Елинор Глин
Защо Зара (26)

Глава XXVI

Колкото тази вечер беше мъчителна и неприятна за младоженците, толкова приятна и интересна беше тя за Франсис Маркрут и лейди Етелрид. На вечерята финансистът не седеше до домакинята, но когато един мъж притежава способността да се справя и да нарежда обстоятелствата и когато една жена желае да го улесни в това, тогава те могат да прекарат много и приятни моменти заедно. По такъв начин, без явно да пренебрегва другите си гости, лейди Етелрид успя да се отдели в една ниша на галерията, където компанията се беше оттеглила след вечеря, да разговаря със своя нов и интересен приятел.

Тя чувствуваше, че той ще й стане приятел и ценеше неговата рядка интелигентност, умението му да разбира събеседника си и дарбата му да забавлява.

Всъщност Франсис Маркрут беше накарал съвсем неусетно цялата компания да премине тази вечер в галерията, а не в големия салон, защото считаше, че в една дълга и тясна стая хората могат по-лесно да се отделят на малки групи.

— Разбира се, това крило не е било построено тогава, когато се е строил замъкът, около 1670 г. — каза лейди Етелрид. — То е било прибавено от втория херцог, който е бил посланик в Париж през времето на Луи XV. Той е искал да направи една огледална галерия, но умрял, преди да я довършат, и едва след тридесет и пет години тя е била превърната в портретна галерия.

— Английските замъци с техните многобройни пристройки от различни епохи са много интересни — каза Франсис Маркрут. — Рейс трябва да е типичен представител на тези вековни имения, защото датира още от нормандското нашествие! Никога не съм бил там.

— О, Рейс е много по-интересен от Монфичет — отговори тя. — Голяма част от него е извънредно стара. Той не е пострадал от пуританите, защото тогавашният лорд Танкред е бил още дете, когато започнала Гражданската война, и прекарал живота си във Франция до завръщането на Чарлс II. Той се оженил за французойка, която била забележителна жена и направила много подобрения в замъка. Рейс има две дълги галерии и един параклис от времето на Хенри XVII, едно прекрасно крило от Адам и една ужасна пристройка в готически стил от ранната викторианска епоха, която разваля много вида на цялото здание.

— Колко прекрасно трябва да е! — каза финансистът.

— Разбира се, голяма част от замъка е много разнебитена сега, защото бащата на Тристан, пък дори и дядо му са били винаги затруднени парично. Но ако се реставрира и поправи, не мога да си представя нищо по-хубаво от него.

— Тогава за тях ще бъде истинско удоволствие да го възобновят тази година. Зара има извънредно изтънчен вкус. Когато я опознаете по-добре, лейди Етелрид, мисля, че ще я обикнете.

— Но аз я обичам и сега! — извика тя. — Само бих искала да не изглежда така печална. Мога ли да попитам, като имам предвид нашето споразумение… — тя се спря срамежливо. — Кажете ми, знаете ли някоя особена причина, която я прави нещастна сега? Наблюдавах лицето й, докато вечеряхме, и през цялото време тя имаше някакво уплашено и неспокойно изражение в очите.

Франсис Маркрут се намръщи за момент. Напоследък той беше твърде погълнат от собствените си интереси, затова не беше наблюдавал племенницата си. Ако в очите й се чете безпокойство, то може да произлиза само от тревожни новини за здравето на Мирко. Самият той не беше чул нищо. Финансистът реши да не споменава нищо за това на лейди Етелрид. Безпокойството на Зара значеше, че детето е болно, а доктор Морлей го беше предупредил, че неговата болест можеше да има само един край. Той не желаеше зло на малкото момче, но, от друга страна, нямаше никакви чувства към него. Ако то умре, тогава безчестието щеше да бъде заличено и нямаше да се споменава никога за него, затова той отговори бавно:

— Има нещо, което я измъчва от време на време, но то скоро ще мине. Не се безпокойте.

Така лейди Етелрид, по-озадачена от всякога, промени разговора.

— Мога ли да ви предам книгата утре сутринта, преди да отидем на лов? — попита финансистът след известно време. — Научих, че е рожденият ви ден и по този случай всичките ви гости ще имат особеното право да ви поднесат по някакъв подарък. Исках да ви поднеса моя подарък днес след чая, но бях задържан, защото играхме бридж с баща ви. Утре ще дойдат няколко книги от Лондон, които ви моля да приемете.

