Елинор Глин
Защо Зара (41)

Глава XLI

Когато я видя нейното бледо лице и болния й вид, той се спря като закован и извика:

— Зара, вие сте боледували!?

— Да — прошепна тя.

— Защо не сте ми съобщили? — каза той бързо, но веднага съобрази, че никой не знаеше къде е бил.

Зара се отпусна отново на дивана.

— Вуйчо Франсис ви телеграфира в Рейс, но вие не бяхте там.

Тристан прехапа устните си. Той беше много развълнуван. Как можеше дай каже това, за което беше дошъл, когато тя имаше толкова печален и болен вид? Младият мъж чувстваше силно желание да я притисне до сърцето си, да я утеши и да я накара да забрави мъките си.

Зара се боеше толкова много от своята слабост, че се страхуваше да чуе решението, което той е взел. Да може да спечели поне малко време! Интересно беше, че тя не помисляше даже да се защити. Младата жена не подозираше, че Тристан счита Мимо за неин любовник, а предполагаше, че й се сърди, защото досега не му е разказала всичко за Мирко, а го е мамила.

— Тристан — каза тя и в гласа й прозвуча толкова отчаяние и молба, че очите му почти се овлажниха. — Знам, че ми се сърдите, че не ви казах за Мирко и Мимо, но бях обещала да не говоря. Малкият е мъртъв. Скоро ще ви разкажа всичко, ако искате, но не ме питайте сега. О! Ако искате да се разделим, аз няма да ви задържа. Вие ще решите какво да се прави, но моля ви, не бихте ли ме взели със себе си днес? Да се върнем в Рейс, докато се съвзема? Вуйчо отсъствува и аз се чувствувам така самотна, а нямам никой друг близък.

Тя го гледаше с умолителен, уплашен поглед — като дете, което се страхува да остане само на тъмно.

Тристан не можа да устои. В края на краищата Зара е прегрешила много отдавна, а не, откакто беше негова жена. Защо да не се върнат в Рейс? Тя може да остане там, щом иска, но той ще замине.

— Къде е граф Сикипри? — попита той рязко.

— Мимо замина в отечеството си — отговори тя кротко, учудвайки се на тона му. — Уви! Навярно няма да го видя никога вече.

Тристан беше поразен от учудване. Въпреки смирението, с което говореше, Зара се държеше все още като съвсем невинна!

Може би чужденците гледат по друг начин на тези неща!

Значи онзи мъж е заминал. Те се бяха разделили завинаги. Тогава той ще я заведе обратно в Рейс, ако това може да й донесе успокоение.

— Можете ли да се приготвите веднага? — попита Тристан с престорена студенина. — Състоянието, в което се намирате, не позволява да пътувате късно, когато се захлажда. Ще шофирам сам отворената кола, защото купето не е в Лондон. Сигурна ли сте, че можете да пътувате днес? Вие сте страшно бледа — прибави той загрижено.

— Да, да, аз съм съвсем добре — каза тя и стана да потвърди думите си. — Ще се приготвя за десет минути. Анриет ще донесе моите работи с влака.

Зара се отправи към вратата, която съпругът й отвори.

Тя се спря за момент и след това тръгна към асансьора. Тристан я последва бързо.

— Сигурна ли сте, че можете да се качите сама? — попита той разтревожено. — Или да ви придружа?

— Благодаря, чувствувам се наистина добре — отговори младата жена с печална усмивка. — Не искам да ви безпокоя. Почакайте. Няма да се бавя много.

След тези думи Зара се обърна и се качи в асансьора.

Не след дълго тя влезе отново в библиотеката, където я очакваше съпругът й. Тристан беше приготвил за нея една голяма чаша порто.

— Трябва да изпиете цялата чаша, за да ви затопли — каза той.

