Елинор Глин
Защо Зара (42)

Глава XLII

На другия ден младата жена срещна съпруга си едва на обяд. Тя чувствуваше, че той не желае да я види преди това, поради което остана в стаята си. През главата й минаваха хиляди мисли. При спомена за майка й и Мирко очите й се изпълваха със сълзи. Но мисълта за заминаването на Тристан разкъсваше душата й и поглъщаше всяка друга скръб.

— Няма да мога, няма да мога да преживея това! — простена тя.

Когато Зара влезе срамежливо в кабинета на съпруга си, тя го завари седнал близо до камината и загледан унесено в огъня. Тя беше спала неспокойно и отново изглеждаше много бледа.

Тристан й говореше като насън. Той беше като вцепенен от скръб и от борбата, която се водеше в душата му. Той трябва да я напусне. Положението беше непоносимо. Не бива да остава повече, защото е твърде възможно, ако престане да се владее и започне да я милва, тя да отстъпи на ласките му поради разнеженото състояние, в което се намираше. Не, тя не бива никога да бъде наистина негова жена. Той ще трябва да се лиши от това блаженство, за да не страда непоносимо по-късно. А ако имат деца? Това не е изключено, понеже и двамата са много млади. Тази мисъл, която едно време му доставяше неизказана радост, го накара да свие лицето си от болка. Не, жена с такова минало не може да бъде майка на един Танкред де Рейс.

Тристан не беше пуритан, но не можеше да изкорени от кръвта си наследената от векове гордост, затова се постара да се овладее. Той не погледна нито веднъж Зара и почти не говори през време на обяда. Веднага след това младата жена заяви, че би искала да отиде на църква.

Понеже тя не беше достатъчно добре, за да отиде пеша, Тристан поръча да приготвят колата. Той не можеше да я остави сама, затова промени плановете си и я придружи.

През целия път те не размениха нито дума.

Младата жена влизаше за пръв път в църквата. Тя беше възхитена от старинните цветни прозорци и от статуите на многобройните прадеди на съпруга й. През цялото време, докато траеше службата, тя не можа да откъсне очите си от статуята на един Гискар, който приличаше поразително на Тристан.

Внезапно неопределен страх изпълни сърцето й и тя започна да се моли горещо на Бога да го закриля. А какво ще стане, ако той отиде на някоя опасна ловна експедиция и се случи нещо с него? Тогава тя няма да го види никога вече! Когато стана, за да изпее последния химн, Зара се спря изведнъж, задавена от ридания. Тристан я погледна загрижено.

Богомолците наблюдаваха с интерес младата двойка. На излизане владетелите на замъка трябваше да се ръкуват с мнозина от присъствуващите. Какво ще си кажат тези добри хора, си мислеше Тристан с горчива насмешка, като научат, че той е заминал задълго, оставяйки сама красивата си невеста едва двадесетина дни след сватбата? Но него не го интересуваше вече какво ще помислят хората.

Щом се върнаха в замъка, Зара се прибра в стаята си. Когато по-късно слезе долу за чая, Тристан не се яви и тя закуси сама с Джек.

Младата жена се страхуваше да отиде на вечеря. Явно беше, че съпругът й я избягва. Докато се колебаеше какво да направи, камериерката й донесе една бележка:

„Моля ви да не слизате за вечеря. Няма да имам сили да понеса и това изпитание. Ще ви видя утре сутринта, преди да замина, ако искате да дойдете в кабинета ми, в дванадесет часа.“

Това беше всичко.

Тази вечер Зара си легна по-нещастна от когато и да било.

На другата сутрин тя се помъчи да събере цялата си воля, за да може да се владее. В никакъв случай не трябва да му покаже чувствата, които храни към него. Не че го правеше от гордост, защото тя беше готова да се хвърли в обятията му, но чувствуваше, че никоя жена не би била в състояние да го направи, щом вижда, че мъжът, когото обича, я презира.

С наболели и разбити сърца двамата млади се срещнаха в кабинета.

— Имам само десет минути — каза Тристан стеснително. — Колата е пред вратата. Ще мина през Бъри, за да пристигна в Лондон към пет часа, понеже смятам да тръгна за Париж с вечерния влак. Седнете, моля, ще се постарая да бъда колкото мога по-кратък.

Младата жена по-скоро падна, отколкото седна на един стол. Ушите й бръмчаха, всичко се въртеше пред очите й, струваше й се, че ще изгуби съзнание. Колко слаба беше още от болестта!

— Наредих да останете в Рейс, докато вземете решение как да уредите живота си — започна той, избягвайки да я погледне. — След като замина днес, ще се постарая да не ви видя никога вече. Не е необходимо да се прави публичен скандал. Няма да казваме никому нищо, нека хората мислят каквото искат. Ще обясня само на майка ми, че женитбата ни е била една грешка и че сме решили да се разделим. Вие можете да живеете както искате, аз също. Не ви упреквам за това, че разрушихте живота ми. Грешката е моя, че се ожених за вас така слепешката. Но аз ви обичах толкова много!…

Гласът му пресекна от едва сподавено ридание и той разтвори ръце безпомощно.