— Много мило от ваша страна. Бих искала да ви покажа моята частна библиотека в южното крило. Тогава ще можете да видите, че книгите ви ще имат удобно жилище!

— Кога мога да дойда?

Въпросът беше толкова пряк, че лейди Етелрид потрепери от някакво странно вълнение. Никога досега тя не беше уговаряла среща с мъж. Младата жена се замисли за момент.

— Утре ще се тръгва едва към единадесет часа, защото първият етап е недалеч в парка. Ние всички ще ви придружим до обеда, който ще бъде поднесен в замъка, а вие ще продължите оттам с автомобили до втория етап. Питам се кога ще бъде най-удобно?

На нея й се искаше той сам да реши.

— Вие закусвате долу в девет и половина, както тази сутрин, нали? — попита финансистът.

— Да, винаги… и момичетата също, а утре почти всички — заради моя рожден ден.

— Тогава ще бъдете ли в библиотеката си, ако дойда там към десет и половина?

— Ще се опитам. Но как ще намерите пътя дотам?

— Имам особено чувство, което ми помага да се ориентирам, а освен това виждал съм прозорците отвън. Може би си спомняте, че ми ги показахте днес, когато отивахме към кулата.

При мисълта за тази съвсем невинна среща лейди Етелрид се вълнуваше като гимназистка.

— Има една стълба… Но не! — прекъсна се тя и се засмя. — Няма да ви кажа нищо повече. Доказателство за вашата прозорливост ще бъде да намерите сам ключа на лабиринта.

— Аз ще дойда при вас навреме — каза той и още веднъж прикова очите си върху нейните. Лейди Етелрид стана малко по-бързо от обикновено и го подкани да се присъединят към една по-голяма група гости.

Междувременно лорд Елтертън не губеше време и продължаваше да ухажва Зара. Веднага щом излязоха от трапезарията, той се беше присъединил към младата жена и й беше предложил да разглеждат заедно портретите. Той беше напълно съгласен с финансиста, че дългите и тесни стаи са много полезни!

Зара търсеше да разсее мислите си, затова прие предложението му с удоволствие.

— Наблюдавах ви през цялата вечеря — каза й лорд Елтертън. — Вие приличахте на една красива буря. Роклята ви е стоманеносивото небе, а очите ви — заплашителните буреносни облаци.

— Понякога човек чувствува, че в него бушува истинска стихия — каза Зара.

— Повечето хора са много обикновени и отегчителни. За половин час могат да се открият всичките им мисли и чувства, но никой никога няма да може да открие за какво мислехте вие.

— Никой не би поискал да открие, ако знаеше за какво мислех.

— Толкова ли е ужасно? — усмихна се той. — Бих искал да ви познавам отдавна, защото тогава щях да имам възможност да ви кажа всичко, което сега искам, но не ми е позволено. Тристан ще стане отново лудо ревнив, както днес следобед. Всички съпрузи са такива.

Зара не отговори. Тя беше напълно съгласна с това, защото познаваше съпружеската ревност.

— Ако бях женен — продължи лорд Елтертън, — щях да се опитам да направя жена си така щастлива и щях да я обичам така много, че тя никога нямаше да ми даде повод да я ревнувам.

— Любов! — каза Зара. — Как говорите за любовта и какво значи тя? Дар за самия вас или за любимото същество?

— И за двамата — каза лорд Елтертън и погледна в очите й с такова обожание, че херцогът, който приказваше наблизо с Лаура, реши, че е крайно време да се сложи край на излиянията на младия мъж. Затова той се присъедини към тях.

— Зара, ела с мен да ти покажа прадедите на Тристан от майчина страна.

Старият благородник взе ръката й и галантно я отведе.

— Честна дума — каза той, — светът се е изменил много от времето на моята младост. Ела тук, Тристан — кимна херцогът на племенника си, който беше с лейди Анингфорд, — ела ми помогни да запозная жена ти с твоите прадеди.

След това той продължи оригиналния си монолог.