Зара го послуша, без да каже нито дума. Когато излязоха вън, пред пътната врата ги чакаше една от колите на вуйчо й вместо неговата отворена кола. Младата жена разбра, че той нарочно е поръчал тази кола, в която имаше отопление, за да й е по-удобно и да не се излага на студа.

— Благодаря ви, много мило е от ваша страна — каза тя.

Тристан й помогна да се качи и докато слугата ги покриваше с кожената завивка, той нагласи възглавниците около нея. Изведнъж Зара се облегна назад и затвори очи. Всичко се въртеше около нея.

Младият мъж беше много разтревожен от нейното състояние. По всичко изглеждаше, че тя е била много болна и съсипана от скръб поради смъртта на детето си. Тази мисъл му причини остра болка. Той не обичаше да си спомня за детето.

Зара продължаваше да седи със затворени очи и след като излязоха от Лондон. Тя беше толкова слаба, че виното я накара да се унесе. Постепенно младата жена заспа. Главата й се наклони настрана и се опря на рамото на Тристан. При докосването на нейната прекрасна и горда глава и на огнената й коса силен трепет премина през тялото му.

Той щеше да я напусне толкова скоро, а тя не подозираше даже и спеше спокойно. Той трябва да я придържа малко, за да й е по-удобно. Много внимателно, за да не я събуди, Тристан я обгърна с ръка и я привлече нежно към себе си. Без да се събуди, младата жена отпусна главата си върху гърдите му.

Така изминаха повече от два часа.

Какви ли не мисли минаваха през главата му, докато колата се носеше бързо напред!

Той я обичаше така лудо. Нима имаше значение, че е прегрешила? Тя беше болна и самотна, нека поне днес си почине в обятията му. Но младият мъж не можеше да я притисне наистина към сърцето си, миналото щеше винаги да се изпречва между тях. Освен това Зара не го обичаше. Нейната нежност се дължеше сега на голямата й слабост и отчаяние. Но въпреки това, колко жестоки и горчиво-сладки бяха тези часове! Той се бореше с мъка срещу изкушението да я целуне.

Колата спря за момент пред бариерата, която преграждаше железопътната линия. Влакът профуча покрай тях и процепи въздуха с острата си свирка.

Зара се събуди стреснато. Навън беше съвсем тъмно и младата жена попита уплашено:

— Къде съм? Какво става?

Тристан я пусна незабавно и запали лампата.

— Вие сте в колата. Отиваме в Рейс — каза той. — Радвам се, че поспахте, защото сънят ще ви ободри.

Тя потърка очи.

— О! Аз сънувах. Мирко беше там с мама. Всички бяхме така щастливи! — каза Зара като на себе си.

Тристан се намръщи.

— Близо ли сме до дома? Искам да кажа, до Рейс? — попита младата жена.

— Не още — отговори той. — Остава около час и половина.

— Необходимо ли е лампата да свети? — попита тя. — Пречи ми на очите.

Тристан я загаси и така те останаха мълчаливи в тъмнината. Като се наведе над нея, младият мъж видя, че Зара беше заспала отново. Колко изтощена трябва да е!

Той копнееше да я вземе пак в обятията си, но не искаше да я безпокои, затова се задоволи да я наблюдава с любов. Най-после те стигнаха до главния вход на обширния парк на Рейс. От спирането на колата Зара се събуди и изправи.

— Изглежда, че пак съм спала — каза тя, — но сега се чувствувам по-добре. Много мило е от ваша страна, че ме взехте със себе си. Вече сме в парка, нали?

— Да, след две-три минути сме пред замъка.

Изведнъж младата жена извика:

— О, погледнете онази козичка!

Наистина една по-смела козичка се беше спряла покрай пътя, привлечена от светлините на фаровете.

— Веднага щом пиете малко чай, трябва да си легнете — каза Тристан. — Пътуването беше дълго и уморително. Сега е шест часът и половина. Телеграфирах да ви приготвят една стая. Не големия апартамент, който имахте преди, а по-малък, в другата част на замъка, в която живеем, когато сме сами. Понеже още не сте съвсем добре, реших, че ще ви е по-удобно камериерката ви да бъде в съседната стая.