— Господи! — извика младият мъж. — Аз съм наказан! Но най-ужасното от всичко е, че аз все още ви обичам от цялата си душа, въпреки че със собствените си очи видях любовника и детето ви!

От устата на Зара се изтръгна сподавен вик. Когато Тристан се отправи към вратата, боейки се да я погледне, за, да не би да не устои на решението си, младата жена се опита да го извика. Но никакъв звук не излезе от устата й. Тя падна на стола и загуби съзнание.

Тристан не се обърна нито веднъж назад, а скочи в колата и я подкара с бясна бързина. Сърцето му сякаш беше престанало да бие.

Когато след половин час Зара дойде на себе си, той беше изминал вече много километри.

Тя се изправи и видя, че Джек ближе ръцете й.

Изведнъж всичко й стана ясно. Тристан беше заминал и той я обичаше въпреки това, което мислеше за нея.

Зара стана. Кръвта нахлу в мозъка й. Тя трябва да действува.

Младата жена се огледа наоколо си като унесена и погледът й се спря върху разписанието на влаковете, което беше поставено върху една масичка. Тя започна да го прелиства с трескава бързина. Да, имаше един влак, който тръгваше в 2.30 и пристигаше в Лондон към пет и половина. Този влак не беше бърз, но експресът тръгваше в 3.30 и пристигаше чак към шест. Ще бъде много късно, може би и с другия ще бъде късно, но все пак трябва да опита. Зара прекара ръка през челото си. Дали ще отиде в къщата на майка си или в апартамента си на Сейнт Джеймс Стрийт? Тя позвъни и помоли да й изпратят веднага Майкъл.

Старият слуга видя разстроеното й лице и понеже знаеше, че господарят му смята да замине вечерта за Париж, разбра, че между тях се е случило някакво недоразумение. Той имаше силно желание да им помогне.

— Майкъл — каза Зара, — милордът замина за Лондон. Знаеш ли къде ще отседне? Трябва да го последвам. Въпрос на живот и смърт е да го видя, преди да тръгне за Париж. Заповядай да приготвят колата ми, за да взема влака в 2.30. По-бързо ще стигна така, отколкото с кола.

— Да, милейди — отговори Майкъл. — Всичко ще е готово. Милордът отиде в апартамента си. Мога ли да придружа милейди? Милордът няма да е доволен, ако милейди пътува сама.

— Добре. Има ли някой друг влак, който пристига по-рано в Лондон?

— Не, милейди. Този е най-подходящият. Не би ли искала милейди да обядва? Има още един час време, преди да тръгнете. Знам, че вашият слуга Джейм би трябвало да ви придружи, но ако е нещо сериозно, аз ще ви помоля да го заместя, като по-стар слуга и, ако мога да се изразя така, като смирен и предан приятел на милорда.

— Да, да, Майкъл — прошепна Зара и излезе бързо от стаята.

Когато пристигнаха на гарата, тя изпрати една телеграма до Сейнт Джеймс Стрийт.

„Това, което мислиш, не е вярно. Не заминавай, преди да дойда и ти обясня.

Твоя Зара.“

Най-после влакът потегли. Бавно се нижеха трите мъчителни часа. Една мисъл се въртеше непрекъснато в ума й. Той вярваше, че тя е имала любовник и дете и все пак я обичаше! О, Боже, това беше наистина любов!

Веднага щом пристигнаха в Лондон, Майкъл заведе младата жена в апартамента на Тристан.

Да, там очакваха милорда към пет часа, но той не беше дошъл още. Майкъл обясни на слугата, че е пристигнала лейди Танкред и че ще го почака тук, а сам той отиде да провери дали господарят му не е в къщата на майка си.

Преди да излезе, старецът запали огън в салона и поръча на Хигинс да не влиза, за да не я безпокои.

Минаха десет минути. Зара нямаше сили да чака търпеливо. А ако закъснее много и отиде веднага на гарата? Но тя съобрази, че влакът тръгваше в девет часа, а сега беше едва шест. Да, да, той сигурно ще дойде.

Тя се отпусна в едно кресло и за да се успокои, постара се да разгледа стаята. Колко уютно беше тук и как всичко беше наредено с вкус! Зара беше забелязала на една масичка в коридора две-три телеграми, между които се намираше и нейната. Една кола спря пред вратата! О, дано да е той! Но не, хиляди коли минават и спират в тази улица. Тя нямаше сили да стане, за да се увери. Сърцето й биеше до пръсване. Но ето, чува се шум от отваряне на входната врата! И след като се спря да вземе телеграмите, Тристан влезе в стаята, без да очаква да види някого там.

Тя се изправи несигурно на краката си, за да го посрещне, а от неговата уста се изтръгна вик на изненада и болка.