— Да, както казах, светът се е променил много, откакто доведох тук майката на Етелрид след нашия меден месец. Аз бях готов да счупя главата на всеки мъж, който би се осмелил да я погледне даже! А ти ухажваш тази празноглава овчица Лаура, докато Артур Елтертън задиря жена ти! Честна дума, много красиво положение! — той се засмя неодобрително.

— Ти си бил извънредно старомоден, вуйчо. Но може би леля се е различавала от модерната жена…

Зара не каза нищо. В очите й се появи онова сънливо и полубезразлично изражение на черната пантера, което животното имаше, когато идваше до железните пръчки на решетката, но което можеше да се замени веднага с ръмжене при най-лекото докосване.

— О, никога не трябва да упрекваш жените — каза херцогът. — Ако днешните жени се различават от предишните, мъжете са виновни за това. Аз се погрижих херцогинята да ме обича така, че да не може без мен! Знаеш ли, мое мило момче, в продължение на една година аз я ревнувах даже от камериерката й!

Тристан си каза мислено, че той беше надминал вуйчо си, защото ревнуваше даже въздуха, който Зара дишаше.

— Ти трябва да си бил безкрайно щастлив, вуйчо — прошепна той с въздишка.

Младата жена продължаваше да мълчи. Херцогът забеляза, че между тях имаше нещо твърде сериозно, което не можеше да се поправи с неговите добродушни насмешки, затова промени разговора. При първия удобен случай Тристан се върна при лейди Анингфорд, която седеше до камината.

Лаура Хайфорд беше останала с лорд Елтертън в края на портретната галерия. Цялото й внимание беше съсредоточено върху единствената мисъл, която я занимаваше изцяло. Младата жена разбра, че е извършила една непоправима грешка с това, което каза на Тристан, но не знаеше как да я поправи. Тя чувствуваше нужда да говори на някого.

— Ще имате много удобни случаи и много време, преди да свърши годината, Артур — каза тя с горчива усмивка. — Няма защо да бързате толкова! Тази женитба няма да трае повече от няколко месеца. Те се ненавиждат вече.

— Не може да бъде! — възкликна лорд Елтертън колкото можеше по-наивно. — Аз мислех, че са една извънредно влюбена двойка!

Младият мъж знаеше, че Лаура е неизчерпаем източник на сведения и въпреки че вярваше на думите й само наполовина, реши, че все може да научи нещо, което да му е от полза по-късно.

— Влюбена двойка! — засмя се тя. — Тристан в никакъв случай не заема първото място в сърцето й. Има един извънредно красив чужденец, който я интересува много повече. Бедният Тристан! Страхувам се, че той ще има да открива много неща!

— А вие как сте ги научили? Наистина, лейди Хайфорд, вие сте рядка жена! Винаги имате най-интересни сведения!

— Видях ги случайно на гара Ватерло. Очевидно току-що бяха пристигнали отнякъде, а в това време бедният Тристан мислеше, че тя е в Париж!

— Вие го предупредихте, нали? — попита той е престорена загриженост.

— Да, до известна степен.

— Това е било много умно от ваша страна — усмихна се лорд Елтертън одобрително. — Тристан ви е бил сигурно много благодарен.

— Може би сега не, но някой ден ще бъде! — отговори Лаура и жълтеникавите й очи блеснаха гневно.

— Той ще е най-големият неблагодарник, ако не се чувствува задължен до гроб заради вашата добрина. Изглежда, че ще трябва да се присъединим към останалите, защото започват да си пожелават лека нощ.

В душата си младият мъж си каза: „Може би ние, мъжете, отнемаме жената на ближния си, както аз например, но в никакъв случай не сме така подли и низки като жените!“

След като изпрати Зара до стаята й, лейди Анингфорд влезе в спалнята на лейди Етелрид и веднага подхванаха темата, която вълнуваше всички.

— Тук има нещо, мила Етелрид — каза лейди Анингфорд. — Тази вечер говорих дълго с Тристан и въпреки че се стараеше храбро да го прикрие, аз почувствувах, че е много нещастен, защото говореше за живота ту с пресилено безгрижие, ту с горчиво примирение. По едно време ме попита, като че ли случайно, дали Хектор и Теодора са наистина щастливи, понеже тя е била вдовица. Когато го уверих, че са напълно, той каза със страшно печален глас: „О, може би, но те имат деца!“ Ужасно е да го слушаш да говори така едва седмица след женитбата! Каква може да е причината? Какво се е случило в толкова късо време?

