Елинор Глин
Защо Зара (21)

Глава XXI

Шестото чувство на Франсис Маркрут, с което той се гордееше, му подсказа, че между младите съпрузи не всичко е така, както трябваше да бъде. През това късо време Зара като че ли беше добила още по-царствен вид, подсилван навярно от извънредно елегантните й дрехи, а Тристан изглеждаше така мрачен и надменен, какъвто не беше преди. И двамата се държаха крайно студено, принудено и неестествено. Финансистът не беше свикнал да се съмнява в себе си и в своите заключения, защото те винаги се основаваха на здрави размишления. Не, ако нещо не е в ред, то е само временно и не трябва да създава грижи на философски настроения deux ех machina. Той считаше, че морално и физически е невъзможно две така идеално развити човешки същества, свързани с брачни връзки, да живеят заедно и да не започнат да се обичат. Сега-засега негов дълг като приятел и вуйчо беше да улесни взаимния им живот колкото можеше повече.

През време на вечерята Франсис Маркрут се стараеше да поддържа общия разговор и сам беше много приказлив. Той им съобщи всички новини, които се бяха случили през седмицата. „Нима е било само една седмица?“ — помислиха си и Зара, и Тристан.

Говорело се, че през следващата пролет може да има избори и че радикалите развивали още отсега голяма дейност. Нямало да има есенна сесия и както винаги партията, към която те имаха чест да принадлежат, беше полузаспала.

Двамата мъже се увлякоха в сериозен политически спор. Веднага след десерта Зара заяви, че ще ги остави да си приказват и ще им пожелае лека нощ, защото била много уморена.

— Върви, мое дете — каза вуйчо й, като се наведе и целуна бялото й чело — нещо, което не беше правил от детинството й. — Върви и си почини. Ние и двамата искаме да ни правиш чест утре, нали, Тристан? Нашата прекрасна лейди трябва да изглежда утре по-хубава от всякога.

Тя се усмихна леко и излезе от стаята.

— Кълна се в Юпитер, моето момче — продължи финансистът, — никога не бях обръщал внимание, че племенницата ми е така чудно красива. Тя е като някакво прекрасно екзотично цвете, съчетано от лед и пламък!

— Лед! Съгласен съм, но къде е пламъкът? — каза Тристан с несъзнателен сарказъм.

Франсис Маркрут го погледна крадешком. Значи тя се е държала ледено с него в Париж! Не беше по характера му да се намесва в чуждите работи. Всичко това беше въпрос на време. В края на краищата една седмица беше много кратко време, за да свикнеш с един съвършено непознат човек.

След това двамата мъже преминаха в библиотеката и продължиха политическия си разговор. По едно време финансистът каза на новия си племенник:

— След година или две, когато ти и Зара имате син, аз ще ти дам да прочетеш някои документи, моето момче, които сигурно ще те заинтересуват, защото те ще покажат майчината страна на неговия произход. По кръв тя не отстъпва по нищо на вашия род.

След година или две, когато Зара ще има син! Изведнъж Тристан почувствува, че от всичко, което гордостта и презрението на младата жена го бяха лишили, това беше най-жестокото. Той няма да има син!

Лорд Танкред стана рязко и хвърли недоизпушената си цигара в камината — нещо, което вършеше винаги когато беше развълнуван. Той каза с потиснат глас:

— Много мило е от твоя страна. Тогава ще трябва да ги поместя в семейното родословно дърво. А сега, мисля, че е време да се прибирам. Бих искал да съм съвсем бодър за лова. Тази седмица беше много уморителна.

Франсис Маркрут го придружи до хола и когато стигнаха там, до ушите им долетя печалният стон на „Тъжна песен“, който се носеше от стаята на Зара. Значи тя не си беше легнала!

— Велики Боже! — прошепна Тристан. — Не знам защо, но всичко бих дал да не свири тази песен.

Двамата мъже се спогледаха и в очите им се появи някакво стеснение.

— Върви я накарай да си легнете — каза финансистът. — Може би не обича да я оставяш толкова дълго сама.

Тристан се изкачи по стълбите с горчив смях. Той не се отправи към нейната стая, а влезе веднага в тази, която беше определена за него.

Младият мъж беше обхванат от чувство на безкрайно унижение и безсилен гняв.