— Благодаря — прошепна Зара тихо.

Колко внимателен и мил е той с нея. Тя беше доволна, че беше болна!

Най-после пристигнаха. Този път, вместо да отидат в големия хол, те завиха наляво и през многобройни коридори и стаи стигнаха в неговия кабинет, където беше топло и уютно. Масата беше сервирана за чай. Подкрепена от съня, младата жена имаше вече по-добър вид. Сините кръгове под очите й започваха да изчезват.

Зара влизаше за пръв път в тази стая. Особено много й харесваше миризмата от горящите в камината дървета и ароматът на цигари, който се носеше във въздуха. Близо до огъня се беше изтегнало любимото куче на Тристан. Като видя господаря си, Джек изръмжа от удоволствие. Зара се наведе и го погали по главата.

Всяко нейно движение изпълваше съпруга й с нова болка и горчивина.

Защо беше тя така сладка и така мила сега, когато вече беше късно!

Тристан се залови да прегледа писмата си, докато донесат чая. Между многото писма от приятели се намираха телеграмите от Франсис Маркрут, с които му съобщаваше, че Зара е болна. Освен телеграмите, имаше и една кратка бележка. Тя беше изпратена предния ден. Финансистът му съобщаваше, че Зара е преживяла една много тежка загуба, за която сигурно сама ще му разкаже. Той прибавяше, че разчита на Тристан да бъде особено внимателен с нея, като има предвид нейната болест и скръбта й.

Значи вуйчо й е знаел! Това беше невероятно. Но може би Зара му е казала.

Тристан погледна към нея. Тя се беше отпуснала в едно голямо кожено кресло и изглеждаше извънредно уморена и слаба. Неочаквано Джек стана и се приближи бавно към нея, като постави тежките си лапи върху коленете й. Животното изръмжа леко, което показваше, че тя му харесва.

Младата жена се наведе и го целуна.

В цялата картина имаше нещо спокойно и уютно! Внезапно изгарящи сълзи изпълниха очите на Тристан и той се обърна към прозореца. Не след дълго слугите донесоха чая.

Зара го наля мълчаливо и след това се обърна към Джек, питайки го мило дали предпочита сладки или хлебчета с масло. Тристан намираше, че тя е просто божествена в своята тиха, потисната скръб и с простата си черна рокля.

Той не можеше да понася повече нейната близост. Искаше му се да избяга от стаята.

Зара се учудваше, защо съпругът й е толкова неспокоен. Тя забеляза, че той беше променен и изглеждаше по-мрачен и по-нещастен, отколкото преди. Изведнъж младата жена си спомни колко здрав и сияещ вид имаше Тристан на годежната им вечеря. Остра болка сви сърцето й.

— Сигурно Анриет е пристигнала вече — каза тя след малко. — Ако ми обясните къде се намира стаята ми, аз ще се кача горе.

Тристан стана и Зара го последва.

— Струва ми се, че е синята китайска стая, към която води тази стълба.

След това младият мъж избърза напред и извика отгоре:

— Да, тя е. Камериерката ви е тук.

Те се срещнаха по средата на стълбата и се спряха.

— Лека нощ — каза Тристан. — Ще се погрижа да ви изпратят една лека вечеря и след това ще си легнете. Не е необходимо да ставате сутринта. Утре ще бъда доста зает. Имам да свърша много работа, преди да замина в понеделник. Ще отсъствувам дълго време.

Младата жена се улови за парапета на стълбата. В полумрака, който ги заобикаляше, съпругът й не можа да види изражението й.

— Благодаря ви, ще се опитам да спя. Лека нощ — отговори тя едва чуто.

Зара се прибра в стаята си, а Тристан слезе долу, по-печален и по-отчаян от когато и да било.