— Не е от една седмица, Ан — каза лейди Етелрид. — Така беше от самото начало. Още на вечерята у мистър Маркрут, когато срещнахме Зара за първи път, в очите й се четеше този странно измъчен, сърдит и същевременно тъжен поглед, който те кара да мислиш, че в нея се развихря истинска буря. Спомням си една стара картина, която се намираше в детската ми стая. Тя представляваше една мрачна сцена: как откарваха затворници в Сибир. Там имаше една жена, която разделяха от мъжа й и детето й. По лицето й се беше изписало точно такова изражение. Споменът за тази картина ме измъчваше дълго време. Също така ми действуват и очите на Зара.

— Предполагам, че тя не е имала деца? — попита лейди Анингфорд.

— Не, доколкото знам. Тя е много млада, само двадесет и четири годишна.

— Всичко това е много печално. Не знам какво трябва да се направи. Не можеш ли да питаш вуйчото? Той сигурно знае.

— Питах го тази вечер и той ми отговори много особено, че имало нещо, което я измъчвало от време на време, но щяло да мине.

— Господи! — възкликна Ан. — Да не би да страда от халюцинации? Да не би да иска да каже, че е луда? Това ще е по-лошо от всичко.

— О, съвсем не! — прекъсна я Етелрид раздразнено. — За щастие той съвсем не искаше да каже това!

— Тогава може би има някакви ужасни спомени, свързани с убийството на първия й съпруг, които не може да забрави. Реймън ми каза, че граф Шулски е бил застрелян в Монте Карло при една разпра.

— Навярно това е причината — каза Етелрид с въздишка на облекчение. — Тя ще се отърве от тях с течение на времето, а Тристан сигурно ще успее да я накара да го обикне. Сега съм много по-спокойна, Ан, и ще мога да спя, без да се измъчвам за тях.

Така те си пожелаха лека нощ и се разделиха.

В това време Зара побърза да освободи камериерката си и като се отпусна в едно голямо кресло, вкопчи ръцете си една в друга и се замисли. Сега младата жена преживяваше истинска криза. Съдбата слагаше нов кръст върху плещите й, защото съвсем неочаквано тази вечер, когато херцогът говореше за жена си, тя откри истината — че е влюбена в съпруга си. А сама беше направила връщането му към нея невъзможно!

Зара започна да изпитва себе си… Защо го обича? Тя го беше упрекнала първата вечер, когато й беше казал, че я обича, защото в своето невежество считаше, че това е само въпрос на чувственост. Младата жена си спомняше, че го беше нарекла животно, а сега и тя беше станала животно! Защото Зара не можеше да посочи по-възвишени причини за чувствата си към него от тези, които той бе имал тогава. Те не се бяха опознали повече, следователно истинската любов не произлизаше само от опознаване, нежност и преданост. Едва сега младата жена разбра, че това не е било вярно. Любовта, дълбока и пламенна, може да се породи от пръв поглед.

Те все още бяха чужди помежду си и все пак това жестоко и ужасно чувство, наречено любов, беше сломило всичките прегради в сърцето й, беше стопило леда и го беше превърнало в огън. Зара имаше силно желание да го милва и да накара да изчезне от лицето му суровото и мрачно изражение. Тя искаше да бъде мила и нежна с него и да чувствува, че му принадлежи.

Тя копнееше той да я целуне и да я притисне към сърцето си. За нея вече нямаше никакво значение дали в началото Тристан се е съгласил на тази женитба само за парите на вуйчо й или не. Важното беше, че той я обикна веднага след като я видя. Но тя отблъсна пламенните му чувства и сега у него беше останала само естествената ревност на мъжа към законната му съпруга.

— О, защо не знаех какво правя! — простена младата жена. — Какъв грях изкупвам аз, та ми се налагат такива мъки и страдания!

Но сега беше вече много късно. Зара беше проиграла картите си и не й оставаше нищо друго, освен да запази гордостта си и никога да не му даде да разбере как жестоко е наказана.

Тази вечер беше неин ред да гледа със скръб затворената врата и да се върти неспокойно в леглото си с наболяла душа.