 

 

Експресът, който щеше да спре специално за тях на Тайлин Грин, малката гара за Монфичет, тръгваше в два часа. Финансистът беше наредил да сервират обяда в дванадесет часа, за да могат да ядат, преди да заминат. Към десет часа сутринта Маркрут реши да отиде в бюрото си, за да прегледа кореспонденцията си. Преди да излезе, той попита Търнър дали лорд и лейди Танкред са закусили вече, но остана много изненадан, когато слугата му съобщи, че милейди е излязла към девет и половина, а милордът заповядал на камериера си — тук Търнър се изкашля — да не го безпокоят до обяд.

— Погрижи се да имат всичко, каквото желаят — каза господарят му и излезе. Когато седна в колата си, той се намръщи недоволно. „Малкият горд дявол! Значи досега тя е настоявала да се придържат строго само към търговската страна на сделката — помисли си той. — Ако продължава така, ще трябва да я накараме да го ревнува. Това ще е едно непогрешимо лекарство за нейния каприз.“

В настоящия момент Зара беше далеч от такива мисли. Тя очакваше нетърпеливо Мимо на уреченото място при мавзолея на Халикарнас в Британския музей. Той сигурно щеше да има последните новини от Мирко. Мисис Морлей не беше отговорила на телеграмата й от Париж, а тя навярно я беше получила, защото и Мимо беше получил своята.

Младата жена се надяваше, че някой ден, когато се опознае повече със съпруга си, ще успее да убеди вуйчо си да й позволи да му каже истината за Мирко. По такъв начин срещите й с него щяха да се опростят и тази тайнственост, която ги заобикаляше сега, щеше да стане излишна.

Вуйчо й беше казал в деня преди сватбата:

— Ще те моля да не споменаваш на съпруга си нищо за безчестието, което майка ти нанесе на семейството ни, нито за онзи Сикипри, докато не намеря, че е дошло време да му кажем всичко.

Тя беше обещала да изпълни желанието му.

— Защото — разсъждаваше Франсис Маркрут самичък — ако момчето умре, както доктор Морлей се опасява, необходимо ли е Тристан да знае позора на любимата ми сестра?

Най-после Мимо дойде. Той беше загубил безгрижния си вид и изглеждаше неспокоен и уплашен. Тази сутрин беше получил телеграма от мисис Морлей на името на Зара, но погрешно адресирана до Невил Стрийт. Зара си помисли дали жената на доктора, ако познава Лондон добре, няма да се учуди колко неподходящ е този квартал за една лейди Танкред.

Мирко бил решително по-добре! Втората атака била много слаба… Зара се поуспокои и се приготви да си върви, но изведнъж се сети, че всъщност беше дошла да даде малко пари на Мимо. Понеже познаваше характера му, тя реши да му ги предаде под предлог, че иска да купи „Апашът“! Все пак у граф Сикипри се събудиха някакви слаби подозрения за истинските й намерения, но тя побърза да го успокои, като го поласка, че винаги е ценяла работите му и сега, когато е богата, за нея ще е рядко удоволствие да притежава едно от произведенията му. Най-после те се разделиха, след като уговориха отсега нататък телеграмите да идват първо на Невил Стрийт, за да може да ги прочита нещастният баща, и след това да ги препраща на младата жена.

Зара се прибра вкъщи към единадесет часа и половина и влезе в хола точно когато съпругът й слизаше по стълбите.

— Много рано сте станали, милейди — каза той наслуки. Заради слугите, които се намираха в хола, младата жена реши, че ще е по-хубаво да го последва в библиотеката.

Тристан остана много учуден от тази й постъпка и изгаряше от желание да я попита къде е била, но тя не му даде възможност и каза:

— В колко часа ще пристигнем у вуйчо ви? Пет или шест?

— Към пет, пътува се само три часа. Зара, бих искал да носите палтото от чинчила. Струва ми се, че то ви седи по-добре от астраганеното.

Бледа руменина обагри страните й. Той обръщаше за пръв път внимание на дрехите й и за да скрие внезапното и странно вълнение, което я обхвана, тя каза студено:

— Да, и аз мисля така. Винаги ще мразя астраганеното палто.

Тристан се приближи рязко до прозореца, наранен от думите, които младата жена беше казала съвсем несъзнателно. На сватбеното пътешествие тя носеше астраганеното палто и сигурно затова го мразеше.