— Тристан! — прошепна едва чуто младата жена, като че ли гласът й беше изчезнал пак. Но тя събра всички сили и с трогателна молба протегна ръце напред. — Тристан, дойдох да ти кажа, че никога не съм имала любовник. Мимо се ожени за мама и Мирко беше тяхно дете, мое братче. Вуйчо ми не искаше да ти каже още от самото начало, защото това е черно петно в семейството ни.

Младият мъж пристъпи към нея с лице, сияещо от радост, но Зара продължи:

— Тристан, онази паметна вечер ти каза, че преди да ме помолиш отново да бъда твоя жена, трябва да падна на колене. Погледни, аз падам, защото те обичам!

И неочаквано тя се наведе и коленичи пред него, като сведе покорно гордата си глава.

Но Зара не остана нито миг в това положение, защото той я притисна в обятията си и обсипа с луди целувки чудните й устни, шепнейки:

— Най-после, моя любима, моя единствена.

 

 

Като премина първият момент на луда радост, Тристан й свали нежно палтото и шапката и я привлече в обятията си на дивана пред камината. О, безкрайно блаженство да я чувствуваш как без съпротива се притиска влюбено към теб и да срещнеш изпълнения й с пламък и обожание поглед!

И двамата се чувствуваха като в рая. Те не можеха да приказват свързано, защото непрекъснато повтаряха, че се обичат. Тристан искаше да слуша постоянно това сладко признание. Той не откъсваше устата си от нейните дивни устни, сякаш не можеше да утоли жаждата на измъчената си душа.

Изведнъж младият мъж започна да предявява правата си на господар. Зара го обожаваше в този момент. Той настояваше да му позволи да играе с косата й! Той я разплете и зарови ръцете си в копринените къдри. Зара го наблюдаваше мълчаливо, с влюбени очи.

Най-после тя каза, настанявайки се в ръцете му като в гнездо:

— Тристан, искам да ти разкажа всичко. Ти трябва да ме изслушаш. Не искам между нас да съществува нищо неизяснено.

Той слезе отново на земята.

— Само предупреждавам те, мила, че всичко това е съвсем без значение сега, щом като постигнахме най-важното. Ние знаем, че се обичаме и ще се постараем никога да не се разделяме, макар и за един час.

Изведнъж лицето му светна от щастие и той зарови лицето си в косата й.

— Слушай — прошепна Тристан, — позволи ми да си играя с тази омайваща мрежа, която оплете сърцето ми. Аз няма да те оставя вече да се прибереш сама в стаята си! О, любима! Как мога да слушам друго, освен музиката на твоя шепот, когато ми казваш, че ме обичаш и че си само моя!

Все пак Зара успя да му разкаже цялата история — от началото до края. И когато чу за трагичния край на майка й, за нейния нещастен живот, изпълнен със скърби и мизерия, за причината, която я е накарала да се омъжи за него, за това как е гледала на мъжете и на самия него и как постепенно се е събудила любовта й, в сърцето му се породи една сърдечна нежност.

— О, моя сладка светице! — възкликна той. — И аз се осмелих да те подозирам и да се съмнявам в тебе! Сега ми се вижда невероятно.

След това Тристан й разказа колко правдоподобни са изглеждали съмненията му и как въпреки всичко любовта му се е засилвала, вместо да изгасне.

 

 

Така измина един час, в който те изясниха и най-малките недоразумения, които едва не бяха разрушили живота и на двама им.

— А като си помисля, Тристан — каза Зара, — че само малко здрав разум можеше да изглади всичко!

— Не, не е това — отговори той със закачлива усмивка, — всички неприятности щяха да бъдат избегнати, ако не бях обърнал внимание на надменните ти думи в Дувър и Париж и бях продължил да те ухажвам! Все пак ние ще забравим скоро миналото, защото утре ще те заведа отново в Рейс и там ще прекараме истинския си меден месец.

И когато нейните устни срещнаха неговите, Зара прошепна:

— Ти знаеш, че те обичам!

 

 

Второто завръщане в дома беше истински празник за младоженците! По цял ден те се разхождаха из любимите кътчета на Тристан, скитаха из стария замък и обсъждаха заедно как да подредят стаите. А късно следобед те чертаеха планове за бъдещото си щастие. Тристан й разказваше за своите мечти, които беше счел за изгубени завинаги.

Колкото повече я опознаваше, толкова повече той лудееше за нея, а тя го гледаше и следваше с обожание, което беше така необичайно за гордия й вид.

Те чувствуваха, че са намерили най-голямото щастие на земята, и понеже го бяха постигнали след толкова страдания и скърби, гледаха на него като на дар Божи.

Когато отидоха отново в Монфичет, за да прекарат Коледа, старият херцог беше доволен.

Всичко това се случи преди две години. На втората годишнина от сватбата на Танкред Франсис Маркрут и лейди Етелрид Маркрут вечеряха със своите племенници.

Когато започнаха да пият наздравици, финансистът се поклони на Зара и като вдигна чашата си, каза:

— Предлагам да пием една наздравица, която ти бях предсказал, мило дете… Наздравица за четирима безкрайно щастливи хора!