрешно на „Креслър Кориорейшън“ — писмото, предназначено за Деймън Шандлър и в което пишеше, че паметта на стария Креслър е започнала да се замъглява и той понякога обърква нещата и не може да се ориентира — Господи, какво нещастие! Чувстваше се ужасно! Но господин Грифин беше много мил, въпреки че можеше да се види, че е разтревожен. Каза й, че това може да се случи на всеки, че ще оправи нещата.

На Роуз й се струваше, че той сигурно би могъл да постави всичко в ред. Не й беше необходимо да се вслушва в клюките в бокса за кафе, за да научи, че Макс Грифин е изключителен адвокат, високо ценен във фирмата, вероятно един от най-добрите. Господи, ако тя беше член на жури, той със сигурност би я спечелил за каузата си, както и всички останали.

В понеделник ще му каже, че взема за временно ползване тези книги. Не че той би имал нещо против, просто — чувстваше се така глупава и объркана. Какво от това, ако се разсмее? Ако приеме намерението й да стане някой ден адвокат като една голяма глупава шега?

Роуз слезе на Джей авеню и тръгна от външната платформа по мръсните стъпала надолу, а след това през подлеза и отново на улицата — сърцето й биеше с все сила. След малко щеше да си е вкъщи.

Неочаквано й се прииска да отдалечи този момент. Представи си, че се прибира и пак няма писмо от Брайън? Днес беше петък, раздавачът понякога идваше в събота. Най-вероятно беше обаче да минат и събота, и неделя, и дори целият понеделник, преди да може да се надява на поща. А беше чакала толкова дълго.

Спря пред сергията с плодове и купи шест портокала. След това прекоси улицата, където беше еврейската фурна, изкушена от смесените миризми на канела, шоколад и ръж, и купи парче ябълков щрудел към ежедневния ръжен хляб. Старият господин Баумгартен, винаги с молив зад огромното си ухо, прибави и ореховка, както правеше винаги, когато беше малко момиченце и идваше тук с Нани.

— Така, а баба ти? Как се чувства тя?

— Добре — отговори Роуз спокойно.

— А ти, толкова хубава млада дама сега! И работиш чак в Сити! Така стилна, а и тези високи токчета?

— И аз съм добре, господин Баумгартен.

Заля я топла вълна. Ако си махне палтото, господин Баумгартен сигурно ще забележи петното от изгорено на блузата й. Тази сутрин бързаше толкова много, докато я гладеше, а нямаше друга чиста, с която да може да я замени. Имаше само три хубави блузи в целия си гардероб! И две вълнени попи, които редуваше през ден. Тази сивата и тъмносинята на плисета от старата й ученическа униформа. Стилна дама, ха!

Някои ден, каза си тя, ще бъда такава! Когато Брайън се върне вкъщи, когато се оженим. Тогава ще бъда съпруга на професор и никога повече няма да се чувствам бедна и нищожна!

Но какво би станало, ако не се върне?…

Внезапно почувства, че ще избухне в сълзи. Благодари на хлебаря, грабна бялата книжна кесия от ръцете му и избяга от магазина.

Сега тя тичаше и тичаше. Прекоси Джей авеню, като следеше движението само с половин око и не обръщаше внимание на червените светлини.

Трябва да се прибере вкъщи, трябва да види дали днес… о, моля те, Боже… днес… направи така, че да има писмо…

Тротоарът като че ли я дръпна назад, тя забави хода си, токчетата й се забиваха в пукнатините му.

— Стъпиш ли в пукнатина, ще счупиш на майка си гърба — чу тя, когато приближаваше до няколко момиченца, които играеха на дама. Трябваше да слезе на уличното платно и да мине между две паркирани коли. Портокалите в пластмасовата торбичка я удряха по бедрото в ритъма на бързите й крачки.

Най-сетне изкачваше трите долни стъпала, които водеха към преддверието на техния жилищен блок. Останала без дъх, тя се втурна нагоре по стълбите и тичешком стигна до техния етаж. Когато стъпи на площадката пред апартамента, сърцето й лудо удряше в гърдите.

Брайън, о, Брайън така ми липсваш. Писмата ти, това е единственото, което имат. Те са всичко за мен.

Днес, моля те, нека бъде днес!

Нани седеше пред телевизора. Госпожа Слатски, която винаги напускаше точно в шест — половин час преди Роуз да се върне от работа, беше включила любимото предаване на Нани — „Островът на Джилигън“. Нани едва вдигна очи при влизането на Роуз.

— Вечерята е във фурната — каза тя безцеремонно. — Онази жена донесе руло „Стефани“.

Онази жена. Исусе, госпожа Слатски беше все още онази жена след — колко години?

— Обзалагам се, че плува в мазнина. Тя не може да готви, както аз не мога да играя първа база за „Доджърс“.

Един от добрите дни на Нани, забеляза Роуз. Баба й не замазваше много думите и седеше изправена с очи остри и блестящи като срязано стъкло. Госпожа Слатски трябва да е измила и подредила косата й — това не беше кой знае каква работа, но все пак спестяваше усилия на Роуз и тя й беше благодарна.

Но няма защо да мисли сега за госпожа Слатски. Къде е днешната поща? Роуз погледна към дъбовата поставка в хола, където госпожа Слатски обикновено я слагаше, след като я донесе следобед. Нищо. Роуз бързо огледа затъмнената всекидневна. Не искаше да се издава. Нани не трябваше да разбира колко много означаваше това за нея.

— Върху кухненската маса — каза Нани, като че ли четеше мислите на Роуз.

Погледна баба си изненадана. Скованите лицеви мускули на Нани никога не се възстановиха в нормалното си положение след първия й удар и сега тя гледаше Роуз с онази странно самодоволна полуусмивка, която, независимо от изминалите месеци, все още разстройваше Роуз. Тя забеляза, че баба й беше облечена в подплатения розов халат за баня, който Клеър й беше изпратила за рождения й ден миналия месец. Ръцете й стояха отпуснати в скута и напомняха на Роуз онези ужасни закривени птичи крила, които месарят продаваше за супа.

Без да каже нищо, Роуз влезе в кухнята. Там на масата до тостера имаше две писма и пощенска картичка.

С разтуптяно сърце тя взе първия плик и го обърна. Ръката й трепереше, устата й беше пресъхнала. Но това беше писмо от Клеър. Другото беше реклама на нов търговски център, който се откриваше в Канарси.

Пощенската картичка беше от Моли Куин, която сега живееше във Ванкувър. Приятелят на Моли беше предпочел да напусне страната, вместо да отиде в армията и Моли беше тръгнала с него.

Сърцето на Роуз се сви. Няма писмо!

Тя отпусна глава върху масата, твърде смазана и неспособна дори и да заплаче.

Опита се да си представи, че Брайън е в съседната стая — любимият й начин, с който се самозалъгваше в желанието си да понесе с по-малко острота липсата му — и всяка секунда ще влезе и ще разроши косата й и ще се шегува за книгата със закони, която беше домъкнала вкъщи. Брайън…

Но сега тя не можеше. Играта й не вървеше ни най-малко. Колкото и да се опитваше, не можеше…

Из въздуха се виеше дим. Нещо гореше. Скочи рязко. Рулото „Стефани“ на госпожа Слатски.

Внезапно всичко й се стори тъй нелепо и смешно. Ето я нея, загърчена в мъчителна тревога за Брайън, а междувременно животът чисто и просто си върви напред с пълна пара — перверзните типове в метрото, Нани, изгореното руло „Стефани“. Да, беше смешно и тя започна да се смее. Безнадеждно, със сълзи, които се стичаха по бузите й.