Зара съжали веднага, след като изрече думите си. Какъв дявол я караше да го наранява толкова често? Тя не знаеше, че това е същият инстинкт за самосъхранение, който я беше ръководил в живота й до този момент. Само че сега той й служеше несъзнателно да скрие и по такъв начин да защити новото чувство, което се промъкваше в сърцето й.

Младият мъж остана обърнат с гръб към нея, загледан през прозореца. След като почака малко, Зара напусна стаята.

На гарата те се срещнаха с Джими Денвърс, с някои си мистър и мисис Херкурт, с нейната сестра мис Опи и с много други мъже.

Останалата част от компанията, в която влизаха Емили и Мери, беше отишла със сутрешния влак.

Мисис Херкурт и сестра и, а всъщност и цялата компания, бяха стари и интимни приятели на Тристан. Всички се радваха, че го виждат отново и се закачаха и бъбреха весело. Франсис Маркрут попадаше в тон с общото настроение и само Зара се чувствуваше като чужденка.

Сега Тристан като че ли беше станал съвсем друг човек и не напомняше с нищо мрачния и студен мъж, когото тя беше опознала през последната седмица. Той се беше оттеглил в един ъгъл с мисис Херкурт и приведен към нея, говореше оживено и й шепнеше нещо на ухото. Зара се беше настанила в едно кресло и седеше някак си настрана.

Но нейната предизвикателна красота не остави задълго равнодушни мъжете от компанията и те бяха привлечени от странния й чар. Скоро Джими Денвърс се приближи към нея, а след него й се представи и полковник Лоуерби, познат на всички под името Рейвън^[1]. За Зара, която се беше мъчила през целия си живот да се владее и въздържа, беше извънредно трудно да се отпусне, да остави надменното си държане и да бъде естествена и весела.

Досега за нея мъжете, а понякога и жените, бяха същества, които трябваше да се държат на разстояние, защото по един или по друг начин те търсеха да ухапят.

Не след дълго цялата компания се разпредели на групички. Някои отидоха да играят бридж, други да спят, а Джими Денвърс и полковник Лоуерби преминаха в малкото отделение за пушене.

— Е, добре, Рейвън — каза Джими, — какво мислиш за избраницата на Тристан? Не е ли тя едно чудо? Но гръм и мълния, струва ми се, че тази жена може да смрази всекиго с държането си!

— Много интересен тип — процеди през зъби Рейвън. — Предполагам, че дълбоко някъде в нея се крие истински вулкан.

— Да, това е първото нещо, което всеки би помислил на пръв поглед — каза Джими, като дръпна цигарата си с наслада. — Но отвън лейди Танкред се е обвила в дебела ледена обвивка и кипящият вулкан няма възможност да се прояви!

— Тя съвсем няма глупав вид — продължаваше Рейвън. — Изражението й е много буреносно, но сигурно ще е божествено, когато очите й се изпълнят с нежност и любов.

— Бедният Тристан, съвсем няма вид на човек, който през медения си месец се чувствува в рая. Сигурно му се струва, че вместо да срещне ангели, той е срещнал фурии. Вярвай ми, когато пристигнаха на гарата, той беше мрачен като бухал, а тя — студена като ледена скала. Всъщност тя е винаги такава. Досега не съм я видял да се оживява и сгорещява! — каза Джими.

— Тристан е много влюбен в нея — изръмжа Рейвън.

— Предполагам, че е така, въпреки че не виждам как си го открил. Ти не беше на сватбата, а сега по нищо не личи, защото той никак не го проявява.

Рейвън се засмя със сух, малко саркастичен смях, който откриваше напълно мислите му, но само на голямата му приятелка лейди Анингфорд.

— Наистина ли? — попита той.

— Е, добре, кажи ми какво мислиш всъщност за нея? — продължи Джими. — Аз бях пръв шафер на сватбата и ще се чувствам отговорен, ако тя направи бедното момче нещастно.

— Самата тя е нещастна — каза Рейвън. — Понеже е нещастна, затова е и студена. Лейди Танкред ми напомня за една хрътка, която купих веднъж от един много жесток търговец. По стар навик тя ръмжеше на всеки, който се приближаваше към нея, преди да разбере дали ще я удари или погали.

— Е, добре? — попита Джими, който, както забелязахме и по-рано, схващаше малко бавно.

— След като стоя една година при мен, тя стана най-вярното и най-кроткото куче, което съм имал. Същества като нея се нуждаят от много нежност и внимание. Струва ми се, че Тристан не го е разбрал още и понеже иска той да държи юздите, опъва ги много силно.

— Не виждам как може едно лице, което винаги е имало много пари — не забравяй, че е племенница на Маркрут — и високо положение, да бъде като твоето куче? Ти почваш да фантазираш, Рейвън!

— Няма защо да взимаш под внимание думите ми, Джими — продължи полковник Лоуерби. — Съди сам за себе си. Ти ми поиска мнението и понеже съм стар приятел на семейството, ти го дадох. Времето ще покаже дали съм бил прав.

— Лейди Хайфорд ще бъде в Монфичет — заяви Джими след кратко мълчание. — Положението няма да бъде много приятно за никого, нали?

— Как ще попадне там? — попита Рейвън учудено.

— Етелрид я беше поканила по-рано, още когато всички мислехме, че интригата между нея и Тристан продължава. Изглежда, че не й е било възможно да я отстрани.

Двамата мъже се обърнаха към вратата, защото точно в този момент Тристан се появи там.

— След пет минути пристигаме, моите момчета — извика той весело.

Когато влакът пристигна на малката гара Тайлин Грин, специалният вагон за гостите на Монфичет беше откачен незабавно и експресът продължи пътя си за Кингс Лин.

От замъка бяха изпратени няколко автомобила, а за младоженците лейди Етелрид беше определила собственото си купе. Тя считаше, че те може би ще искат да си кажат няколко думи насаме, преди да пристигнат. Освен това малкото купе имаше много мощна машина и младоженците щяха да стигнат първи в замъка. По такъв начин Тристан можеше да представи жена си без много шум на гостите, които бяха дошли сутринта.

Зара беше много развълнувана. Тя започваше да разбира, че всички тези англичани бяха хора от средата на баща й и чувствуваше, че не трябва да се страхува и пази от тях както от приятелите на първия си съпруг. Младата жена можеше да диша сега по-спокойно. От очите й изчезна изразът на черната пантера. Тя не беше неспокойна, нито нервна, а само силно заинтригувана от живота, който я очакваше в замъка. Тристан, от своя страна, проклинаше Етелрид, че беше наредила да останат насаме в купето. За него беше ужасно изкушение да седи непосредствено до жена си в здрача на настъпващата вечер. Младият мъж сви ръцете си в юмруци и се оттегли в ъгъла, колкото можеше по-далеч от нея.

Зара го погледна срамежливо и се учуди защо лицето му имаше такова мрачно и сурово изражение.

— Надявам се, че ще ми кажете, ако има нещо специално, което трябва да направя — каза тя. — Аз не съм била никога преди това в Англия, а вуйчо ми каза, че вашите обичаи се различават от тези на континента.

Тристан не посмя да я погледне, защото се страхуваше, че ще загуби самообладанието си пред неочакваната нежност и смирение, които прозвучаха в гласа й. Той беше убеден, че ако промени хладното си държане, тя ще застане веднага нащрек и дори ще го нарани с някоя остра дума, затова продължи да гледа пред себе си и отговори съвсем равнодушно:

— Надявам се, че вие ще направите всичко така, както трябва. Моите приятели ще се стараят да бъдат мили с вас и да ви направят прекарването приятно. Сигурно вуйчо ми ще започне да ви ухажва, но не трябва да му се сърдите.

— Едва ли ще имам нещо против това! — отговори Зара с усмивка.

Младият мъж почувствува, че тя се усмихва и желанието му да я притисне към себе си беше толкова непоносимо, че той изведнъж попита доста грубо:

— Разрешавате ли да отворя прозореца?

Той имаше нужда от въздух, защото се задушаваше. Зара все повече и повече се учудваше какво става с него.

Най-после колата прекоси парка на замъка и спря пред главния вход на старото здание.

Зара, следвана от Тристан, мина през множество салони и галерии и влезе царствено в картинната галерия, където домакините и гостите се бяха събрали на чай около една от големите камини.

Херцогът и лейди Етелрид станаха веднага, за да ги посрещнат и двамата целунаха сърдечно младата жена. Лейди Етелрид я хвана под ръка, отправяйки се към гостите, и й пошепна съвсем тихо:

— Мила наша красавице, бъди добре дошла в семейството ни и в Монфичет.

Внезапно очите на Зара се навлажниха от умиление. Колко лошо ги е преценила тя в своето невежество! Решавайки да поправи несправедливостта си, младата жена се приближи към групата с усмивка на уста.